Фредрик Браун
Арена

Карсън отвори очи и видя бледо блещукаща светлина над себе си.

Беше горещо. Той лежеше на пясъка. На гърба му убиваше остър, стърчащ камък. Карсън се обърна настрани, след това седна, като се опираше с, ръце в пясъка.

„Сигурно съм полудял — си помисли той. — Или съм мъртъв. Или нещо друго?“

Пясъкът беше небесносин. Ярко небесносин. А небесносин пясък няма нито на Земята, нито на която и да е друга планета. Небесносин пясък.

Небесносин пясък под небесносин купол — нито небе, нито потон, а някаква затворена повърхнина. Карсън някак си знаеше, че тя е затворена и има край, въпреки че не можеше да види това.

Той взе шепа пясък, който се изниза между пръстите му. Тънките струйки се посипаха върху голия му крак.

Голият? Той беше съвършено гол и тялото му беше обилно изпотено от изтощителната горещина и беше станало небесносиньо на местата, на които беше полепнал пясък.

Но останалите места бяха бели. „Значи пясъкът е наистина небесносин — помисли си той. — Ако само изглеждаше така от светлосинята светлина и аз трябваше да бъда целият светлосин. Но аз съм бял — значи пясъкът е с такъв цвят. Небесносин пясък. Небесносин пясък няма. И такова място като това не съществува.“

Пот се стичаше в очите му. Беше горещо като в ада. Само че адът е нажежен до червено, не в небесносин.

Но ако не е адът, тогава какво е? От всички планети толкова горещ е само Меркурий, но това не е Меркурий. И после, Меркурий остана на около четири милиарда мили назад… И изведнъж той си спомни къде се беше намирал доскоро. В малък едноместен космолет, патрулиращ отвъд орбитата на Плутон, на милиони мили от фланга на строената в боен ред земна армада, готова да срещне Пришълците.

Той си спомни внезапния, рязък, тревожен звън, когато следящите системи регистрираха приближаването на врага…

Никой не знаеше кои са Пришълците, как изглеждат, от коя далечна галактика са дошли — знаеше се само, че тя се намира някъде по направлението на Плеядите.

Първи разпокъсани набези върху далечните колонии и опорни точки на Земята. Отделни сблъсквания между земните патрули и малки групи космически кораби на Пришълците. Сблъсквания, в които земните понякога побеждаваха, понякога търпяха поражение, но нито веднъж досега не бяха пленили космолет на противника. И нито един очевидец на нападенията на колониите не остана жив — поне да разкаже нещо за нападенията на Пришълците.

Отначало заплахата не изглеждаше много сериозна — нападенията бяха редки и не причиняваха особено големи загуби. Космолетите на противника като че ли малко отстъпваха по въоръжение на земните, но затова пък леко ги превъзхождаха по скорост и маневреност. Толкова леко, че Пришълците. ако не бяха обкръжени, можеха да избират — да приемат ли битката или да я избегнат.

И все пак Земята се готвеше за решително сражение. Беше построен нечувано могъщ космически флот. Но мина доста време. Сега решителното сражение беше близо.

На дванайсет милиарда мили от Земята разузнавачи откриха огромна космическа флота на Пришълците. Тези разузнавачи така и не се върнаха, но съобщенията им бяха получени. И ето, земната армада, наброяваща десет хиляди космически кораба и половин милион космонавти, се разположи в очакване отвъд орбитата на Плутон, готова да се сражава до смърт,

В предстоящата битка силите бяха изравнени — затова можеше да се съди по рапортите на предните патрули, които пожертвуваха живота си, но преди това успяха да предадат данни за числеността и силата на противниковия флот.

При такова равенство на силите съдбата на Слънчевата система можеше да се реши и от най-маловажната случайност. А решението щеше да бъде окончателно — ако Земята загубеше всичките си колонии, те щяха да станат притежание на Пришълците.

О, да, сега Боб Карсън си спомни всичко!

Вярно, това нямаше връзка със светлосиния пясък и блещукащата светлина над главата му. Но той ясно си спомняше как иззвъня резкият сигнал за тревога, как той се хвърли към таблото за управление, как с трескава бързина се пристегна към креслото, как светлата точка на екрана пред него растеше и растеше.

А как му беше пресъхнало гърлото! И как с ужас осъзна — започна се! Поне за него — главните сили бяха все още на безопасно разстояние.

След по-малко от три секунди той или ще бъде победител, или ще се превърне в купчина пепел. Три секунди — толкова продължава боят в космоса. За това време можеш, без да бързаш, да преброиш до три, а после или си победител, или си мъртъв. Едно единствено попадение е съвсем достатъчно за малкия, едноместен, леко въоръжен и леко брониран патрулен космолет.

Докато шепнеше машинално с пресъхнали устни „Едно“, той трескаво въртеше ръчката на пулта, като се стараеше да задържи растящата точка в разграфената част на екрана. Десният му крак беше готов на педала на спусъка. Един-единствен смъртоносен залп — и или ще уцели, или не. За втори изстрел време няма.

„Две“ той не усети как се изтръгна от него. Точката на екрана вече не беше точка. Разположен на няколко хиляди мили, вражеският космически кораб се виждаше така ясно, като че ли беше на неколкостотин метра. Беше лек, бърз, патрулен космолет с почти същите размери като космолета на Боб.

Вражески патрулен космолет…

„Тр…“ кракът му вече докосна педала…

И изведнъж Пришълецът се плъзна встрани на екрана и излезе извън кръстосаните линии. Карсън сграбчи ръчката, за да го догони. За част от секундата противникът изчезна от екрана, а след това корабът на Карсън зави и Пришълецът отново се появи — Карсън го видя как се спускаше стръмно надолу към Земята. към Земята?!

Някаква оптична измама! Планетата, която заемаше целия екран, не можеше да се намира тук. Просто не беше възможно. Наоколо нямаше нито една планета по-близо от Нептун, а той беше на три милиарда мили. Плутон се намираше от другата страна на Слънцето, Което се виждаше като мъничка точица.

А как работеха системите за преследване? Те не можеха да открият никакъв предмет, пък макар и с размерите на астероид. Сигналите продължаваха да мълчат.

Това беше невъзможно — планетата беше вече на няколкостотин мили от него.

Внезапната опасност от катастрофа, го накара да забрави дори за противника. Той включи предните спирачни ракети и, като увисна на ремъците, с всички сили налегна щурвала за аварийно развръщане, като знаеше, че само пълната мощ на двигателите ще го спаси от катастрофа и че при такова натоварване той веднага ще загуби съзнание.

И сега той седеше на горещия син пясък, съвършено гол, но цял и повредим. Наоколо нямаше никакви следи нито от космическия му кораб, нито от самия Космос. Защото тази повърхнина над главата му никак не приличаше на небе.

Той стана, като залитна. Силата на тежестта беше малко по-голяма от земната. Не много.

Наоколо се простираше само равен пясък. Туктаме на групички растяха някакви хилави храсталаци. Те също бяха небесносини, но с различни оттенъци — някои бяха по-светли от пясъка, а други — по-тъмни.

Изпод най-близкия храст изкочи малко животинче, прилично на гущерче, само че имаше не четири крака, а доста повече. То също беше небесносиньо — съвсем светло небесносиньо. Като го видя, то отново се скри под храста.

Боб погледна нагоре. Като се опитваше да разбере какво всъщност е това. Не приличаше на покрив, по-скоро имаше формата на купол. Блестеше и беше трудно да го гледаш. Но едно беше сигурно — от всички страни то достигаше самия пясък.

Боб се намираше близо до центъра на купола. До най-близката стена — ако то беше стена — имаше около сто метра. Като че ли над плоската повърхност на пясъка се беше разпростряла някаква светлосиня полусфера с диаметър около двеста и петдесет метра.

И всичко беше светлосиньо с изключение на един предмет. Близо до далечния край на кръглата стена лежеше нещо червено. Беше като почти правилна кръгла топка с диаметър около метър. То беше твърде далече, за да можеш да го разгледаш подробно в синия сумрак. И все пак Карсън някак си потрепери.

Той изтри потта от челото си с опакото на дланта си.

Какво е това, кошмар ли? Такава жега, този пясък, това смътно усещане на ужас само като погледнеше червеното кълбо?

Сън ли е? Не може да бъде — не можеш да заспиш по време на космически бой.

Смъртта ли е? Не е възможно — и да съществуваше безсмъртие, в него не би могло да има светлосин пясък, светлосиня жега и аленочервен ужас.

И тогава той чу глас.

Чу го не с ушите си — гласът прозвуча в главата му. Той идваше отникъде и отвсякъде.

„Като пътувах в пространството и времето — звънеше в мозъка му, — открих две цивилизации, готови да започнат война. И която от тях да унищожи другата, няма да спечели. Тя неизбежно ще се разпадне, ще се превърне в праха, от който се е възродила, без да изпълни своето предназначение. Но това не бива да се допусне.“

„Кой… си ти?“ — Карсън не произнесе тези думи, но въпросът възникна в мозъка му.

„Няма да можеш правилно да ме разбереш. Аз съм… — гласът замлъкна, като че ли търсеше някаква дума в Карсъновия мозък, дума, която я нямаше там, която той не знаеше. — Аз съм резултат от еволюцията на толкова древна цивилизация, че нейната възраст не може да се определи с разбираемите за тебе думи. Цивилизация, която се е сляла в единно цяло, такава, каквато може да стане и твоята примитивна цивилизация… — отново пауза в търсене на думата — след много време. Същото е възможно да се постигне и от тези, които ти наричаш Пришълци. Затова аз се намесих преди началото на битката — битка толкова равностойна, че резултатът от нея ще бъде изтребването и на двете цивилизации. Една от тях трябва да оцелее. Да оцелее, за да се развива по-нататък.“

„Една от тях? — помисли си Карсън. — Моята или…“

„Аз съм в състояние да спра войната и да върна Пришълците обратно в тяхната галактика. Но те въпреки това рано или късно ще се върнат, или вие ще ги намерите. Не мога непрекъснато да съм при вас, а само постоянната ми намеса би предотвратила взаимното ви изтребване. Ето защо реших да се намеся сега. Ще унищожа една от флотите без каквито и да било загуби за другата. Така едната от цивилизациите ще оцелее.“

„Кошмар! Разбира се, че е кошмар!“ — помисли си Карсън. Но той знаеше, че не е кошмар. Всичко това беше действителност, колкото и да беше налудничаво, беше прекалено невероятно.

Той не се осмеляваше да зададе въпроса: „Кой от двамата?“ Обаче мислите му зададоха сами този въпрос.

„Ще оживее по-силният — каза гласът. — Не мога да го променя и не бих искал. Просто ще се намеся, за да бъде една истинска, а не… — отново пауза — а не Пирова победа, за да не бъде цивилизацията, която победи, сломена от успеха си.

Избрах два екземпляра — тебе и този, когото наричаш Пришълеца. Виждам, че във вашата древна история, историята на вашите междунационални войни, са известни двубои можду отделни представители на племената, които са решавали изхода на битката.

На теб и на твоя противник предстои двубой. И двамата сте голи и без оръдие, обстановката е еднакво непозната и за двамата, еднакво неприятна и за двамата. Времето е без ограничение — тук няма време. Един от вас ще победи, неговата цивилизация ще оцелее.“

— Но… — Карсън сам не знаеше какво иска да каже, когато гласът го прекъсна:

„Това е справедливо. Условията са такива, че решаващо ще бъде не случайното физическо превъзходство. Между вас има бариера, ще разбереш. Умът и мъжеството ще бъдат по-важни от силата. Особено мъжеството и жаждата за живот.“

— Но докато това стане тук. нашите космически кораби…

„Не, вие сте в друго време и в друго пространство. Докато сте тук, в познатия ви свят времето ще стои неподвижно. Виждам, че ти си мислиш истина ли е всичко това? И да, и не. Но за тебе в момента е истина. И ако умреш, ще умреш в действителност. А твоята смърт ще бъде краят на цялата ви цивилизация. Сега знаеш достатъчно.“

Гласът млъкна.

Карсън отново остана сам. Не, не съвсем — вдигна глава и видя, че червеният предмет, това страшно кълбо, което той вече знаеше, че е Пришълецът, се търкаля към него.

Търкаля се.

Като че нямаше нито ръце, нито крака, никакви външни издатини. То се търкаляше по светлосиния пясък, подобно на живачна капка, а пред него се разливаше вълна на умопомрачителна, страшна ненавист.

Карсън се огледа. На няколко фута от него на пясъка имаше някакъв камък — единственото, което можеше да мине за оръжие. Камъкът не беше голям, но имаше остри ръбове, като на парче кремък. И той наистина приличаше на светлосин кремък.

Карсън сграбчи камъка и приклекна, готов да отблъсне нападението. Противникът се приближаваше — движеше се по-бързо, отколкото Карсън можеше да бяга.

Нямаше време да мисли как да се бие с него, пък и как би могъл да си представи сражението със същество с неизвестна сила, непонятно устройство, непознат начин на борба?

Десет метра. Пет и тук то се спря.

Или по-скоро нещо го спря. Предната му част изведнъж се сплеска, като че ли се натъкна на невидима стена. То даже отскочи назад:

После отново се търкулна напред, но вече по-бавно и по-внимателно: И пак се спря на същото място. Опита се и на друго място — със същия резултат.

Между тях имаше някаква бариера. Карсън си спомни: „Решаващо ще бъде не случайното физическо превъзходство. Между вас има бариера.“

Разбира се, това беше някакво силово поле. Не като полето на Нетци, което познаваха на Земята — то присветваше и припукваше. А това беше невидимо и не издаваше никакви звуци.

Бариерата минавше от единия до другия край на обърнатата полусфера. Нямаше нужда Карсън да се убеждава сам в това — направи го Пришълецът. Той се изтърколи по цялата дължина на бариерата, без да намери пролука.

Карсън направи няколко крячки напред. Като протягаше пред себе си лявата си ръка и наи-после докосна преградата. Тя беше гладка, еластична и приличаше повече на гума, отколкото на стъкло. Беше и топла, но не колкото пясъка под краката му. И беше съвършено невидима.

Той хвърли камъка и се опря на преградата с двете си ръце. Тя като че ли малко поддаде. Но нищо повече, даже и когато Карсън натисна с цялото си тегло. Приличаше на стомана, покрита с гума. Донякъде еластична, а всъщност невероятно твърда.

Той се повдигна на пръсти, но бариерата беше навсякъде докъдето стигаше.

Пришълецът вече се връщаше, след като беше стигнал до края на арената. На Карсън отново му се зави свят и му прилоша. Той отстъпи една крачка от бариерата. Пришълецът не се спря.

Докъде ли се простира преградата надолу? Карсън коленичи и започна да разрива пясъка. Той беше лек, пухкав, копаеше се лесно. Карсън изкопа яма, дълбока два фута, а бариерата си беше там.

Пришълецът отново се търкаляше към него. Явно никъде не беше намерил проход.

„И все пак трябва да има начин да се премине през бариерата — помисли си Карсън. — Ние някакси трябва да се доберем един до друг. Иначе целият дуел е безсмислен.

Но не бива да се бърза. Най-напред трябва да се опита още нещо.“

Пришълецът беше се върнал и беше спрял на два метра от Карсън. Струваше му се, че го разглежда, въпреки че Карсън не можа да открие у него никакви органи на осезание. Нищо, което да напомня за очи, уши или дори уста. Впрочем на повърхността на кълбото той забеляза няколко вдлъбнатини и точно в този момент от тях внезапно се подадоха две пипала, които потънаха в пясъка, като че ли изпробваха плътността му. Пипалата бяха с диаметър около един дюйм и дълги фут и половина. Когато не бяха нужни, те се прибираха във вдлъбнатините — например, когато Пришълецът се търкаляше. Очевидно те не участвуваха в неговия начин на придвижване. Доколкото Карсън можеше да прецени, Пришълецът се търкаляше, като изменяше центъра на тежестта си, макар че не беше ясно как го прави.

Той потрепери при вида му. Това беше същество, което беше ужасяващо чуждо на всички форми на живот, открити досега на планетите на Слънчевата система. И инстинктивно почувствува, че разумът на това същество е също така чужд на всичко земно, както и организмът му.

И все пак трябваше да опита. Ако съществото не притежаваше телепатични способности, опитът беше обречен на неуспех. На Карсън му се струваше, че ги има. Във всеки случай излъчваше силно доловима вълна — вълна на ненавист около себе си. а щом е така, може би четеше и мисли.

Карсън вдигна камъка — своето единствено оръжие. След това демонстративно го хвърли на земята и протегна напред празни ръце с дланите нагоре. Той заговори, макар че знаеше, че думите му ще останат неразбираеми за това същество, но си помисли, че така ще му бъде по-лесно да се съсредоточи върху мислите, които искаше да предаде.

— Хайде да сключим мир — каза той и гласът му прозвуча странно в тишината. — И двамата разбрахме какво ще стане, ако нашите цивилизации продължат да воюват помежду си: резултатът ще бъде изтребване на едната и деградация на другата. От това, как ще завършим ние тук, зависи изходът на сражението. Не е ли по-добре да сключим мир — вие да останете в своята галактика и ние в нашата?

Карсън изключи всичките си мисли, за да приеме отговора. И той ме се забави. Той се стовари върху него с твкава сила, че Карсън се залюля. Дори отстъпи няколко крачки в ужас от силата и дълбочината на тази ненавист, на този стремеж към унищожение, който се разкри пред него чрез предадените от Пришълеца образи. Мислите му се предаваха не с членоразделни думи, а с вълни на дива ярост. За миг, който му се стори цяла вечност. Карсън се бореше със силата на тази омраза, като се опитваше да я прочисти от разума си и да прогони чуждите мисли, които бяха нахлули в главата му. Повдигна му се.

Разумът му малко по малко се освободи, като на човек, събуждащ се от кошмар, постепенно разкъсващ въображаемите нишки, с които е бил омотан. Карсън все още се задъхваше и усещаше слабост, но вече можеше да мисли.

Той стоеше загледан в Пришълеца, който през цялото време не помръдна, докато този дуел, почти спечелен от него, се разиграваше. След това се търкулна встрани до най-близкия син храст. От вдлъбнатините излязоха три пипала. Които започнаха да изследват храста клонче по клонче.

— Добре — каза Карсън, — щом искаш война, нека бъде воина. Той даже успя да се усмихне криво.

— Ако те разбрах правилно, мирът не те задоволява.

Като не успяваше да се въздържи от красивата фраза, добави:

— Война — не на живот, а на смърт!

Но в абсолютната тишина думите му прозвучаха глупаво — самият той даже го почувствува. И разбра, че войната ще бъде действително не на живот, а на смърт. И неговата смърт — или смъртта на това кръгло същество — ще означава смъртта на цяла цивилизация. Ако той претърпи поражение, резултатът ще бъде гибелта на човечеството.

При тази мисъл го обхвана страх. Знаеше със сигурност, че който е организирал двубоя, му каза истината за намеренията и възможностите си.

Бъдещето на човечеството зависи от него. Ужасно беше само да се помисли, той прогони тази мисъл. Трябваше да мисли за предстоящите неща.

Не може да няма някакъв начин да се проникне през бариерата — или да убиеш през нея.

С телепатия? Надяваше се, че не, защото телепатичните способности на Пришълеца превъзхождаха човешките. А може пък да не ги превъзхождаха? Нали той успя все пак да изгони от главата си мисълта за Пришълеца. А самият Пришълец? Ако той има по-силна способност да предава своите мисли, не го ли прави това по-уязвим за чуждите?

— Умри — помисли си той, — сега ще умреш. Ти умираш. Ти…

Той опита няколко пъти различни варианти, опита да предава дори и образи. Пот се стичаше по челото му, цял трепереше от напрежение. Но Пришълецът продължаваше да опипва храста — всичко това не му направи по-силно впечатление. отколкото ако Карсън би му издекламирал таблицата за умножение.

Нищо не излезе.

От горещината и от голямото психическо напрежение той отново почувствува слабост и виене на свят. Седна на пясъка да си почине и се зае да изучи Пришълеца. Може пък така да успее да открие неговите силни и слаби страни, да узнае за него нещо такова, което би му помогнало, когато се стигне до ръкопашен бой.

Пришълецът чупеше клончета. Карсън внимателно го следеше. Като се мъчеше да определи какви усилия са му нужни за това. „Трябва да си намеря такъв храст и на моята страна — помисли си той — да си начупя и аз такива клончета и да сравня силата на ръцете си с пипалата.“

Клончетата се чупеха трудно. Пришълецът доста се потруди над тях. Всяко пипало накрая се раздвояваше, Като образуваше два пръста с нокти. Ноктите изглеждаха не много опасни. Не по-опасни от човешките, ако им позволиш да израстат достатъчно.

Не, общо взето, няма да е така трудно да се справи с него. Разбира се, ако тези храсти не бяха много жилави. Карсън се огледа и видя близо до себе си точно същия храст. Протегна ръка и отчупи едно клонче. То се оказа крехко и се чупеше лесно. Разбира се. Пришълецът би могъл нарочно да скрива силата си, но едва ли.

От друга страна, къде са уязвимите му места? И как, ако имаше възможност, човек би могъл да го убие? Той отново започна да изучава противника си. Обвивката му изглеждаше доста здрава. Ще му трябва някакво остро оръжие. Карсън отново вдигна камъка. Той беше около дванайсет дюйма дълъг, тесен и с един остър край. Ако успееше да го заостри като кремък, щеше да стане съвсем приличен нож.

Пришълецът продължаваше да изследва храстите. Той се търкулна до най-близкия храст от друг вид. Изпод него изскочи светлосин многокрак гущер — точно такъв, какъвто Карсън беше видял от своята страна.

Пипалото ма Пришълеца се метна във въздуха, улови гущера и го вдигна. Друго пипало започна да къса краката му — спокойно и равнодушно, като че ли бяха клонки. Гущерът панически се блъскаше, като издаваше резки писъци — първият звук, който Карсън чу тук, с изключение на собствения си глас.

Той потрепери, искаше му се да извърне поглед. Но си наложи да гледа — всичко, което узнае за Пришълеца, може после да се окаже полезно. Полезно можеше да бъде дори да наблюдава тази ненужна жестокост. Просто щеше да е приятно да унищожи противника си, ажо успее.

Затова той сдържа отвращението си и продължи да еледа как Пришълецът разкъсва гущера на парчета. Но се зарадва, когато гущерът, на който бяха откъснати половината крака, замлъкна, престана да се блъска и увисна мъртъв в пипалата на Пришълеца.

Той не се опита да откъсне останалите му крака и пренебрежително хвърли тялото му към Карсън. Мъртвото животно падна в краката на човека.

Той премина бариерата! Значи бариера вече няма!

Карсън светкавично скочи. Като стискаше здраво в ръката си камъка, и се хвърли напред. Сега ще го нареди! Щом няма бариера…

Но тя беше на мястото си. Той се убеди в това от собствения си горчив опит, като удари главата си в нея и едва не загуби съзнание. Карсън падна назад.

Когато отново седна, като разтърсваше замаяната си глава, той забеляза, че нещо лети към него и за да го избегне, легна на пясъка. Така спаси тялото си, но усети остра болка в левия глезен.

Той се дръпна назад, Като не обръщаше внимание на болката, и се изправи на крака. Сега видя, че беше ударен от камък, а Пришълецът вече вдигаше друг, който държеше с две от пипалата си.

Камъкът полетя към Карсън, но той го избегна с лекота. Очевидно Пришълецът не можеше да хвърля силно и надалече. Първият път беше уцелил само защото Карсън седеше неподвижно и не го виждаше.

Като се отърва от слабо запратения втори камък, Карсън хвърли по Пришълеца своя камък, които все още беше в ръката му. Той изведнъж се зарадва, като си помисли: „Струва си усилието, ако камъните могат да преминават бариерата. Човек със здрава ръка и точно око…“

Нямаше начин да пропусне трифутова мишена от четири метра и той не я пропусна. Камъкът прелетя точно и силно — няколко пъти по-бързо от тези. хвърлени от Пришълеца. Той уцели центъра, но за нещастие не с острия край.

И все пак уцели — чу се тежък удар и Пришълецът го почувствува. В този момент той търсеше друг камък, но сега се отказа и се затъркаля назад. През това време, докато Карсън се готвеше за ново нападение. Пришълецът вече се намираше на четиридесет метра от бариерата и продължаваше да отстъпва.

Вторият път Карсън не уцели, а третият камък изобщо не достигна мишената. Пришълецът беше извън обсега му — във всеки случай за достатъчно тежък камък, който би могъл да му навреди.

Карсън се усмихна. Беше спечелил този рунд. Ако не се смята…

Той се наведе да види какво става с крака му и усмивката изчезна от устата му. Острият ръб на камъка му беше направил дълбока рана с дължина няколко дюйма. Тя кървеше силно, макар че по всяка вероятност артерията не беше засегната. Ако кръвта спре сама, всичко е наред. Ако не — работата е лоша.

Но сега беше нужно да се занимае с нещо по-важно от раната. С устройството на бариерата.

Той отново се приближи до нея, протегнал ръце напред. Напипа я и като се опираше в нея с една ръка, хвърли шепа пясък. Пясъкът премина, а ръката му — не.

Органична и неорганична материя? Не, защото мъртвият гущер премина бариерата, а гущерът, макар и мъртъв, е органична материя. А растение? Отчупи едно клонче и го хвърли оттатък. То премина, но когато до преградата стигна ръката, която го държеше, тя се спря.

Значи Карсън не може да мине. Пришълецът — също. А камъните, пясъкът и мъртвият гущер…

А жив гущер? Той се зае да залови някакъв под храстите и скоро успя. Внимателно го хвърли към бариерата, но той се удари в нея и побягна по синия пясък.

Това явно даде окончателния отговор. Преградата беше за живите същества. Мъртвите и неорганичните същества можеха да преминат.

Като го установи, Карсън отново се зае с ранения си крак. Кръвта беше намаляла — значи не му беше нужен турникет. Но трябваше да намери вода, да измие раната При мисълта за вода, той усети, че е страшно жаден. Ако битката продължи, рано или късно ще трябва да намери вода.

Като накуцваше леко, започна да обикаля своята половина от арената. Подпираше се в бариерата с една ръка и достигна полукръглата стена. Отблизо тя изглеждаше сивосинкава — а на пипане беше точно същата като преградата.

За всеки случай Карсън хвърли през нея шепа пясък — той премина и се разпръсна. Значи полукръглата стена е също силово поле. Но плътно, а не прозрачно като бариерата.

Той тръгна покрай стената, докато не стигна до другия й край, а след това край бариерата се озова на мястото, където беше в началото.

Нямаше и следа от вода.

Разтревожен, той започна да кръстосва на зигзаг своята част от арената, като я разглеждаше внимателно.

Вода нямаше. Светлосин пясък, светлосини храсти, непоносима горещина. И нищо повече.

„Сигурно ми се струва, че толкова страдам от жажда — Каза си той. — Колко време е минало?“ Разбира се, по неговите мерки за пространство и време — никакво. Нали му беше казано, че докато е тук, времето няма да тече. Но жизнените процеси в организма му протичат и тук. Колко ли време е минало все пак?

Може би три-четири часа. Във всеки случай не толкова много, че да трябва така силно да го мъчи жаждата.

А изпитваше страшна жажда. Гърлото му беше пресъхнало. Дали горещината не е виновна? А беше наистина горещо — сигурно имаше 56 градуса. Суха жега, без никакво движение на въздуха.

Като завърши безплодната обиколка на своите владения, той беше съвсем измъчен и куцаше силно.

Погледна към неподвижно стоящия Пришълец и си помисли: „Надявам се, че и на него му е така тежко. И сигурно е така. Нали ни казаха, че тукашната обстановка е еднакво непозната и неприятна и за двама ни. Може пък на планетата на Пришълците нормалната температура да е 90 градуса. Възможно е тук, където Карсън бавно се пържи, Пришълецът да замръзва.“

А може пък въздухът да е прекалено плътен за Пришълеца, тъй както беше прекалено разреден за Карсън. След разходката той направо се задъхваше. А сега се сети, че въздухът тук не е по-плътен, отколкото на Марс.

И никаква вода.

Това означаваше, че времето за борба беше ограничено — във всеки случай — за него. Ако не намереше начин да проникне през бариерата и да убие врага си, оставайки от своята страна — рано или късно щеше да умре от жажда.

Карсън разбра, че трябва да бърза. Но преди това си наложи да седне, за да почине малко и да помисли.

Какво да направи? Нищо. А работа имаше много. Ето например — различни видове храсти. Не изглеждат кой знае как, но трябваше да ги проучи. После — кракът — и с него трябва да се направи нещо, макар и без вода. Да си подготви боеприпаси от камъни. Да си намери камък, от който би могъл да си направи хубав нож. В това време кракът го заболя силно и той реши да започне с него. Един от храстите имаше листа или нещо подобно на листа. Откъсна една шепа и реши да рискува — с тях избърса пясъка, мръсотията и съсирената кръв, а след това направи компрес от свежи, пресни листа и ги привърза към крака с мустачки от същия храст.

Тези мустачки се оказаха неочаквано здрави. Бяха тънки, но еластични и жилави и той не можеше да ги скъса, както и да се опитваше. Наложи се да ги среже с острия край на синия камък. По-дебелите стигаха цял фут дължина и той запомни за всеки случай, че те биха му послужили за въженце, ако ги навърже по няколко едно до друго. Може пък да му потрябва въже.

После продължи да изследва храстите. Оставаха му още три вида. Едните храсти бяха без листа, сухи, крехки, приличаха на спаружени степни треви. Другите бяха меки и се късаха като изгнили. Биха послужили за чудесен прахан за огън. Третите бяха най-големи и приличаха на дървета. Имаха нежни листа, които се свиваха при докосване, стъблата им, макар и къси, бяха здрави.

Беше много горещо. Непоносимо горещо.

Карсън се приближи до оградата, като куцаше силно, за да провери дали тя още съществува. Бариерата беше на мястото си.

Известно време той стоя и гледа Пришълеца. Кълбото се намираше на безопасно разстояние от преградата и правеше нещо, като се търкаляше назад-напред. Карсън не можа да види какво правеше. По едно време то се спря, приближи се малко и като че ли се втренчи в Карсън. Той отново трябваше да се пребори с пристъпа на отвращение. Хвърли камък по Пришълеца, който отстъпи, и продължи да се занимава със своята неразбираема работа.

Поне можеше да го държи на растояние.

„Като че ли има голямо значение“ — помисли си той с горчивина. Все пак той използува следващите два часа, за да събира камъни с подходящ размер, като ги подреждаше в акуратни купчини близо до бариерата.

Гърлото му гореше. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за вода.

Но му се налагаше. Трябваше да измисли как да проникне през бариерата, как да се добере до това същество и да го убие, преди горещината и жаждата да са убили него самия.

И в двата си края преградата завършваше в стена. А нагоре и надолу?

Известно време съзнанието на Карсън беше замъглено и той въобще не знаеше как да разбере това. Седеше неподвижен на светлосиния пясък (а как седеше — не си спомняше), гледаше разсеяно как някакъв светлосин гущер прибягваше между храстите.

Карсън му се усмихна. Изглежда, че в главата му не всичко беше в ред, защото изведнъж си спомни разказите на старите марсианци преселници: „… и скоро ще ти стане толкова самотно, че ще започнеш да говориш с гущерите, а ще дойде време и те да ти отговарят…“

Разбира се, той трябваше да мисли как да убие Пришълеца, но вместо това се усмихна на гущера и каза:

— Здравей!

Гущерът се доближи до него.

— Здравей! — му отговори.

Карсън се вцепени от изненада, но бързо дойде на себе си и започна гръмко да се смее. И смехът не му причиняваше болка — гърлото му не беше пресъхнало дотолкова.

А защо пък не? Защо съществото, което е създало толкова кошмарно място, де няма чувство за хумор? Говорещи гущери, които владеят родния ти език — не е ли трогателно?

Той се усмихна на гущера и каза:

— Ела тук!

Но гущерът се обърна и избяга между храстите.

Той отново усети жажда.

А трябва да направи нещо. Не можеше да победи просто като седи и се предава на отчаянието. Трябва! Но какво?

Трябваше да проникне през бариерата. Не можеше да мине през нея, не можеше и да я прескочи. А ако се опита да мине под нея? Нали и без това, за да намери вода, трябва да копае. С един куршум — два заека.

Като пренебрегваше болката, Карсън се приближи до преградата и започна да копае пясъка с голи ръце. Беше бавна, трудна работа: пясъкът се сриваше и колкото по-надълбоко копаеше, толкова по-широка трябваше да бъде ямата. Не знаеше колко часове са минали, но на дълбочина четири фута опря в скала. А тя беше съвършено суха. И нямаше никакви признаци за наличие на вода.

А силовото поле стигаше до скалата. Всичко беше напразно. И вода нямаше. Нищо нямаше.

Той изпълзя от ямата и легна на пясъка, като се задъхваше. После повдигна глава да види какво прави Пришълецът. Сигурно правеше нещо.

Така си и беше. Той майстореше нещо от клончетата на храсталака, като ги връзваше с тънки мустачки. Почти квадратно, странно съоръжение с височина около четири фута. Карсън се изкачи на купчината пясък, която беше изкопал, за да го разгледа по-добре. В задния край стърчаха два дълги лоста, единият от които завършваше с вдлъбнатина, която приличаше на чашка. „Прилича на някакъв катапулт“ — помисли си Карсън.

И наистина Пришълецът сложи в чашката един тежък камък, повдигна с едното си пипало другия лост, след това леко завъртя приспособлението, като че ли се целеше, а после лостът с камъка отскочи нагоре и напред.

Камъкът прелетя няколко метра над главата на Карсън, толкова високо, че той даже не се наведе, но като видя докъде е стигнал, подсвирна. Той не би могъл да хвърли камък дори и наполовината на такова разстояние. И дори да отстъпеше до най-задния край на своите владения, ако Пришълецът преместеше приспособлението до самата ограда, камъкът щеше да го настигне.

Над Карсън — вече по-близо — прелетя още един камък.

„Това е опасно“ — реши той.

Трябваше да се направи нещо.

Като се движеше на зиг-заг покрай бариерата, за да не може катапултът да го вземе на прицел, той хвърли по него няколко камъка. Но разбра, че няма смисъл. Можеше да хвърли само малки камъчета толкова далече. И ако уцелеше машината, те отскачаха от нея, без да й навредят. А Пришълецът на такова разстояние без усилие избягваше камъните, Които падаха около него.

Ръката го заболя от умора. Цялото му тяло беше изтощено. Ако можеше само малко да си почине и да не трябваше на всеки трийсет секунди да избягва снарядите. Като залиташе, той отстъпи към задната стена. Но и това не го спасяваше. Камъните долитаха и тук, само че по-рядко, защото механизмът на катапулта трябваше да се наглася по-прецизно.

Отново се промъкна към бариерата. Падна няколко пъти и с мъка се изправяше. Знаеше, че силите му са към края си. И все пак не можеше да спре, докато не извади от строя проклетата машина. Само малко да задреме и повече никоге нямаше да се събуди.

У него проблесна идея след поредния изстрел на катапулта. Снарядът попадна в една от купчините от камъни, които той беше натрупал покрай бариерата, и от удара изскочи искра.

Искра. Огън. Първобитните хора са палили огън от искрите. Ако може да използува сухите храсти за подпалки…

За щастие имаше такъв храст съвсем близо. Той го начупи, доближи го до купчината камъни и търпеливо започна да удря камък по камък, докато една искра попадна върху подобната на прахан дървесина. Дървото се разгоря толкова бързо, че пламъкът опърли веждите му и превърна клонките в пепел за няколко секунди.

Но сега вече той знаеше какво да прави. И малко по-късно, пог прикритието на купчината пясък, изваден от ямата, гореше мъничък огън. По пътя той събра няколко меки клончета, а огънят можеше да се поддържа и с другите храсти, които също горяха, само че по-бавно.

Жилавите мустачки, които приличаха на въжета, почти не горяха. С тях можеше да направи запалителни снаряди. Трябваше само да оплете една топка от клончета с малък камък вътре за тежест и всичко да свърже с мустачките, а после да замахне по-силно.

Приготви си около половин дузина такива снаряди, запали и хвърли първия. Не уцели и Пришълецът бързо започна да отстъпва, като влачеше след себе си машината. Но Карсън беше нащрек и хвърли още няколко снаряда един след друг. Четвъртият изстрел беше точен. Противникът напразно се опитваше да угаси разрастващия се пламък, като го засипваше с пясък. Ноктестите пипала не му помагаха особено. Катапултът изгоря.

Пришълецът застана на безопасно разстояние от огъня и отново съсредоточи вниманието си върху Карсън. И пак човекът беше залян от вълна на ненавист и отвращение, но по-слаба — или Пришълецът беше отслабнал, или Карсън вече знаеше как да се защищава.

Той се оплези на Пришълеца и го прогони с камъни на безопасно разстояние. Противникът се търкулна към задната част на своята половина и отново започна да събира клончета. Изглеждаше, че мисли да прави нов катапулт.

Карсън за стотен път провери дали преградата е на мястото си и изведнъж установи, че е седнал на пясъка до самата бариера, толкова отслабнал, че не може да стане. Усещаше пулсираща болка в ранения си крак, а жаждата во мъчеше все по-силно и по-силно. Но това беше нищо в сравнение с налегналото го пълно изтощение.

И жега.

Ето така сигурно изглежда адът — помисли си той. Адът, в който са вярвали в древността. Макар че не виждаше особен смисъл, той се стараеше да не заспива — все едно нищо не можешв да направи, докато съществуваше непроходимата преграда и Пришълецът стоеше далеч при задната стена.

Но не можеше да няма начин! Карсън се опита да си спомни какво беше чел в книгите по археология за това, как са воювали някога преди появата на металите и пластмасите. Първото оръжие е бил камъкът за мятане. Е, вече го имаше. Единственото усъвършенствуване на такъв вид оръжие беше катапултът, от рода на този, който беше построил Пришълецът. Но Карсън никога нямаше да може да го направи — храстите имаха само малки клончета, дълги не повече от фут. Разбира се, може да се измисли нещо от тях, но затова биха му трябвали няколко дни, а вече беше останал съвсем без сили.

Няколко дни? Но противникът го беше построил.

Нима са минали няколко дни? Карсън се сети, че Пришълецът има много пипала и благодарение на тях може да работи по-бързо.

Освен това катапултът няма да реши изхода на борбата. Трябва да измисли нещо по-добро.

Лък и стрели? Но! Беше пробвал да стреля с лък и знаеше, че няма да му помогне. Дори да имаше съвременен спортен лък за точна стрелба. А с примитивния лък, който можеше да изработи тук, едва ли щеше да стреля по-далеч, отколкото хвърляше камъни, и нямаше да бъде толкова точно.

Копие? Ставаше. Безсмислено беше да го хвърля, но то щеше да му послужи при ръкопашен бой — ако се стиснеше дотам.

И освен това щеше да има някакво занимание. Да го откъсне от кошмарните мисли, които витаят из главата му. Време е да направи усилие, да си спомни защо е тук, защо трябва да убие Пришълеца.

За щастие беше легнал близо до една купчина камъни. Прехвърли ги, докато намери парче от камък, което приличаше на острие на копие. С друг, по-малък камък започна да го оформя, като се стараеше да го заостри там, че като се забие, да не може да излезе обратно.

Нещо подобно на харпун? Заслужава си — помисли си той. За такова налудничаво сражение харпунът е за предпочитане пред копието. Ако уцели Пришълеца и към харпуна е завързано въженце, ще може да го изтегли до бариерата — и тогава дори и ръцете му да не могат да я прехвърлят, каменното острие на ножа ще го направи.

Дръжката го затрудни повече от острието. Като усука четири от най-дебелите стебла на храстите и ги върза с тънки, но здрави мустачки, той направи здрава дръжка, дълга около четири фута, и завърза за края й каменното острие. Изглеждаше грубо, но надеждно.

А сега — въженцето. Оплете го от тънки, здрави мустачки. Въженцето беше леко, дълво около двайсет фута и изглеждаше слабо. Но той знаеше, че ще издържи тежестта му. Единия край завърза за дръжката на харпуна, а другия — усука около дясната си китка. Сега като хвърли харпуна през бариерата, ако не уцели, поне можеше винаги да го изтегли обратно.

Като завърза и последния възел и вече нямаше какво да прави, усети, че горещината, умората, болката в краката и страшната жажда го събориха със стократна сила.

Опита се да стане да види какво прави Пришълеца и разбра, че не може да се изправи на крака. При третия опит се изхитри да коленичи и отново се стовари на пясъка.

„Трябва да поспя — помисли си той — ако в момента се стигне до борба, няма да мога да направя нищо. Ако знаеше. Пришълецът щеше да дойде сега и да ме убие. Трябва малко да си почина.“

Като се преборваше с болката, той с мъка изпълзя по-далече от преградата.

Нещо тупна на пясъка наблизо и го събуди от ужасния, объркан сън, като го върна към още по-ужасната реалност. Отвори очи и отново видя синьото сияние над синия пясък.

Колко ли време беше спал? Минута, две?

До него, вече по-близо, падна още един камък и го засипа с пясък. Той се подпря на ръце, седна, обърна се и видя Пришълеца до самата бариера, на двайсет ярда от себе си.

Щом като Карсън седна, противникът побърза да се изтърколи по-далече и се спря чак при задната стена. Карсън разбра, че е заспал много рано, докато е бил още в обсега на камъните, хвърляни от врага. А кълбото, като го видя да лежи неподвижно, се осмели да се приближи до границата и да хвърля камъни по него. За щастие то не знаеше за безсилието на Карсън — иначе щеше да остане на мястото си и да продължи да го обстрелва.

Дълго ли беше спал? Сигурно не, защото се чувствуваше точно така, както и преди. Силите му не се възвръщаха и жаждата не се усилваше — нямаше никаква разлика. Вероятно бяха минали само няколко минути.

Той отново запълзя, като си налагаше този път да се придвижи все напред и напред, докато безцветната непрозрачна външна стена на арената не застана на метър от него, И тогава отново заспа…

Когато се събуди, нищо не беше се изменило наоколо, но този път знаеше, че е спал дълго.

Първото чувство, което изпита, беше, че гърлото му е пресъхнало, а езикът — подпухнал.

Докато идваше бавно в съзнание, той усети, че нещо не беше в ред. Умората вече не го мъчеше така. Но болката беше непоносима. И когато се размърда, разбра, че тя идваше от крака му.

Надигна глава и погледна. Кракът му под коляното беше отекъл ужасно и възпалението пълзеше към средата на бедрото. Мустачките на растенията, с които беше завързал компреса от листа върху раната, сега се бяха впили дълбоко в подутия крак. Невъзможно беше да пъхне ножа под тях. За щастие последният възел се намираше върху коляното отпред, където влакната не се бяха впили така дълбоко. Развърза ги, като събра всичките си сили.

Като хвърли поглед под превръзката, видя най-лошото, което моЖеше да бъде. Гангрена, ужасяваща и пълзяща нагоре.

Без лекарства, без бинтове, даже без вода, нищо не можеше да направи.

Освен да умре, когато възпалението обхване цялото му тяло.

Сега разбра, че няма надежда. Беше победен.

И заедно с него — цялото човечество. Докато той умира тук, в неговия свят ще умрат всичките му приятели, всички хора. Земята и нейните колонии на планетите ще бъдат притежание на чуждите на всичко земно Пришълци. На кошмарните, нечовешки създания, които си доставят удоволствие, като разкъсват живи същества.

Тази мисъл му вдъхна смелост и той запълзя напред към бариерата, като почти не виждаше от болка. Сега вече не на колене, а като се влачеше, избутвайки се с крака и ръце.

Оставаше му шанс едно на милион, когато стигне до бариерата, да намери сили да хвърли харпуна си един единствен път и да уцели, ако — още един път едно на милион — Пришълецът беше близо до преградата. Или ако я няма.

Стори му се, че докато стигна до нея, са минали години. Бариерата си беше там. Толкова непроходима, колкото си беше и преди.

И Пришълецът не беше близо. Като се повдигна на лакти, Карсън го видя в задната част на арената — беше зает с построяването на дървената рамка, която беше готовото до половина копие на унищожения от Карсън катапулт.

Пришълецът се движеше бавно — явно той също беше отслабнал. Карсън си помисли, че на врага едва ли ще му дотрябва вторият катапулт. Мислеше си, че сигурно ще умре преди той де го завърши.

Ако успееше да го примами близо до преградата, докато е още жив… Карсън замахна и се опита да извика, но от изсъхналите му устни не излезе нито звук. Само да можеше да проникне през бариерата…

Изглежда, че за известно време беше престанал да се владее, защото се видя, че в напразната си ярост барабани с юмруци по бариерата. Наложи си да спре и да звтвори очи, като се опитваше да се успокои.

— Здрасти — произнесе някакво тънко гласче. То приличаше на гласа на…

Карсън отвори очи и се обърна. Наистина беше гущерче.

„Върви си — искаше да каже той. — Върви си. Всъщност ти не съществуваш, а ако съществуваш. не можеш да говориш. Пак ми се привижда.“

Но не можа да каже нищо — устата и гърлото му бяха съвършено сухи. Той отново затвори очи.

— Боли — Каза гласчето. — Убий! Боли. Убий! Хайде!

Отново отвори очи. Десетокракото синьо гущерче още беше тук. То изтича покрай бариерата, после се върна, пак притича и пак се върна.

— Боли — Каза то. — Убий! Хайде!

И отново притича, после пак се върна. Явно искаше Карсън де го последва покрай преградата.

Той отново затвори очи. Гласът не млъкваше. Повтаряше все тези три безсмислени думи. И всеки път, като отваряше очи, виждаше гущера да притичва и да се връща.

— Боли, убий! Хайде!

Карсън простена. Проклетото животно няма да го остави на мира, докато не го последва. Той пропълзя след него. Чу нещо друго — тънък писък, Който се усилваше.

Нещо лежеше на пясъка, като се гърчеше и извиваше. Нещо малко и светлосиньо, прилично на гущер…

Изведнъж разбра, че това е гущерът, на който Пришълецът късаше краката. Беше толкова отдавна. Но животното беше живо, беше дошло на себе си и сега, като пищеше, се гърчеше в агония.

— Боли — каза другият гущер. — Боли. Убий! Убий!

Карсън разбра. Извади каменния нож и уби осакатеното животно. Живият гущер бързо изчезна.

Той се обърна към преградата. Като се подпираше на нея с ръце и лице, той наблюдаваше как в далечината Пришълецът майстореше своя катапулт.

„Ех, ако можех да се добера до него — мислеше си той. — Ако можех да се прехвърля от другата страна. Все още бих могъл да победя. Изглежда, че той също е отслабнал. Бих могъл…“

И отново у него се надигна черна безнадеждност. Волята му отстъпи пред болката и той реши, че е по-добре да умре. Завидя на гущера, когото току-що беше убил. И който нямаше де страда повече. А неговите мъки щяха да продължат още — може би часове, може би дни — докато не умре от отравяне на кръвта.

Ако можеше с този нож да се..,

Но знаеше, че няма да го направи. Докато е жив, има поне шанс — едно на милион.

Натискаше бариерата с всичките си сили, като че ли искаше да я отблъсне от себе си. Забеляза колко тънки и костеливи са станали ръцете му. Навярно той се намираше тук вече много дни.

Колко ли му остава да живее? Колко ли време може да издържи при тази горещина, жажда и болка?

По едно време беше близо до истерия, след това дойде дълбокото спокойствие, а с него — потресаваща мисъл.

Гущерът, когото току-що беше убил. Той е пресякъл бариерата, докато е бил жив! Нали се намираше откъм страната на Пришълеца — той му откъсна краката и презрително го беше захвърлил насам през бариерата. Карсън беше помислил, че е преминал, защото е мъртъв.

Но гущерът е бил жив! Бил е само в безсъзнание.

Живият гущер не може да премине бариерата, но ако е в безсъзнание — може. Значи преградата е непроходима не за живата материя, а за мислещата материя.

С тази мисъл Карсън припълзя покрай бариерата, за да направи последен отчаян опит. Надеждата беше толкова нищожна, че само умиращ би могъл да се хване за нея.

Няма смисъл да преценява шансовете за успех, защото ако се откаже от този опит, те са равни на нула.

Довлече се до високата около четири фута и половина купчина от пясък, която беше изкопал, като се питаше колко ли отдавна е било, когато се беше опитвал да премине под преградата или да намери вода.

Купчината беше до самата бариера — единият й склон наполовина се прехвърляше от другата страна.

Като взе един камък от съседната купчина, той се покатери на хълмчето. Прехвърли се през върха му и се излегна, като се опираше на бариерата по такъв начин, че ако тя изведнъж изчезнеше, той да се търкулне по склона във вражеската територия.

Провери дали ножът е на мястото си, удобно ли е хванал с лявата си ръка харпуна и дали въженцето е завързано здраво към него и към китката му.

След това вдигна с дясната си ръка камъка, с който искаше да се удари по главата. Налагаше се да разчита на късмета си — ударът трябваше да бъде достатъчно силен, че да загуби съзнание, но не задълго.

Чувствуваше как Пришълецът го следи, ще види как той ще се търкулне през бариерата и непременно ще се приближи да види каква е работата. Карсън се надяваше, че той ще го помисли за мъртъв. Може би врагът е стигнал до същия извод за преградата, до който навремето беше стигнал той самият. Но Пришълецът ще бъде внимателен и няма да се приближи веднага. Карсън ще има известно време.

Той нанесе удара…

Събуди се от болка. От внезапна, рязка болка в бедрото, която не приличаше на пулсиращата болка в главата и в крака. Беше обмислил всичко предварително, предвидил беше и тази болка, даже се надяваше на нея, за да се събуди, без да се издаде с движение.

Като лежеше неподвижно, той лекичко отвори очи и видя, че предположенията му са правилни. Пришълецът се приближаваше. Беше на около двайсет фута и болката, от която Карсън се събуди, беше от хвърления за всеки случай от противника камък.

Карсън продължи да лежи неподвижно. Пришълецът се приближаваше. На около петнайсет фута той се спря. Карсън затаи дъх.

Стараеше се с всички сили в главата му да няма нито една мисъл — в противен случай телепатичните способности на врага ще му подскажат, че противникът му е в съзнание. Но изведнъж в мозъка му с потресаваща сила нахлуха мислите на При шълеца.

Почувствува смразяващ ужас от тези съвършено чужди, различни мисли, които усещаше, но не можеше нито да разбере, нито да изрази, защото в нито един земен език не биха се намерили думи за тях и нито едно земно същество нямаше представа за тях. Той си помисли, че може би така би разсъждавал паякът, или богомолката, или марсианската пясъчна змия, ако имаха разум, и техните мисли в сравнение с тези, които усещаше, биха били нежни и мили.

Сега разбра, че тайнственото същество е имало право. Човекът или Пришълецът — във Вселената имаше място само за един от тях. Те бяха по-различни отколкото богът и дяволът — между тях не можеше да има даже равновесие.

По-близо. Карсън чакаше Пришълецът да се приближи на няколко фута, да протегне към него своите пипала…

И като забравяше страданията си, събрал всичките си останали сили, той седна, вдигна харпуна и го хвърли.

Пришълецът, с дълбоко забито в него оръжие, се изтъркули обратно. Карсън се опита да стане, за да го догони, но не успя. Падна и се повлече след противника си.

Въженцето се размота и го задърпа за ръката. Изтегли го още няколко фута, след това опъването отслабна. Карсън продължи да се движи напред, като се хващаше с ръце за въжето.

Пришълецът се спря, като размахваше пипала, и безуспешно се опитваше да извади харпуна. Изглеждаше като че ли трепери, а после очевидно разбирайки, че няма да се отърве, се търкулна обратно към карсън, протягайки към него ноктестите си пипала.

Карсън го срещна с ножа в ръка. Нанасяше удар след удар, а ужасните нокти разкъсваха кожата и плътта му.

Изведнъж Пришълецът застина неподвижен.

Звънна звънец. Карсън отвори очи, но не можа веднага да разбере къде се намира и какво става. Беше пристегнат към седалката на своя космолет и на екрана пред него нямаше нищо освен космическа пустота. Никакъв противник, никаква планета.

Звънецът продължаваше да го вика — някой явно държеше да му се отговори. С чисто рефлекторно движение Карсън протегна ръка и превключи тумблера,

На екрана се появи лицето на Брандер — капитана на базовия кораб „Магелан“. Беше бледен, а очите му възбудено блестяха.

— Карсън! Тук „Магелан“ — излая той. — Отбой! Всичко свърши! Победихме!

Екранът угасна. Брандер призоваваше останалите патрули.

Карсън бавно поведе кораба си в обратен курс. Като не вярваше на очите и ушите си, той с мъка се откопча от креслото и застана пред крана за вода. Чувствуваше страшна жажда. Изпи шест чаши.

После се облегна на стената, като се опитваше да събере мислите си.

Истина ли беше всичко това? Той беше здрав, цял и невредим. Жаждата му беше по-скоро въображаема. Гърлото му въобще не беше пресъхнало. Кракът му…

Запретна панталона си и погледна глезена си. Там имаше дълъг бял белег, зараснал отдавна. По-рано го нямаше. Разкопча бързо куртката си и видя, че гърдите и коремът му са целите в малки, почти незабележими и също отдавна зараснали белези.

Значи е било истина.

Автопилотът вече вкарваше космолета в базата. Машината застина на място и след миг зумерът съобщи, че шлюзът е пълен с въздух. Карсън отвори люка и излезе навън през двойната врата на шлюза.

Отиде направо в кабинета на Брандер, влезе и отдаде чест. Брандер изглеждаше леко замаян.

— Здравей, Карсън — каза той. — Толкова изпусна! Страшна. Картина беше!

— Какво се е случило, сър?

— Не знам точно. Дадохме залп и целият им флот се разпадна на прах! Нещо мигновено се прехвърли от кораб на кораб — даже и на тези, в които не се целехме и които бяха извън обсега на нашия огън. Целият флот беше унищожен пред очите ни, а ние нямахме и драскотина! Дори не можем да си припишем честта за победата. Вероятно в метала им е имало някаква нестабилна съставна част и нашият изстрел предизвика реакция. Ей, великолепно беше! Жалко, че всичко мина без теб.

Карсън се постара да се усмихне. Това беше жалко подобие на усмивка — още толкова дълго той щеше да преживява миналото — но капитанът не го погледна и не забеляза нищо.

— Да, сър — каза той. Здравият смисъл, а не скромността му подсказа, че ще се прослави като най-големия лъжец в космоса, ако отрони и една дума за това, което е преживял. — Да, сър, много съжалявам, че всичко мина без мен.