Включено в книгата
Оригинално заглавие
Into the Comet [= Inside the Comet], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Артър Кларк. За времето и звездите. Събрани разкази т.1

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Делка Кирякова

Художествено оформление на корицата: Веселин Павлов

ISBN: 954-9512-06-1 (т.1)

 

Arthur C. Clarke. Of Time and Stars. Victor Gollancz LTD, London, 1983


— Не знам защо записвам това — каза бавно Джордж Такео Пикет пред микрофона. — Не съществува каквато и да е възможност някой някога да чуе този запис. Казват, че кометата ще ни върне в близост до Земята след около два милиона години, когато направи следващата си обиколка около Слънцето. Не знам дали човечеството тогава все още ще съществува и дали кометата ще привлече вниманието на нашите потомци така, както привлече нашето. Може би и те като нас ще изпратят експедиция до нея, за да видят какво могат да открият. И ще ни намерят…

Корабът и тогава, след всички тези години, ще бъде в съвършено състояние. В резервоарите ще открият гориво, а може би дори и много въздух, тъй като храната ни ще привърши преди въздуха и ще умрем от глад, а не от задушаване. Нищо чудно обаче да не дочакаме такъв край. По-лесно ще ни бъде да отворим шлюзовете, за да свърши всичко изведнъж.

Когато бях малък, прочетох книга за една от експедициите до полюсите, наречена „Зима сред снеговете“. Е, точно с това се сблъскваме сега. Навсякъде около нас има лед, витаещ из пространството във формата на големи порести ледени планини. „Чалънджър“ се намира сред рояк такива айсберги, които се въртят толкова бавно, че трябва да изчакаш няколко минути, за да се убедиш, че все пак се движат. Нито една експедиция на Земята обаче не се е сблъсквала със зима като нашата. През по-голямата част от тези два милиона години температурата ще бъде около четиристотин и петдесет градуса под нулата. Ще бъдем толкова отдалечени от Слънцето, че то ще ни топли не повече от звездите. Кой човек се е опитвал в студена зимна нощ да си сгрее ръцете на светлината на Сириус?

Тази нелепа мисъл, която внезапно се появи в главата му, съвсем го сломи. Не можа да говори повече, защото си спомни за заснежените полета, облени от лунна светлина, и за коледните песни, които кънтяха в една Земя, отдалечена от него вече на петдесет милиона мили. Изведнъж се разрида като дете. Спомените за цялата пренебрегвана дотогава красота на Земята, която бе изгубил завинаги, го лишиха от всякакво самообладание.

А всичко бе започнало толкова добре, обвито от ореола на възбудата от приключението. Спомни си (не беше ли това преди шест месеца?) как за пръв път бе потърсил с поглед кометата, малко след като осемнадесетгодишният Джими Рандал я бе открил с домашния си телескоп и бе уведомил за това с известната си телеграма обсерваторията в Маунт Стромло. В онези ранни дни кометата бе само мъгливо облаче, движещо се бавно към съзвездието Еридан, разположено непосредствено на юг от Екватора. Все още се намираше далеч отвъд Марс, като се придвижваше към Слънцето по изключително удължена орбита. Когато за последен път бе пробляснала в небесата на Земята, хората все още не бяха се появили. Може би нямаше да ги има и при следващото й появяване. Човешкият род виждаше кометата на Рандал за пръв и може би за последен път.

Когато наближи Слънцето, тя се разрасна и започна да излъчва изпарения и струи, най-малката от които бе сто пъти по-дълга от земния диаметър. Подобно на огромен вимпел, развян от космическия вятър, опашката на кометата достигна дължина от почти четиридесет милиона мили, когато премина покрай орбитата на Марс. Едва тогава астрономите си дадоха сметка, че наблюдават може би най-зрелищния спектакъл, появил се в небесата. Халеевата кометата, преминала покрай Земята през 1986 година, не представляваше нищо в сравнение с тази. Именно тогава ръководството на Международната декада по астрофизика взе решение да изпрати подир нея изследователския кораб „Чалънджър“. Бе се появил шанс, който вероятно нямаше да се повтори поне още хиляда години.

През цели седмици в часовете преди зазоряване кометата се простираше в небесата като един втори, обаче далеч по-ярък Млечен път. Когато наближи Слънцето и усети отново силата на пламъка, познат й от времената, когато по Земята са се разхождали мамути, активността й нарасна. Гейзери от светещ газ започнаха да бликат от кората й и образуваха огромни ветрила, въртящи се подобно на светлини от фенерчета сред звездите. Опашката й, вече с дължина от сто милиона мили, се раздели на различни потоци, които изменяха напълно конфигурацията си в рамките само на една нощ. Винаги обаче бяха обърнати в посока, обратна на Слънцето, сякаш силен вятър, духащ откъм центъра на Слънчевата система, ги отблъскваше към звездите.

Когато Джордж Пикет научи, че ще бъде включен в екипажа на „Чалънджър“, първоначално не можа да повярва в късмета си. Никой репортер не бе имал такъв шанс от времената на Уйлям Лорънс и атомната бомба. Това, че Джордж имаше научна степен, бе неженен, тежеше по-малко от сто и двадесет фунта и нямаше апендикс, навярно бе помогнало. Мнозина други обаче вероятно също бяха притежавали тези качества. Както и да е, тяхната завист скоро щеше да прерасне в облекчение.

Тъй като полезният товар на „Чалънджър“ не бе толкова голям, че корабът да приюти и един репортер, Джордж по съвместителство пое задълженията на адютант. На практика това означаваше, че трябваше да пише научните съобщения, да работи като секретар на капитана, да отговаря за складовете и да води сметките. Често с удоволствие си мислеше, че в безтегловния свят на космическото пространство му бяха необходими само три часа сън в денонощието.

За да не смесва двете си функции, налагаше му се да проявява голяма тактичност. Когато не бе зает с писане в своя голям колкото килер кабинет или не инвентаризираше стотиците вещи в складовите помещения, шареше насам-натам със своя магнетофон. Постара се да не пропусне да интервюира нито един от двадесетината учени и инженери, образуващи екипажа на „Чалънджър“. Не всички интервюта бяха предадени на Земята. Някои звучаха прекалено технически, други, несвързано, трети, обратно, прекалено свързано. Така или иначе, не бе пренебрегнал никого и, доколкото му бе известно, никой не му се сърдеше. Това обаче вече нямаше значение.

Запита се как ли се чувства доктор Мартенс. Астрономът се бе оказал един от най-трудните му събеседници, но същевременно бе и човекът, от когото можеше да се получи най-много информация. Пикет усети внезапното желание да чуе първото интервю на Мартенс и постави лентата в магнетофона. Даваше си сметка, че по този начин се опитва да избяга от настоящето, като се скрие в миналото, но все пак се надяваше, че експериментът ще успее.

Все още имаше твърде ярки спомени от това последно интервю. Безтегловният микрофон, леко помръдващ от въздушното течение, образувано от вентилаторите, почти го бе хипнотизирал. Никой обаче нямаше да разбере това, тъй като гласът му бе запазил нормалното си професионално звучене.

Намираха се на около двадесет милиона мили зад кометата и вече я наближаваха, когато откри Мартенс в обсерваторията и му зададе своя пръв въпрос.

— Доктор Мартенс, от какво точно е образувана кометата на Рандал? — бе го попитал.

— От много неща — бе отговорил астрономът. — Съставът й непрестанно се изменя успоредно с отдалечаването от Слънцето. Опашката обаче е образувана главно от амоняк, метан, въглероден двуокис, водни пари, цианоген…

— Цианоген? Това не е ли отровен газ? Какво ще стане със Земята, ако премине през нея?

— Абсолютно нищо. Независимо от великолепието на опашката, по нашите стандарти представлява просто вакуум. Една кибритена кутия пълна със земен въздух съдържа толкова газ, колкото и част от опашката с обема на земното кълбо.

— И въпреки тази разреденост се получава толкова впечатляваща гледка?

— По същата причина впечатлява и разреденият газ в една неонова реклама. Опашката на кометата свети, защото Слънцето я бомбардира с частици с електрически заряд. Тя е нещо като космическа светеща реклама. Боя се, че някой ден рекламните агенти на Земята могат да осъзнаят това и да намерят начин да изписват рекламите си по Слънчевата система.

— Тази мисъл ми действа подтискащо, макар и някой да би окачествил това като победа на приложните науки. Да оставим обаче опашката на мира. Кога ще влезем в сърцето на кометата? В ядрото й, както, ако не се лъжа, го наричате?

— Тъй като едно старателно преследване винаги отнема доста време, ще изминат още две седмици, преди да навлезем в ядрото. Преди да го доближим, ще навлезем още по-надълбоко в опашката и едва тогава ще достигнем самата комета. Макар и ядрото да е все още на двадесет милиона мили от нас, вече научихме доста неща за него. Така например, че е изключително малко. Не е по-голямо от петдесет мили. При това по всяка вероятност не представлява плътно цяло, а по-скоро облак от хиляди малки тела.

— Ще можем ли да влезем в ядрото?

— Ще разберем това, когато го достигнем. Може би от съображения за сигурност ще пожелаем да го изучим с помощта на телескопи от разстояние няколко хиляди мили. Лично аз обаче бих бил разочарован, ако не навлезем в него. А вие?

Пикет изключи магнетофона. Да, Мартенс се бе оказал прав. Лично той също щеше да бъде разочарован, особено след като се бе създало впечатлението, че самото ядро не представляваше опасност. Кометата въобще не бе крила опасности. Те дойдоха отдругаде, отвътре.

Бяха прекосили последователно огромните, но невъобразимо разредени струи газ, излъчвани от кометата на Рандал, когато се отдалечаваше от Слънцето. При все това, макар и вече да бяха наближили най-гъстите части на ядрото, продължаваха практически да се движат във вакуум. Светещата мъгла, простираща се на милиони мили около „Чалънджър“, не им пречеше да наблюдават звездите. Непосредствено пред тях обаче, там, където се намираше ядрото на кометата, се виждаше блестяща светлинна ивица, примамваща ги като фар.

Засилилите се електрически смущения почти бяха прекъснали връзката им със Земята. Сигналите на главния радиопредавател на кораба все още можеха да пробият, обаче през последните няколко дни се бе наложило да се използва морзовата азбука. Когато се откъснеха от кометата и се запътеха обратно към дома, нормалната радиовръзка щеше да се възстанови. Сега обаче бяха така изолирани, както и изследователите, живели в дните преди изобретяването на радиото. Това причиняваше известни неудобства, но неголеми. Пикет остана по-скоро доволен от случилото се, тъй като му позволи да отделя повече време на своите чиновнически задължения. Макар и „Чалънджър“ да се бе запътил към сърцето на кометата, нещо, за което нямаше да си позволи да мечтае нито един капитан преди двадесети век, все още бе необходимо някой да проверява запасите от храна и съдържанието на складовите помещения.

Бавно и предпазливо, като радарът му проследяваше цялото пространство около тях, „Чалънджър“ се промъкна в ядрото на кометата. И застина там сред ледовете.

Някъде през 1940 година ученият от Харвард Фред Уипъл бе отгатнал истината, трудна за възприемане въпреки своята очебийност. Сравнително малкото ядро на кометата представляваше рехав грозд от айсберги, които се въртяха из пространството и едни около други в определени орбити. За разлика от земните айсберги от полярните морета не бяха ослепително бели и образувани от вода. Мръсносиви и порести, като частично стопен сняг, те бяха изпъстрени с джобове от метан и замръзнал амоняк, които от допира със слънчевата светлина отвреме навреме избухваха и образуваха величествени газови струи. Гледката бе прекрасна, но Пикет не бе имал много време да й се възхищава. Затова пък сега разполагаше от излишък с него.

Бе извършвал рутинна проверка на складовете, когато се сблъска с бедата, макар и да не я осъзна веднага. Хранителни припаси за завръщането на Земята имаше предостатъчно. Това го виждаше с очите си, но все пак бе длъжен да провери балансите, записани в голямата колкото карфица част на електронната памет на кораба, в която се съхраняваше цялата информация от такова естество.

Когато на екрана се появиха първите ненормални числа, Пикет реши, че е натиснал някой клавиш погрешно. Изтри ги и захрани отново компютъра с необходимата информация.

Корабът бе зареден с 60 каси пресовано месо. От тях бяха изразходвани 17. Трябваше да се провери колко бяха останали. Според компютъра излизаше, че са останали 99999943 каси.

Повтори операцията още няколко пъти, но резултатът не се промени. Почувства по-скоро досада, отколкото тревога, и отиде при доктор Мартенс.

Откри астронома в камерата за изтезания — така бяха нарекли малкия гимнастически салон, разположен между складовете с резервни части и основния резервоар с гориво. Всеки член на екипажа трябваше да се упражнява тук поне час дневно, за да не дегенерират мускулите му в условията на безтегловност. Мартенс се бореше с комплект дебели пружини и имаше мрачно изражение на лицето. Стана още по-мрачно, след като изслуша Пикет.

Направиха още няколко проверки на основното табло и научиха най-лошото.

— Компютърът се е побъркал — рече Мартенс. — Не е способен даже да събира или изважда.

— Навярно ще можем да го поправим!

Мартенс поклати глава. Пикет остана с чувството, че е изгубил предишната си самоувереност. Че е заприличал на пукната надуваема кукла.

— И създателите му не са в състояние да го поправят. Той представлява компактна маса от микрочипове, пресовани плътно, сякаш са човешки мозък. Елементите, съхраняващи паметта, все още работят. Изчислителната част обаче е съвсем безполезна. Тя просто смесва безразборно цифрите, които й подаваш.

— И това какво означава? — попита Пикет.

— Означава, че всичките сме вече мъртъвци — отговори сухо Мартенс. — Без компютъра работата ни е спукана. Невъзможно е да изчислим орбитата за завръщане на Земята. Необходима е цяла армия от математици, за да я изчисли на ръка.

— Това е смехотворно! Корабът е в съвършено състояние, заредени сме с храна и гориво, а вие ми казвате, че всички ще загинем само защото нямало да се справим с няколко изчисления.

Няколко изчисления! — отвърна троснато Мартенс, като възвърна част от предишния си дух. — За определянето на курса така, че да се откъснем от кометата и заемем орбитата, която ще ни отведе до Земята, са необходими около сто хиляди отделни изчисления. Даже и на компютъра му трябват няколко минути, за да свърши тази работа.

Пикет не беше математик, но разбираше достатъчно от астронавтика, за да оцени обстановката. Един кораб, прекосяващ пространството, се намира под въздействието на много тела. Основната контролираща го сила е слънчевото притегляне, което държи и планетите в техните орбити. Планетите обаче също се притеглят една друга, макар и с много по-малка сила. Оползотворяването на всички тези взаимно въздействащи си притегляния по такъв начин, че да стигнеш до определена цел, разположена на милиони мили разстояние, бе фантастично сложен проблем. Успя да проумее отчаянието на Мартенс. Нито един човек не може да се занимава със занаята си, ако не разполага с необходимите инструменти. Нямаше занаят, който да се нуждае от по-сложни инструменти от този.

Дори и след като капитанът свика съвещание с участието на целия екипаж и му съобщи фактите, на хората им бяха необходими часове, за да ги осъзнаят. Краят щеше да настъпи след месеци, така че мисълта все още трудно се възприемаше. Бе издадена смъртната им присъда, но никой не бързаше да ги екзекутира. Освен това гледката все още беше прекрасна…

Отвъд сияещите мъглявини около тях, които отгоре на всичко щяха да се превърнат в техен вечен надгробен паметник, се виждаше Юпитер, величествен фар, по-ярък от всички звезди. Някои от космонавтите можеха да живеят малко повече, ако други пожелаеха да се жертват заради тях, за да огледат отблизо най-величественото от слънчевите деца. Пикет си зададе въпроса дали си струваше да живееш още няколко седмици, за да видиш със собствените си очи гледката, наблюдавана за пръв път преди четири века от Галилей с помощта на примитивния му телескоп: спътниците на Юпитер, въртящи се като мъниста, нанизани на невидима тел.

Мъниста на тел. Един почти забравен спомен от детството избухна в подсъзнанието му. Сигурно се бе намирал там поне от няколко дни, мъчейки се да се материализира. Най-сетне бе намерил пътя си до очакващия го разум.

— Не! — изкрещя. — Смешно е! Ще ми се присмеят!

И какво от това, отвърна му другата половина от неговия разум. И без това вече няма какво да губиш. В най-лошия случай всички ще има с какво да си запълват времето, докато се изчерпват запасите от храна и кислород. И най-слабата надежда е за предпочитане пред отсъствието на всякаква надежда…

Престана да се занимава с магнитофона. Сълзливото самосъжаление се изпари. Разкопча еластичната пружина, която го придържаше към креслото, и бързо се отправи към складовите помещения, за да потърси необходимите материали.

 

 

— Боя се, че не ми достига чувството за хумор — каза три дни по-късно доктор Мартенс и погледна с пренебрежение крехкото съоръжение от тел и дърво, което Пикет държеше в ръката си.

— Очаквах такава реакция — отвърна Пикет, като не изгуби самообладание. — Моля ви обаче да ме изслушате. Баба ми е японка и в детството ми ми разказа една история, която бях забравил напълно, преди да се сетя за нея тази седмица. Мисля, че тя би могла да ни помогне да се спасим.

Някъде след Втората световна война в Япония било организирано състезание по смятане между американец с електрически калкулатор и японец със сметало като ей това. Победило сметалото.

— Калкулаторът е бил калпав, или американецът — некадърен.

— Калкулаторът е бил най-добрият, с какъвто тогава е разполагала американската армия. Нека обаче не спорим. Да направим опит. Назовете ми две трицифрени числа, за да ги умножа.

— Добре. 856 по 437.

Пръстите на Пикет заиграха върху мънистата и започнаха да ги приплъзват по телчетата с невероятна бързина. Сметалото притежаваше общо дванадесет телчета, така че можеше да се справи с числа от порядъка на 999,999,999,999. Бе възможно също така да се използват различни съчетания от редици, за да се провеждат независими едно от друго изчисления.

— 374 072 — отвърна Пикет след удивително кратък период от време. — А сега опитайте вие да го направите с помощта на молив и хартия.

Измина доста повече време, преди Мартенс, който като повечето математици бе слаб в аритметиката, да назове цифрата 375 072. Една бърза проверка установи, че изчислението му бе отнело поне три пъти повече време, като при това отговорът бе грешен.

На лицето на астронома се появиха едновременно мъка, удивление и любопитство.

— Откъде си научил този номер? — попита. — Мислех, че със сметало може само да се събира и изважда.

— Нали и умножението може да се приравни към многократно събиране. Събрах 856 седем пъти в колонката за единиците, три пъти в колонката за десетиците и четири пъти в колонката за стотиците. Вие извършвате същото нещо, когато използвате хартия и молив. Ако ви се струва, че аз изчислявам бързо, би трябвало да видите как вършеше това дядо ми. Той работеше в една банка в Йокохама и пръстите му ставаха направо невидими, когато ползваше сметалото. Научи ме на някои от своите трикове, обаче през последните двадесет години забравих повечето от тях. Започнах да си възвръщам навика едва от два дни и все още изчислявам бавно. При все това се надявам да съм успял да ви убедя, че в доводите ми има истина.

— Съвсем определено ме убедихте. Впечатлен съм от видяното. Може ли със същата скорост да се извършва и делението?

— Почти със същата, когато човек придобие известен опит.

Мартенс взе сметалото и раздвижи мънистата. След това въздъхна.

— Умно е измислено, но за съжаление няма да ни помогне. Дори и да е десет пъти по-бързо от човек с хартия и молив — а не е — пак няма да ни помогне. Компютърът бе милион пъти по-бърз.

— Помислих за това — отвърна Пикет с известно нетърпение в гласа.

Според него Мартенс много лесно се предаваше. Не се ли бе замислял как са вършели работата си астрономите преди сто години, когато е нямало компютри?

— Ще ви обясня какво предлагам и ще ви помоля да ми обърнете внимание на недостатъците на моя план, ако ги забележите…

След това Пикет внимателно и подробно изложи своя план. Стана свидетел на това как Мартенс постепенно се успокои и след малко гръмко се засмя. Това бе първият смях, който се разнесе на борда на „Чалънджър“ от няколко дни.

— Ще ми бъде любопитно да видя как ще реагира щурманът, когато му обясниш, че целият екипаж ще трябва, както в забавачниците, да вземе сметала в ръце — каза астрономът.

 

 

Първоначално предложението бе посрещнато със скептицизъм, който бързо се изпари след демонстрациите на Пикет. Хората, израснали в един електронен свят, възприеха като откровение факта, че едно просто устройство, направено от телчета и мъниста, може също да извършва чудеса. Приеха задачата като предизвикателство, и тъй като животът им зависеше от него, заеха се най-усърдно с работа.

Уроците започнаха веднага след като техниците направиха необходимия брой копия на грубия прототип на Пикет. За обяснението на принципите му бяха необходими само няколко минути. За придобиването на практика, виж, потрябва повече време. След дълги часове обучение пръстите се научиха автоматично да приплъзват мънистата на необходимите места, без да е потребно съзнателно мислене. Някои от членовете на екипажа дори и след едноседмична практика не успяха да постигнат необходимата точност и скорост. Други обаче бързо изпревариха самия Пикет.

Не след дълго започнаха да виждат мъниста и колони от цифри и в сънищата си. Веднага след първоначалното обучение хората бяха разделени на екипи, които започнаха ожесточено да се състезават помежду си. В определен момент на борда на „Чалънджър“ се появиха хора, способни с помощта на сметалото да умножават четирицифрени числа за петнадесет секунди и да продължават да извършват тази операция в течение на дълги часове.

Работата бе чисто механична. Изискваше сръчност, но не и ум. Най-трудната задача се падна на Мартенс и в изпълнението й нямаше кой да му помогне. Видя се принуден да забрави всички извършвани с помощта на машини техники, които дотогава бе възприемал като даденост, и така да формулира изчисленията, че да могат да бъдат извършени автоматично от хора без представа за смисъла на обработваните от тях цифри. Даваше им изходните данни, а те изпълняваха неговата програма. След няколко часа търпелива и монотонна работа от математическата поточна линия се появяваше търсеният отговор. За да се предотврати възможността от грешки, изчисленията се извършваха от два самостоятелни екипа, като резултатите от работата им се проверяваха на равни интервали.

— Създадохме компютър — каза Пикет в микрофона, като си спомни отново за аудиторията, която не бе очаквал да види повече, — чиито електронни чипове са заменени от човешки същества. Той е хиляда пъти по-бавен от електронния, не може да работи с многоцифрени числа и бързо се уморява, обаче все пак върши работа. Няма да ни отведе до Земята — това е твърде сложна задача — но ще ни посочи орбитата, от която ще възстановим радиоконтакта си с нея. След като излезем от обсега на сегашните електрически смущения, ще съобщим по радиото позицията си на големите компютри на Земята и те ще ни обяснят какво трябва да правим по-нататък.

Вече излязохме от кометата и престанахме да се отдалечаваме от Слънцето. Сегашната ни орбита съвпада с изчислената в рамките на допустимата точност. Все още се намираме в опашката на кометата, обаче ядрото й вече е на милион мили от нас и повече няма да видим амонячните айсберги. Те се отдалечават в посока към междузвездното пространство, докато ние се прибираме…

— Земя, чувате ли ме? Това е „Чалънджър“. „Чалънджър“. Потвърдете контакта. Искаме да проверите нашите изчисления, преди пръстите ни да са се протрили!

Край
Читателите на „В кометата“ са прочели и: