Серия
Херцозите Уиндъм (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Cavendish, I Presume, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 120 гласа)
Форматиране
in82qh (2012)

В памет на Милдред Блок Кантър.

1920–2008 г.

Всеки трябва да има една леля Мили.

Също и на Пол, но мисля, че ще те задържа само за себе си.

Първа глава

Беше престъпление, че Амелия Уилоуби не е омъжена.

Поне така казваше майка й. Амелия — или по-точно, лейди Амелия — беше втората дъщеря на графа на Кроуланд, така че, никой не би могъл да оспори родословието й. Външният й вид бе повече от задоволителен, ако човек проявяваше вкус към свежи английски рози, какъвто, за нейно щастие, повечето от висшето общество имаха.

Косата й бе с порядъчен оттенък на пясъчно русо, очите й имаха зеленикавокафяв цвят, а кожата й бе светла и гладка, стига да си спомнеше да не стои на слънце. Луничките не бяха най-добрите приятели на лейди Амелия.

Освен това притежаваше, както майка й обичаше да изброява, задоволителна интелигентност, можеше да свири на пиано и да рисува с акварели, и — тук майка й наблягаше с ентусиазиран маниер — всичките й зъби си бяха на мястото.

А най-хубавото бе, че гореспоменатите зъби бяха идеално подредени, което не можеше да се каже за Джасинда Ленъкс, която бе уловила най-добрата партия за 1818 г., ловко спечелвайки маркиза на Бересфорд. Но не и, както често заявяваше майката на Джасинда, преди да откаже на двама виконта и един граф.

Но всички тези прелести бледнееха в сравнение с това, което определено беше най-уместния и стойностен аспект от живота на Амелия Уилоуби — дългогодишния й годеж за херцога на Уиндъм.

Ако Амелия не бе сгодена още от люлката за Томас Кавендиш — несъмнения наследник на херцогството, който по това време едва бе проходил, тя определено не би достигнала непривлекателната възраст от двадесет и една години, като неомъжена девойка.

Бе прекарала един сезон в Линкълншир, защото никой не мислеше, че си заслужава да отива в Лондон, после прекара следващия в столицата, защото годеникът на голямата й сестра — за когото тя също бе сгодена от люлката — бе имал нещастието да прихване треска на дванадесет години, оставайки семейството си без наследник, а Елизабет Уилоуби без годеник.

А колкото до следващия сезон — Елизабет бе на практика, почти сигурно сгодена, а Амелия, както винаги, все още обвързана с херцога. Въпреки това, отидоха в Лондон, защото по това време стана доста смущаващо да останат в провинцията.

Амелия предпочиташе града. Наслаждаваше се на разговорите и още повече на танците, и ако някой се заприказваше с майка й за повече от пет минути, непременно щеше да научи, че ако Амелия бе свободна да се омъжи, би имала поне половин дузина предложения.

Което значеше, че Джасинда Ленъкс все още щеше да си е Джасинда Ленъкс, а не маркизата на Бересфорд. И по-важното, лейди Кроуланд и всичките й дъщери, все още щяха да надминават по ранг малката нахалница.

Но от друга страна, както бащата на Амелия често казваше — животът невинаги е справедлив. Всъщност, много рядко беше такъв. Той самият бе жив пример, за Бога. Пет дъщери. Пет! Графството, което винаги бе предавано от баща на син още от времето, когато бе имало принцове в кулата, щеше да се върне на Короната, тъй като наоколо не се намираше дори и някой отдавна изгубен братовчед, който да претендира за него.

Той напомняше често на съпругата си, че благодарение на ранните му маневри, една от петте му дъщери бе вече уредена. Сега трябваше да се тормозят за останалите четири, така че, тя можеше да спре да се оплаква от горкия херцог Уиндъм, който не бързаше към олтара.

Лорд Кроуланд ценеше спокойствието и тишината най-много от всичко останало, нещо, което наистина трябваше да вземе предвид, преди да приеме Антия Грантъм за своя съпруга.

Не че някой мислеше, че херцогът няма да спази обещанието си към Амелия и семейството й. Точно обратното, бе добре известно, че херцогът на Уиндъм бе мъж, държащ на думата си и щом беше казал, че ще се ожени за Амелия Уилоуби, тогава Бог му бе свидетел, че щеше да го направи.

Просто възнамеряваше да го стори, когато на него му е удобно. Не непременно, когато бе удобно за нея. Или по-точно, за майка й.

И така, тя се върна отново в Линкълншир.

Все още с името лейди Амелия Уилоуби.

 

 

— Въобще нямам нищо против — заяви тя, когато Грейс Евърслей повдигна въпроса в залата за танци и балове на Линкълншир. Освен, че бе най-близката приятелка на Елизабет, сестрата на Амелия, Грейс Евърслей беше компаньонка на вдовстващата херцогиня на Уиндъм и поради това, в много по-близък контакт с годеника на Амелия, отколкото самата тя бе имала възможност да бъде.

— О, не — бързо я увери Грейс. — Нямах намерение да намеквам това.

— Всичко, което каза тя — включи се Елизабет и погледна Амелия със съмнение, — е, че Негова Светлост планира да остане в Белгрейв поне шест месеца. А после ти каза…

— Знам какво казах — прекъсна я Амелия и почувства как се изчервява. Което не бе съвсем вярно. Не би могла да повтори дословно думите си, но имаше тайното чувство, че ако опита, ще изрече нещо такова:

Е, това със сигурност е прекрасно, но не трябва да очаквам нищо и при всички случаи сватбата на Елизабет е следващия месец, така че определено не бих могла да мечтая положението да се промени скоро и каквото и да казват хората, не бързам да се омъжа за него. Едва познавам този мъж, и все още съм Амелия Уилоуби. И въобще нямам нищо против.

Речта не беше от онези, които човек би искал да пресъздаде отново в главата си.

Последва неудобен, мълчалив миг, а после Грейс прочисти гърлото си и се намеси:

— Той каза, че ще е тук тази вечер.

— Така ли? — попита Амелия и отправи поглед към нея.

Грейс кимна.

— Видях го на вечеря. Или по-точно, видях го, когато мина през стаята, докато вечеряхме. Той реши да не се присъедини към нас. Мисля, че имаха разправия с баба си — добави тя. — Често го правят.

Амелия почувства как ъгълчетата на устата й се присвиват. Не от гняв. Дори не от раздразнение. Всъщност, беше най-вече от примирение.

— Предполагам, че херцогинята му е досаждала за мен — каза тя.

Грейс изглеждаше така, сякаш не иска да й отговори, но най-накрая изрече:

— Ами, да.

Което трябваше да се очаква. Всички знаеха, че вдовстващата херцогиня на Уиндъм беше дори по-ентусиазирана и от майката на Амелия, да види сключването на този брак. А и не бе тайна, че херцогът намираше баба си за крайно досадна и Амелия съвсем нямаше да се изненада, ако той се беше съгласил да присъства на танците само, за да го оставят на мира.

Освен това, бе добре известно, че херцогът не поема обещания с лека ръка. Амелия беше сигурна, че той наистина ще се появи на събирането. Което значеше, че остатъкът от вечерта ще следва добре утъпканата пътека:

Херцогът щеше да пристигне, всички щяха да го наблюдават, после всички щяха да наблюдават нея, двамата щяха да прекарат няколко минути в неловък разговор, той щеше да я покани на танц, тя щеше да приеме, а когато свършеха с него, той щеше да целуне ръката й и да се оттегли.

Вероятно, за да потърси вниманието на друга жена. Друг тип жена.

Такава, за която един мъж не би се оженил.

Това не беше нещо, за което Амелия искаше да размишлява, не че това някога я бе спирало да го прави. Но наистина, можеше ли някой да очаква вярност от мъж преди брака? Това бе дискусия, която тя и сестра й бяха провеждали много пъти и отговорът винаги беше депресиращо еднакъв:

Не. Не и когато въпросният джентълмен е бил сгоден от дете. Не беше честно да се очаква от него, да се откаже от всички забавления, в които участват приятелите му, само защото, баща му е подписал договор няколко десетилетия по-рано. Веднъж щом датата бъдеше определена обаче, всичко щеше да се промени.

Или по-скоро щеше да бъде, ако семейство Уилоуби въобще успееше да накара Уиндъм да определи дата.

— Не ми изглежда да си ужасно развълнувана, че ще го видиш — отбеляза Елизабет.

Амелия въздъхна.

— Не съм. Честно казано, много повече се забавлявам, когато той стои настрана.

— О, не е толкова лош — увери я Грейс. — Всъщност е доста мил, веднъж щом го опознаеш.

— Мил? — повтори Амелия със съмнение. Беше го виждала да се усмихва, но никога повече от два пъти в един разговор. — Уиндъм?

— Е — Грейс взе да увърта, — може би преувеличавам. Но херцогът ще ти бъде добър съпруг, Амелия, обещавам ти. Той е доста забавен, когато реши да бъде.

Амелия и Елизабет се втренчиха в нея с такива невярващи изражения, че Грейс се разсмя и добави:

— Не лъжа! Кълна се! Той има дяволско чувство за хумор.

Амелия знаеше, че Грейс й мисли доброто, но някак си това не я утеши. Не че ревнуваше. Сигурна бе, че не е влюбена в Уиндъм. Как би могла? Рядко имаше възможност да размени повече от две думи с него. Все пак, беше доста смущаващо, че Грейс Евърслей го бе опознала толкова добре.

Не можеше да каже това на Елизабет, с която обикновено споделяше всичко. Елизабет и Грейс бяха приятелки, откакто се бяха запознали на шест годишна възраст. Сестра й щеше да й каже, че се държи глупаво. Или да й хвърли един от онези ужасяващи погледи, които би трябвало да са съпричастни, но вместо това се оказваха съжалителни.

Амелия изглежда получаваше много такива погледи напоследък. Обикновено когато се повдигнеше темата за брак. Ако беше жена, която обича да залага — а всъщност мислеше, че е точно такава, ако някога й се отдадеше възможност да опита — би се обзаложила, че е получила съпричастно съжалителни погледи от всички майки във висшето общество и от поне половината млади дами.

— Ще го направим наша мисия за тази есен — внезапно обяви Грейс, а очите й искряха целеустремено. — Амелия и Уиндъм най-накрая ще се опознаят.

— Грейс, недей, моля те… — изчерви се Амелия. Мили Боже, бе много унизително да бъде част от този план.

— Ще трябва да го опознаеш по някое време — отвърна Елизабет.

— Всъщност не — отговори иронично Амелия. — Колко стаи има в Белгрейв? Двеста?

— Седемдесет и три — измърмори Грейс.

— Мога да не го виждам със седмици — отговори тя. — С години.

— Сега просто се държиш глупаво — каза сестра й. — Защо не дойдеш с мен в Белгрейв утре? Ще отидем с извинението, че мама трябва да върне някои от книгите на херцогинята и ще мога да посетя Грейс.

Грейс се обърна към Елизабет с лека изненада.

— Майка ти е заемала книги от херцогинята?

— Всъщност, да — отвърна Елизабет, а после добави с престорена сериозност — по моя молба.

Амелия повдигна вежди.

— Майка ни не е запален читател.

— Не можех да взема на заем пианото — отвърна Елизабет.

По мнение на Амелия, майка им не беше и запален музикант, но изглежда нямаше голям смисъл да го изтъква, а и разговорът внезапно бе прекъснат.

Той беше пристигнал.

Амелия може и да бе с гръб към вратата, но знаеше точния момент, в който Томас Кавендиш влезе в залата, защото, дявол го взел, беше правила това и преди.

Сега следваше мълчанието.

А сега — тя преброи до пет, отдавна се бе научила, че на херцозите им трябва повече от обичайните три секунди мълчание — последваха шушуканията.

После Елизабет я ръгаше в ребрата, сякаш се нуждаеше от предупреждение.

И накрая — о, можеше да го види в ума си, — тълпата имитираше Червено море и ето, че херцогът вече преминаваше, раменете му бяха широки, стъпките целенасочени и горди, ето го и него, почти, почти, почти…

— Лейди Амелия.

Тя си придаде спокоен вид и се обърна.

— Ваша Светлост — каза с безизразната усмивка, която знаеше, че се очаква от нея.

Той пое ръката й и я целуна.

— Изглеждате прекрасно тази вечер.

Казваше го всеки път.

Амелия измърмори благодарностите си, а после търпеливо изчака, докато правеше комплимент на сестра й, а след това каза на Грейс:

— Виждам, че баба ми ви е позволила да се откъснете от ноктите й за вечерта.

— Да — отвърна Грейс с щастлива въздишка, — не е ли прекрасно?

Той се усмихна и Амелия забеляза, че това не бе усмивка като за пред обществото. Тя осъзна, че тази беше приятелска.

— Вие сте истинска светица, госпожице Евърслей — каза той.

Амелия погледна херцога, а после Грейс и се зачуди — Какво си мислеше той? Като че ли Грейс имаше избор в тази ситуация. Ако наистина я смяташе за светица, трябваше да й даде зестра и да й намери съпруг, така че да не й се налага да прекара остатъка от живота си, обслужвайки баба му.

Но го премълча, разбира се. Защото, никой не казваше подобни неща на един херцог.

— Грейс ни спомена, че планирате да се оттеглите в провинцията за няколко месеца — изрече Елизабет.

Амелия искаше да я изрита. Намекът трябваше да бъде, че щом той намираше време да остане в провинцията, тогава трябваше да има и такова най-накрая да се ожени за сестра й.

И наистина, в очите на херцога се четеше лека ирония, когато измърмори:

— Така е.

— Ще съм доста заета поне до ноември — избъбри Амелия, защото внезапно стана жизненоважно той да осъзнае, че тя не прекарва дните си в чакане до прозореца бродирайки, докато копнее за пристигането му.

— Наистина? — измърмори той.

Тя изправи рамене.

— Наистина.

Очите му, които бяха с доста впечатляващ нюанс на синьото, леко се присвиха. От хумор, не от гняв, което вероятно бе по-лошо. Той й се присмиваше. Амелия не знаеше, защо й е отнело толкова време да осъзнае това. През всичките години, в които бе мислела, че просто я игнорира…

О, мили Боже.

— Лейди Амелия — каза той като кимна леко с глава, вместо да се поклони, сякаш го правеше насила, — ще ме удостоите ли с един танц?

Елизабет и Грейс се обърнаха към нея — и двете се усмихваха във ведро очакване. Всички те бяха изигравали тази сцена преди и знаеха, какво точно щеше да се случи.

Особено Амелия.

— Не — отвърна тя, преди да е премислила.

Той примигна.

— Не?

— Не, благодаря ви, бих казала — и се усмихна мило, защото обичаше да е възпитана.

Той изглеждаше изумен.

— Не искате да танцувате?

— Не тази вечер, не. — Амелия крадешком погледна сестра си и Грейс. Те изглеждаха поразени.

Тя се почувства прекрасно.

Почувства се уверена в себе си, нещо, което никога не си позволяваше в негово присъствие. Нито когато очакваше появяването му, нито след това.

Винаги ставаше дума за него. Уиндъм това, Уиндъм онова, и каква е късметлийка да грабне най-красивия херцог в страната, без дори да си помръдне пръста.

Единственият път, в който си позволи доста сухото й чувство за хумор да излезе на преден план и каза: „Е, наложи се да си повдигна бебешката дрънкалка“, беше възнаградена с два празни погледа и едно измърморено „неблагодарно момиче“.

Това бяха думите на майката на Джасинда Ленъкс, три дни преди Джасинда да получи безбройните си предложения за женитба.

Така че, Амелия обикновено държеше устата си затворена и правеше това, което се очакваше от нея. Но сега…

Е, не бяха в Лондон, а майка й не я гледаше и на нея просто й се гадеше от начина, по който той я държеше на каишка. Наистина, би могла да си намери някого другиго до сега. Би могла да се забавлява. Би могла да целуне някой мъж.

О, добре де, това не. Не беше идиотка и ценеше репутацията си. Но можеше да си го представи, което определено никога преди не си бе правила труда да стори.

А после, защото не знаеше кога отново ще се чувства толкова дръзка, тя се усмихна на бъдещия си съпруг и каза:

— Но вие можете да потанцувате, ако желаете. Сигурна съм, че има много дами, които ще са щастливи да ви партнират.

— Но аз желая да танцувам с вас — настоя той.

— Може би друг път — отвърна Амелия. И го дари с най-слънчевата си усмивка. — Благодаря все пак!

И се отдалечи.

Тя се отдалечи.

Искаше да заподскача и го направи, веднага щом се скри зад ъгъла.

 

 

Томас Кавендиш се смяташе за разумен мъж, особено след като високата му позиция на седми херцог на Уиндъм, би оправдала безброй неразумни прищевки. Би могъл напълно да полудее, да се облече целия в розово и да обяви, че светът е триъгълен и обществото пак щеше да му се кланя, да прави реверанси и да вярва на всяка негова дума.

Собственият му баща, шестият херцог на Уиндъм, не беше полудял напълно, нито пък се бе обличал целия в розово или обявявал света за триъгълен, но определено е бил доста неразумен мъж. Поради тази причина, Томас се гордееше най-вече с уравновесеността на характера си, твърдостта на думата си и, макар да не избираше да разкрива тази страна от личността си на мнозина, способността си да намира хумора в абсурдното.

А това определено беше абсурдно.

Но след като новините за оттеглянето на лейди Амелия от събирането плъзнаха из залата и всеки поглед се отправи в негова посока, Томас започна да осъзнава, че границата между хумора и яростта бе тънка, колкото острието на нож.

И два пъти по-остра.

Лейди Елизабет се взираше в него с голяма доза ужас, сякаш той можеше да се превърне в човекоядец и да разкъса някого на парчета. А Грейс — дяволите да я вземат малката кокетка — изглеждаше така сякаш всеки момент щеше да избухне в смях.

— Недейте — предупреди я той.

Тя се подчини, но едва-едва, така че той се обърна към лейди Елизабет и попита:

— Да я доведа ли?

Тя се втренчи в него безмълвно.

— Сестра ви — поясни херцогът.

Все още нищо. Мили Боже, имаше ли въобще образовани жени в днешно време?

— Лейди Амелия — каза той отчетливо. — Годеницата ми. Тази, която току-що се направи, че не ме познава.

— Не бих го описала така — най-накрая успя да изрече Елизабет.

Томас, който бе напълно спокоен, се взря в нея миг по-дълго отколкото й бе удобно, после се обърна към Грейс. Отдавна бе осъзнал, че тя е един от малкото хора на света, на които можеше да разчита за пълна честност.

— Да я доведа ли?

— О, да — каза тя, а очите й сияеха немирно. — Вървете.

Веждите му се повдигнаха леко, докато обмисляше, къде може да е отишла проклетата жена. Не би могла наистина да напусне събирането, предните врати водеха точно към главната улица на Стамфорд — определено неподходящо място за жена без придружител. В задната част имаше малка градина. Томас никога не бе имал повод да я разгледа, но му бяха казвали, че много предложения за брак са направени в разлистените й предели.

Предложения беше нещо като евфемизъм. Доста от тях обикновено се случваха, когато участниците бяха малко по-облечени, или поне повече от тези, които идваха в задната градина на залата за танци и събирания в Линкълншир.

Но Томас не се тревожеше много за възможността да бъде заварен сам с лейди Амелия Уилоуби. Вече бе окован към момичето, нали? И не можеше да отлага женитбата още дълго. Беше съобщил на родителите й, че ще изчакат докато тя стане на двадесет и една. А тя със сигурност скоро щеше да достигне тази възраст.

Ако вече не я бе достигнала.

— Възможностите ми изглежда са следните — измърмори той. — Едната е да доведа прелестната си годеница, да я завлека обратно тук за един танц и да демонстрирам на събралото се множество, че я въртя на пръста си.

Грейс се взря в него развеселена. Елизабет изглеждаше някак позеленяла.

— Но тогава ще изглежда така сякаш ме е грижа — продължи той.

— А не е ли така? — попита Грейс.

Той помисли над това. Гордостта му бе накърнена, това беше вярно, но повече от всичко бе развеселен.

— Не толкова много — отговори Томас, а после, тъй като Елизабет беше там, добави: — Извинявам се.

Тя кимна слабо.

— От друга страна — каза той, — бих могъл просто да остана тук. И да не правя сцена.

— О, мисля, че сцената вече е направена — измърмори Грейс и го погледна хитро.

Той незабавно влезе в тон:

— Имате късмет, че сте единственото нещо, което прави баба ми търпима.

Грейс се обърна към Елизабет.

— Очевидно съм незаменима.

— Колкото и да съм се изкушавал — добави Томас.

Което и двамата знаеха, че не е истина. Той би се проснал в краката й ако се наложеше, само за да остане на служба при баба му. За негов късмет, Грейс не показваше склонност да напусне.

Все пак, би го сторил. И би утроил заплатата й в същото време. Всяка минута, която Грейс прекарваше в компанията на баба му беше минута, в която той не трябваше да го прави, а честно казано, човек не би могъл да постави цена на нещо подобно.

Но не това беше въпроса в момента. Баба му се бе разположила на сигурно място в съседната стая с групата си от старици и той имаше намерение да влезе и излезе от събирането, без да размени и дума с нея.

Годеницата му обаче, бе съвсем друга работа.

— Мисля, че ще й позволя да има своя миг на триумф — каза той, стигнал до това решение, докато думите излизаха от устата му. Не чувстваше нужда да демонстрира авторитета си — наистина, имаше ли някакво съмнение в него? — и не го привличаше особено идеята, добрите хора на Линкълншир да си въобразят, че е сляпо влюбен в годеницата си.

Томас не се влюбваше безумно.

— Това е много щедро от ваша страна — отбеляза Грейс с изключително дразнеща усмивка.

Той сви рамене. Едва доловимо.

— Аз съм щедър мъж.

Очите на Елизабет се разшириха и Томас помисли, че я е чул как си поема дъх, но тя остана мълчалива.

Безмълвна жена. Може би трябваше да се ожени за тази.

— Оттегляте ли се, тогава? — попита Грейс.

— Опитвате се да се отървете от мен?

— Съвсем не. Знаете, че присъствието ви винаги е удоволствие.

Би й отвърнал саркастично, но преди да успее да го стори, забеляза една глава — или по-скоро, част от глава — да се подава иззад завесата, която разделяше залата от страничния коридор.

Лейди Амелия. Не беше отишла толкова далеч все пак.

— Дойдох, за да танцувам — обяви той.

— Но вие мразите танците — каза Грейс.

— Не е вярно. Мразя да ми се налага да танцувам. Това е много различно — поясни той.

— Мога да намеря сестра си — отвърна бързо Елизабет.

— Не ставайте глупава. Тя очевидно също мрази да й се налага да танцува. Грейс ще ми бъде партньорка.

— Аз? — Грейс изглеждаше изненадана.

Томас даде сигнал на музикантите от малкия оркестър пред вратата. Те веднага вдигнаха инструментите си.

— Вие — каза той. — Не мислите, че бих танцувал с друга тук, нали?

— Елизабет е тук — отвърна тя, докато я водеше към центъра на дансинга.

— Със сигурност се шегуваш — измърмори той.

Кожата на лейди Елизабет Уилоуби не бе възстановила цвета, който се бе отцедил от нея, когато сестра й се бе обърнала с гръб и бе напуснала стаята. Усилието да танцува вероятно щеше да я накара да припадне.

Освен това Елизабет не би послужила на целите му.

Томас хвърли поглед към Амелия. За негова изненада, тя не се шмугна веднага зад завесата.

Той се усмихна. Съвсем леко.

А после със задоволство я видя как ахва.

Амелия се скри обратно зад завесата, но това не го притесни. Тя щеше да гледа танца.

Всяка негова стъпка.