Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (16)

16.

Същата вечер отседнах в малък бизнес хотел в Ниши-Нипори. Беше достатъчно мизерен, за да ми липсват „Ню Отани“ и „Империал“, обаче бе спокойно местенце в уединен край на града и се чувствах сравнително безопасно там през нощта.

На другата сутрин отидох в доджото на Мураками в Асакуса. Когато пристигнах, мъжете, които вече тренираха, спряха и ми отправиха нисък колективен поклон — знак на уважение за начина, по който се бях справил с Адонис. Почитта им продължи да се проявява по десетки различни начини, които граничеха със страхопочитание. Даже Вашио, по-възрастен от мен и много по-отдавна и по-тясно свързан с доджото, използваше различни форми, за да покаже, че ме смята за по-висш от себе си. Имах чувството, че каквото и да са открили за мен, Ямаото и Мураками не са го споделили с долния ешелон.

Тацу ми беше дал „Глок 26“, пистолета с най-къса цев от отличната деветмилиметрова серия на тая марка. Определено не бе от стандартното въоръжение на Кейсацу-чо. Не знаех как се е снабдил с него при строгите закони за притежаване на оръжие в Япония, но не го попитах. Въпреки малките му размери, не можех да го крия в себе си, докато тренирам. Затова го оставих в сака си. И гледах да не се отдалечавам от него.

Тацу ми беше дал и мобифон, с който да го предупредя, когато се появи Мураками. Бях въвел код за скоростно избиране, за да му се обадя с едно натискане на клавиш и да затворя. Когато видеше откъде идва обаждането, Тацу щеше да прати хората си в доджото.

Само че Мураками не се появи. Нито първия ден, нито следващия.

Започвах да ставам нервен. Прекалено често сменяне на хотели, всяка нощ различен. Прекалено много тревоги за охранителни камери. Прекалено много мисли за Хари, за глупавата му смърт, за суровото ми отношение към него същата вечер.

И прекалено много мисли за Мидори. Чудех се дали пак ще се свърже с мен и какво ще поиска.

Отидох в доджото за трети път. Правех дълги тренировки, опитвах се да дам на Мураками максимално голяма възможност да се появи, ала от него пак нямаше нито следа. Започвах да си мисля, че просто няма да дойде.

Обаче дойде. Правех разтягащи упражнения на пода, когато чух звънеца на вратата. Вдигнах поглед и видях Мураками. Носеше черно кожено яке и кръгли черни очила. Заедно с него в залата влязоха и двамата му бодигардове, облечени по същия начин. Както обикновено, атмосферата в доджото рязко се промени — присъствието му задействаше радарите за опасност на всички като слаб електрически ток.

— Ои, Араи-сан, йо — приближи се към мен той. — Да се поразходим.

Изправих се.

— Добре.

Един от телохранителите последва шефа си. Запътих се към сака си, но той ме изпревари, вдигна го и го преметна през рамо.

— Аз ще го нося.

Не показах, че това ме смущава. Поне мобифонът, много по-малък от пистолета, беше в джоба ми. Свих рамене.

— Благодаря.

Мураками кимна към вратата.

— Да излезем.

Сърцето ми се разтуптя, гласът ми обаче остана спокоен.

— Както кажеш. Нека само първо да пусна една вода.

Закрачих към дъното на доджото и влязох в банята. Вече бях толкова напрегнат от адреналина, че нямаше да мога да се изпикая, ако се налагаше. Но не бях дошъл там за това.

Търсех импровизирано оръжие. Щях да се обадя на Тацу, след като го откриех. Може би някакъв прах за пране, който да хвърля в очите на някого, или дръжка от подочистачка, която да превърна в палка. Каквото и да е, за да увелича невероятно малките си шансове.

Очите ми шареха из банята, обаче нямаше нищо. Сапунът бе течен. Даже да имаше подочистачка, явно я държаха другаде.

Трябваше да го направиш по-рано. Глупаво. Много глупаво.

Погледът ми падна на месингов стопер за врата, завинтен в стената точно над пода зад вратата. Приклекнах и се опитах да го отвинтя. Беше прекалено близо до пода, за да го хвана плътно. И бе покрит с десетина пласта боя — изглеждаше стар, колкото самата сграда. Не помръдваше.

— Майната му — изругах. Можех да се опитам да го избия с ритник, но така щях да счупя острието, завинтено в стената.

Вместо това се опитах да го разхлабя, като натисна с длан на едната страна, после на другата. Нагоре-надолу. Наляво-надясно. Раздвижих го, обаче все още не можех да го отвинтя. По дяволите, прекалено много се бавя.

Стиснах го с всички сили с палците и показалците на двете си ръце и го завъртях по посока на часовниковата стрелка. За миг ми се стори, че пръстите ми са се подхлъзнали, но после разбрах, че съм го завъртял.

Доразвинтих го и тъкмо се изправях, когато вратата на банята се отвори. Появи се единият бодигард. Вторачи се в мен.

— Всичко наред ли е? — попита, като държеше вратата отворена.

Скрих стопера в дланта си.

— Да, само да си измия ръцете. Веднага идвам.

Той кимна и излезе. Вратата се затвори зад него и аз пъхнах стопера в предния си десен джоб.

Естествено, не бях сигурен, че ми готвят нещо. Мураками можеше просто да е дошъл да поговорим за нещо, както беше подхвърлил в „Дамаск Роуз“. Само че това нямаше значение. Важното е да приемеш фактите веднага. Повечето хора не искат да повярват, че престъплението наистина ще бъде извършено. На някакво равнище го съзнават, обаче продължават да отричат, докато получат окончателно доказателство. Но тогава, естествено, вече е късно да направят нещо по въпроса.

Ако греша, то е, за да допусна най-лошото. Така, ако не се окажа прав, после винаги мога да се извиня. Или да пратя цветя. Ако сбъркаш в другата посока, ще пратят цветя на твоето погребение.

Извадих мобифона и на излизане от банята натиснах клавиша за скоростно избиране. Първото нещо, което забелязах, беше празната зала. Между мен и вратата стояха само Мураками и двете мутри. Бяха оставили сака ми до предния вход. Не видях пистолета, затова реших, че не са се сетили да претърсят чантата по време на краткото ми отсъствие.

— Какво става? — попитах, ала небрежно, като че ли съм прекалено тъп, за да разбера, че нещо хич не е наред, и разчитам на откровен отговор от Мураками.

— Всичко е наред — рече той и тримата се запътиха към мен. — Просто помолихме другите да изчакат навън, за да останем насаме.

— А, добре — отвърнах. Вдигнах мобифона. — Само трябва да звънна набързо.

— По-късно — отсече Мураками.

Надявах се, че Тацу и хората му са наблизо. Трябваше да са точно зад ъгъла, ако искаха да са ми от полза.

— Сигурен ли си? — попитах, като го зяпах и печелех време. — Ще отнеме само минутка.

— По-късно — повтори той.

Бодигардовете се разгърнаха от двете му страни.

Сведох поглед и видях, че връзката е установена.

— Добре — свих рамене. Напъхах ръце в джобовете си — прибрах телефона в левия и стиснах стопера в десния. Щях да изчакам, докато влязат в обсега на ръцете ми.

Само че те спряха по-далеч. Наблюдавах ги с въпросителен, плах поглед, сякаш питах: „Ей, момчета, какво става тук бе?“

Мураками дълго ме пронизва с очи. Когато заговори, гласът му звучеше като ниско ръмжене.

— Имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Ами например, че не се казваш Араи. А Рейн.

Боязливо преместих поглед от лице на лице, към изхода, после пак обратно. Исках да си мислят, че може да побягна. Което и щях да направя, ако можех.

— Хванете го.

Мъжът отляво нападна. Бях готов. Вече бях измъкнал ръце от джобовете си и протегнах лявата, сякаш да го блокирам. Той налапа въдицата, стисна подлакътницата ми с две ръце, за да я обездвижи, докато партньорът му се приближаваше отдясно. Вдигнах ръката, която той се опитваше да задържи, над лявата му китка, стиснах я, и се притеглих към него. Той беше вкопчен в мен, за да се опита да ме издърпа в обратната посока, и не успя да реагира навреме, за да ми попречи да скъся разстоянието. Вече стисках стопера в юмрук, с винта навън между показалеца и средния ми пръст като най-отвратителния пръстен с печат на света.

Бързо замахнах над обездвижената му лява ръка. Целех се точно под брадичката. Не вложих много сила в движението, обаче нямаше и нужда — важно беше да е точно. Върхът се заби като игла на спринцовка и преди той да успее да се дръпне, аз натиснах въртеливо надолу и рязко дръпнах назад. Той извика и отскочи, инстинктивно притискайки с длан раната. Между пръстите му шурна кръв и разбрах, че съм улучил сънната му артерия.

Бодигардът издаде ужасен къркорещ звук и притисна и другата си ръка върху мястото, ала кръвта продължаваше да изтича. Завъртях се надясно. Неговият приятел бе спрял, без да разбира какво се е случило, смаян от всичката тая кръв. Хванах стопера между палеца и показалеца като нож и замахнах към мутрата в холивудски стил с ръка, протегната прекалено надалеч от тялото ми.

Когато видя, че не държа мачете, той се опита да сграбчи ръката ми. Позволих му да ме хване за китката и се престорих, че се опитвам да се откопча. Той оказа съпротива и изпъна изнесеното си напред коляно, насочил цялото си внимание към оръжието. Като използвах това, че дърпаме в противоположни посоки, за да запазя равновесие, аз вдигнах десния си крак и го стрелнах към коляното му. Той забеляза какво му се готви в последния момент и се опита да се извърти настрани, обаче беше прехвърлил прекалено много тежест върху крака си. Ритникът отнесе коляното му и той се строполи с крясък на пода.

Мураками все още стоеше между мен и вратата. Той спокойно гледаше двамата паднали на пода мъже, единият от които крещеше и се гърчеше по гръб, а другият седеше, силно притиснал с две ръце окървавената си шия в театрален жест на покруса. После вдигна очи към мен. Усмихна се и оголи изкуствените си зъби.

— Бива си те. Не изглеждаш голяма работа, обаче си те бива.

— Приятелят ти има нужда от лекар — задъхано отвърнах. — Ако не получи помощ, кръвта му ще изтече до пет минути, може би и по-малко.

Мураками сви рамене.

— Да не си мислиш, че след тоя случай ми трябва като бодигард? Ако не умре сам, лично ще го убия.

Падналият мъж беше подгизнал в кръв и зяпаше господаря си с празен поглед. Устата му се отваряше и затваряше, ала не издаваше нито звук. След малко се строполи настрани.

Мураками го погледна и пак се обърна към мен.

— Ти ми спести главоболията.

Хайде, Тацу, къде си, по дяволите?!

Той смъкна ципа на якето си и почтително отстъпи назад, преди да го смъкне от плещите си. Ако беше останал съвсем малко по-близо, щях да му се нахвърля, щом якето стигнеше до лактите му, и Мураками го знаеше.

Погледна стопера, окървавената ми длан, която го стискаше.

— Въоръжени ли ще го направим? — с абсолютно безизразен глас попита противникът ми. — Добре.

Бръкна в задния си джоб и извади автоматичен нож. Натисна с палец бутона на ръкохватката и острието изскочи напред. По начина на отварянето разбрах, че това е кершоу, качествен нож за уличен бой. Режещият ръб бе черен, покрит с титанов нитрид, около девет сантиметра. Пфу.

Според собствения ми неприятен опит, ако си невъоръжен срещу нож, общо взето имаш четири възможности. Най-добрата е да си плюеш на петите, ако можеш. Втората е моментално да направиш нещо, за да не допуснеш атаката да започне. Третата е да се отдалечиш, за да използваш оръжие с по-голям обсег на действие. Четвъртата е да се хвърлиш в безумно нападение и да се надяваш, че няма да получиш фатално нараняване, докато прегазваш противника си.

Не ме е грижа каква подготовка сте получили, това са единствените ви реалистични възможности и нито една от тях не е особено благоприятна, освен може би първата. Методите за невъоръжен бой срещу нож са фантастика. Хората, които ги преподават, явно никога не са се изправяли срещу решителен нападател с гол нож.

Моите мъжкарски години са поне две десетилетия зад гърба ми и с удоволствие щях да се обърна и побягна, ако можех. Обаче в затвореното пространство на доджото, при по-млад и сигурно по-бърз противник, застанал между мен и изхода, бягството не представляваше възможност и разбрах, че предполагаемата вероятност да останеш невредим след сблъсък с нож изглежда направо отчаяна.

Озърнах се към сака си. Той лежеше на десетина метра от мен и вероятността да се добера до него и да извадя пистолета, преди Мураками да забие ножа си в мен, не беше голяма.

Мураками се усмихна, хищно хилене на изкуствени зъби.

— Хвърли своето оръжие и аз ще хвърля моето — предложи той.

Наистина беше побъркан. Нямах желание да се бия с него, за да го убия веднага, или да избягам, за да изчакам по-благоприятна възможност. Но можех да отиграя този момент.

— Ще ми кажеш ли каква е цялата работа? — попитах го.

— Хвърли своето оръжие и аз ще хвърля моето — повтори Мураками.

Толкова за игричките. Знаех, че в дъното има различни щанги. Може би щях да успея да стигна до тях, преди да ме догони. Ако имаше свободни дискове, можех да ги хвърлям по него, да го изтощя, да спечеля време, за да извадя пистолета. Мрачна перспектива, като имах предвид рефлексите му за бой с кучета, обаче идеите ми бяха на изчерпване.

— Първо ти.

— Добре, тогава въоръжени — Мураками започна да се приближава към мен. Бавно. Не бързаше.

Напрегнах се и се приготвих да се втурна към щангите.

От предната врата се разнесе тропане и чух някой да изревава „Кейсацу да!“ — „Полиция!“ — през рупор.

Мураками рязко завъртя глава към изхода, обаче очите му не се откъснаха от мен. Видях, че тропането го е сепнало, че не е очаквал никого.

Пак се разнесе, блъскане на юмрук по метал. После:

— Кейсацу да! Акеро! — Полиция! Отворете!

Тацу, помислих си.

Спогледахме се, вече знаех какво ще направи той. Можеше да е луд, но оцеляваше при всякакви обстоятелства. Постоянно преценяваше шансовете и действаше в съответствие с тях.

Мураками размаха ножа.

— Някой друг път — подхвърли и се затича към дъното.

Хвърлих се към сака си. Когато стигнах до него, той вече беше в съблекалнята и бе затръшнал вратата зад себе си. Щеше да е опасно да го последвам сам. По-добре да изчакам Тацу.

Хукнах към входа. Вратата бе залостена с хоризонтални резета с пружини и ми трябваха няколко секунди, докато проуча заключващия механизъм. В средата имаше колело, което не поддаваше. Ето ключалката, натисни първо нея. Натиснах и завъртях. Резетата се дръпнаха.

Отворих вратата. На прага стояха Тацу и още един мъж с извадени пистолети.

— Вътре — посочих с глава. — Може да излезе през задния изход. Има нож.

— Вече съм пратил човек отзад — отвърна Тацу.

Кимна на партньора си и двамата влязоха в доджото. Последвах ги.

Те забелязаха двамата бодигардове на пода, но видяха, че не са в състояние да избягат. Продължихме към дъното на помещението. Видях, че партньорът на Тацу се насочва към банята.

— Не натам — спрях го. — Натам. В съблекалнята. Там има задна врата, все пак може още да е вътре.

Те приклекнаха от двете страни на вратата, вдигнали пистолети на нивото на кръста си в така наречената поза „трето око“, което демонстрираше известна тактическа далновидност. Тацу кимна и партньорът му, който бе откъм бравата, протегна ръка и натисна вратата навътре, докато Тацу се целеше напред. Когато вратата се отвори, той я проследи с поглед и с оръжието си.

Отново кимване. Двамата влязоха вътре. Тацу водеше. Помещението бе празно. Външната врата беше затворена, но резето бе вдигнато.

— Натам — посочих. — Излязъл е оттам — помислих си за другия човек на Тацу, оня, когото бяха пратили отзад. Двамата с Мураками явно са се засекли.

Те отново заеха позиции и излязоха навън. Последвах ги. Зад сградата имаше дворче, задръстено с контейнери за смет, празни кашони и зарязани строителни материали. От едната страна лежеше ръждясал и разглобен котел за парно отопление. На една гофрирана стена насреща беше облегнат хладилник без вратичка — две от лавиците висяха като вътрешности на изкормено животно.

От двора се излизаше на задна уличка. Там намерихме човека на Тацу.

Лежеше по гръб с отворени очи, все още стиснал безполезния си пистолет в ръка. Мураками го бе разпорил и го беше оставил. Земята наоколо бе мокра от кръв.

— Чикушо — чух да ахва Тацу. Майната му.

Той приклекна, за да се увери, че мъжът е мъртъв, после извади мобифона си и заговори по него, докато другият полицай оглеждаше улицата.

Забелязах отсъствието на рани от отбрана по трупа — нямаше следи от порязване по дланите и китките. Даже не беше вдигнал ръце, за да се защити, камо ли да успее да стреля с пистолета си. Нещастникът. Пистолетът може би му бе, вдъхнал прекалено голяма самоувереност. Всеобща грешка. В някои случаи, а тясната уличка явно бе предоставила такъв, острието побеждаваше куршума.

Тацу се изправи и ме погледна. Гласът му беше спокоен, но виждах сдържаната ярост в очите му.

— Мураками ли?

Кимнах.

— Онези вътре негови хора ли са?

Отново кимнах.

— Пред сградата е паркиран голям мерцедес. Предполагам, че е дошъл с него и се е канел да си тръгне с него. Сега ще бъде принуден да разчита на таксита или на обществения транспорт. Не може да е извършил това — посочи поваления полицай, — без да се изцапа с кръв. Ще пратим хора да претърсят района. Може би ще успеем да го открием.

— Съмнявам се.

Ноздрите му се издуха.

— Един от двамата, които видях вътре, ми се стори в достатъчно добро състояние, за да го подложим на разпит — отбеляза Тацу. — И това ще ни бъде от полза.

— Когато пристигнахте, отпред имаше ли някой? — попитах. — Мураками опразни доджото точно преди да се появите.

— Имаше неколцина мъже — потвърди той. — Пръснаха се, щом ни видяха. Няма да ни бъдат от непосредствена полза.

— Съжалявам за твоя човек — не знаех какво друго да кажа.

Тацу бавно наклони глава и за миг лицето му сякаш хлътна.

— Казва се Фуджимори. Беше добър човек, способен, идеалист. По-късно днес ще трябва да съобщя на вдовицата му.

Той се изпъна, като че ли да се вземе в ръце.

— Разкажи ми какво се случи и после бягай, преди да пристигнат другите полицаи.

Обясних му. Слушаше ме, без да ме прекъсва. Когато свърших, ме погледна.

— Довечера в седем ме чакай в чайната „Кристи“ в Хараджуку. Не изчезвай. Не ме карай да те търся.

Знаех „Кристи“, много пъти бях ходил там, докато живеех в Токио.

— Ще те чакам — обещах.

— Къде е пистолетът?

— Вътре. В един сак, до предния вход. Бих искал да го задържа.

Той поклати глава.

— Днес ме питаха за него. Трябва да го отчета, иначе ще си имам неприятности. Може би ще успея да ти намеря друг.

— Опитай — мислех си за уверения начин, по който Мураками бе отворил ножа си.

Тацу кимна и сведе очи към проснатия си на земята другар. Стисна зъби, после ги отпусна.

— Когато го пипна, точно така ще постъпя и аз с него.