Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (20)

Двадесета глава

Извън каретата, атмосферата определено не бе толкова напрегната. Тримата мъже се стараеха да яздят отдалечени един от друг. От време на време някой от тях ускоряваше темпото или изоставаше, като си разменяха неизбежните поздрави. Или правеха коментар за времето.

Лорд Кроуланд изглеждаше доста заинтересован от местните птици.

Томас не говореше много, но — Джак хвърли поглед към него — мили Боже, нима си подсвиркваше?

— Щастлив ли си? — попита Джак, а гласът му прозвуча малко грубо.

Томас го погледна изненадано.

— Аз? — той се намръщи, замислен върху това. — Предполагам, че съм. Денят е доста приятен, не мислиш ли?

— Приятен ден — повтори Джак.

— Никой от нас не е затворен в каретата с онази зла стара вещица — обяви Кроуланд. — Всички трябва да сме щастливи — после добави: — Извинявам се — след като злата стара вещица бе, все пак, баба и на двамата му спътници.

— За мен извиненията са ненужни — каза Томас. — Напълно съм съгласен с оценката ви.

Сигурно имаше нещо знаменателно в това, помисли си Джак — че разговорът им продължаваше да се връща на темата, колко бяха облекчени всички те да не са в компанията на херцогинята. Беше дяволски странно, честно казано и все пак, караше човек да си помисли…

— Ще трябва ли да живея с нея? — изтърва се той.

Томас го погледна и се ухили.

— Западните острови, човече, Западните острови.

— Защо ти не го направи? — поиска да знае Джак.

— О, повярвай ми, ще го сторя, и при най-малкия шанс все още да притежавам някакво влияние върху нея утре. А ако не е така… — Томас сви рамене. — Ще ми е нужна някаква работа, нали? Винаги съм искал да пътувам. Може би ще ти бъда разузнавач. Ще намеря най-старото, най-студеното място на острова. Ще си прекарам чудесно.

— За Бога — изруга Джак. — Спри да говориш така — не искаше това да е предопределено. Не искаше да бъде предсказуемо. Томас трябваше да се бори за мястото си в света, а не безгрижно да му го предава.

Защото той самият не го искаше. Искаше Грейс и свободата си, а повече от всичко, точно в този момент, искаше да бъде някъде другаде. Където и да е другаде.

Томас го изгледа любопитно, но не каза нищо повече. Нито пък Джак. Не проговориха и когато наближиха Полармор или град Кейвън, дори и докато влизаха в Бътлърсбридж.

Нощта отдавна бе настъпила, но Джак познаваше всяка витрина, всеки пътен знак и дърво. Там беше хан Дерагара, където се бе напил на седемнадесетия си рожден ден. Там бяха месаря и ковача и, а да, там беше и мелницата за овесено брашно, зад която бе откраднал първата си целувка.

Което означаваше, че след още пет — не, нека са четири — минути, щеше да си е у дома.

У дома.

Беше дума, която не бе произнасял от години. Не бе имала значение за него. Бе живял по ханове и кръчми, а понякога и под звездите. Бе имал своята окаяна група от приятели, но те не оставаха задълго заедно. Крадяха заедно повече от удобство, отколкото заради нещо друго. Всичко, което ги свързваше, бе споделеното минало в армията и склонността да дадат част от плячката си на онези, които се бяха върнали от бойното поле с по-малко късмет, отколкото тях.

През годините, Джак бе раздавал пари на мъже без крака, жени без съпрузи, деца без родители. Никой никога не бе питал от къде имаше парите. Предполагаше, че поведението и акцента му бяха като на джентълмен и това бе достатъчно. Хората виждаха това, което искаха да видят, а когато бивш офицер, който никога не споделяше името си, дойдеше с подаръци…

Никой никога не искаше да го разпитва.

И през цялото време не бе казал на никого. Кого си имаше, та да му каже?

Грейс.

Сега имаше Грейс.

Той се усмихна. Тя щеше да одобри. Може би не средствата, но определено целта. Истината беше, че никога не бе взимал нещо от някой, който не бе изглеждал така, сякаш не може да си го позволи. И винаги се стараеше да обере по-добре най-дразнещите си жертви.

Подобни скрупули не биха го предпазили от бесилото, но това винаги го караше да се чувства малко по-добре по отношение на избраната си професия.

Той чу един кон да се доближава до неговия и когато се обърна, видя Томас, който поддържаше еднакво темпо с него.

— Това ли е пътя? — попита тихо той.

Джак кимна.

— Точно зад ъгъла.

— Те не те очакват, нали?

— Не.

Томас беше достатъчно тактичен, за да го разпитва още, и позволи на коня си отново да изостане с половин дължина, оставяйки Джак сам.

И ето го и него. Клоувърхил. Точно както си го спомняше, освен може би лозите, които бяха завзели малко повече от тухлената фасада. Стаите бяха осветени, а прозорците сияеха с топлота. И макар единствените звуци да бяха тези, които пътниците създаваха, Джак можеше да се закълне, че чува смях и веселие да се процеждат през стените.

Мили Боже, беше си мислел, че му липсва, но това…

Това бе нещо повече. Това бе болка, истинска, пулсираща болка в гърдите му, една празнина, и ридание, завинаги заседнало в гърлото му.

Това бе домът.

Джак искаше да спре, да се взре за миг в елегантната стара къща, но чу каретата да се приближава и знаеше, че не може да възпре всички, докато удовлетворява чувството си за носталгия.

Последното нещо, което искаше, бе херцогинята да се втурне пред него, а със сигурност знаеше, че би го направила, затова насочи коня към входа, слезе от седлото и закрачи сам по стъпалата. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, после, след като нямаше вероятност да събере повече кураж в следващите няколко минути, вдигна месинговото чукало и го пусна тежко.

Не последва незабавен отговор. Това не го изненада. Късно беше. Не ги очакваха. Икономът може би се бе оттеглил за през нощта. Имаше толкова много причини, поради които да си намерят стаи в селото и да се насочат към Клоувърхил на сутринта. Не искаше…

Вратата се отвори. Джак задържа ръцете си здраво зад гърба. Опита се да ги остави отпуснати до тялото, но те започнаха да треперят.

Видя първо светлината на свещта и после мъжа зад нея, сбръчкан и прегърбен.

— Мастър Джак?

Джак преглътна.

— Уимпоул — каза той. Небеса, старият иконом трябваше да е близо осемдесетгодишен. Разбира се, леля му го бе оставила на служба, за толкова дълго колкото поискаше да работи, което, познавайки Уимпоул, щеше да е до деня на смъртта му.

— Не ви очаквахме — каза той.

Джак опита да се усмихне.

— Е, знаеш, че обичам изненадите.

— Влезте! Влезте! О, мастър Джак, мисис Одли ще е толкова радостна да ви види. Както и… — Уимпоул спря, надничайки през вратата, а сбръчканите му стари очи се присвиха кривогледо.

— Опасявам се, че водя няколко госта — обясни Джак. Херцогинята вече бе слязла от каретата, а Грейс и Амелия стояха точно зад нея. Томас бе сграбчил ръката на баба си — здраво, доколкото можеше да види — за да даде на Джак няколко мига насаме, но тя вече показваше знаци на надигаща се ярост.

— Уимпоул? — дочу се женски глас. — Кой е в този час?

Джак стоеше вдървен, едва можещ да диша. Беше неговата леля Мери. Звучеше точно както преди. Сякаш никога не си бе тръгвал…

Само че не беше така. Ако никога не си бе тръгвал, сърцето му нямаше да бие ожесточено, устата му нямаше да пресъхва. И най-вече, нямаше да се чувства толкова дяволски ужасен. Уплашен до смърт да види единствения човек, който го бе обичал през целия му живот, с цялото си сърце, безусловно.

— Уимпоул? Аз… — тя се показа иззад ъгъла и се взря в него все едно бе призрак. — Джак?

— От плът и кръв — опита да го каже весело, но не успя съвсем, а дълбоко вътре в себе си, където пазеше най-черните си мигове, искаше да заплаче. Точно тук, пред всички, нещо се извиваше и гърчеше вътре в него, и желаеше да излезе.

— Джак! — извика тя и се хвърли напред, обвивайки ръце около него. — О, Джак. Джак, скъпото ми сладко момче. Толкова ни липсваше — тя покриваше лицето му с целувки, както майка би сторила със сина си.

Както трябваше да може да го стори с Артър.

— Хубаво е да те видя, лельо Мери — каза той. Тогава я придърпа плътно към себе си и зарови лице в извивката на врата й, защото тя беше негова майка. И му бе липсвала. Боже, бе му липсвала и в този миг нямаше значение, че я бе наранил по най-лошия възможен начин. Просто искаше тя да го прегръща.

— О, Джак — каза тя, усмихвайки се през сълзи. — Трябва да те набия с камшик, че те нямаше толкова дълго. Защо направи такова нещо? Не знаеше ли колко бяхме притеснени? Как…

— Ахъм.

Мери спря и се обърна, все още държейки лицето на Джак в ръце. Херцогинята си бе проправила път до входа и стоеше зад него на каменните стъпала.

— Вие трябва да сте лелята — каза тя.

Мери само се взираше в нея.

— Да — най-накрая отговори тя. — А вие сте…?

— Лельо Мери — каза Джак забързано, преди херцогинята да може отново да заговори, — опасявам се, че трябва да те представя на вдовстващата херцогиня на Уиндъм.

Мери го пусна и направи реверанс, отстъпвайки настрани, докато възрастната жена премина покрай нея.

— Херцогиня на Уиндъм? — повтори тя, гледайки към Джак с осезаем шок. — Небеса, Джак, не можа ли да изпратиш телеграма?

Той се усмихна сдържано.

— По-добре е така, уверявам те.

Останалите пътници се приближиха в този момент и Джак завърши с представянето им, опитвайки се да не забелязва как леля му става все по-бледа и по-бледа, след като й представи херцога на Уиндъм и графа на Кроуланд.

— Джак — прошепна тя трескаво, — нямам толкова стаи. Нямаме нищо достатъчно представително…

— Моля ви, госпожо Одли — каза Томас с почтителен поклон, — не се притеснявайте за нас. Непростимо бе да пристигнем, без да предупредим. Бих бил доволен и на малкото, което ми предложите. Въпреки че — той хвърли поглед към херцогинята, която стоеше в коридора с кисело изражение на лицето, — може би ще е добре баба ми да получи най-хубавата стая. Ще бъде по-лесно за всички.

— Разбира се — каза Мери бързо. — Моля, навън е хладно. Влезете вътре. Джак, трябва да ти кажа…

— Къде ви е църквата? — настоя херцогинята.

— Нашата църква? — попита Мери, и погледна объркано към Джак. — В този час?

— Нямам намерение да се моля — сопна се херцогинята. — Искам да проверя регистъра.

— Пастор Бевъридж все още ли проповядва? — попита Джак, като опита да прекъсне херцогинята.

— Да, но със сигурност си е легнал. Девет и половина е, мисля, а той е ранна птица. Може би на сутринта. Аз…

— Това е въпрос от изключителна важност за династията — прекъсна я херцогинята. — Не ме интересува, дори да е след полунощ. Ние…

— Мен ме интересува — прекъсна я Джак, и я накара да млъкне с леденото си изражение. — Няма да измъкнете пастора от леглото. Чакахте досега. Можете дяволски добре да изчакате и до сутринта.

— Джак! — ахна Мери. Обърна се към херцогинята. — Не съм го възпитала да говори така.

— Не, не си — каза той, което бе най-близкото до извинение, което щеше да изрече, докато херцогинята го гледаше втренчено.

— Вие сте сестрата на майка му, нали? — попита тя.

Мери изглеждаше леко объркана от внезапната смяна на темата.

— Да.

— Присъствахте ли на сватбата?

— Не, не присъствах.

Джак изненадано се обърна към нея.

— Така ли?

— Не. Не можах да присъствам. Очаквах всеки момент да родя — тя погледна Джак със съжаление. — Никога не ти казах. Детето ми се роди мъртво — гласът й се смекчи. — Една от причините, поради която бях толкова щастлива да имам теб.

— Ще отидем до църквата на сутринта — обяви херцогинята, незаинтересована от акушерската история на Мери. — Това ще е първото нещо, което ще сторим. Ще открием документите и ще приключим.

— Документите? — повтори Мери.

— Доказателството за брак — изсъска херцогинята. Погледна Мери с ледена снизходителност, после я отпрати като кимна с глава, добавяйки: — Глуха ли сте?

Добре беше, че Томас я издърпа назад, защото Джак щеше да я хване за гушата.

— Луис не се омъжи в църквата на Бътлърсбридж — каза Мери. — Беше венчана в Магуайърсбридж. В област Фермана, където двете израснахме.

— Колко далеч е това? — настоя херцогинята, и опита да отскубне ръката си от хватката на Томас.

— На двадесет мили, ваша светлост.

Херцогинята измърмори нещо доста неприятно. Джак не можа да разбере точните думи, но Мери пребледня. Тя се обърна към него с почти тревожно изражение.

— Джак? За какво е всичко това? Защо се нуждаеш от доказателство за брака на майка си?

Той погледна към Грейс, която стоеше малко зад леля му. Тя му кимна леко за кураж и той прочисти гърлото си и каза:

— Баща ми е бил неин син.

Мери погледна към херцогинята шокирана.

— Баща ти… Джон Кавендиш, имаш предвид…

Томас пристъпи напред.

— Може ли да се намеся?

Джак беше изтощен.

— Моля те.

— Госпожо Одли — каза Томас с повече достойнство и хладнокръвие, отколкото Джак някога си бе представял, — ако има доказателство за брака на сестра ви, тогава вашият племенник е истинският херцог на Уиндъм.

— Истинският херцог на… — Мери покри устата си потресена от изненада. — Не. Не е възможно. Спомням си го. Мистър Кавендиш. Той беше… — тя махна с ръка във въздуха, сякаш се опитваше да го опише с жест. Най-накрая, след няколко опита за по-словесно описание, тя каза: — Той не би скрил подобно нещо от нас.

— По това време той не е бил наследник — каза й Томас, — и е нямал причина да вярва, че ще стане такъв.

— О, Небеса. Но ако Джак е херцог, тогава вие…

— Не съм — довърши той иронично. — Сигурен съм, че можете да си представите нетърпението ни да уточним това.

Мери се взря в него шокирана. А после в Джак. А след това доби вид сякаш искаше да седне някъде.

— Аз стоя в коридор — обяви херцогинята високомерно.

— Не бъдете груба — сряза я Томас.

— Тя трябваше да се погрижи за…

Той я хвана за ръка и я дръпна напред, минавайки покрай Джак и леля му.

— Госпожо Одли — каза той, — много сме ви благодарни за гостоприемството. Всеки от нас.

Мери кимна признателно и се обърна към иконома.

— Уимпоул, би ли…

— Разбира се, госпожо — каза той и Джак се усмихна, докато той се отдалечаваше. Без съмнение се бе запътил да събуди икономката, за да подготви необходимите стаи. Уимпоул винаги знаеше от какво се нуждае леля му Мери още преди да изрече и дума.

— Ще подготвим стаите за нула време — каза Мери, обръщайки се към Грейс и Амелия, които стояха встрани. — Вие двете имате ли нещо против да споделите една стая? Нямам…

— Въобще не е проблем — каза топло Грейс. — Радваме се на взаимната си компания.

— О, благодаря ви — каза Мери, облекчено. — Джак, ще трябва да заемеш старото си легло в детската стая и — о, това е глупаво, не трябва да ви губя времето тук в коридора. Нека се оттеглим в гостната, където ще можете да се сгреете на огъня, докато стаите ви станат готови.

Тя ги поведе навътре, но когато Джак тръгна, постави длан на ръката му, задържайки го нежно.

— Липсваше ни — каза му.

Той преглътна, но буцата в гърлото му не искаше да се махне.

— И вие ми липсвахте — каза той. Опита да се усмихне. — Кой е вкъщи? Едуард трябва да се е…

— Оженил — довърши тя. — Да. Веднага щом траура за Артър приключи. И Маргарет също се омъжи скоро след това. И двамата живеят наблизо, Едуард — надолу по улицата, Маргарет — в Белгърбет.

— А чичо Уилям? — Джак за последно го бе видял на погребението на Артър. Изглеждаше по-стар. По-стар и уморен. И скован от мъка. — Добре ли е?

Мери остана мълчалива и непоносима скръб изпълни очите й. Устните й се разтвориха, но не заговори. Нямаше нужда.

Джак се взря в нея шокиран.

— Не — прошепна той, защото не можеше да е вярно. Трябваше да има шанс да каже, че съжалява. Бе дошъл чак до Ирландия. Искаше да каже, че съжалява.

— Той умря, Джак — Мери примигна няколко пъти, очите й блестяха. — Преди две години. Не знаех как да те открия. Никога не ни даде адрес.

Джак се извърна и направи няколко крачки към вътрешността на къщата. Ако бе останал, където беше, някой можеше да го види. Всички бяха в гостната. Погледнеха ли през отворената врата, щяха да го видят — поразен, готов да заплаче, може би дори на път да закрещи.

— Джак? — беше Мери, можеше да я чуе как внимателно се приближава към него. Той се взря в тавана и накъсано пое дъх. Не помогна, но това бе всичко, което успя да направи.

Мери постави длан на ръката му.

— Той ми заръча да ти кажа, че те обича.

— Не го казвай — беше единственото нещо, което не можеше да понесе. Не точно сега.

— Истина е. Каза ми, че знае, че ще се прибереш у дома. И че те обича и че си негов син. В сърцето му, ти беше негов син.

Той покри лицето си с ръце. Притискаше силно, много силно, сякаш можеше да изстиска всичко от себе си. Защо бе изненадан? Нямаше причина да бъде. Уилям не беше млад мъж, а почти на четиридесет, когато се бе оженил за Мери. Нима мислеше, че животът ще застине в негово отсъствие? Че никой няма да се промени, или порасне… или умре?

— Трябваше да се върна — каза той. — Трябваше да… О, Боже, такъв съм глупак.

Мери докосна ръката му, нежно я издърпа надолу и я задържа. После го придърпа в най-близката стая. Кабинетът на чичо му.

Джак се придвижи до бюрото. То беше тежко и масивно, от тъмно дърво, издраскано и миришещо на хартията и мастилото, които винаги лежаха върху него.

Но никога не бе изглеждало внушително. Смешно беше, че винаги бе обичал да идва тук. Изглеждаше странно, наистина. Като малък обичаше да прекарва времето си навън, да тича и препуска покрит с кал. Дори сега мразеше стая с по-малко от два прозореца.

Но тук винаги му бе харесвало.

Той се обърна, за да погледне леля си. Тя стоеше в средата на стаята. Бе затворила вратата и бе поставила свещ на лавицата. Обърна се, погледна към него и каза много нежно:

— Той знаеше, че го обичаш.

Джак поклати глава.

— Не го заслужавах. Нито пък теб.

— Спри да говориш така. Няма да те слушам.

— Лельо Мери, ти знаеш… — той притисна устата си с юмрук, хапейки кокалчетата. Думите бяха там, но горяха в гърдите му и му бе толкова дяволски трудно да ги изрече. — Ти знаеш, че Артър нямаше да тръгне за Франция ако не бях аз.

Тя се втренчи в него объркана, после ахна и каза:

— Мили Боже, Джак, не виниш себе си за смъртта му, нали?

— Разбира се, че се виня. Той замина заради мен. Никога нямаше да…

— Артър искаше да се присъедини към армията. Той знаеше, че ще е или това, или църквата, а Небесата знаят, че не искаше последното. Винаги бе планирал…

— Не — прекъсна я Джак, с цялата сила на гнева в сърцето си. — Не е. Може би ти е казал, че е така, но…

— Не можеш да поемеш отговорност за смъртта му. Няма да ти позволя.

— Лельо Мери…

— Спри! Спри!

Дланите й бяха притиснати към слепоочията, пръстите й се забиваха в черепа. Ако не друго, тя изглеждаше сякаш се опитва да го заглуши, да спре каквото и да се опитваше да й каже.

Но то трябваше да бъде казано. Беше единственият начин, по който би разбрала.

И щеше да е първият път, в който произнасяше думите на глас.

— Не мога да чета.

Четири думи. Това бе всичко. Четири думи. И цял живот тайни.

Челото й се сбърчи и Джак не можеше да каже — дали му бе повярвала? Или просто си мислеше, че не е чула правилно?

Хората виждаха каквото очакваха да видят. Той се държеше като образован мъж, така че те го виждаха като такъв.

— Не мога да чета, лельо Мери. Никога не съм можел. Артър бе единственият, който някога се досети.

Тя поклати глава.

— Не разбирам. Ти беше в училище. Завърши…

— Едва-едва — прекъсна я Джак, — и само с помощта на Артър. Защо мислиш трябваше да напусна университета?

— Джак… — тя изглеждаше почти засрамена. — Казаха ни, че не си се държал подобаващо. Пиел си твърде много и онази жена, и… и… ужасната шега с прасето, и… Защо клатиш глава?

— Не исках да те засрамвам.

— Мислиш ли, че това не беше срамно?

— Не можех да се справя без помощта на Артър — обясни той. — А той бе две години по-малък от мен.

— Но на нас ни казаха…

— По-скоро исках да ме изключат за лошо поведение, отколкото за това, че съм глупав — каза меко той.

— Направил си го нарочно?

Той сведе глава.

— О, Боже мой — тя се свлече в един стол. — Защо не каза нещо? Можехме да наемем учител.

— Нямаше да помогне — и после, когато тя го погледна объркано, каза почти безпомощно: — Буквите танцуват. Местят се. Никога не мога да открия разликата между „д“ и „б“, освен ако не са главни букви, а дори и тогава аз…

— Ти не си глупав — прекъсна го тя, гласът й беше остър.

Джак се втренчи в нея.

— Ти не си глупав. Ако има проблем, то той е в очите ти, не в ума ти. Познавам те — тя се изправи, движенията й бяха нестабилни, но решителни, и докосна бузата му с ръка. — Бях там в момента, в който се роди. И първата, която те взе в ръцете си. Била съм с теб при всяка драскотина, всяко препъване. Гледала съм как очите ти искрят, Джак. Наблюдавала съм те как мислиш. Колко умен трябва да си бил — каза меко тя, — за да заблудиш всички ни.

— Артър ми помогна в училище — изрече, възможно най-спокойно. — Никога не съм го молил. Той каза, че му харесва… — преглътна, защото споменът се надигаше в гърлото му като гюле. — Каза, че му харесва да чете на глас.

— Мисля, че наистина му е харесвало — една сълза се търкулна по бузата й. — Той те боготвореше, Джак.

Той се пребори с риданията, които задавяха гърлото му.

— Трябваше да го защитя.

— Войниците умират, Джак. Артър не беше единственият, загинал на бойното поле. Той бе просто… — тя затвори очи и се извърна, но не толкова бързо, та Джак да не види бързо преминалата болка по лицето й. — Той бе просто единственият, за когото ме болеше — прошепна тя. Погледна нагоре, право в очите му. — Моля те, Джак, не искам да загубя двама синове.

Тя разтвори ръце и преди Джак да го осъзнае, се озова в прегръдките й. Ридаейки.

Не бе плакал за Артър. Нито веднъж. Беше толкова изпълнен с гняв — към французите, и към себе си — че не бе оставил място за скръб.

Но ето я сега, напираща. Всичката тъга, всичките пъти, когато бе забелязвал нещо смешно и Артър не е бил там, за да го сподели с него. Всички важни моменти, които бе празнувал сам. Всички важни моменти, които Артър никога нямаше да отпразнува.

Плачеше за всичко това. Плачеше и за себе си, за изгубените си години. Беше бягал. Бягаше от себе си. И се чувстваше уморен. Искаше да спре. Да остане на едно място.

С Грейс.

Нямаше да я загуби. Не го бе грижа какво трябваше да стори, за да осигури общото им бъдеще, но щеше да го направи. Ако Грейс казваше, че не може да се омъжи за херцога на Уиндъм, тогава той нямаше да бъде херцога на Уиндъм. Със сигурност имаше малка част от съдбата му, която все още бе под негов контрол.

— Трябва да се погрижа за гостите — прошепна Мери, отдръпвайки се нежно.

Джак кимна, триейки последните сълзи от очите си.

— Херцогинята… — мили Боже, какво имаше да се казва за херцогинята, освен: — Толкова съжалявам.

— Тя ще получи моята спалня — каза Мери.

Обикновено Джак би й забранил да отстъпи стаята си, но беше много уморен и подозираше, че и тя е уморена, а тази вечер изглеждаше идеалното време да постави удобството пред гордостта. Така че кимна.

— Много мило от твоя страна.

— Подозирам, че е по-скоро от чувство за самосъхранение.

Той се усмихна на това.

— Лельо Мери?

Тя бе стигнала до вратата, но спря с ръка на дръжката, и се обърна да го погледне.

— Да?

— Госпожица Евърслей — каза той.

Нещо озари очите на леля му. Нещо романтично.

— Да?

— Обичам я.

Цялото същество на Мери сякаш се стопли и засия.

— Толкова съм щастлива да го чуя.

— Тя също ме обича.

— Още по-добре.

— Да — промърмори той, — така е.

Тя посочи към коридора.

— Ще дойдеш ли с мен?

Джак знаеше, че трябва да го стори, но тазвечерните новини го бяха изтощили. И не искаше никой да го види така, с все още зачервени и влажни очи.

— Ще имаш ли нещо против, ако остана тук? — попита той.

— Разбира се, че не — тя се усмихна тъжно и напусна стаята.

Джак се обърна към бюрото на чичо си, прокарвайки пръсти бавно по гладката повърхност. Тук беше спокойно, а Господ знаеше, че се нуждае от спокойно място.

Щеше да бъде дълга нощ. Нямаше да може да заспи. Нито имаше смисъл да опитва. Но не искаше и да прави нещо. Не искаше да отиде никъде, а повече от всичко, не искаше да мисли.

В този миг… в тази нощ… просто искаше да бъде оставен на спокойствие.

* * *

Грейс реши, че харесва гостната на семейство Одли. Беше доста елегантна, обзаведена в меки тонове на бургундско и кремаво, с два къта за сядане, писалище и няколко удобни стола за четене в ъглите. Следите от семейния живот бяха навсякъде — от купчината писма на писалището до бродерията, която госпожа Одли вероятно бе изоставила на дивана, когато бе чула Джак на вратата. На полицата на камината стояха шест миниатюри, подредени в редица. Грейс пристъпи към тях, преструвайки се, че топли ръцете си на огъня.

Това беше тяхното семейство, веднага осъзна тя, вероятно рисувани преди петнадесет години. Първият със сигурност беше чичото на Джак, а следващата Грейс разпозна като госпожа Одли. След тях беше… Небеса, това Джак ли беше? Трябваше да е той. Как можеше някой да се промени толкова малко? Изглеждаше по-млад, да, но всичко друго си беше същото — изражението, закачливата усмивка.

Почти й секна дъха.

Другите три миниатюри бяха на децата на Одли, или поне така предположи Грейс. Две момчета и едно момиче. Тя наведе глава и каза кратка молитва, когато стигна до по-младия от братята. Артър. Джак го бе обичал.

За това ли говореха той и леля му? Грейс беше последната, която влезе в гостната, и видя как госпожа Одли нежно го придърпа към друга стая.

След няколко минути пристигна икономът, и съобщи, че стаите им са подготвени, но Грейс се забави до камината. Не беше готова да напусне тази стая.

Не бе сигурна защо.

— Госпожице Евърслей.

Тя вдигна поглед и видя лелята на Джак.

— Вървите тихо, госпожо Одли — каза тя. — Не ви чух да приближавате.

— Този е Джак — каза госпожа Одли, като посегна и взе неговата миниатюра от полицата.

— Разпознах го — промърмори Грейс.

— Да, той си е същият. Този е синът ми Едуард. Живее в края на улицата. А това е Маргарет. Има си две дъщери сега.

Грейс погледна към Артър. И двете го сториха.

— Съжалявам за загубата ви — каза Грейс най-накрая.

Госпожа Одли преглътна, но не изглеждаше готова да се разплаче.

— Благодаря ви — тя се извърна и взе дланта на Грейс в своите. — Джак е в кабинета на чичо си. В края на коридора, от дясно. Отидете при него.

Устните на Грейс се разтвориха.

— Вървете — каза госпожа Одли, дори още по-нежно от преди.

Грейс почувства как кимва и преди да има време да помисли над действията си, вече бе в коридора, бързаше към края му.

Към вратата от дясно.

— Джак? — каза меко тя, и отвори вратата с няколко сантиметра.

Той стоеше на стола с лице към прозореца, но бързо се извърна и се изправи при звука от гласа й.

Тя влезе и затвори внимателно вратата зад себе си.

— Леля ти каза…

И той се приближи. Застана точно пред нея. И внезапно гърбът й бе прилепен към вратата, а той я целуваше, силно, бързо и… мили Боже… шеметно.

А после той отстъпи. Тя не можеше да си поеме дъх, едва успяваше да стои изправена и знаеше, че не може да каже и едно изречение дори животът й да зависи от това.

Никога в живота си не бе искала нещо толкова, колкото искаше този мъж.

— Върви си в стаята, Грейс.

— Какво?

— Не мога да ти устоя — каза той, гласът му бе нежен и измъчен, с цялата гама чувства между тях.

Тя посегна към него. Не можеше да се въздържи.

— Не в тази къща — прошепна той.

Но очите му горяха от желание.

— Върви — каза й дрезгаво. — Моля те.

Тя го направи. Затича по стълбите, откри стаята си и се пъхна между чаршафите.

Прекара цялата нощ треперейки.

Трепереше и гореше.