Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (3)

3.

Обадих се на Хари от обществен телефон на „Аояма-дори“.

— От сигурен телефон ли се обаждаш? — позна гласа ми той.

— Сравнително сигурен. Обществен телефон. Мястото не е оживено — последното имаше значение, защото властите следят някои обществени телефони — близо до посолства и полицейски участъци например, както и във фоайета на скъпи хотели, откъдето някой случайно минаващ мързеливец може да проведе „личните“ си разговори.

— Още си в Токио — отбеляза Хари. — Обаждаш се от уличен телефон в Минами-Аояма.

— Откъде знаеш?

— Включил съм някои уреди, за да виждам номера и мястото, откъдето ми се обаждат. В Щатите използват такива в полицията. Невъзможно е да ги блокираш.

Такъв си е Хари, помислих си с топлота. Въпреки дрехите му на компютърен маниак, въпреки че по душа си оставаше голямо хлапе, за когото хакерството бе просто видеоигра, само че още по-вълнуваща, Хари можеше да бъде опасен. Получавах страхотна отплата за случайната услуга, която му бях направил преди много години, спасявайки го от тайфа пияни морски пехотинци, търсещи си подходяща японска жертва.

Но въпреки всичките ми усилия той си оставаше удивително наивен. За нищо на света не бих казал на никого това, което току-що той ми съобщи. Човек не издава такива предимства.

— От Агенцията по национална сигурност изобщо не биваше да те пускат, Хари — подхвърлих. — Ти си най-страшният кошмар на маниаците на тема личен живот.

Той се засмя, но малко неуверено. Никога не знае кога го поднасям.

— Те губят — заяви. — Пък и трябваше да се спазват прекалено много правила. По-забавно е да работиш в голяма консултантска фирма. Там се занимават с толкова много проблеми, че изобщо не се опитват да следят какви ги върша.

Много разумно от тяхна страна. И без това нямаше да успеят.

— Какво става? — попитах.

— Ами, нищо. Просто исках да те чуя, докато си тук. Имам предчувствието, че ако си свършил работата си, може скоро да си заминеш.

— Май че си прав.

— Хм… свърши ли?

Хари отдавна се беше досетил с какво се занимавам, макар да е наясно, че е забранено да пита направо. Със сигурност е знаел какво прави, когато по-рано тази вечер се свърза с мен по мое изрично искане, за да ме осведоми точно къде и кога мога да открия онзи тип от якудза.

— Свърших.

— Това значи ли, че няма да поостанеш?

Усмихнах се, абсурдно трогнат от свенливия му глас.

— Не мисля да се задържам дълго. Но щях да ти се обадя, преди да тръгна.

— Наистина ли?

— Наистина — погледнах си часовника. — Всъщност, какво правиш в момента?

— Тъкмо ставам.

— Леле, Хари, сега е десет вечерта.

— Напоследък режимът ми е малко странен.

— Разбирам. Защо не се срещнем да изпием по нещо? Може да го смяташ за закуска.

— Къде по-точно?

— Чакай малко — измъкнах телефонния указател на Токио изпод телефона и прелистих страниците с ресторанти, докато намеря мястото, което търсех. После преброих пет заведения напред, според обичайния ни шифър, като знаех, че Хари ще брои пет назад от посоченото място. Не че някой ни подслушваше — по дяволите, не можех да си представя, че някой ще ни подслушва, ако Хари не иска, — но човек не бива да поема излишен риск. Бях го научил винаги да използва няколко защитни стени. Никога да не допуска случайности.

— Какво ще кажеш за „Тип-топ“ в Такамацу-чо? — предложих.

— Дадено — съгласи се той и разбрах, че е загрял. — Страхотно място.

— Ще се срещнем там, когато стигнеш.

Затворих, извадих кърпичка от джоба на панталона си и избърсах слушалката и бутоните. Старите навици умират трудно.

Мястото, което имах предвид, се казваше „Дийз Лайбръри Лаундж“, малък бар с вид на контрабандна кръчма, сгушен на втория етаж на обикновена сграда в Ниши-Азабу. Въпреки че се намира в географския и духовния център на града, „Дийз“ е пропит със сънливото усещане за уединеност, като че ли барът е остров, тайно доволен от себе си, че се е изгубил в грамадния океан на Токио. Той притежава онази атмосфера, която бързо кара разговорите да стихват до шепот и умората да прелива в отмала, отнася преходните грижи на деня, докато човек слуша трогателни парчета като „Само спомен“ на Джони Ходжис, така, както ги е слушал за пръв път, без предварителна нагласа, предубеждения или съмнение, че е нещо, което вече познава; или докато усеща дъха на солена вода и йод в малцовото уиски от Айлей, и разбира, че това, точно това е вкусът, за който производителят трябва да е отправил безмълвна молитва, когато преди трийсет години е наливал кехлибарената течност в дъбово буре; или когато хвърли поглед към група елегантно облечени жени в едно от дискретно осветените сепарета, жени с грейнали лица, все още без бръчки, с вяра, че съществува рай като този, сякаш по право отразена в невинността на смеха им и в безгрижния ритъм на разговора им, и без горчивина си спомни какво е било усещането от мисълта, че навярно и той може да бъде част от такъв свят.

Трябваха ми по-малко от десет минути, за да извървя краткото разстояние до бара. Спрях пред външното стълбище за втория етаж и си представих, както винаги, преди да вляза в сграда, къде бих чакал, ако искам да устроя засада на някой излизащ. „Дийз“ предлагаше две обещаващи позиции, едната от които, вход на съседна постройка, особено ми хареса, защото се намираше по-назад от входа на бара, и беше невъзможно да се види дали някой не дебне там, преди да се стигне стълбището, но тогава би било късно да се вземат мерки по въпроса. Естествено, освен ако преди да слезе, човек не си е направил труда да се надвеси над предната тераса на бара и да огледа тихата улица долу. Точно това си отбелязах да направя.

Доволен от обстановката навън, аз се качих на втория етаж и влязох. Отдавна не бях идвал, но за щастие собствениците не бяха променили нищо, слава Богу. Осветлението си беше все така дискретно, главно аплици, лампиони и свещи. Дървена маса, започнала живота си като врата, преди да я издигнат до сегашното й, значително по-висше предназначение. Персийски килими в убити цветове и тъмни, тежки драперии. Белият мраморен бар, самоуверен, но не и доминиращ в центъра на главната зала, меко лъщеше под насочените лампи на тавана. Навсякъде имаше книги: главно върху дизайн, архитектура и изобразително изкуство, но можеха да се открият и наглед случайни заглавия като „Приключенията на две холандски кукли“ и „Чичо Коледа“.

— Нанмеи сама? — попита ме барманът. Колко?

Вдигнах два пръста. Той се огледа наоколо, потвърждавайки това, което вече бях забелязал, а именно, че няма свободни маси.

— Няма нищо — отвърнах на японски. — Просто ще седнем на бара — което, освен другите предимства, предлагаше тактически изглед към входа.

Хари се появи след час, когато започвах второто си малцово уиски за вечерта, шестнайсетгодишен „Лагавулин“. Видя ме още с влизането си и се усмихна.

— Джон сан, хисашибури десу не. — Отдавна не сме се виждали. После премина на английски, което щеше да ни позволи малко повече уединение в пълния бар. Радвам се да те видя.

Изправих се и двамата се ръкувахме. Въпреки неофициалността на срещата ни направих и малък поклон. Винаги съм обичал почтителността на поклона и топлотата на ръкостискането, а Хари заслужаваше и двете.

— Сядай — посочих към столчето отляво. — Надявам се, ще ми простиш, че започнах без теб.

— Ако ти ми позволиш да прескоча питието и да си поръчам нещо за ядене.

— Заповядай. И без това скочът е напитка за възрастни.

Той се усмихна, разбра, че го поднасям. Поръча си зеленчукова салата с тофу и моцарела и портокалов сок. Никога не е бил пияч.

— Направи ли ПН? — попитах го, докато чакаше да му донесат храната. ПН или „проверка за наблюдение“ е маршрут, целящ да изкара евентуален преследвач или група преследвачи на открито. Бях преподавал тази дисциплина на Хари, който се оказа способен студент.

— Всеки път ми задаваш този въпрос — малко сприхаво отвърна той, като тийнейджър, който се тросва на родителите си. — И аз всеки път ти отговарям по един и същи начин.

— Значи си направил.

Хари забели очи.

— Естествено.

— Чисто ли беше?

Той ме погледна.

— Нямаше да съм тук, ако не беше. Знаеш го.

Потупах го по гърба.

— Не мога да не те попитам. Още веднъж благодаря за добрата работа с мобифона на оня от якудза. Отведе ме право при него.

Лицето му грейна.

— Ей, нося ти нещо.

— Какво?

Хари бръкна в джоба на якето си, порови малко и извади метален предмет колкото десетина кредитни карти, събрани една до друга.

— Разгледай го.

Взех предмета. Беше тежък за размерите си. Сигурно бе фрашкан с електронни вериги.

— Тъкмо каквото винаги съм искал — казах му. — Преспапие от фалшиво сребро.

Той понечи да си го вземе.

— Е, щом не го оценяваш…

— Не, не, оценявам го. Просто не знам какво е, по дяволите — всъщност имах доста добра представа, но предпочитах да ме подценява. Пък и не исках да му отнема удоволствието да ме образова.

— Това е детектор за подслушвателни и видеоустройства — Хари изговаряше думите бавно, като че ли иначе нямаше да ги разбера. — Ако влезеш в обсега на радиочестотен или инфрачервен излъчвател, това нещо ще ти съобщи.

— Със секси женски глас, надявам се?

Той се засмя.

— Ако някой се опитва да те запише, едва ли ще поискаш да му покажеш, че е разкрит. Затова не е със секси глас. Само с вибриране. Прекъснато за видео, постоянно за аудио. Редуващо се за двете. И само на импулси от по десет секунди, за да пести батерията.

— Как работи?

Лицето му отново грейна.

— Широкообхватна система, която регистрира излъчвателите, действащи на честота от петдесет мегахерца до три гигахерца. Освен това има вътрешна антена, която улавя хоризонталната вибрационна честота, излъчвана от видеокамерите. Оптимизирал съм системата за ПАЛ, най-вероятния стандарт, който можеш да срещнеш, обаче ако искаш, ще го променя на Ен Ти Ес Си или СЕКАМ. Приемателят не го бива, понеже е миниатюрен, затова няма да можеш да определяш къде е подслушвателят или камерата, а само, че има такива. И големите кабелни монитори, които понякога виждаш на гарите и в парковете, обикновено ще са извън обхвата ти.

Жалко за кабелните монитори. Ако имах надежден портативен детектор за тях, щях да си взема обратно личния живот от Тацу и неговите хора.

— Има ли шанс да усъвършенстваш приемателя? — попитах.

Лицето му придоби малко оскърбено изражение и разбрах, че е трябвало да го похваля, преди да му задам този въпрос.

— Не и при толкова малки размери. Трябва ти нещо с много по-голяма антена.

Уф, добре де. Въпреки ограниченията си устройството щеше да ми върши работа. Претеглих го на длан. Бях запознат с подобни по функция модели за обща употреба, обаче не бях виждал толкова малък. Внушително постижение.

— Батерията презарежда ли се?

— Разбира се. Литиевойонна. Също като на мобифон — Хари бръкна в джоба на якето си и извади обикновено зарядно устройство за мобифон. — Изхабих я, докато тествах уреда, затова ще трябва да я заредиш, когато се прибереш вкъщи. И не забравяй да я зареждаш всеки ден. Няма индикатор за изчерпана мощност. Не съм се старал да изглежда красиво.

Взех зарядното и го оставих на масата. После прибрах в портфейла си устройството. Пасваше идеално. Щях да го проуча в хотела, естествено, за да се уверя, че наистина е детектор за подслушватели, а не някакъв подслушвател. Не че нямах доверие на Хари. Просто обичах да съм сигурен за тия неща.

Върнах портфейла в джоба си и одобрително кимнах.

— Браво. Благодаря ти.

Хари се усмихна.

— Знам, че те гони параноя, затова реших, че ти трябва или такова нещо, или доживотно снабдяване с валиум.

Засмях се.

— Я ми кажи какъв е този твой вампирски режим?

— Е, нали знаеш, просто начин на живот — извърна очи Хари.

Начин на живот ли? Доколкото знаех, Хари нямаше начин на живот. В моето въображение той вечно висеше в апартамента си, проправяше си път из разни далечни мрежи, отваряше задни вратички за бъдеща употреба и безопасно контактуваше със света от компютърния си екран.

Забелязах, че се е изчервил. Божичко, малкият беше адски прозрачен.

— Хари, остава да ми кажеш, че си имаш гадже.

Той се изчерви още по-силно и аз се засмях.

— Проклет да съм. Браво.

Хари ме погледна, за да провери дали не го поднасям.

— Тя не ми е точно гадже.

— Е, класификацията няма значение. Как се запозна с нея?

— Служебно.

Вдигнах чашата си.

— Ще ми разкажеш ли подробности, или ще се наложи насила да ти влея две-три от това, за да си развържеш езика?

Той направи преувеличено отвратена физиономия.

— Едни клиенти на фирмата, голяма търговска къща, останаха доволни от моята работа по охранителните им системи.

— Сигурно не са знаели за задните вратички, които междувременно си оставил.

Хари се усмихна.

— Никога не знаят.

— Та значи клиентите са доволни и…

— И шефът ми ме заведе да го отпразнуваме в клуб без консумация.

Повечето западняци трудно разбират смисъла на японските „клубове без консумация“, където плащаш на жените само за разговор. Западът приема идеята, че сексът може да бъде превърнат в стока, обаче се бунтува срещу мисълта, че могат да се продават и други форми на човешки взаимоотношения. Защото момичетата в клубовете без консумация не са проститутки, въпреки че, подобно на гейшите, от които произлизат, могат след работно време и след съответното ухажване да установят връзка с клиент. Посетителите на такива заведения плащат за простичкото удоволствие от компанията на момичетата и за техните умения да заглаждат острите ръбове на деловите срещи, както и за надеждата, че впоследствие може да се стигне до нещо повече. Ако търсеха обикновен секс, клиентите можеха да си го купят много по-евтино другаде.

— Кой клуб? — попитах.

— „Дамаск Роуз“.

— Не съм го чувал.

— Не го рекламират.

— Звучи стилно.

— Така е. Наистина е доста изискано място. В Ногизака, на „Гайенхигаши-дори“. Сигурно теб изобщо няма да те пуснат да влезеш там.

Засмях се. Обожавам, когато Хари проявява чувство за хумор.

— Добре, та значи шефът ти те води в „Дамаск Роуз“ и…

— Е, пи много и започна да разправя на всички, че съм компютърен гений. Едно от момичетата ме попита как да конфигурира защитната си стена, защото тъкмо си купило нов компютър.

— Хубавичка ли беше?

Той стана червен като рак.

— Да, струва ми се. Компютърът й бил „Макинтош“, затова веднага си паднах по нея.

Вдигнах вежди.

— Не знаех, че един компютър може да стане причина за любов от пръв поглед.

— Е, отговорих на въпросите й — не ми обърна внимание Хари. — Накрая тя ме попита дали ще й дам домашния си номер, в случай че се наложи да ме пита още нещо.

Засмях се.

— Слава Богу, че просто не ти е дала своя номер. Иначе щеше да умре от старост, докато те чака да й се обадиш.

Той се усмихна. Съзнаваше, че едва ли би се престрашил.

— Та тя ти се е обадила и…

— И отидох у тях да конфигурирам цялата й система.

— Наистина ли „конфигурира цялата й система“? — ококорих се в престорена изненада.

Хари сведе очи, обаче го видях да се подсмихва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Нали няма да… пробиеш нейната сигурност? — не успях да устоя на изкушението.

— Не, с нея няма да го направя. Тя е готина.

Божичко, толкова беше лапнал по нея, че даже не забеляза елементарната двусмислица.

— Проклет да съм — повторих. — Радвам се за теб, Хари.

Той ме погледна и видя, че съм искрен.

— Благодаря.

Вдигнах чашата към носа си, дълбоко вдишах, задържах дъха си за миг и издишах.

— Заради нея ли си на такъв странен режим? — попитах.

— Ами, клубът е отворен до три през нощта и тя работи всеки ден. Докато се прибере вкъщи…

— Схващам картинката — въпреки че всъщност ми беше малко трудно да си представя Хари във връзка, в която няма кабел и мишка. Той бе адски стеснителен и социално недоразвит, не поддържаше контакти, освен с мен и всекидневната си работа, която във всеки случай държеше на една ръка разстояние. И тъкмо тези му особености го правеха полезен за мен.

Опитах се да си го представя със стилно момиче от клуб без консумация, но не успях. Не ми изглеждаше естествено.

Не бъди гадняр, казах си. Не завиждай на Хари само защото в твоя живот няма място за друг.

— Как се казва? — попитах.

Той се усмихна.

— Юкико.

Юкико значи „снежно дете“.

— Хубаво име.

Хари кимна с малко глуповато изражение.

— И мен ми харесва.

— Какво знае за теб? — отпих глътка лагавулин. Зададох въпроса невинно, но всъщност бях загрижен, че в делириума на своята — както подозирах — първа любов, Хари се е държал прекалено открито с това момиче.

— Ами, знае за консултантската работа, естествено. Но не и за… хобитата ми.

За изключителната му пристрастеност към хакерството, искаше да каже. Това хоби можеше да го прати в затвора, ако властите го надушеха. Или под земята, ако се усетеше някой друг.

— Такова нещо трудно се пази в тайна — продължих да го изпитвам.

— Не виждам защо трябва да става въпрос за такива неща — вторачи се в мен Хари.

Иззад една завеса се появи сервитьорка и остави поръчката му на бара пред него. Той й благодари с изпълнилата го отскоро искрена признателност към този новооткрит прекрасен разред същества — жени, работещи в ресторанти и барове. Усмихнах се.

В известен смисъл разбирах, че ако заживее като обикновен човек, Хари няма да ми е толкова полезен и дори вероятно ще стане опасен за мен. Все по-голямата му отвореност към широкия свят можеше да стане прозорец за някой мой враг към иначе потайното ми съществуване. Естествено, ако някой свържеше Хари с мен, можеше да тръгне и след него. И знаех, че въпреки всички неща, на които се бях опитал да го науча през годините, той не е способен да се защитава.

— Тя първото ти гадже ли е? — внимателно попитах.

— Нали ти казах, че неми е точно гадже — заобиколи въпроса той.

— Щом е привлякла достатъчно вниманието ти, за да те държи в леглото до залез-слънце, спокойно мога да използвам тази дума като синоним.

Хванат натясно, Хари ме погледна.

— Е? — настоях.

Той извърна очи.

— Предполагам.

Не исках да го засрамвам.

— Хари, питам те, защото, когато си млад, понякога си мислиш, че можеш да имаш и двете неща. Ако просто се забавляваш, няма нужда дай казваш нищо. Дори е по-умно да не й казваш нищо. Но ако връзката се задълбочи, ще трябва хубавичко да си помислиш — за това колко близки искаш да бъдете с нея, колко са важни хобитата ти. Защото е невъзможно да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно. Повярвай ми. Не е възможно. Поне не за дълго.

— Не се безпокой — отвърна той. — Не съм глупак, нали знаеш.

— Всеки влюбен е глупак — осведомих го аз. — Това си е в реда на нещата.

Видях, че пак се изчервява — заради думата, която бях използвал, и предположението, което стоеше зад нея. Изобщо не ме интересуваше как нарича новите си чувства в мислите си. Знам какво е да живееш усамотен зад стени и изведнъж да се появи онова хубаво момиче, което си копнял да отвърне на чувствата ти. Това променя приоритетите ти. По дяволите, променя ценностите ти.

Сетих се за Мидори и горчиво се усмихнах.

— Трябваше да ти кажа нещо — сякаш прочел мислите ми, рече той. — Но исках да го направя очи в очи.

— Звучи сериозно.

— Преди няколко месеца получих писмо. От Мидори.

Допих уискито, преди да отговоря. Щом писмото се беше получило толкова отдавна, още няколко секунди, за да реша как да реагирам, нямаше да са от значение.

— Проучила е къде да те намери… — започнах, въпреки че вече се бях досетил откъде знае адреса.

Хари сви рамене.

— Нали я заведохме вкъщи, за да се оправим с музикалните аспекти на кодирания диск.

Забелязах, че дори сега Хари се чувства длъжен да опише точната роля на Мидори в оная операция, за да подчертае, че е бил напълно способен да се справи със самия код. Беше чувствителен за такива неща.

— Ясно — отвърнах.

— Дори не знаеше фамилното ми име. Пликът беше адресиран само до Харуйоши. Слава Богу, иначе щеше да се наложи да се преместя, а това щеше да е адски досадно.

Както и всеки друг, който цени тайната на личния си живот, Хари полага извънредни усилия никой да не направи връзка — нито от сметките му за жилището, нито от абонамента за кабелна телевизия, даже от документите му за наема на апартамента — между името му и мястото, където живее. Това изисква известни мерки за създаване на разни правни паравани, но всичко може да се провали за миг, ако леля ти Кейко ти дойде на гости, запише си адреса ти и реши да ти прати, да речем, цветя, за благодарност. В цветарницата въвеждат името и адреса ти в своята база данни, която после продават на маркетингови фирми, които на свой ред препродават информацията на някой друг и накрая истинският ти адрес става достъпен за всеки, стига да има елементарни умения в областта на хакерството. Единственият начин да запазиш тайната на личния си живот е да се преместиш и да повториш всичко отначало.

Естествено, ако са ти пратили обикновено писмо, единственият, който може да направи връзката, е пощальонът. Въпрос на индивидуално решение е дали този риск е допустим. За мен не е. Сигурно не е и за Хари. Обаче щом на плика е било написано само малкото му име, няма проблем.

— Откъде пристигна писмото? — попитах го.

— От Ню Йорк. Тя сигурно живее там.

Ню Йорк. Където я е пратил Тацу, след като й е съобщил, че съм мъртъв. Целял е да я предпази от подозрението, че у нея е все още компютърният диск, който баща й беше откраднал от Ямаото, диск, съдържащ достатъчно улики за огромната мрежа на японската корупция, за да свали правителството. Този ход е бил добър за нея, предполагам. Кариерата й в Америка се развиваше страхотно. Знаех го, защото я следях.

Хари бръкна в задния джоб на панталона си и извади сгънат лист хартия.

— Ето — подаде ми го той.

Взех писмото и изчаках малко, преди да го разгъна. Не ме беше грижа какво ще си помисли събеседникът ми за това колебание. Когато погледнах, видях, че текстът е написан с уверен и изящен почерк, навярно резултат от уроци по калиграфия в младежките години, но и личността, държала химикалката, бе оставила отпечатък.

Харуйоши-сан,

В Ню Йорк още е студено и аз броя дните до пролетта. Предполагам, че съвсем скоро вишните в Токио ще цъфнат, и съм сигурна, че ще бъдат красиви.

Вярвам, че и вие сте научили тъжната новина за смъртта на нашия общ приятел Фудживара-сан. Беше ми дадено да разбера, че тялото на Фудживара-сан е било върнато в Съединените щати, за да бъде погребано там. Надявах се да отида на гроба, за да принеса жертва за духа му, но за съжаление не успях да открия къде почиват тленните му останки. Ако имате някакви сведения, които могат да ми помогнат в това отношение, ще ви бъда искрено признателна. Можете да се свържете с мен на горепосочения адрес.

Скромно се моля за вашето здраве и благосъстояние. Благодаря ви за вниманието.

Ваша: Кавамура Мидори

Препрочетох го бавно, после още веднъж. Накрая го сгънах и го подадох на Хари.

— Не, не — вдигна ръце с дланите напред. — Задръж го.

Не ми се щеше да види колко искам да го задържа. Рязко кимнах и го прибрах във вътрешния джоб на блейзера си.

Дадох знак на бармана, че е време за поредния лагавулин.

— Отговори ли й? — попитах.

— Да. Писах й, че съм чул за гибелта ти, но нямам никакви други сведения.

— Тя обади ли ти се после?

— Само да ми благодари. Молеше да й съобщя, ако науча нещо. Тя щяла да стори същото.

— Това ли е всичко?

— Да.

Зачудих се дали е повярвала. Ако не беше благодарила на Хари за отговора, щях да допусна, че не е повярвала, защото тя бе изискана и нямаше да е в стила й да отговори в такъв случай. Благодарността обаче можеше да е автоматична или дори да е била изразена заради възникналите подозрения. А можеше и двулично да е целяла да накара Хари да си мисли, че отговорът му я задоволява.

Това са глупости, обади се някакъв глас в ума ми. Тя не е такава.

После горчива усмивка: не е като теб, искаш да кажеш.

У Мидори нямаше нищо двулично и при тая мисъл сърцето ми се сви. Средата, в която толкова отдавна живеех, ме бе подготвила да допускам най-лошото. Добре, че поне от време на време се сещах да се възпротивя на автоматичната си реакция.

Както и да е. Около диска и моето изчезване имаше твърде много странни обстоятелства, Мидори беше прекалено интелигентна, за да не ги забележи. През последната година дълго бях разсъждавал по въпроса и знаех как би трябвало тя да вижда нещата.

След случилото се между нас се бяха зародили съмнения. И не съществуваше нищо, което да ги разсее. В края на краищата, съдържанието на диска така и не бе станало публично достояние, сигурно си мислеше тя. Това бе решение на Тацу, не мое, обаче нямаше откъде Мидори да го знае. Тя бе видяла само, че последното желание на баща й не е изпълнено, че смъртта му в крайна сметка се е оказала безсмислена. Без съмнение се питаше как съм разбрал, че дискът е в Шибуя, премисляше предишните ми обяснения и ги намираше незадоволителни. Това би трябвало да я наведе на мисълта за момента на моята поява, толкова скоро след смъртта на баща й.

И всичко това сочеше, че съм от някаква тайна организация, въпреки че така и не беше разбрала точно коя. ЦРУ? Някоя японска политическа фракция? Какъвто и да бе верният отговор, организацията разполагаше с възможностите да инсценира смъртта на един човек.

Да, знаех, че при всички тези неясноти и тъй като бях лишен от възможността да я уверя, че случилото се между нас е истинско, накрая тя щеше да стигне до извода, че са я използвали. На нейно място аз така щях да видя нещата. Може би той просто се е възползвал от секса, щеше да си помисли Мидори. Естествено, защо не, спокойно може да се позабавлявам, докато се опитвам чрез нея да се добера до диска. И после просто ще изчезна, след като съм я измамил и подвел да ми помогне. Нямаше да й се иска да повярва във всичко това, но нямаше да е в състояние да се отърси от съмненията. Нямаше да иска да повярва и че наистина може по някакъв начин да съм замесен в смъртта на баща й, но щеше да е неспособна да се избави и от това подозрение.

— Добре ли съм се справил? — попита Хари.

Свих рамене.

— По възможно най-добрия начин. Обаче тя все пак не е повярвала.

— Смяташ ли, че ще се откаже?

Винаги стигах до този въпрос. Не бях успял да му отговоря.

— Не знам — признах.

Имаше и още нещо, с което не бях наясно, нещо, което нямаше да споделя с Хари. Не знаех дали искам тя да се откаже.

Какво му бях казал преди малко? Не можеш да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно. Трябваше да послушам собствения си съвет, по дяволите.