Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (8)

Осма глава

Джак не се въздържа и я целуна.

Не, не успя да се въздържи. Усещаше кожата на ръката й под дланта си, почувства меката й топлина. Сведе поглед надолу и срещна дълбоките й сини очи. Те се взираха в него, напълно лишени от тайни и в този миг нямаше начин, просто нямаше начин, да направи нещо друго, освен да я целуне.

Всичко друго би било трагедия.

В целуването се изискваше изкуство — отдавна знаеше това, а и му бяха казвали, че е експерт. Но тази целувка, с тази жена — този единствен път, когато би трябвало да е изкуство, всичко бе задъхана нервност, защото никога в живота си не бе искал някого по начина, по който искаше госпожица Грейс Евърслей.

И никога не бе искал толкова много всичко да е съвършено.

Не биваше да я плаши. Трябваше да й достави удоволствие. Искаше тя да го иска, и да пожелае да го опознае. Да се притисне към него, да се нуждае от него, да шепне в ухото му, че той е нейният герой и никога да не помисли за друг мъж.

Искаше да я вкуси. Да я погълне. Да изпие това, което я правеше неповторима и да види дали ще го превърне в мъжа, който понякога мислеше, че трябва да бъде. В този миг тя бе неговото избавление.

И неговото изкушение.

И всичко останало.

— Грейс — прошепна той, а гласът му погали устните й. — Грейс — повтори отново, защото обожаваше да го изрича.

Тя простена в отговор, мек скимтящ звук, който му каза всичко, което искаше да знае.

Целуна я нежно. Старателно. Устните и езикът му откриха всяко ъгълче на душата й и тогава, той пожела още.

— Грейс — промълви отново, този път по-дрезгаво. Ръцете му я прегърнаха и се плъзнаха към гърба й, притиснаха я така, че да може да почувства тялото й като част от целувката. Тя не носеше корсет под роклята си и той опозна всяка чувствена извивка, всяко топло очертание. Искаше вкуса й, аромата й, докосването й.

Целувката бе съблазън.

И той бе съблазненият.

— Грейс — каза отново, и този път тя прошепна…

— Джак. Това бе гибелта му. Звукът от името му върху устните й, единствената, мека сричка — се стрелна през него и му подейства така, както мистър Одли никога не би могло. Устата му стана настойчива и той я притисна по-плътно към тялото си, твърде погълнат, за да го е грижа, че тя усеща възбудата му.

Целуна бузата й, ухото й, врата й, придвижвайки се надолу към ямката на ключицата. Една от ръцете му се премести отстрани на гръдния й кош, натискът повдигна гърдата й така, че горната извивка се оказа толкова близо до устните му, толкова мъчително…

— Не… — прошепна тя и го отблъсна.

Той се взря в нея, дишането му бе забързано и тежко. Очите й бяха замаяни, а устните й изглеждаха влажни и добре нацелувани. Тялото му вибрираше от желание и очите му се плъзнаха надолу към корема й, сякаш можеше да види някак си през роклята, там долу, където бедрата й се срещаха.

Каквото и да чувстваше точно в този миг — то се утрои. Мили Боже, болеше.

С разтърсващ стон, се взря отново в лицето й.

— Госпожице Евърслей — промълви, след като момента изискваше да каже нещо, а нямаше начин да се извини за това. Не и за нещо толкова хубаво.

— Мистър Одли — отвърна тя, докосвайки устните си.

За един кратък миг, обзет от неподправен ужас, осъзна, че изражението на лицето й, зашеметеното мигане на очите й, показваха точно онова, което чувстваше и той.

Но не, това бе невъзможно. Току-що се бе запознал с нея, а освен това, той не изпитваше любов, а сърцеразтуптяващата, замъгляваща ума сласт, която толкова често се бъркаше с любов.

Обичаше жените, разбира се. Също така и ги харесваше, което според него го правеше уникален сред мъжете. Обичаше начина, по който се движат и звуците, които издават, независимо дали се разтапят в ръцете му или цъкат неодобрително. Обожаваше факта, че всяка една от тях имаше уникален аромат и се движеше по различен начин, и онова нещо, което сякаш ги свързваше в едно. Аз съм жена, сякаш шепнеше въздуха около тях. Аз определено не съм като теб.

И слава на Небесата за това.

Но никога досега не бе обичал жена. И нямаше намерение да го прави. Обвързването бе объркана работа, като се имаха предвид всички възможни неприятности. Предпочиташе да преминава от една афера към друга. Пасваше на живота му — и на душата му — много по-добре.

Той се усмихна. Съвсем леко. Точно по начина, който можеше да се очаква от мъж като него в момент като този. Може би с малко по-голяма извивка на устните. Достатъчна, за да придаде иронично остроумие на тона му, когато каза:

— Вие пристъпихте в стаята ми.

Тя кимна, но движението бе толкова бавно, че не можеше да бъде сигурен, че го е осъзнала. Когато заговори, прозвуча замаяно, сякаш говореше на себе си:

— Няма да се повтори.

Това вече би било трагедия.

— Бих искал да се повтори — каза той, с най-обезоръжаващата си усмивка. Протегна се и преди тя да може да отгатне намеренията му, взе дланта й и я вдигна до устните си. — Това определено бе — промълви, — най-приятното ми посрещане за днес в Белгрейв.

Не пусна пръстите й, докато добавяше:

— Изключително ми бе приятно да обсъждам тази картина с вас.

Говореше истината. Определено предпочиташе умните жени.

— На мен също — отвърна тя и внимателно издърпа ръката си, принуждавайки го да я пусне. Тя направи няколко стъпки към вратата, после спря и се обърна леко, докато казваше: — Колекцията тук си съперничи с която и да е от големите музеи.

— С нетърпение очаквам да я разгледам с вас.

— Ще започнем с галерията.

Усмихна й се. Тя бе умна. Но точно преди да достигне вратата, той извика:

— Има ли голи картини?

Грейс замръзна.

— Чудех се — каза й невинно.

— Има — отвърна тя, но не се обърна. Копнееше да види цвета на бузите й. Червен или просто розов?

— В галерията ли? — попита Джак, защото със сигурност щеше да е неприлично да игнорира въпроса му. Искаше да види лицето й. За последен път.

— Не, в галерията няма — каза тя и сега вече се обърна. Достатъчно, за да види пламъчето в очите й. — В галерията има портрети.

— Разбирам — опита да изглежда сериозен. — Без голи картини тогава, моля. Признавам, че ми липсва желание да видя прабаба Кавендиш гола.

Устните й се притиснаха една в друга, и той знаеше, че е от потиснат смях, а не от неодобрение. Чудеше се какво ще е да я накара да освободи смеха, който със сигурност бълбукаше в основата на гърлото й.

— О, мили Боже — промърмори Джак, — херцогинята.

Тя се изкиска при думите му.

Той драматично сложи ръка на челото си.

— Очите ми — простена. — Очите ми.

По дяволите, точно тогава пропусна момента. Тя се разсмя. Бе сигурен, че го е сторила, въпреки че прозвуча повече като сподавен звук. Но в този момент бе прикрил очите си.

— Лека нощ, мистър Одли.

Той отпусна ръка до тялото.

— Лека нощ, госпожице Евърслей — но в този миг — въпреки, че би се заклел, че е готов да я пусне да си тръгне, се чу да казва: — Ще ви видя ли на закуска?

Грейс спря, с ръка на вратата.

— Очаквам да е така, ако сте ранобуден.

Разбира се, че не беше.

— Разбира се, че съм.

— Това е любимото хранене на херцогинята — обясни тя.

— Само не шоколада и вестника? — зачуди се дали си спомня всичко, което тя бе казала този ден. Вероятно.

Тя поклати глава.

— Това е в шест часа. Закуската се сервира в седем.

— В стаята за закуска?

— Явно знаете къде е?

— Нямам никаква представа — призна Джак. — Просто бе логичен избор. Ще се срещнем ли в стаята ми, за да ме съпроводите до долу?

— Не — каза тя, а гласът й се снижи леко от веселие. Или раздразнение? Не можеше да бъде сигурен, — но ще уредя някой друг да ви съпроводи до там.

— Жалко — въздъхна той. — Няма да е същото.

— Надявам се, че не — каза Грейс и затвори вратата между тях. Тогава, през дървото, той чу: — Планирам да изпратя някой лакей.

Това го разсмя. Обожаваше жени с чувство за хумор.

* * *

Точно в шест на следващата сутрин, Грейс влезе в спалнята на херцогинята, и задържа отворена тежката врата, заради прислужницата, която я следваше с поднос от кухнята.

Херцогинята бе будна, но това не бе голяма изненада. Тя винаги се будеше рано, независимо дали лятното слънце се промъкваше през краищата на завесите или утрото бе натежало от зимния мрак. Грейс, от друга страна, с удоволствие би спала до обяд, ако й позволяха. При пристигането си в Белгрейв бе придобила навик да спи, без да дърпа завесите — за да може слънцето да огрява лицето й всяка сутрин.

Това нямаше голям ефект, нито пък стенният часовник, който бе закачила над нощната си масичка преди години. Мислела си бе, че до сега ще свикне с режима на херцогинята, но очевидно вътрешният й часовник се бунтуваше — последната малка частица от нея, която отказваше да повярва, че беше и винаги щеше да бъде компаньонката на вдовстващата херцогиня Уиндъм.

В края на краищата бе добре, че се сприятели с прислугата. Херцогинята може и да я използваше от тъмни зори, но Грейс разчиташе на прислужничките, които се промъкваха сутрин в стаята й и я разтърсваха докато не простенеше: Достатъчно. Странно, никога не би предположила, че мистър Одли е ранобудна личност.

— Добро утро, ваша светлост — каза Грейс, придвижвайки се към прозореца. Тя издърпа тежките кадифени завеси. Навън бе облачно, с лека мъгла, но слънцето правеше опити да се покаже. Може би облаците щяха да изчезнат до обяд.

Херцогинята седна вдървено, облегна се на възглавниците си, и заприлича на кралица в своето натруфено, куполообразно легло. Почти бе свършила със сутрешните си упражнения, които включваха свиване на пръстите, последвано от изпъване на пръстите на краката, завършващо с извиване на врата на ляво и на дясно. Грейс бе забелязала, че никога не го разтягаше по друг начин.

— Шоколадът ми — каза тя отсечено.

— Ето го, госпожо — Грейс се приближи до писалището, където прислужницата бе оставила подноса, преди да избяга навън. — Внимавайте, госпожо. Горещ е.

Херцогинята изчака, докато тя подреди подноса в скута й и приглади вестника с ръка. Беше едва от преди два дни — обичайният срок за областта бе три — и бе старателно изгладен от иконома.

— Очилата ми за четене.

Те вече бяха в ръката на Грейс.

Херцогинята ги настани на върха на носа си и пое предпазлива глътка от шоколада, докато разглеждаше вестника. Грейс седна на стола с висока облегалка до писалището. Не бе най-удобното място — херцогинята бе толкова взискателна сутрин, колкото и в останалото време на деня и със сигурност щеше да й се наложи да подскача нагоре-надолу и до другия край към леглото й. Но не й бе позволено в действителност да седи до леглото. Херцогинята се оплакваше, че било все едно Грейс се опитва да чете над рамото й.

Това бе вярно, разбира се. Грейс получаваше вестника в стаята си, след като господарката й приключеше с него. Все още бе само с два и половина дни остарял, когато го четеше, или дванадесет часа по-рано от всеки друг в областта.

Странно беше какви неща те караха да се чувстваш нещо повече.

— Хмм.

Грейс наклони глава, но не попита нищо. Ако го бе сторила, херцогинята никога нямаше да й каже.

— Имало е пожар в Хауат Хол — каза тя.

Грейс не бе сигурна къде се намира това.

— Надявам се, че никой не е пострадал.

Херцогинята прочете още няколко реда, после отговори.

— Само един лакей. И две прислужници — и след миг добави: — Кучето е умряло. О, Боже това е жалко.

Грейс не коментира. Не се наемаше да започне разговор рано сутрин, докато не бе изпила собствената си чаша шоколад, което обикновено не бе способна да направи до времето за закуска в седем часа.

Стомахът й се разбунтува при тази мисъл. За някой, който мрази утрините като нея, бе започнала да обожава закуските. Само ако можеха да сервират пушена херинга и яйца всяка вечер, щеше да е на седмото небе.

Хвърли поглед към часовника. Само още петдесет и пет минути. Зачуди се дали мистър Одли е буден.

Вероятно. Ранобудните хора никога не се събуждаха десет минути преди закуска.

Зачуди се как ли изглежда сънлив и разрошен.

— Нещо не е наред ли, госпожице Евърслей? — остро попита херцогинята.

Грейс примигна.

— Да не е наред ли, госпожо?

— Вие… чуруликате — каза това с подчертано отвращение, сякаш държеше нещо с особено лоша миризма.

— Толкова съжалявам, госпожо — измърмори Грейс бързо и сведе поглед надолу към сключените си в скута ръце. Можеше да усети как бузите й се сгорещяват и имаше чувството, че дори на сутрешната светлина и с отслабналото зрение на херцогинята, изчервяването й ще е очевидно.

Наистина, не биваше да си представя мистър Одли и особено неглиже. Само Небесата знаеха какви неуместни звуци щеше да издаде следващия път.

Но той бе красив. Личеше си съвсем ясно, дори когато всичко, което бе видяла от него, бе само долната част на лицето му и маската. Устните му бяха от този тип, който винаги издава хумор. Зачуди се дали той въобще знае как да се намръщи. А очите му… Е, не бе успяла да ги види през онази първа нощ, а това почти сигурно бе за добро. Никога не бе виждала нещо толкова изумруденозелено. Те надминаваха по блясък изумрудите на херцогинята, за които, Грейс все още с огорчение си спомняше, че бе рискувала живота си — е, поне на теория, — за да ги защити.

— Госпожице Евърслей!

Грейс рязко се изправи.

— Госпожо?

Херцогинята я прониза с поглед.

— Изсумтяхте.

— Така ли?

— Съмнявате се в слуха ми?

— Разбира се, че не, госпожо — господарката й ненавиждаше мисълта, че някоя част от нея може да се поддаде на обичайните последици от възрастта. Прочисти гърлото си. — Извинявам се, госпожо. Не осъзнах, че съм го сторила. Трябва да съм, хм, въздъхнала тежко.

— Въздъхнала тежко — херцогинята изглежда намери това за интересно, както бе и с по-ранното й чуруликане.

Грейс леко докосна с ръка гърдите си.

— Лек спазъм, опасявам се.

Ноздрите на херцогинята се издуха, когато се втренчи в чашата в ръцете й.

— Надявам се, че не сте въздъхнала в шоколада ми.

— Разбира се, че не, госпожо. Винаги кухненските прислужници донасят подноса.

Очевидно господарката й не намери причина да обсъжда повече това и се върна отново към вестника си, като остави Грейс още веднъж сама с мислите си за мистър Одли.

Мистър Одли.

— Госпожице Евърслей!

Грейс се изправи. Ставаше абсурдно.

— Да, госпожо?

— Въздъхнахте.

— Въздъхнала съм?

— Отричате ли?

— Не — отговори Грейс. — Така да се каже, не забелязах, че съм въздъхнала, но определено допускам, че може да съм го сторила.

Херцогинята махна раздразнено с ръка в нейна посока.

— Много сте разсеяна тази сутрин.

Грейс почувства как очите й светват. Значеше ли това, че може да се измъкне по-рано?

— Седнете, госпожице Евърслей.

Тя седна. Очевидно не.

Херцогинята остави вестника и стисна устни.

— Разкажете ми за внука ми.

Изчервяването се върна.

— Моля?

Дясната вежда на херцогинята доста добре имитира извивката на слънчобран.

— Показахте му неговата стая миналата нощ, нали?

— Разбира се, госпожо. Както наредихте.

— Е? Какво каза той? Нетърпелива съм да науча какъв човек е. Бъдещето на семейството може да се окаже в ръцете му.

Грейс си спомни виновно за Томас, когото някак си бе забравила през изминалите дванадесет часа. Той бе всичко, което един херцог трябваше да бъде и никой не познаваше замъка по-добре от него. Дори и херцогинята.

— Ами, не мислите ли, че това може да е малко прибързано, ваша светлост?

— Защитавате другия ми внук, така ли?

Очите на Грейс се разшириха. Нещо в тона на херцогинята определено звучеше злобно.

— Считам негова светлост за приятел — внимателно каза тя. — Никога не бих му пожелала зло.

— Пфу. Ако мистър Кавендиш — и не смейте да го наричате мистър Одли — наистина е законен наследник на моя Джон, тогава едва ли желаете злото на Уиндъм. Той трябва да е благодарен.

— Че титлата е била издърпана изпод краката му?

— Че е имал щастливата съдба да я носи за толкова дълго време — отговори херцогинята. — Ако мистър… о, по дяволите, ще го наричам Джон…

Джак, помисли си Грейс.

— Ако Джон наистина е законен син на моя Джон, тогава Уиндъм от самото начало не е имал титлата. Така че едва ли някой може да нарече това обир.

— Освен факта, че от раждането са му казвали, че е негова.

— Вината не е моя, нали? — подигра се херцогинята. — И едва ли е било от раждането му.

— Не — призна Грейс. Томас бе наследил титлата на двадесет годишна възраст, когато баща му починал от белодробна болест. — Но той е знаел от раждането си, че един ден ще е негова, което е същото.

Херцогинята измърмори нещо със същия заядлив тон, който винаги използваше, когато участваше в спор, без да има готов контрааргумент. Тя за пореден път изгледа Грейс, после отново вдигна вестника си и го разтвори пред лицето си.

Грейс се възползва от момента, за да отпусне гръб. Не смееше да затвори очи.

Минаха само десет секунди, преди херцогинята отново да свали вестника и остро да попита:

— Мислите ли, че от него ще излезе добър херцог?

— Мистър О… — тя спря точно навреме. — Ъ, нашият нов гост?

Херцогинята завъртя очи при словесната й еквилибристика.

— Наричайте го мистър Кавендиш. Това е името му.

— Но не е това, с което иска да го наричат.

— Пет пари не давам как иска да го наричат. Той е, който е — херцогинята отпи голяма глътка от шоколада си. — Всички сме. И е добре, че е така.

Грейс не каза нищо. Бе принудена да понася лекциите на господарката си за мястото на хората в обществото твърде много пъти, за да рискува да я провокира повторно.

— Не отговорихте на въпроса ми, госпожице Евърслей.

Грейс за миг обмисли отговора си.

— Наистина не мога да кажа, госпожо. Не и при такова кратко познанство.

В по-голямата си част бе казала истината. Бе трудно да свързва титлата с някой друг, освен с Томас, но на мистър Одли — при цялото му дружелюбно и забавно поведение — му липсваше известен авторитет. Бе интелигентен, със сигурност, но притежаваше ли прозорливостта и преценката, необходими, за да управлява имение с размера на Уиндъм?

Белгрейв може и да беше основната резиденция на семейството, но имаше безброй други имения, и в Англия, и в чужбина. Томас държеше на служба поне дузина секретари и управители, които да му помагат в стопанисването, защото не беше незаинтересован собственик. И ако не бе обходил всеки сантиметър от земите на Белгрейв, би се обзаложила, че поне е опитал. А Грейс бе замествала херцогинята в достатъчно от задълженията й в имението, за да знае, че Томас познава почти всеки от арендаторите си по име.

Винаги бе смятала, че това е удивително постижение за човек, израснал като него, с постоянното изтъкване за мястото на Уиндъм в йерархията на хората — точно под краля и доста над вас, много ви благодаря.

Томас обичаше да показва пред света образа на леко отегчен, изтънчен мъж от висшето общество, но в него имаше доста повече от това. Тази бе причината, поради която бе толкова добър във всичко, което правеше, предположи тя.

Именно и заради това херцогинята се отнасяше към него толкова безчувствено и с подобна липса на уважение. Грейс предполагаше, че човек трябва да има чувства, за да го е грижа за другите, но наистина, господарката й бе преминала отвъд обичайния си егоизъм.

Грейс нямаше представа дали Томас се е върнал през нощта, но ако не бе… е, не би го винила.

— Още шоколад, госпожице Евърслей.

Тя се изправи и напълни чашата на херцогинята от чайника, който бе оставила на нощната масичка.

— За какво говорихте миналата нощ?

Грейс реши да имитира простодушие.

— Оттеглих се рано — тя наклони чайника, като внимаваше да не покапе нещо. — С изключително милото ви позволение.

Херцогинята се намръщи. Грейс избегна изражението й като върна чайника на мястото му върху масата. Отне й впечатляващо много време да го стори.

— Той говори ли за мен? — попита херцогинята.

— Ъм, не много — рискува Грейс.

— Не много или въобще не?

Грейс се обърна. Само толкова въпроси можеше да избегне преди херцогинята да изгуби търпение.

— Сигурна съм, че ви спомена.

— Той какво каза?

Небеса. Как трябваше да й признае, че я бе нарекъл стар прилеп? И ако не я бе нарекъл така, вероятно би използвал нещо още по-лошо.

— Не си спомням точно, госпожо — каза Грейс. — Ужасно съжалявам. Не съзнавах, че искате да следя за думите му.

— Е, следващият път го направете — измърмори херцогинята. Тя се обърна към вестника си, после погледна към прозореца, устата й бе в права, упорита линия. Грейс стоеше неподвижно, с ръце стиснати пред нея и търпеливо чакаше, докато господарката й се суетеше и обръщаше, и отпиваше, и скърцаше със зъби, и после — трудно бе за вярване, но Грейс си помисли, че в действителност съжалява старата жена.

— Той ми напомня за вас — каза, преди да успее да размисли.

Херцогинята се обърна към нея с очи, пълни с удоволствие.

— Така ли? Как?

Грейс почувства тежест в стомаха си, въпреки че не бе сигурна дали това е заради нехарактерното щастие изписано върху лицето на херцогинята или заради факта, че нямаше представа какво да каже.

— Е, не напълно, разбира се — каза, печелейки време, — може би нещо, в изражението.

Но след около десет секунди на усмихнато спокойствие, за Грейс стана очевидно, че херцогинята чака нещо повече.

— Веждите му — каза тя, като си помисли, че хрумването й е гениално. — Повдига ги също като вас.

— Така ли? — лявата вежда на херцогинята се издигна толкова бързо, че Грейс бе изненадана, че не излетя от лицето й.

— Ъ, да. Нещо подобно. Неговите са… — Грейс направи непохватен жест към своите.

— По-гъсти?

— Да.

— Е, той е мъж.

— Да. — О, да.

— Може ли да го прави и с двете?

Грейс се взря безизразно в нея.

— И с двете ли, госпожо?

Херцогинята започна да повдига и спуска веждите си последователно. Лява, дясна, лява, дясна. Беше изключително странен спектакъл.

— Не зная — каза Грейс. Бързо. За да я накара да замълчи.

— Много странно — каза господарката й, връщайки и двете си вежди на мястото им, където Грейс се надяваше да останат. — Моят Джон не можеше да го прави.

— Наследствеността е много загадъчна — съгласи се Грейс. — Баща ми не можеше да прави това — тя хвана палеца си и го изви назад, докато не докосна ръката й, — но каза, че баща му е можел.

— Аа! — херцогинята се извърна отвратена. — Върнете го обратно! Върнете го обратно!

Грейс се усмихна и каза със съвършено спокойствие.

— Значи не бихте искала да видите какво мога да правя с лакътя си.

— Мили Боже, не! — възрастната жена изсумтя и махна към вратата. — Приключих с вас. Вървете да се погрижите за закуската.

— Да извикам ли Нанси да ви помогне да се облечете?

Херцогинята издаде най-удивителната многострадална въздишка, сякаш цял живот, прекаран в аристократични привилегии й идваше твърде много.

— Да — съгласи се грубо, — само защото не мога да понасям гледката на палеца ви.

Грейс се изкиска. Сигурно се чувстваше особено дръзка, защото дори не направи опит да го скрие.

— Присмивате ли ми се, госпожице Евърслей?

— Разбира се, че не!

— Недейте — каза херцогинята остро, — дори да си помисляте да кажете, че ми се присмивате.

— Просто се смеех, госпожо — каза Грейс, лицето й потрепваше от усмивката, която не можеше да сдържи. — Понякога правя това.

— Никога не съм го забелязвала — бе казано така, сякаш значеше, че въобще не можеше да е вярно.

Грейс не можеше да каже никое от трите възражения, които незабавно изскочиха в ума й:

Това е, защото не ме слушате, ваша светлост.

Това е, защото аз рядко имам причина да се смея във ваше присъствие.

Или:

Какво ви засяга?

Така че вместо това тя се усмихна — топло. Ето това бе странно. Бе прекарала толкова много време от живота си преглъщайки отговорите си, а това винаги бе оставяло горчив вкус в устата й.

Но не и този път. Този път се чувстваше облекчена. Освободена. И да не можеше да каже каквото й бе на ума пред херцогинята, не я интересуваше. Имаше твърде много неща, които да очаква с нетърпение тази сутрин.

Закуската. Беконът и яйцата. Пушената херинга. Препечената филийка с масло и мармалад, също и…

И него.

Мистър Одли.

Джак.