Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (18)

Осемнадесета глава

— Три минути — каза Джак в момента, в който затвори вратата. Защото в интерес на истината, не мислеше, че може да издържи повече от това. Не и когато тя бе облечена само по нощница. Беше грозно нещо, наистина, грубо и с копчета от брадичката до стъпалата, но все пак бе нощница.

А това бе Грейс.

— Никога няма да повярваш какво се случи — каза тя.

— Обикновено това е отлично начало на разговор — призна той, — но след всичко, което се случи през последните няколко седмици, откривам, че съм готов да чуя какво ли не — той се усмихна и сви рамене. Беше се замаял от две халби ирландски ейл.

Но тогава тя му разказа най-удивителната история. Томас й бе дал вила и доход. И сега Грейс бе независима жена. Беше свободна от херцогинята.

Джак запали лампата в стаята, заслушан в развълнуваните й думи. Почувства пробождане от ревност, и не защото мислеше, че не бива да получава подаръци от друг мъж — истината беше, че тя си бе заслужила всичко, което херцогът решеше да й предложи. Пет години при херцогинята — мили Боже, трябваше да й дадат собствена титла като изкупление за всичко преживяно. Никой не бе сторил повече за Англия от нея.

Не, ревността му беше на много по-първично ниво. Той чу радостта в гласа й и веднъж, след като прогони мрака от стаята, я видя и в очите й. И просто не беше редно друг да й я бе доставил.

Искаше той да го стори. Той да озари очите й с веселие. Той да бъде причината за усмивката й.

— Все пак ще дойда с вас до област Кейвън — казваше Грейс. — Не мога да остана сама и не бих искала Амелия също да бъде сама. Това е ужасно трудно за нея, нали знаеш.

Тя го погледна, така че той кимна в отговор. В интерес на истината, не бе мислил много за Амелия, колкото и егоистично да беше това.

— Сигурна съм, че ще е неудобно с херцогинята — продължи Грейс. — Тя беше бясна.

— Мога да си представя — измърмори Джак.

— О, не — очите й се разшириха. — Това беше твърде необикновено, дори за нея.

Той се зачуди за това.

— Не съм сигурен дали съжалявам или съм облекчен, че съм го пропуснал.

— Вероятно бе за добро, че не присъстваше — отвърна Грейс. — Беше доста злобна.

Той щеше да спомене, че е трудно да си я представи по някакъв друг начин, но Грейс внезапно се оживи и каза:

— Но знаеш ли, не ме интересува! — тя се разкикоти на това, звучеше така, сякаш още не може съвсем да повярва в късмета си.

Той й се усмихна. Нейното щастие беше заразно. Нямаше намерение да я остави да живее разделена от него. И подозираше, че Томас не й бе дал вила с намерението да живее в нея като госпожа Джак Одли, но разбираше удоволствието й. За първи път от години, Грейс имаше нещо свое.

— Съжалявам — каза тя, но не можа съвсем да скрие усмивката си. — Не бива да съм тук. Нямах намерение да те чакам, но бях толкова развълнувана и исках да ти кажа, защото знаех, че ти би разбрал.

И докато тя стоеше там, с очи, сияещи към него, демоните му го напуснаха, един по един. Накрая той се превърна просто в мъж, стоящ пред жената, която обича. В тази стая, в тази минута, нямаше значение, че е отново в Ирландия, че има толкова много проклети причини да се втурне към вратата и да си намери място на следващия кораб, пътуващ за където и да е.

В тази стая, в тази минута, тя беше всичко за него.

— Грейс — каза той и ръката му се вдигна, за да докосне бузата й. Тя се сгуши в нея и в този миг Джак разбра, че е изгубен. Каквато и сила да бе мислел, че притежава, каквато и воля да бе имал да постъпи правилно…

Бяха изчезнали.

— Целуни ме — прошепна той.

Очите й се разшириха.

— Целуни ме.

Тя искаше да го направи. Можеше да го види в очите й, да го почувства във въздуха около тях.

Той се наклони надолу, по-близо… но не достатъчно, за да се докоснат устните им.

— Целуни ме — каза за пореден път.

Тя се изправи на пръсти. Не направи друго движение — ръцете й не се повдигнаха да го погалят, не се наклони, позволявайки на тялото си да се облегне на неговото. Просто се изправи на пръсти, докато устните й докоснаха неговите.

И после се отдръпна.

— Джак? — прошепна.

— О… — почти го каза. Думите бяха там, на устните му. Обичам те.

Но някак си знаеше — нямаше представа как, просто го знаеше — че ако го каже сега, ако изрече на глас това, което бе сигурен, че тя знае в сърцето си, ще я изплаши.

— Остани с мен — прошепна той. Бе приключил с благородното държание. Сегашният херцог Уиндъм можеше да прекара живота си, постъпвайки правилно, но той не можеше да бъде толкова неегоистичен.

Целуна ръката й.

— Не бива — прошепна тя.

Той целуна и другата й ръка.

— О, Джак.

Вдигна и двете до устните си, задържайки ги до лицето си, вдишвайки аромата й.

Тя погледна към вратата.

— Остани с мен — каза й отново. И после докосна брадичката й, наклони леко лицето й и нежно я целуна по устните. — Остани.

Наблюдаваше лицето й, видя борещите се сенки в очите й. Устните й потрепериха и тя се извърна, преди да му отговори.

— Ако аз… — гласът й бе само шепот, трепетлив и несигурен. — Ако остана…

Той докосна брадичката й, но не я обърна към себе си. Изчака, докато бе готова, докато сама не го стори.

— Ако остана… — тя преглътна и затвори очи за миг, сякаш призовавайки смелостта си. — Можеш ли… Има ли начин да си сигурен, че няма да има бебе?

За миг той не можа да проговори. После кимна, защото да, можеше да бъде сигурен, че няма да има бебе. Не е като да нямаше опит, бе прекарал доста години стараейки се да предотврати появата на бебе.

Но това се бе случило с жени, които не бе обичал, жени, които не бе имал намерение да обожава и боготвори през остатъка от живота им. Това беше Грейс и представата да й направи бебе внезапно оживя в него като блестяща, вълшебна мечта. Можеше да ги види като семейство, да се смеят и да се закачат. Собственото му детство беше такова — шумно и буйно, с тичане по ливади с братовчедите, риболов в потоците, където никога не улавяха нищо. Никога не се хранеха официално и ледените вечери в Белгрейв му бяха толкова непознати, колкото китайски прием.

Искаше всичко това и го искаше с Грейс. Само че не го бе осъзнал до този миг.

— Грейс — каза той, стиснал здраво ръцете й. — Няма значение. Ще се оженя за теб. Искам да се оженя за теб.

Тя поклати глава, движението бе бързо и отсечено, почти трескаво.

— Не — каза тя. — Не можеш. Не и ако ти си херцогът.

— Ще го направя — и тогава, по дяволите всичко, той реши да го каже. Някои неща бяха твърде важни, твърде истински, за да се крият. — Обичам те. Обичам те. Никога не съм го казвал на друга жена и никога няма да го кажа. Обичам теб, Грейс Евърслей и искам да се оженя за теб.

Тя затвори очи, сякаш я бе заболяло.

— Джак, не можеш…

— Мога. Правя го. Ще го сторя.

— Джак…

— Толкова съм уморен всички да ми казват какво не мога да правя — избухна той, пусна ръцете й и закрачи из стаята. — Разбираш ли, че не ме интересува? Не ме интересува проклетото херцогство и определено не ме интересува херцогинята. Ти ме интересуваш, Грейс. Ти.

— Джак — каза тя отново, — ако ти си херцога, ще се очаква от теб да се ожениш за жена от видно потекло.

Той изруга под нос.

— Говориш за себе си все едно си някаква пристанищна курва.

— Не — каза тя, опитвайки се да е търпелива, — не го правя. Знам точно коя съм. Аз съм обедняла млада дама с безупречно, но незабележително потекло. Баща ми беше провинциален джентълмен, майка ми — дъщеря на провинциален джентълмен. Нямаме връзки с аристокрацията. Майка ми беше втора братовчедка на баронет, но това е всичко.

Той се втренчи в нея, сякаш не бе чул и дума от казаното. Или сякаш го бе чул, но не слушаше.

Не, помисли си Грейс нещастно. Той бе слушал, но не бе чул. Защото първите думи, излезли от устата му, бяха:

— Не ме интересува.

— Но всички други ги интересува — настоя тя. — И ако си херцог, тогава ще настъпи достатъчно голяма бъркотия и без това. Скандалът ще е изумителен.

— Не ме интересува.

— А трябва — тя спря, и се насили да поеме дъх, преди да продължи. Искаше да стисне с все сила главата си и да притисне пръсти в нея. Искаше да стисне ръце в юмруци, докато ноктите й се забият в кожата. Каквото и да е — каквото и да е, за да убие това ужасно безсилие, което я разяждаше отвътре. Защо не я слушаше? Защо не можеше да чуе, че…

— Грейс… — започна той.

— Не! — прекъсна го тя, може би по-силно, отколкото трябваше, но се налагаше да го каже: — Ще се нуждаеш от предпазливи стъпки, ако искаш да бъдеш приет от обществото. Не е задължително съпругата ти да бъде Амелия, но трябва да е някоя като нея. С подобен произход. Иначе…

— Слушаш ли ме? — прекъсна я той. Хвана раменете й, задържайки я неподвижна, докато тя не го погледна право в очите. — Не ме интересува това иначе. Не се нуждая обществото да ме приеме. Всичко, от което се нуждая си ти, независимо дали ще живея в замък, в коптор или нещо по средата.

— Джак… — започна тя. Той беше наивен. Обичаше го заради това, почти заплака от радост, че я обичаше достатъчно, за да мисли, че може напълно да се надсмее на правилата. Но той не разбираше. Не бе живял в Белгрейв пет години. Не бе пътувал до Лондон с вдовстващата херцогиня и не бе видял лично какво значеше да си член на подобно семейство. Тя го бе правила. Бе гледала и бе ставала свидетел и знаеше точно какво се очаква от херцога на Уиндъм. Неговата херцогиня не можеше да бъде коя да е. Не и ако очакваше да го приемат на сериозно. — Джак, — каза тя отново, и опита да намери точните думи. — Иска ми се…

— Обичаш ли ме? — прекъсна я той.

Тя замря. Той се взираше в нея с напрежение, което я остави без дъх, неспособна да се движи.

— Обичаш ли ме?

— Това няма…

— Обичаш… ли… ме?

Тя затвори очи. Не искаше да го казва. Ако го направеше, щеше да бъде загубена. Никога нямаше да успее да му устои — на думите му, на устните му. Ако му дадеше това, щеше да изгуби и последната си защита.

— Грейс — каза той, обгръщайки лицето й с ръце. Наклони се надолу и я целуна — веднъж, с болезнена нежност. — Обичаш ли ме?

— Да — прошепна тя. — Да.

— Това е всичко, което има значение.

Тя разтвори устни, за да се опита за последен път да го вразуми, но той вече я целуваше, устата му беше гореща и страстна върху нейната.

— Обичам те — каза той, целувайки бузите й, веждите й, ушите й. — Обичам те.

— Джак — прошепна тя, но тялото й вече бе започнало да трепти от желание. Искаше го. Искаше това. Не знаеше какво ще им донесе утрото, но в този момент бе склонна да се престори, че не я е грижа. Стига да… — Обещай ми — каза тя напрегнато, хващайки лицето му здраво в дланите си. — Моля те. Обещай ми, че няма да има бебе.

Очите му се притвориха и пламнаха, но най-накрая той каза:

— Обещавам, че ще опитам.

— Ще опиташ? — повтори тя. Със сигурност не би я излъгал за това. Не би игнорирал молбата й и по-късно не би се преструвал, че е „опитал“.

— Смятам, че знам какво правя, но не е напълно сигурно.

Тя охлаби хватката си и показа мълчаливото си съгласие като позволи на пръстите си да се плъзнат по бузите му.

— Благодаря — прошепна накланяйки се за целувка.

— Но ти обещавам това — каза той, вдигайки я на ръце, — ти ще носиш нашето бебе. Аз ще се оженя за теб. Без значение кой съм или какво е името ми, аз ще се оженя за теб.

Но тя вече нямаше воля да спори с него. Не сега, не и когато я носеше към леглото си. Той я положи върху завивките и се отдръпна, бързо откопчавайки горните копчета на ризата си, за да може да я изхлузи през глава.

После се плъзна до нея като почти я покри с тялото си и я зацелува сякаш животът му зависеше от това.

— Боже мой — почти изсумтя Джак, — това нещо е грозно. — И Грейс не можа да се сдържи и се разкикоти, докато пръстите му опитаха да откопчаят копчетата й. Той изръмжа недоволно, когато те не му се подчиниха и хвана двете страни на нощницата й, явно възнамерявайки да я разкъса и да позволи на копчетата да се разпилеят, където си поискат.

— Не, Джак, не можеш! — тя се смееше, докато го казваше. Не знаеше защо й е толкова смешно — със сигурност отнемането на девствеността й бе нещо сериозно, което щеше да промени живота й. Но имаше толкова много радост, клокочеща вътре в нея. Трудно беше да я удържи. Особено, когато той се опитваше толкова усилено да извърши подобно дребно нещо и се проваляше толкова грандиозно.

— Сигурна ли си? — лицето му бе почти комично в недоволството си. — Защото съм уверен, че правя услуга на човечеството като унищожавам това.

Тя опита да потисне смеха си.

— Това е единствената ми нощница.

Той очевидно намери думите й за интересни.

— Нима казваш, че ако разкъсам това, ще трябва да спиш гола през остатъка от пътуването ни?

Тя бързо премести ръцете му от дрехата.

— Недей — предупреди го.

— Но е толкова изкушаващо.

— Джак…

Той се отдръпна, поклащайки се на пети, взирайки се в нея със смесица от глад и веселие, което я накара да потрепери.

— Много добре — каза й, — ти го направи.

Възнамеряваше да стори точно това, но сега, когато я гледаше толкова напрегнато, с натежали от желание очи, сякаш не смееше да помръдне. Как можеше да е толкова безсрамна, та да се съблече пред него? Да махне дрехата от тялото ти — да го направи сама. Имаше разлика, осъзна тя, в това да свали собствената си дреха и да позволи да бъде съблазнена.

Бавно, с треперещи пръсти, посегна към горните копчета на нощницата си. Не можеше да ги види, бяха твърде нависоко, почти до брадичката. Но пръстите й познаваха движението, познаваха копчетата и почти без да се замисля, тя разкопча едно.

Джак рязко си пое дъх.

— Още едно.

Тя се подчини.

— Още едно.

И отново. И отново, докато не достигна до това, което лежеше между гърдите й. Тогава той посегна, а големите му длани бавно разтвориха двете страни на нощницата й. Това не я разкри пред него, не бе разкопчала достатъчно копчета за това. Но почувства студения въздух по кожата си, почувства лекия гъдел на дъха му, когато той се наклони и целуна разголената й гръд.

— Красива си — прошепна. И когато пръстите му се придвижиха този път към копчетата, той се справи без трудности. Пое ръката й и нежно я подръпна, показвайки й да седне. Тя го стори, но затвори очи, докато нощницата се свличаше от тялото й.

Така, без да вижда, чувстваше по-осезаемо, и въпреки че платът бе просто обикновен памук, я накара да потръпне, докато се плъзгаше по кожата й.

Или може би бе от това, защото знаеше, че той я гледа.

Така ли се бе чувствала и онази жена? Онази от картината? Вероятно е била опитна по времето, когато е позирала за мосю Буше, но със сигурност трябва да е имало първи път и за нея. И тя също ли бе затворила очи, така че да може да почувства мъжкия поглед по тялото си?

Грейс почувства как ръката на Джак докосна лицето й, върховете на пръстите му леко се плъзнаха от линията на врата й до вдлъбнатината на рамото. Той спря там, но само за миг и тя рязко си пое дъх, в очакване на интимността, която й предстоеше.

— Защо очите ти са затворени? — промърмори той.

— Не знам.

— Страхуваш ли се?

— Не.

Тя зачака. И ахна. Дори подскочи малко, когато пръстите му се плъзнаха по външната извивка на гърдата й.

Почувства как се извива. Беше странно. Никога не бе мислела за това, никога дори не се бе чудила какво може да е усещането за мъжки ръце, галещи я по този начин, но сега, когато моментът бе дошъл, знаеше точно какво иска да направи той.

Искаше да почувства как я обгръща, как я държи изцяло в дланта си.

Искаше да почувства как ръката му докосва зърната й.

Искаше да я докосне… мили Боже, толкова силно копнееше да я докосне и това се разпростираше. Желанието се придвижи от гърдите до корема й, до скритото място между краката й. Чувстваше се гореща и пламнала и изгарящо гладна.

Гладна… там.

Без съмнение беше най-странното и завладяващо усещане. Не можеше да го пренебрегне. Не искаше да го пренебрегне, а да го подхрани, да му се отдаде, да остави Джак да я научи как да го утоли.

— Джак — простена тя и ръцете му се придвижиха, докато не обхвана и двете й гърди. Тогава той я целуна.

Очите й се отвориха.

Устата му беше върху нея, на зърното и тя притисна ръка до устата си, за да не извика от удоволствие. Не си бе представяла… Бе мислела, че знае какво иска, но това…

Нямаше никаква представа.

Хвана главата му, за опора. Беше мъчение, беше блаженство и едва можеше да диша, когато той премести устата си върху нейната.

— Грейс… Грейс… — мълвеше той отново и отново, а гласът му се плъзгаше по кожата й. Почувства го сякаш той я целуваше навсякъде и може би го правеше — в един миг бе върху устата й, в следващия до ухото, а после — на врата й. А ръцете му — бяха порочни. И неумолими.

Той не спря да се движи, не спря да я докосва. Ръцете му се озоваха върху раменете й, а после върху ханша й, а след това една от тях започна да се плъзга надолу по крака, дърпайки нощницата, докато напълно не се смъкна от тялото й.

Би трябвало да е засрамена. Би трябвало да се чувства неудобно. Но не бе така. Не и когато той се взираше в нея с такава любов и преданост.

Той я обичаше. Беше го казал и тя му вярваше, но сега го усети. Страстта, топлината. Сияеше в очите му. Сега разбираше как една жена може да бъде прелъстена. Как можеше някой да устои на това? Как можеше тя да му устои?

Тогава той се изправи, дишайки тежко, и разкопча бричовете си с нервни пръсти. Гърдите му вече бяха голи и всичко, което можа да си помисли бе — Той е красив. Как може един мъж да е толкова красив? Не бе водил безделен живот, можеше да види това. Тялото му бе слабо и стегнато, кожата му — набраздена тук-там с белези от рани.

— Простреляли са те? — попита го, и очите й се спряха на един набръчкан белег в горната част на ръката му.

Джак погледна надолу, докато събуваше бричовете си.

— Един френски снайперист — потвърди той. Усмихна се криво. — Щастливец съм, че не бе достатъчно добър в занаята си.

Не трябваше да е толкова забавно. Но изявлението беше толкова… в негов стил. Толкова обикновено, пренебрежително и сухо. Тя се усмихна в отговор.

— И аз почти не умрях веднъж.

— Наистина ли?

— От треска.

Той трепна.

— Мразя треските.

Тя кимна, стискайки ъгълчетата на устата си, за да не се усмихне.

— И аз бих мразила да стрелят по мен.

Той я погледна, очите му светнаха от веселие.

— Не ти го препоръчвам.

Тогава тя се разсмя, защото бе толкова нелепо. Той стоеше гол, за Бога, очевидно възбуден, а обсъждаха относителната непривлекателност на раните от куршум и треските.

Той пропълзя върху леглото, надвесвайки се над нея с хищно изражение.

— Грейс? — промърмори той.

Тя погледна към него и почти се разтопи.

— Да?

Той се усмихна хищно.

— Сега съм по-добре.

И след това вече нямаше други думи. Когато я целуна този път, беше със сила и страст, които тя осъзна, че ще ги доведат до края. Почувства го — това желание, тази неумолима нужда — и когато той вмъкна крака си между нейните, тя веднага се отвори за него, безусловно и без страх.

Колко дълго я бе целувал, нямаше как да разбере. Изглеждаше само миг. Изглеждаше цяла вечност. Сякаш бе родена за този момент, с този мъж. Сякаш някак си, в деня на раждането си, това е било предопределено — на двадесет и осми октомври, в лето Господне 1819, тя щеше да бъде в стая 14 на хан „Ръцете на кралицата“ и щеше да се отдаде на този мъж, Джон Аугустус Кавендиш-Одли.

Нищо друго не можеше да се случи. Това бе писано да стане.

Тя отвърна на целувката му със същата невъздържаност, сграбчвайки раменете му, ръцете му, каквото и да е, за да има опора. И тогава, точно когато си помисли, че не може да понесе повече, ръката му се плъзна между краката й. Докосването му бе нежно, но все пак, тя едва не извика от шок и почуда.

— Джак — ахна тя, не защото искаше той да спре, а защото нямаше начин да остане безмълвна пред яростната атака на усещанията, предизвикани от това просто докосване. Той гъделичкаше и дразнеше, а тя дишаше тежко и се гърчеше. А после осъзна, че той вече не просто я докосва, а беше в нея, пръстите му я изучаваха толкова интимно, че дъхът й замря.

Усещаше как се бе вкопчила за него, всяко нейно мускулче молеше за още. Не знаеше какво да прави, не знаеше нищо, освен че искаше него. Искаше него и онова, което само той можеше да й даде.

Той се премести, а пръстите му се отдръпнаха. Тялото му се повдигна от нейното и, когато Грейс го погледна, той сякаш едва издържаше срещу неустоима сила. Стоеше над нея, подпрян на лакти. Езикът й помръдна, подготвяйки се да изрече името му, но тогава почувства, че е готов да проникне, и се притискаше внимателно напред.

Очите им се срещнаха.

— Шшшт — промълви той. — Само почакай… обещавам ти…

— Не съм уплашена — прошепна тя.

Устата му се изви в крива усмивка.

— Но аз съм.

Искаше да го попита какво има предвид и защо се усмихва, но той започна да се движи напред, разтваряйки я, разтягайки я и това бе най-странното, най-удивителното нещо. Той беше вътре в нея. И това, че един човек може да влезе в друг изглеждаше като най-поразителното нещо. Бяха свързани. Не можеше да помисли за някакъв друг начин, по който да го опише.

— Наранявам ли те? — прошепна той.

Тя поклати глава.

— Харесва ми — прошепна в отговор.

Той изпъшка при това и се тласна напред, внезапното движение изпрати вълна от усещания и напрежение през нея. Тя простена името му и сграбчи раменете му. И в този миг осъзна, че се движи в някакъв древен ритъм, заедно с него, и бяха като едно цяло. Движеше се и пулсираше и се напрягаше и тогава…

Изви се, простена и почти изкрещя. И когато най-накрая дойде на себе си и намери сили да диша, не можеше да си представи как въобще е още жива. Със сигурност едно тяло не може да се чувства така и да живее, за да го повтори.

Тогава, внезапно, той се отдръпна от нея и се извърна, сумтейки и стенейки в собственото си удоволствие. Тя докосна рамото му, чувствайки спазмите на тялото му. И когато той извика, тя не просто го чу. Почувства го, чрез кожата си, чрез тялото си.

В сърцето си.

За няколко мига той не помръдна, само лежеше там, а дишането му бавно се връщаше към нормалното. Но тогава той отново се извъртя и я взе в прегръдките си. Прошепна името й и целуна върха на главата й.

А после го направи отново.

И отново.

А когато тя най-накрая заспа, чуваше в съня си гласа на Джак. Нежен, шепнещ името й.

Той разбра точно кога е заспала. Не бе сигурен по какво — дишането й вече се бе смекчило до бавна, равномерна въздишка и тялото й отдавна бе спокойно.

Но когато заспа, той разбра.

Целуна я по слепоочието. И докато гледаше спокойното й лице, прошепна:

— Ще се оженя за теб, Грейс Евърслей.

Нямаше значение кой е. Нямаше да се откаже от нея.