Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (2)

Втора глава

Няколко часа по-късно Грейс стоеше на един стол в коридора пред спалнята на херцогинята. Чувстваше се крайно изтощена и не искаше нищо, освен да допълзи до леглото си, където бе убедена, че ще се върти и мята, без да намери покой, въпреки изтощението си. Но господарката й бе наистина разтърсена и й беше позвънявала толкова много пъти, че Грейс най-накрая се предаде и довлече един стол на сегашното си място. През последния час бе донесла на херцогинята, която не искаше да напусне леглото си, купчина писма, прибрани в дъното на заключено чекмедже, чаша топло мляко, чаша бренди, още една миниатюра на отдавна мъртвият й син Джон, кърпичка, която със сигурност притежаваше някаква сантиментална стойност, още една чаша бренди, за да замени тази, която херцогинята бе строшила, когато нетърпеливо бе обяснявала на Грейс къде да търси кърпичката.

Бяха минали около десет минути от последното повикване. Десет минути, без да прави нищо, освен да седи, да чака на стола, и да мисли… да мисли… да мисли…

За разбойника.

За целувката.

За Томас, сегашният херцог Уиндъм. Когото смяташе за приятел.

За отдавна мъртвият втори син на херцогинята и мъжът, който очевидно имаше неговите черти. И неговото име.

Неговото име. Грейс бавно и накъсано си пое дъх. Неговото име.

Мили Боже!

Тя не беше казала това на херцогинята. Беше стояла неподвижно по средата на пътя, гледайки как разбойникът се отдалечава на светлината на нащърбената луна. И тогава, най-накрая, когато мислеше, че краката й може и да заработят, тя се бе насочила към дома. Трябваше да отвърже лакея, да се погрижи за кочияша, както и за херцогинята — която изглеждаше толкова очевидно разстроена, че дори не протестира, когато Грейс настани раненият кочияш до нея в каретата.

Тогава се присъедини към лакея на мястото на водача и ги закара до дома. Не беше особено опитна с юздите, но успя да се справи.

И трябваше да се справи. Нямаше кой друг да го стори. Да върши разни задачи, да преодолява сложни ситуации, бяха все неща, които умееше добре.

Закара ги до дома, намери някой, който да се погрижи за кочияша и тогава се зае с херцогинята като през цялото време си бе мислела за…

Кой беше той?

Разбойникът. Беше казал, че някога името му е било Кавендиш. Възможно ли бе да е внукът на херцогинята? Бяха й казали, че Джон Кавендиш е умрял без потомство, но нямаше да е първият млад благородник, който разпилява незаконните си деца из провинцията.

Обаче мъжът каза, че името му бе Кавендиш. Или по-точно, някога е било Кавендиш. Което означаваше…

Грейс поклати глава в недоумение. Чувстваше се толкова уморена, че едва можеше да мисли и все пак изглежда, единственото, което можеше да прави, бе да мисли. Какво означаваше, че името на разбойника бе Кавендиш? Можеше ли незаконен син да носи името на баща си?

Нямаше представа. Никога досега не бе срещала копеле, поне не от благороден произход. Но знаеше за други, които бяха сменили имената си. Синът на викария бе отишъл да живее с роднини, още като дете и последният път, когато дойде на посещение, се бе представил с различна фамилия. Така че със сигурност един незаконен син можеше да се нарече както си поиска. И дори да не бе законно да се нарече така, един разбойник не би се тревожил за подобни подробности, нали?

Грейс докосна устните си и опита да се престори, че не харесва тръпките на вълнение, които се стрелнаха през нея при спомена. Той я бе целунал. Това беше първата й целувка, а тя дори не знаеше кой е той.

Познаваше аромата му, познаваше топлината на кожата му и кадифената мекота на устните му, но не знаеше името му.

Поне не цялото.

— Грейс! Грейс!

Тя се изправи на крака, залитайки. Беше оставила вратата отворена, така че да чува по-добре херцогинята и ето, името й бе извикано още веднъж. Господарката й сигурно все още бе превъзбудена — тя рядко използваше малкото й име. Беше по-трудно да го изречеш рязко и настоятелно, отколкото „Госпожице Евърслей“.

Грейс забърза към стаята и опита да не звучи уморено и сърдито, докато питаше:

— Мога ли да ви помогна?

Херцогинята седеше в леглото — е, не беше точно седнала. Почти лежеше, само с глава, подпряна на възглавниците. Грейс намираше тази поза за крайно неудобна, но последният път, когато опита да я нагласи по-комфортно едва не загуби главата си.

— Къде беше?

Грейс не мислеше, че въпросът се нуждаеше от отговор, но все пак отговори:

— Точно пред вратата ви, госпожо.

— Трябва да ми донесеш нещо — каза херцогинята и не звучеше толкова властно, колкото превъзбудено.

— Какво бихте желали, ваша светлост?

— Искам портрета на Джон.

Грейс се втренчи в нея неразбиращо.

— Недей да стоиш така! — херцогинята на практика й изкрещя.

— Но госпожо — възрази Грейс, отскачайки назад, — аз ви донесох всичките три миниатюри и…

— Не, не, не — изплака възрастната жена, а главата й се люшкаше наляво-надясно на възглавницата. — Искам портрета. От галерията.

— Портретът — повтори Грейс, защото беше три и половина сутринта и може би бе изтощена, но й се стори, че току-що я бяха помолили да откачи портрет в реални размери от стената и да го носи през две стълбища до спалнята на херцогинята.

— Знаеш кой — каза тя. — На който той стои до дърво и очите му блестят.

Грейс примигна, в опит да осъзнае това.

— Мисля, че има само един.

— Да — каза херцогинята, почти изгубила самообладание от нетърпение. — Очите му блестят.

— Искате да го донеса тук?

— Нямам друга спалня — сопна се тя.

— Много добре — Грейс преглътна. Мили Боже, как щеше да се справи? — Ще отнеме малко време.

— Просто завлечи един стол и откачи проклетото нещо. Няма нужда…

Грейс се втурна напред, когато тялото на херцогинята се присви от спазъм на кашлица.

— Госпожо! Госпожо! — извика тя, обвивайки ръка около нея, за да я изправи. — Моля ви, госпожо. Трябва да се опитате да се настаните удобно. Ще се нараните!

Херцогинята се закашля още няколко пъти, пое голяма глътка от топлото мляко, после изруга и взе брендито. Тази чаша изпи до дъно.

— Ще нараня вас — задъха се тя, слагайки чашата обратно на нощното шкафче, — ако не ми донесете този портрет.

Грейс преглътна и кимна.

— Както желаете, госпожо — тя забърза навън и се подпря на стената в коридора, щом се скри от погледа на херцогинята.

Вечерта бе започнала толкова добре, а каква стана тя… Бяха насочили оръжие към сърцето й, беше целуната от мъж, чиято следваща среща, със сигурност щеше да е с бесилката, и сега херцогинята искаше от нея да откачи огромен портрет от стената на галерията.

В три и половина сутринта.

— Със сигурност не ми плаща достатъчно — измърмори Грейс под носа си, докато слизаше по стълбите. — Не съществуват достатъчно пари…

— Грейс?

Тя рязко спря, препъвайки се в последното стъпало. Две големи ръце веднага се спуснаха към раменете й, за да я подкрепят. Тя погледна нагоре, въпреки че знаеше кой е това. Томас Кавендиш, внукът на херцогинята. Той беше и херцог Уиндъм, и без съмнение, най-влиятелният мъж в областта. Разпределяше почти равномерно времето си между Лондон и тук, но Грейс го бе опознала доста добре по време на петте години, в които бе компаньонка на херцогинята.

Дори се сприятелиха. Това бе странна и напълно неочаквана ситуация, като се има предвид разликата в ранга им, но бяха приятели.

— Ваша светлост — каза тя, въпреки че той отдавна я бе инструктирал да използва малкото му име, когато са в Белгрейв. Тя уморено кимна, а той отстъпи назад и отдръпна ръце. Бе твърде късно и безсмислено да обръща внимание на титли и подходящо обръщение.

— Какво, по дяволите, правиш още будна? — попита той. — Сигурно минава два.

— Минава три, всъщност — нехайно го поправи тя и тогава… Небеса, Томас!

Тя напълно се разсъни. Какво трябваше да му каже? И въобще трябваше ли да му казва нещо? Нямаше как да се скрие факта, че тя и херцогинята бяха нападнати от разбойници, но не беше напълно сигурна дали е редно да му разкрие, че може би има първи братовчед, който язди из провинцията, и освобождава местните благородници от ценностите им.

Защото, като се има предвид всичко, може и да нямаше. И със сигурност нямаше смисъл да го тревожи без причина.

— Грейс?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, какво казваше?

— Защо се разхождаш из коридора?

— Баба ти не се чувства добре — каза тя. И тогава, защото отчаяно искаше да смени темата, добави: — Късно се прибираш вкъщи.

— Имах работа в Стамфорд — каза той безцеремонно.

Любовницата му. Ако беше нещо друго, нямаше да е толкова уклончив. Но изглеждаше странно, че сега бе тук. Обикновено прекарваше там и нощта. Грейс, въпреки благородния си произход, служеше в Белгрейв и се осведомяваше почти за всяка клюка. Ако херцогът не се прибираше цялата нощ, тя обикновено узнаваше за това.

— Имахме… вълнуваща вечер — каза Грейс.

Той я погледна в очакване.

Тя се поколеба и тогава — е, нямаше какво да направи, освен да го каже:

— Нападнаха ни разбойници.

Реакцията му бе незабавна.

— Мили Боже — възкликна той. — Ти добре ли си? Баба ми добре ли е?

— И двете сме непокътнати — увери го Грейс, — въпреки че кочияшът има ужасна цицина на главата си. Позволих си да му дам три дни почивка.

— Разбира се — той затвори очи за миг, изглеждаше огорчен. — Трябва да поднеса извиненията си — каза той. — Бях длъжен да настоявам да вземете повече от един човек за охрана.

— Не ставай глупав. Вината не е твоя. Кой би си помислил… — тя спря, защото наистина, нямаше смисъл да се търси вина. — Не сме ранени — повтори. — Това е всичко, което има значение.

Той въздъхна.

— Какво взеха?

Грейс преглътна. Не можеше да му каже, че бяха откраднали само един пръстен. Томас не беше идиот, и щеше да се зачуди защо. Тя се усмихна сковано, решила, че тази вечер твърде често бяха говорили двусмислено.

— Не много — отвърна. — От мен нищо. Съвсем очевидно е, че не съм заможна жена.

— Баба трябва да е извънредно ядосана.

— Малко е превъзбудена — каза Грейс уклончиво.

— Носеше изумрудите си, нали? — той поклати глава. — Старият прилеп е смехотворно привързан към тези камъни.

Грейс не го скастри за начина, по който нарече баба си.

— Херцогинята запази изумрудите, всъщност. Скри ги под възглавницата на седалката.

Той изглеждаше впечатлен.

— Наистина ли го е направила?

— Аз го направих — поправи се Грейс, защото не искаше да сподели славата. — Тя ги напъха в ръцете ми, преди да нахлуят в каретата.

Той се усмихна леко и после, след един миг на неудобно мълчание, каза:

— Не спомена защо си будна и извън леглото толкова късно. Със сигурност заслужаваш хубава почивка.

— Аз… ами… — изглежда нямаше начин да отклони отговора. Ако не друго, щеше да забележи огромното празно пространство на стената в галерията на следващия ден. — Баба ти има странна молба.

— Всичките й молби са странни — отвърна той веднага.

— Не, тази… ами… — Грейс завъртя очи раздразнено. Как за Бога се бе стигнало до тук? — Предполагам, че не би искал да ми помогнеш да откача картина от стената на галерията.

— Картина.

Тя кимна.

— От галерията.

Отново кимна.

— Предполагам, че тя не иска едно от онези скромни по размер платна.

— С купите с плодове?

Той кимна.

— Не — и когато той не направи коментар, добави: — Тя иска портрета на чичо ти.

— Кой чичо?

— Джон.

Той кимна, усмихвайки се леко, но без хумор.

— Винаги й е бил любимец.

— Но ти никога не си го познавал — каза Грейс, защото начинът, по който той го каза, звучеше почти така, все едно е бил свидетел на предпочитанието й към чичо му.

— Не, разбира се, че не. Той е умрял, преди да се родя. Но баща ми е говорил за него.

Беше ясно от изражението му, че не иска да обсъжда въпроса повече. Грейс не можеше да измисли какво да каже, така че просто стоеше там и го чакаше да събере мислите си.

Което очевидно той и направи, защото се обърна към нея и попита:

— Този портрет не е ли в реални размери?

Грейс си представи себе си, как се бори да го свали от стената.

— Опасявам се, че да.

За момент изглеждаше така, все едно щеше да се обърне към галерията, но после челюстта му се присви и той отново се превърна в недостъпния херцог.

— Не — каза той равно. — Няма да й го занесеш тази вечер. Ако толкова желае проклетата картина в стаята си, може да помоли някой слуга на сутринта.

Грейс искаше да се усмихне на закрилническото му отношение, но в момента бе твърде уморена. А освен това, когато ставаше въпрос за вдовстващата херцогиня, отдавна се бе научила да следва пътя на най-малкото съпротивление.

— Уверявам те, не искам нищо повече от това да се оттегля още сега, но е по-лесно просто да й угодя.

— Категорично не — каза той властно и без да чака, се обърна и закрачи нагоре по стълбите.

Грейс го наблюдава една минута и после с присвиване на рамене, се запъти към галерията. Не можеше да е толкова трудно да свали една картина от стената, нали?

Но направи само десет крачки, когато чу Томас да излайва името й.

Тя въздъхна и спря насред пътя си. Трябваше да се досети. Херцогът беше инат също като баба си. Не че щеше да оцени сравнението.

Тя се обърна и се върна бързо назад, когато чу да я вика отново.

— Тук съм — каза тя раздразнено. — Велики Небеса, ще събудиш цялата къща!

Той завъртя очи.

— Не ми казвай, че сама ще свалиш тази картина.

— Ако не го сторя, тя ще позвъни отново за мен и тогава изобщо няма да мога да поспя.

Той присви очи.

— Само почакай да видиш!

— Да видя какво? — попита объркана.

— Как разнищвам шнура на звънеца й — каза той, насочвайки се нагоре по стълбите с обновена решителност.

— Да разнищиш… Томас! — тя затича след него, но разбира се, не успяваше да поддържа темпото му. — Томас, не можеш…

Той се обърна. Дори се ухили, което тя намери някак обезпокоително.

— Това е моята къща — каза той. — Мога да правя всичко, което си поискам.

И докато Грейс премисляше това с изтощения си мозък, той се насочи по коридора и към стаята на баба си.

— Какво — чу го да изръмжава, — си мислиш, че правиш?

Грейс издиша и забърза след него, влизайки в стаята, точно когато той казваше:

— Велики Небеса, добре ли си?

— Къде е госпожица Евърслей? — попита херцогинята, а очите й трескаво обхождаха стаята.

— Ето ме тук — увери я Грейс, и се втурна напред.

— Взе ли я? Къде е картината? Искам да видя сина си.

— Госпожо, късно е — опита се да обясни Грейс. Тя се приближи още по-близо, въпреки че не бе сигурна защо. Ако херцогинята започнеше да споделя всичко за разбойника и приликата му с любимия й син, нямаше да може да направи нищо, за да я спре.

Но все пак, близостта поне й даваше илюзия, че може да осуети катастрофата.

— Госпожо — каза Грейс отново, внимателно и нежно и я погледна предупредително.

— Можеш да инструктираш някой слуга да ти я донесе на сутринта — каза Томас, звучащ една идея по-малко властно. — Но няма да позволя госпожица Евърслей да се занимава с подобна трудоемка работа и определено не по средата на нощта.

— Нуждая се от картината, Томас — каза херцогинята и Грейс почти се протегна, за да хване ръката й. Звучеше наранена. Звучеше стара. И определено не на себе си, когато каза: — Моля те.

Грейс крадешком погледна Томас. Изглеждаше нерешителен.

— Утре — каза той. — Първото нещо утре сутринта, щом желаеш.

— Но…

— Не — прекъсна я. — Съжалявам, че са ви нападнали тази вечер и със сигурност ще направя всичко необходимо — според здравия разум — за да подсигуря удобството и здравето ти, но това не включва капризни прищевки в неподходящо време. Разбра ли ме?

Те се взираха един в друг толкова дълго, че Грейс искаше да се отдръпне. Тогава Томас каза рязко:

— Грейс, върви си в леглото — той не се обърна.

Грейс остана неподвижна за миг, без да знае, какво точно чака — протест от страна на херцогинята или гръмотевица навън. Когато никое от двете не се случи, тя реши, че не може да стори нищо повече тази вечер и напусна стаята. Докато вървеше бавно по коридора, можеше да чуе как двамата се карат — нищо буйно, нищо разпалено. Но пък и не го бе очаквала. Членовете на семейство Кавендиш се славеха със студения си характер и бе по-вероятно да се атакуват с ледена язвителност, отколкото с разгорещени викове.

Грейс издиша дълго и неравно. Никога нямаше да свикне с това. Живееше от пет години в Белгрейв и все още словесните схватки между Томас и баба му я шокираха.

А най-лошото бе, че дори нямаше причина за това. Веднъж събра смелост да попита Томас защо таят толкова презрение един към друг. Той просто бе свил рамене, заявявайки, че винаги е било така. После бе добавил, че тя мразела баща му, а баща му пък мразел него. Самият той смяташе, че ще се справи добре и без тях.

Грейс остана изумена. Бе живяла с мисълта, че семействата са създадени, за да се обичат. В нейното бе така. Майка й, баща й… Тя затвори очи, борейки се със сълзите. Беше сантиментална. Или може би умората я надвиваше. Вече не плачеше за тях. Липсваха й — винаги щяха да й липсват. Но огромната празнота, която се беше загнездила в нея след смъртта им, бе започнала да се заличава с времето.

Сега бе намерила ново място в този свят. Не беше това, което бе очаквала, нито онова, което родителите й бяха планирали за нея, но поне имаше храна и дрехи и възможността да вижда приятелите си от време на време.

Понякога, късно през нощта докато лежеше в леглото си, бе прекалено трудно. Знаеше, че не трябва да е неблагодарна — живееше в замък, за Бога! Но не бе възпитана да бъде прислужница и да се подчинява на чужда воля. Баща й бе провинциален джентълмен, а майка й се ползваше с уважението на местната общност. Бяха я отгледали с любов и смях и понякога, когато седяха пред огъня вечер, баща й въздишаше и казваше, че тя ще остане стара мома, защото със сигурност няма мъж в провинцията, достатъчно добър за неговата дъщеря.

А Грейс се разсмиваше и питаше:

— Ами в останалата част от Англия?

— И там няма!

— Франция?

— Опазил ме Бог, не!

— Америка?

— Майка си ли се опитваш да убиеш, момиче? Знаеш, че я хваща морска болест дори само като види плаж.

И те някак си знаеха, че Грейс ще се омъжи за някого точно от Линкълншир и ще живее надолу по пътя или поне на разстояние за кратка езда и ще бъде щастлива. Щеше да намери това, което бяха открили родителите й, защото никой не очакваше да се омъжи по друга причина, освен по любов. Щеше да има бебета, а къщата й да е пълна със смях и щеше да е щастлива.

Мислеше, че е най-щастливото момиче на света.

Но треската, покосила дома на Евърслей бе жестока и когато премина, Грейс остана сираче. На седемнадесет, едва ли можеше да живее сама и наистина, никой не бе сигурен какво да прави с нея, докато бизнесът на баща й не бъде поставен в ред и завещанието не бъде прочетено.

Грейс се разсмя горчиво, докато се измъкваше от смачканите си дрехи и се подготвяше за лягане. Насоките на баща й само бяха влошили нещата. Бяха задлъжнели, не много, но достатъчно, за да й бъде в тежест. Родителите й, както изглеждаше, винаги бяха живели малко над възможностите си, и очевидно са се надявали, че любовта и щастието могат да ги поддържат.

И наистина бе така. Любовта и щастието бяха издържали всяко препятствие, което семейство Евърслей бе посрещало.

Освен смъртта.

Силсби — единственият дом, който Грейс бе познавала — бе унаследен. Знаеше това, но не и колко нетърпелив бе братовчед й Майлс да придобие жилището. Или че той все още не бе женен. Или че, когато я бе притиснал до стената и бе впил устни в нейните, би трябвало да му позволи, всъщност да благодари на краставата жаба за благосклонния и великодушен интерес към нея.

Вместо това тя бе забила лакът в ребрата му и коляно в неговите…

Е, след това той не я харесваше особено. В цялото й нещастие, това бе единственото, на което все още се усмихваше.

Резкият й отказ към вбесения мъж го подтикна да я остави без нищо — без дом, без пари и без роднини. А тя определено вече не считаше Майлс за роднина.

И тогава се появи вдовстващата херцогиня.

Новините за затрудненото положение на Грейс трябва да бяха обиколили бързо областта. Херцогинята бе връхлетяла като ледена богиня и я бе отвела надалеч. Не че бе имала каквито и да било илюзии, че ще бъде глезена гостенка.

Херцогинята, която бе пристигнала с цялата си свита, впи изпепеляващ поглед в Майлс, докато той не се загърчи. Буквално, това бе един от най-приятните мигове за Грейс. След това заяви:

— Вие ще бъдете моя компаньонка.

Преди Грейс да има шанс да приеме или отхвърли предложението, херцогинята бе напуснала стаята. Което само потвърди това, което всички знаеха — че Грейс никога не бе имала избор по този въпрос.

Това стана преди пет години. Сега Грейс живееше в замък, ядеше хубава храна, а дори и дрехите й да не бяха по последна мода, поне изглеждаха добре направени и наистина доста хубави. Херцогинята бе всичко друго, но не и скъперница.

Тя живееше само на няколко мили от мястото, където бе израснала и тъй като повечето от приятелите й все още живееха в областта, тя ги виждаше често — в селото, в църквата, на следобедни посещения. И ако нямаше свое семейство, поне не бе принудена да създаде такова с Майлс.

Но дори и да оценяваше всичко, което херцогинята бе направила за нея, тя искаше нещо повече.

Или може би не повече. Може би нещо различно.

Бе малко вероятно да стане, помисли си тя, докато лягаше в леглото. Изборът, за жена от нейната среда, се свеждаше до служба в нечий богат дом или брак. Грейс трябваше да забрави за второто. Мъжете в Линкълншир бяха наплашени от херцогинята и едва ли щяха да дръзнат да я ухажват. Бе добре известно, че Аугуста Кавендиш няма намерение да обучава нова компаньонка.

Още по-известно бе, че Грейс нямаше пукната пара.

Тя затвори очи и опита да си припомни, че чаршафите, между които се бе плъзнала, бяха от най-високо качество, а свещта, която току-що бе изгасила, беше от чист пчелен восък. Не можеше да се оплаче от липсата на физически удобства.

Това, което искаше бе…

Беше без значение какво иска. Това бе последната й мисъл, преди най-накрая да заспи.

И да сънува разбойника.