Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (4)

4.

Изпратих Хари към един. Метрото вече беше затворено, затова хвана такси. Каза ми, че се прибира да чака Юкико. Опитах се да си представя, че красиво момиче от клуб без консумация, което печели по хиляда долара в йени на нощ от бакшиши в едно от най-луксозните заведения на Токио и което има възможност да избира за любовници богати бизнесмени и политици, може да бърза след работа, за да се прибере вкъщи при Хари. Просто не бях в състояние. Не бъди толкова циничен, казах си. Обаче инстинктивно не го вярвах, а съм се научил да се доверявам на инстинкта си.

Ако беше променил намерението си да се прибере вкъщи и вместо това бе отишъл в „Дамаск Роуз“, Хари щеше да разбере, че го проверявам. Вероятно нямаше да се изненада, обаче нямаше и да му хареса.

Беше почти невероятно Хари да се отбие там, след като Юкико и без това трябваше да отиде у тях само след няколко часа. Струваше си да поема риска.

И Ногизака се намираше само на няколко километра. Какво пък, по дяволите.

Обадих се на телефонни услуги от обществена кабина, обаче нямаше „Дамаск Роуз“. Е, Хари беше казал, че не рекламират клуба.

И все пак ми се искаше просто да отида да хвърля един поглед.

Извървях краткото разстояние до Ногизака, после минах по „Гайенхигаши-дори“, докато открия заведението. Отне известно време, обаче накрая го забелязах. Нямаше реклама, само малка червена роза върху черния навес.

От двете страни на входа стърчаха двама чернокожи, достатъчно грамадни, за да се чувстват на мястото си на тепиха за сумо. Костюмите им стояха идеално и като се имаше предвид ръстът на мъжагите, трябва да бяха шити по поръчка. Нигерийци, предположих, чийто ръст, мениджърска проницателност и сравнително добро владеене на езика им бяха осигурили успех, нещо рядко за чужденци, каквито имаше и като средни ръководители, и като охрана на много от заведенията в района. Мизу шобай или „водната търговия“ със забавления и удоволствия е една от малкото области, в които Япония може законно да претендира за известна интернационалност.

Те се поклониха и ми отвориха двукрилата стъклена врата, изричайки по едно баритоново „ирас-шаимасе“. Добре дошъл. Единият прошепна нещо в микрофона, дискретно вмъкнат в ревера му.

Спуснах се по късо стълбище. Червендалест, цъфтящ наглед японец, на когото дадох четирийсетина години, ме посрещна в малко фоайе. От вътрешното помещение се носеше техно музика.

— Нанмеи-сама дешо ка? — попита Червендалестия. Колко?

— Само една — отговорих на английски и вдигнах показалец.

— Кашико маримашита. — Разбира се. Той ми даде знак да го последвам.

Помещението беше правоъгълно, с дансинги в двата края. Те бяха с изчистени линии, отличаваха ги само огледалните стени зад тях и еднаквите месингови пилони в средата. На единия се огъваше висока дългокоса блондинка само по зелени прашки и високи токчета. Танцуваше малко любителски, но въпреки това бе приковала вниманието на повечето клиенти. Рускиня, навярно. Кокалеста и едрогърда. Истински деликатес в Япония.

Хари не беше споменал за танцьорките. Сигурно от срам. Предчувствието ми, че нещо не е наред, се изостри.

Момичето на другия дансинг беше японка, но с примес на нещо средиземноморско или латиноамериканско. Добра комбинация. Имаше копринена, почти искряща черна коса, която много модерни японки унищожават с боя чапацу, късо подстригана й преметната отстрани. Формата на очите й също беше японска, а и момичето бе дребничко. Обаче кожата й, гладка и златиста като течен карамел, издаваше наличието на друга кръв, може би африканска или мулатска. Гърдите и ханшът й, привлекателно пълни и малко абсурдни на фона на японското й тяло, също сочеха някакъв чуждестранен произход. Използваше пилона умело, хващаше го високо, тялото й застиваше неподвижно, успоредно на пода, после се завърташе надолу в такт с музиката. В движенията й имаше искрена жизненост и тя явно нямаше нищо против, че повечето клиенти са се вторачили в блондинката.

Червендалестия ме настани на свободна маса в средата на залата. След рутинно оглеждане, за да се уверя, че от мястото имам изглед към входа, аз седнах. С удоволствие установих и че имам добра видимост към подиума с тъмнокосото момиче.

— Виж ти — възкликнах на английски, без да откъсвам очи от нея.

— Да, красива е — на същия език отвърна той. — Искате ли да се срещнете с нея?

Погледах я още малко, преди да отговоря. Нямах желание да ми доведе някоя от японките. Имаше по-голяма вероятност да мина за чужденец пред някоя чужденка, и така да измъкна информация от нея. Кимнах.

— Ще й съобщя — той ми подаде менюто с напитките, поклони се и се отдалечи от масата.

Менюто беше написано на твърд кремав пергамент с двойни колони изящни японски йероглифи. Розата на клуба дискретно червенееше отдолу. С изненада установих, че разполагат със страхотен избор на малцово уиски. Двайсет и пет годишен „Спрингбанк“, който отдавна търсех. И „Талискър“ на същата възраст. Можех да поостана тук.

Дойде сервитьорка и аз си поръчах „Спрингбанк“. Десет хиляди йени чашата. Обаче животът е кратък.

В залата работеха дванайсет момичета. Около половината бяха японки, другите приличаха на европейки от неясен произход. Всички бяха привлекателни и облечени с вкус. Повечето забавляваха клиенти, но няколко бяха свободни. Нито една не се приближи до моята маса. Червендалестия трябва да ги беше предупредил, че съм поискал конкретно момиче. Ефикасно действаше.

На съседната маса седеше японец, заобиколен от три раболепни момичета. Беше младолик, с блестящи бели зъби и черна коса, отметната нагоре от загоряло лице без недостатъци. Но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че всичко е фалшиво. Косата бе боядисана, загарът се дължеше на солариум, лицето явно беше продукт на козметика и пластична хирургия, зъбите бяха порцеланови коронки. Химикалите и ножът, даже свитата от привлекателни млади жени с платени усмивки, те бяха тухлите, с които издигаше нестабилната стена на отказа да приеме неизбежното унижение на старостта и смъртта.

Техноритъмът заглъхна и тъмнокосото момиче бавно описа спирала надолу до пода, стиснало пилона с бедра, изпънало гръб и отметнало глава назад. Блондинката също приключваше, макар и не толкова изискано. Публиката заръкопляска.

Сервитьорката донесе моя спрингбанк, искрящ кехлибар в кристална чаша. Поднесох я към носа си, затворих очи за миг и вдишах чист, подсладен морски въздух. Отпих глътка. Солена вода, да, но и загатване за плод. Усмихнах се. Биваше си го за двайсет и пет годишно уиски.

Отпих още една глътка и се огледах наоколо. Не забелязах признаци за опасност. Това заведение може да е нормално, помислих си. Несъмнено беше свързано с организираната престъпност, но това бе нормално за мизу шобай не само в Япония, но и в целия свят. Може пък Хари просто да бе извадил късмет. Може би.

След няколко минути тъмнокосото момиче се появи иззад сцената, спусна се по стъпалата и се запъти към моята маса.

Носеше черна официална рокля с разголени рамене. На лявата й китка искреше тънка диамантена гривна. Подарък от обожател, помислих си. Предположих, че има много такива.

— Може ли да седна при вас? — попита момичето. В японския й долових слаб и някак топъл акцент, може би испански или португалски.

— Заповядайте — отговорих на английски, изправих се и издърпах стола назад. — Да говорим на английски, съгласна ли сте?

— Разбира се. Просто си помислих… американец ли сте?

Кимнах.

— Родителите ми са японци, обаче израснах в Америка. По-лесно ми е на английски.

Плъзнах стола зад нея. Официалната рокля се спусна от двете страни на седалката. В цепките лъщеше гладка кожа. Седнах до нея.

— Хареса ми как танцувате.

Знаех, че хиляди пъти е чувала тия думи и усмивката й го потвърди. Усмивката й сякаш казваше: естествено, че ти е харесало.

Е, добре. Исках да почувства властта си, да свали защитата си. Щяхме да изпием по някоя и друга чаша, да се поотпуснем, да се поопознаем, преди да започна да опипвам за нещата, които всъщност ме интересуваха.

— Какво ви води в Токио? — попита тя.

— Бизнес. Счетоводител съм. Веднъж годишно трябва да идвам в Япония заради някои тукашни клиенти на фирмата — подходяща версия за прикритие. Никой никога не задава изясняващи въпроси, когато му кажеш, че си счетоводител. Страх ги е, че може да отговориш.

— Между другото, казвам се Джон — прибавих.

Момичето ми подаде ръка.

— Наоми.

Пръстите й потънаха в дланта ми, но стискаха здраво. Опитах се да преценя възрастта й. Около трийсет. Изглеждаше млада, но роклята и обноските й бяха изискани.

— Какво да ти поръчам за пиене, Наоми?

— Ти какво пиеш?

— Нещо специално, ако обичаш малцово уиски.

— Обожавам малцовото уиски. Особено старото уиски от Айлей. Казват, че възрастта гаси огъня, но оставя топлината. Това ми харесва.

Бива си те, помислих си, като я наблюдавах. Устата й бе красива: пълни устни, розови венци, които почти сияеха, равни бели зъби. Очите й бяха зелени. Ситна мрежа от лунички покриваше носа й, едва забележими на карамеления фон на кожата й.

— Това, което пия, не е от Айлей, но има известен островен характер — отвърнах аз. — Дим и торф. „Спрингбанк“.

Тя вдигна вежди.

— От двайсет и пет годишния ли?

— Знаеш менюто — кимнах. — Искаш ли?

— След като цяла вечер съм пила разреден „Сънтори“ ли? С удоволствие.

Естествено, че щеше да й достави удоволствие. Хонорарът й включваше процент от сметката на клиентите. Няколко чаши по десет хиляди йени и можеше да се оттегли за тази вечер.

Поръчах още един спрингбанк. Тя започна да ме разпитва: откъде знам толкова много за малцовото уиски, къде живея в Щатите, колко пъти съм бил в Токио. Чувстваше се добре в ролята си и аз я оставих да я играе.

Когато чашите ни останаха празни, попитах я дали иска друго уиски.

Наоми се усмихна.

— Мислиш си за талискъра.

— Знаеш ли, че имаш телепатични способности?

— Просто познавам менюто.

И добрия вкус. С удоволствие. Поръчах два талискъра. Беше великолепно уиски: силно и остро, с аромат, който оставаше цяла вечност. Изпихме го, продължавайки разговора.

Когато почти пресушихме и вторите чаши, започнах да променям темата.

— Откъде си? — попитах я. — Не си японка — последното казах с известно колебание, като че ли нямах опит в такива неща и затова не бях сигурен.

— Майка ми беше японка. От Бразилия съм.

Проклет да съм, помислих си. Обмислях пътешествие до Бразилия. Дълго пътешествие.

— Откъде точно?

— От Байа.

Байа е един от крайбрежните щати.

— От Салвадор ли? — попитах, за да определя града.

— Да! — възкликна Наоми и на устните й изгря първата искрена усмивка за вечерта. — Откъде познаваш Бразилия толкова добре?

— Бил съм там няколко пъти. Моята фирма има клиенти по целия свят. Um pae brasileiro e uma mae Japonesae uma combinacao bonita — казах на португалски, който учех от касети. Баща бразилец и майка японка е чудесна комбинация.

Очите й светнаха и устните й очертаха идеално „О“.

— Obrigado! — възкликна Наоми. Благодаря! После: — Voce fala Portugueses? — Знаеш ли португалски?

Сякаш истинската личност изведнъж беше решила да се върне в тялото на момичето. Очите й, изражението и позата й едновременно бяха оживели и отново усетих онази жизнена енергия, която одухотворяваше танца й.

— Малко — пак преминах на английски аз. — Бива ме в езиците и се опитвам да уча по малко навсякъде, където пътувам.

Тя бавно поклати глава и ме погледна като че ли за пръв път ме виждаше. Отпиваше последната глътка от уискито си.

— Още едно?

— Sim! — моментално отговори на португалски Наоми. Да!

Поръчах още два талискъра и се обърнах към нея.

— Разкажи ми за Бразилия.

— Какво по-точно?

— За семейството си.

Тя се отпусна назад и кръстоса крак връз крак.

— Баща ми е бразилски благородник, наследник на една от старите фамилии. Майка ми беше второ поколение японка.

В разнородното население на Бразилия има около два милиона етнически японци, резултат от емиграция, започнала през 1908-ма, когато Бразилия се нуждаела от работна ръка, а императорска Япония се опитвала да наложи народа си в различни части на света.

— От нея ли научи японски?

Тя кимна.

— Японски от майка си, португалски от баща си. Майка ми почина, когато бях малка, и татко ми взе бавачка англичанка, за да науча и английски.

— Откога си в Япония?

— От три години.

— През цялото време ли си в този клуб?

Наоми поклати глава.

— Тук работя от една година. Преди това преподавах английски и португалски в Токио по програмата ОПЯ.

ОПЯ — Обмен и преподаване в Япония, е държавна програма, която привлича чужденци в страната, главно за да преподават родните си езици. Ако се съдеше по английския на средния японец, програмата се нуждаеше от доста работа.

— Как се научи да танцуваш така, щом си водила езикови курсове? — попитах я.

Тя се засмя.

— Научих се да танцувам с танцуване. Когато дойдох тук преди година, бях толкова срамежлива, че едва се движех на сцената.

Усмихнах се.

— Не мога да си го представя.

— Вярно е. Отгледана съм в много благопристоен дом. Преди време дори не можех да си помисля за такова нещо.

Сервитьорката донесе две кристални чаши, всяка с по два пръста талискър, и две чаши вода. Наоми опитно отсипа капка вода в уискито, разбърка го веднъж и поднесе чашата към носа си. Ако още беше в ролята си на момиче от клуба, щеше да изчака клиентът да й даде знак да отпие. Имахме напредък.

— Мммм — измърка тя.

Чукнахме се и отпихме. Наоми затвори очи.

— О, страхотно е.

Усмихнах се.

— Как се озова в световноизвестния клуб „Дамаск Роуз“?

Тя сви рамене.

— През първите ми две години в Япония заплатата ми беше около три милиона йени. Преподавах и вечер, за да изкарам малко отгоре. Един от моите ученици ми каза, че познавал някакви хора, щели да откриват клуб, където можело да печеля много повече. Проверих, И ето ме тук.

Три милиона йени годишно — около двайсет и пет хиляди долара.

— Тук определено изглежда по-добре — озърнах се наоколо.

— Хубаво място е. Печелим най-много от танци по поръчка на клиенти. Само танцуваме, без докосване. Ако искаш, мога да ти изтанцувам нещо. Но не те насилвам.

Танците по поръчка бяха нейната прехрана. Това, че се беше сетила за тях със закъснение, ми се струваше поредният добър знак.

Погледнах я. Наистина бе прелестна. Но бях дошъл за нещо друго.

— Може би по-късно. Приятно ми е да си приказваме.

Наоми се усмихна, навярно поласкана. Като се имаше предвид красотата й, моята сдържаност трябва да й действаше освежаващо. Добре.

Тя отпи глътка талискър.

— Имам двама по-големи братя. Женени са и работят в семейния бизнес.

— А той е?

— Селско стопанство. Според семейната традиция мъжете поемат бизнеса.

Споменаването на селското стопанство ми се стори нарочно неясно. Според познанията ми за Бразилия, бе възможно да отглеждат кафе, тютюн, захарна тръстика или някаква комбинация. Разбирах, че семейството й е богато, обаче тя бе дискретна.

— А какво правят жените? — попитах.

Наоми се засмя.

— Жените следват нещо банално, за да получат прилично образование и да бъдат приятни събеседници на приеми, после се омъжват за изгодни партии.

— Виждам, че ти явно си решила да нарушиш традицията.

— Следвах история на изкуството. Баща ми и братята ми очакваха после да се омъжа, а аз не бях готова.

— А защо дойде в Япония?

Тя вдигна очи към тавана и прехапа устни.

— Глупаво е, но винаги когато чувам японски, все едно слушам майка си. Пък и започвах да забравям езика, който бях научила от нея като малка, а това бе все едно да изгубя част от нея.

За миг видях лицето на собствената ми майка. Тя беше починала вкъщи, докато бях във Виетнам.

— Изобщо не е глупаво — отвърнах.

Двамата замълчахме. Сега, помислих си аз.

— Е, как е работата тук?

Наоми сви рамене.

— Бива. Работното време е шантаво, обаче парите го компенсират.

— Добре ли се отнасят управителите с теб?

Тя пак сви рамене.

— Да. Никой не те кара да вършиш нещо, което не искаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали разбираш. Когато танцуваш по поръчка, на някои клиенти им се приисква нещо повече. Ако останат доволни, идват пак и харчат доста пари. Затова на такива места ръководството понякога принуждава момичетата да задоволяват прищевките на клиентите. И да вършат други неща.

Направих подходящо загрижена физиономия.

— Какви други неща?

Тя махна с ръка.

— Никакви.

Промених темата.

— Ами другите момичета? — озърнах се наоколо. — Откъде са те?

— Ами, от цял свят. — Наоми посочи висока хубавица с кестенява коса в червена рокля с пайети, която очароваше мъжа с пластичната операция. — Това е Елза от Швеция. А до нея е Джули от Канада. Момичето, което танцува срещу мен, е Валентина от Русия.

— Ами момичетата от Япония?

— Това са Марико и Таека — кимна към две дребнички японки на ъгловата маса, които току-що бяха казали или направили нещо, за да накарат двамата си явно пияни американски клиенти да избухнат в смях. Наоми завъртя глава на едната страна, после на другата и пак ме погледна. — Не виждам Еми и Юкико. Сигурно се приготвят да танцуват.

— Изглеждат ми добре подбрани. Разбирате ли се?

Наоми сви рамене.

— Тук е като навсякъде. Някои колежки са ти приятелки. По други не си падаш чак толкова.

Усмихнах се, сякаш се канех да поклюкарствам с нея.

— Кои харесваш и кои — не?

— А, разбирам се почти с всички — безопасен отговор на малко по-различен въпрос. Възхитих се на самообладанието й.

Музиката утихна и беше заменена от ново техно парче. В същото време на двата подиума се появиха две японки по прашки и високи токчета.

— А, ето я Еми — Наоми посочи красивото, сочно момиче на отсрещната сцена. После се обърна и кимна с глава към отсамния дансинг. — А тази е Юкико.

Юкико. Най-после да се запознаем.

Загледах се в нея — високо момиче с дълга коса, толкова черна, че сценичното осветление я караше да искри като вода под лунна светлина. Тя падаше на вълни около плавните очертания на раменете й, дълбоките сенки на талията й, заоблеността на ханша. Висока и с фини кости, Юкико имаше изящна бяла кожа, високи скули и малки, щръкнали гърди. Вдигнете й косата, прибавете малко дрехи, и ще получите куртизанка от световна класа.

Това момиче с Хари? Как ли пък не?

— Хубавица — отбелязах, усещайки, че поразителната й външност изисква някакъв коментар.

— Много хора смятат така — подхвърли Наоми.

В нарочно безразличния й отговор се криеше нещо.

— Ти не си ли съгласна?

Тя сви рамене.

— Не е мой тип.

— Май не я харесваш особено.

— Да речем, че тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.

С Хари ли?

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм любопитен.

Наоми обаче поклати глава и разбрах, че пак съм попаднал в задънена улица въпреки трите чаши уиски.

Снежно дете, наистина. В красотата на това момиче имаше нещо студено, дори пресметливо. Нещо не беше наред, само че как можех да го кажа на Хари, по дяволите? Представих си как бих подел такъв разговор. „Хари, отидох в «Дамаск Роуз» да проверя дали си ми казал истината. Повярвай ми, приятелю, това момиче изобщо не е от нашата черга. Пък и ми направи лошо впечатление. Беж да те няма.“

Знаех как вижда нещата в момента: тя беше най-хубавото нещо, което му се е случвало, и всеки, който представляваше опасност за това приятно усещане, щеше да бъде опроверган или пренебрегнат. Приятелските предупреждения бяха излишни. Или още по-лошо.

Явно нямаше да изкопча повече нищо от Наоми. Щях да се поразровя малко, когато се върнех в Осака. Хари ми беше приятел и поне това му дължах. Проблемът всъщност не бе да узная какво е намислило това момиче. А да накарам Хари да го осъзнае.

— Искаш ли да я гледаш? — попита Наоми.

Поклатих глава.

— Извинявай. Бях се замислил за друго.

Поговорихме още малко за Бразилия. Тя ми разказа за етническото и културното разнообразие в страната, смесица от европейци, индианци, японци и западноафриканци, за нейната атмосфера на изобилие, за музиката и спорта, за изумителното богатство и крайната бедност и най-вече за нейната красота, за хилядите километри разкошни брегове, безкрайните пампаси на юга, неизследваната зелена долина на Амазонка. Вече знаех доста за тия неща, но ми бе приятно да я слушам и да я гледам, докато говори.

Замислих се какво каза за Юкико: да речем, че тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.

Това означаваше само, че Юкико е в играта по-отдавна. Невинността е крехко нещо.

Можех да й поискам телефона. Можех да й кажа, че ще удължа престоя си, нещо от този род. Тя беше много млада, но ми харесваше как ме кара да се чувствам. Пораждаше у мен объркваща смесица от емоции: близост, дължаща се на общи преживявания поради смесена кръв и загуба на родител в детството, бащинско желание да я предпазя от грешките, които щеше да допусне, тъжен сексуален копнеж, мъка по Мидори.

Ставаше късно.

— Ще ми простиш ли, ако прескоча танца по поръчка? — попитах.

Тя се усмихна.

— Няма нищо.

Изправих се. Наоми ме последва.

— Чакай — спря ме и извади химикалка. — Дай ми ръка.

Протегнах лявата си длан. Момичето я хвана и започна да пише. Пишеше бавно. Пръстите й бяха топли.

— Това е личният ми имейл адрес. Не го давам на клиенти, затова те моля да не го разпространяваш. Обади ми се следващия път, когато имаш път към Салвадор. Ще ти посоча най-хубавите места, които да посетиш — тя се усмихна. — И нямам нищо против да ми се обадиш пак, когато дойдеш в Токио.

Усмихнах се и аз, вторачен в зелените й очи. Усмивката ми се стори странно тъжна. Наоми може би не забеляза.

— Човек никога не знае — отвърнах.

Платих сметката на изхода, в брой, както винаги. Взех визитката на заведението и се качих по стълбището, без да се озърна назад.

Среднощният въздух на Ногизака беше хладен и малко влажен. Светлината на уличните лампи падаше на бледожълти кръгове. Асфалтът бе мокър от градската роса. Токио спеше наоколо, без да сънува. Безразличен.

Сбогом на всичко това, помислих си и закрачих към хотела.