Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Rain [= Blood from Blood, A Lonely Resurrection], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Живеещият в сенките

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-674-2

ISBN 13: 978-954-585-674-7

История

  1. — Добавяне

13.

Изчаках да стане седем часът вечерта — знаех, че по това време Юкико вече е тръгнала за клуба — и се обадих на Хари. Смятах да му кажа всичко, което трябваше да научи. Поне това му дължах. А какво щеше да реши да прави с информацията беше негов проблем, не мой.

Уговорихме си среща в едно кафене в Нипори. Предупредих го да не бърза да стигне там. Той разбра смисъла: ЦРУ е по петите ти, направи адски подробна ПН.

Отидох там малко по-рано, какъвто ми бе обичаят, и прекарах времето в пиене на еспресо и прелистване на списание, оставено от някого на масата. След около час Хари се появи.

— Здрасти, малкият — поздравих го. Забелязах, че носи модерно кожено яке и вълнен панталон вместо обичайните дънки. И се беше подстригал. Изглеждаше почти приличен. Разбрах, че няма начин да ме послуша и едва не се отказах да му говоря.

Но нямаше да е честно. По-добре да му дам информацията и да го оставя да реши дали да я използва. Той седна и преди да успея да отворя уста, каза:

— Не се бой, не може да са ме проследили.

— Това не се ли разбира от само себе си?

Хари се опули, после видя, че само го дразня. Усмихна се.

— Добре изглеждаш — похвалих го с малко смаяно изражение.

Той се вторачи в лицето ми в опит да прецени — виждах го, дали не се каня да го взема на подбив.

— Наистина ли смяташ така? — колебливо попита Хари.

Кимнах.

— Явно си се подстригал в някой от ония скъпи салони в Омотесандо.

Той се изчерви.

— Така е.

— Недей да се червиш. Струвало си е парите.

Хари се изчерви още повече.

— Не ме поднасяй.

Засмях се.

— Поднасям те само наполовина.

— Какво ти става?

— Защо трябва да ми става нещо? Може просто да си ми липсвал.

Той ме стрелна с неприсъщ за него гаменски поглед. Знаех откъде го е усвоил.

— Да бе, и ти ми липсваше.

Не очаквах с нетърпение обрата, който щеше да вземе разговорът при повдигане на въпроса за Юкико, и не бързах да стигна дотам.

Дойде сервитьорката и Хари си поръча кафе и морковен сладкиш.

— Напоследък обаждали ли са ти се нашите нови приятели от правителството? — попитах го.

— Не. Трябва да си ги наплашил.

— Не бих разчитал на това — отпих глътка кафе и го погледнах. — Още ли си в същия апартамент?

— Да. Но почти съм готов да го напусна. Нали знаеш как е. Приготовленията отнемат известно време, ако искаш да ги направиш както трябва.

Помълчахме и аз си помислих: започва се.

— Имаш ли намерение да водиш Юкико в новото си жилище?

Хари предпазливо ме погледна.

— Може би.

— Тогава на твое място не бих се главоболил да се местя.

Той потръпна и на лицето му се изписа типичното му объркано изражение под чисто новата прическа.

— Защо? — попита неуверено.

— Забъркала се е с едни лоши хора.

Хари се намръщи.

— Знам.

Беше мой ред да се изненадам.

— Наистина ли?

Все още намръщен, Хари кимна с глава.

— Тя ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че клубът е на якудза. И какво от това? Всички заведения са техни.

— А каза ли ти, че има връзка с един от собствениците?

— Каква връзка?

— Интимна.

Той нервно потропваше с крак под масата. Усещах вибрациите.

— Не знам какво трябва да върши в клуба. Сигурно е по-добре да не научавам.

Отказваше да приеме истината. Щях просто да си изгубя времето. Добре де. Реших да променя подхода и да опитам още веднъж.

— Е, извинявай, че повдигнах тоя въпрос — казах му.

Хари се вторачи в мен, изваден от равновесие.

— Откъде знаеш тия неща? — попита той. — Да не си ме следил?

Нямах нищо против въпроса, въпреки че по същество не бе много далеч от истината. Отговорът ми не беше точно лъжа. Просто не бе пълен.

— Установих… делови отношения с един от якудза, който според мен е собственик на „Дамаск Роуз“. Железен убиец на име Мураками. Той ме заведе там. Двамата с Юкико явно добре се познават. Видях ги да си тръгват заедно.

— Това ли искаше да ми кажеш? Сигурно става дума за шефа й. Тръгнали са си заедно. И какво от това?

Отвори си очите, идиот такъв — искаше ми се да му се сопна. Тази жена е акула. Тя е от друг свят, от друг биологичен вид. Тук става нещо адски гадно.

Вместо това рекох:

— Хари, обикновено инстинктът не ме лъже за такива неща.

— Е, няма да се доверя на твоя инстинкт повече, отколкото се доверявам на своя.

Сервитьорката донесе кафето и сладкиша и се отдалечи. Хари сякаш не я забеляза.

Исках да го осведомя за още някои неща, да му изложа разсъжденията на Наоми за потвърждение. Ала виждах, че е безсмислено. Освен това не бе нужно Хари да знае откъде съм получил информацията.

Опитах за последен път.

— Клубът се подслушва и записва. На аудио и видео. Детекторът, който ми даде, се скъса да вибрира през цялото време, докато бях там. Мисля, че използват заведението, за да спипват политици в срамни действия.

— Даже да е вярно, това не значи, че Юкико е забъркана в тия неща.

— Никога ли не си се питал дали е случайност, че си срещнал тая жена горе-долу по същото време, по което открихме, че те следят от ЦРУ?

Погледна ме така, като че ли най-после го бях извадил от равновесие.

— Да не би да твърдиш, че Юкико е свързана с ЦРУ? Я стига.

— Помисли. Известно ни е, че от Управлението те следяха, за да се доберат до мен. До теб са стигнали чрез писмото на Мидори. Какво са научили за теб от писмото? Само едно необичайно изписано име и пощенско клеймо.

— И?

— В Управлението не разполагат с необходимия опит, за да използват такава информация. Имали са нужда от местни ресурси.

— И? — сприхаво повтори Хари.

— Познавали са Ямаото от връзките му с Холцър. Помолили са го за помощ. Той е наредил на хората си да проверят жилищните регистрации и документите за трудовата заетост в концентрични кръгове, започвайки от Чуо-ку, откъдето е клеймото. Може би са проникнали в данъчната документация, за да открият къде работи тоя Харуйоши със странно изписаното име. Добират се до цялото ти име, обаче сега не могат да открият къде живееш, защото ти си защитил тая информация. Пробват се да те проследят от работа, но ти им показваш, че разбираш от наблюдение, и те пак не успяват. Затова Ямаото кара шефа ти да те заведе да „празнувате“ някъде, където ще се запознаеш с момиче трепач, което може да открие къде живееш, за да те следят по-често с надеждата някой ден да свалиш гарда си и да ги отведеш при мен.

— Тогава защо тя още е с мен?

Погледнах го. Основателен въпрос.

— Искам да кажа, ако задачата й е била само да узнае домашния ми адрес, тя щеше да изчезне още след първия път, когато я заведох вкъщи. Обаче това не се случи. Тя още е с мен.

— Тогава може би ролята й е да те наблюдава, да установи навиците ти, да измъкне някаква информация. Може би да подслушва телефонните ти разговори, да дебне дали и кога някой от нас се свързва с другия. Не съм сигурен.

— Съжалявам. Прекалено е изсмукано от пръстите.

Въздъхнах.

— Не си в състояние да бъдеш обективен по тоя въпрос, Хари. Трябва да го признаеш.

— А ти обективен ли си?

Вторачих се в него.

— Какво основание бих могъл да имам да преиначавам нещата?

Той сви рамене.

— Може да те е страх, че повече няма да ти помагам. Сам го каза: „Не можеш да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно“. Боиш се, че ще изляза на светло и ще те оставя в тъмното.

Обля ме вълна на гневно възмущение, но си наложих да я овладея.

— Виж какво ще ти кажа, малкия. Самият аз възнамерявам съвсем скоро да заживея на светло. Тогава няма да имам нужда от твоята помощ. Така че, даже да бях егоистичният и манипулативен боклук, за какъвто явно ме смяташ, нямаше да имам мотив да те задържа на тъмно.

Хари се изчерви.

— Извинявай — рече след малко.

Махнах с ръка.

— Остави.

Хари ме погледна.

— Не, наистина съжалявам.

Кимнах.

— Добре.

Известно време помълчахме.

— Виж, имам представа какво изпитваш към тая жена, нали така? — наруших накрая тишината. — Виждал съм я. Наистина е красавица.

— Тя е нещо повече — тихо рече Хари.

Тъпо, сантиментално копеле. Единствената му надежда с оная ледена кучка беше тя да осъзнае колко е безпомощен и да има известни скрупули по отношение на онова, което се кани да извърши.

Само че на негово място не бих разчитал на това.

— Изобщо не ми е приятно да те карам да се съмняваш — продължих. — Но те уверявам, Хари, тук нещо не е наред. Трябва да внимаваш. А нищо не разсейва повече вниманието от чувствата, които в момента изпитваш.

— Ще помисля за всичко това — след малко отвърна той.

Само че нямаше вид на човек, който е готов да размишлява. По-скоро приличаше на някой, който си запушва ушите с ръце. Натиква украсената си с нова прическа глава в пясъка. Натиска клавиша Delete за всичко, което му бях казал.

— Виж, довечера ще се срещнем с нея — прибави Хари. — Внимателно ще я наблюдавам. Ще имам предвид предупреждението ти.

Разбрах, че съм си изгубил времето.

— Смятах те за по-умен — поклатих глава. — Наистина.

Изправих се, хвърлих няколко банкноти на масата и си тръгнах, без да го поглеждам.

Отидох на гарата, като си мислех за казаното на Тацу за риска и възнаграждението.

Хари можеше да ми предложи много. Предполагах, че винаги щеше да може. Но вече не внимаваше. Да го оставя в живота си, означаваше по-голям риск, отколкото по-рано.

Въздъхнах. Две сбогувания за една вечер. Беше потискащо. Наистина нямах цял тефтер с приятели.

Но нямаше смисъл да изпадам в сантименталности. Сантименталностите са глупави. В крайна сметка Хари се бе превърнал в пасив. Трябваше да го оставя извън живота си.