Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (18)

18.

Всички си тръгнахме, за да може Канезаки да отиде на „срещата“ си и Тацу да организира контрашпионажа. Уговорихме се да се срещнем пак в „Кристи“ след два часа. Преди да се разотидем, попитах Тацу дали е успял да ми осигури нов пистолет. Отговори, че не е.

Прекарах известно време, разглеждайки антиките в подземието на съседния Ханае Мори Билдинг. Магазините бяха затворени, но през витрините се възхитих на изящните стъклени произведения в стил ар нуво от художници като Даум Нанси и Емил Гале. Потънах в миниатюрните светове, изобразени върху вазите и чашите: зелена морава, обитавана от летящи водни кончета, мелници, дремещи под снежно покривало, гора с толкова чувствени дървета, че сякаш се поклащаха в стъклената си неподвижност.

Върнах се при „Кристи“ много преди уреченото време, обаче не изчаках там. Вместо това проверих местата, които можеха да се използват за наблюдение, ако някой се интересуваше от посетителите на чайната, и след като се уверих, че няма никой, кацнах като един от зловещите токийски гарвани на върха на склона отдясно на заведението, наблюдавайки входа му. Видях Канезаки, а после и Тацу да се връщат. Изчаках, да се уверя, че не ги следят, и се спуснах долу при тях.

— Чакаме те — рече Тацу, когато влязох. — Не исках да започна без теб.

— Извинявай — отвърнах. — Имах малко работа.

Той ме измери с поглед, като че ли знаеше точно каква е причината за закъснението ми, после се обърна към Канезаки.

— Взех със себе си двама души да наблюдаваме района около мястото на предполагаемата ти среща. Открихме човек, който се опитваше да снима.

Канезаки се ококори.

— Да снима ли?

Тацу кимна с глава.

— И какво направихте? — попита хлапакът.

— Задържахме го.

— О, божичко. — Канезаки сигурно си представяше заглавията в утрешните вестници. — Официално ли го арестувахте?

Тацу поклати глава.

— Неофициално.

— Кой е той?

— Казва се Едмънд Грец. Дошъл в Токио преди три години с надеждата да си изкарва прехраната като фотограф на свободна практика, мечтаейки за моделите по сцените на световните ревюта. Вместо това се наложило да дава уроци по английски в различни японски фирми. Накрая обаче все пак успял да намери някой, който се интересувал от неговите фотографски способности.

— Управлението ли? — попита Канезаки, целият пребледнял.

— Да. Работи на хонорар. Преди шест месеца получил подготовка по разузнаване, контраразузнаване и други секретни методи. Оттогава ЦРУ на три пъти се възползвало от услугите му. Винаги му съобщавали часа и мястото, където трябвало да се проведе срещата, и го инструктирали да я заснеме.

— Откъде е знаел кого да фотографира?

— Давали му снимка на етнически японец, който щял задължително да участва в срещите.

— Моя снимка?

— Да.

Учудено поклатих глава. На визитките ти би трябвало просто да пише „изкупителна жертва“, помислих си.

— А връзката на Грец?… — попита Канезаки.

— Началникът на оперативното бюро — отвърна Тацу. — Джеймс Бидъл.

— Същият, който ти е поискал разписките — обадих се аз.

— Да — потвърди Тацу.

— Предполагам, че фотографът не е бил в състояние да хвърли светлина върху причините — прибавих.

Тацу поклати глава.

— Грец е само изпълнител. Има известни способности като фотограф. Но не знае нищо. Най-голямата му грижа беше никой да не разбере, че сме го задържали, за да не изгуби допълнителните си доходи и да не го депортират.

— Нищо повече ли не успяхте да измъкнете от него? — попита Канезаки.

Тацу сви рамене.

— Моите хора не го разпитваха много любезно. Не вярвам да е скрил нещо.

— Какво е правил после със снимките? — поинтересува се хлапакът.

— Предавал ги е на Бидъл.

Канезаки барабанеше с пръсти по масата.

— Какво ще направи с тези снимки? Защо ми причинява такова нещо?

— Може би ще успея да разбера — каза Тацу.

— Как?

Тацу поклати глава.

— Нека първо направя някои дискретни проверки. Скоро ще се свържа с вас.

Канезаки присви очи.

— Защо ми помагате?

— Имам основания да не допусна скандал. А и реформаторите, на които сте се опитвали да помагате, не бива да пострадат от всичко това.

Лицето на хлапака се поотпусна. Беше уплашен. Искаше му се да повярва, че има приятел.

— Добре.

Той се изправи да си върви. Бръкна в джоба на сакото си, извади визитка и я подаде на Тацу.

— Моля ви, свържете се с мен веднага щом научите повече.

Тацу също стана на крака и му подаде своята картичка.

— Непременно.

— Благодаря ви.

Тацу ниско се поклони.

— Кочира косо. — Аз също.

Канезаки ми кимна и се отдалечи.

Изчаках малко, докато напусне чайната, и казах:

— Да вървим.

Тацу разбра. Веднъж като тийнейджър на един купон набих някакво момче. То си тръгна, докато аз се наслаждавах на усещането, че съм герой. Момчето се върна след половин час, само че този път водеше двама свои приятели. Тримата ме пребиха жестоко. Добър урок. Научих, че когато срещата свърши, веднага си тръгваш, освен ако не си готов да рискуваш някой да те причака.

Запътихме се към „Инокашира-дори“. Неподвижният сумрак на парка Йойоги остана от дясната ни страна.

— Как мина днес? — пътьом попитах. — Със съпругата на твоя човек. Вдовицата.

Изтекоха няколко секунди, преди да отговори.

— Фуджимори-сан — рече той и не бях сигурен дали говори за падналия си другар или за жена му. — Имам късмет, че по време на службата ми в Кейсацу-чо ми се е налагало да водя само три такива разговора.

Продължихме пътя си в мълчание. После го попитах:

— Успя ли днес да откриеш Мураками?

Тацу поклати глава.

— Не.

— Разпита ли оня тип?

— Още не.

— Защо искаше да се срещнем тая вечер?

— Исках да си наблизо, в случай че попаднем на гореща следа от Мураками.

— Значи вече е лично, така ли?

— Лично е — потвърди той.

Известно време продължихме, без да говорим.

— Ще ти кажа нещо — наруших тишината аз. — Точно когато си мисля, че започвам да се уморявам, ЦРУ прави нещо, с което наистина ме изненадва — праща фотограф да заснеме собствените си агенти, в случай че се наложи да ги пожертва. Освежаващо е.

— Нямаше фотограф — рече Тацу.

Спрях и го зяпнах.

— Какво?

Той сви рамене.

— Измислих си го.

Поклатих глава и запремигвах с клепачи.

— Не е имало никакъв Грец, така ли?

— Има Грец, в случай че Канезаки се сети да провери. Дребен наркопласьор, когото веднъж арестувах и пуснах. Имах чувството, че по-късно може да ми бъде полезен.

Не знаех какво да кажа.

— Обясни ми какво пропускам, Тацу.

— Всъщност не е нищо особено. Просто дадох на Канезаки потвърждение, че страховете му не са параноя, а аз се сдобих с приятел.

— Защо?

— Исках да бъде напълно убеден, че наистина му готвят капан. Още нямаме достатъчно информация и не знаем какви мерки да вземем. Но е добре да разчита на мен. Дори с нетърпение да очаква помощта ми.

— Готвят ли му капан, как мислиш?

Той сви рамене.

— Кой знае? Това, че Бидъл е поискал разписките, ми се струва подозрително, както и онази липсваща телеграма, но не претендирам да съм наясно с всички бюрократични процедури в ЦРУ.

— Защо Бидъл проявява толкова силен интерес към срещите на Канезаки?

— Не знам. Но не и за да ги фотографира. Моите хора не забелязаха нищо необичайно на мястото на срещата. И определено нямаше човек с фотоапарат.

Държеше се ужасяващо откровено с мен и разкриваше своето лицемерие. Сигурно по този начин ми показваше, че ми има доверие. Вътрешните и външните хора. Ние и те.

Отново закрачихме нататък.

— Тогава сме извадили късмет, че хлапакът се обърна към мен с подозренията си — отбелязах.

— И че ти се обърна към мен. Благодаря ти за това.

Поклатих глава.

— Какво знаеш за „Здрач“?

— Не повече от онова, което ни разказа Канезаки.

— Политиците, които поддържа програмата — работиш ли с някого от тях? Може би с онези, за които изобщо не се споменава в диска?

— С някои.

— Какво се е случило? Научил си от диска, че не са в мрежата на Ямаото. Тогава какво?

— Предупредих ги. Просто споделих с тях информацията си за методите на Ямаото и за това кой сред тях е негово подставено лице, направих ги значително по-разумни и по-трудни мишени.

— Знаеше ли, че получават пари от ЦРУ?

— Знаех за някои, не за всички. Постът ми позволява само да защитавам тези хора от методите на Ямаото за изнудване. Но Канезаки е прав, че в японската политика парите играят важна роля и честните политици имат нужда от средства, за да се състезават с финансираните от Ямаото кандидати. А аз не мога да им ги осигуря.

Около минута вървяхме в мълчание. После той продължи:

— Признавам, с изненада научих, че тези хора са толкова глупави и подписват разписки за получените от ЦРУ средства. Обвинявам себе си, задето подцених лековерността им. Трябваше да се досетя. Като порода, политиците могат да бъдат удивително тъпи, дори когато не са продажни. Иначе на Ямаото щеше да му е много по-трудно да ги контролира.

Замислих се за миг.

— Прощавай, че го казвам, Тацу, обаче всичко това не е ли просто изгубено време?

— Защо?

— Защото даже тези хора да имат някакви идеали, даже да можеш да ги защитиш от Ямаото, даже да имат достъп до средства, наясно си, че те не могат да променят нищо. Политиците в Япония са само украса. Бюрократите командват парада.

— Нашата система е странна, нали — рече той. — Неудобна комбинация от родна история и чуждестранна намеса. Бюрократите определено са могъщи. Като функция, те са потомци на самураите с всичко, което произтича от този произход.

Кимнах. След установяването на периода Мейджи през 1868-ма самураите се подчиняваха само на императора, за когото се смяташе, че произхожда от боговете, връзка, осигуряваща невероятен статут.

— Тогава военната система ги е поставила начело на индустриалната икономика — продължи събеседникът ми. — Американската окупация запази тази система, за да може Америка да управлява чрез бюрокрацията, вместо с изборни политици. Всичко това доведе до нарастване на престижа и властта им.

— Винаги съм казвал, че властта на бюрократите в Япония е своеобразен тоталитаризъм.

— Така е. Но се отличава с това, че няма Голям брат. По-скоро самата структура функционира като Голям брат.

— Точно това искам да кажа. Какво ще спечелиш, като защитаваш шепа избрани политици?

— Засега не много. Днес политиците действат главно като посредници между бюрократите и гласоподавателите. Тяхната задача е да осигурят на избирателите си най-голямото възможно парче от баницата, която контролират бюрократите.

— Като лобистите в Съединените щати.

— Да. Но политиците се избират. Бюрократите — не. Това означава, че гласоподавателите упражняват теоретичен контрол. Ако избираха политиците с условие да обуздаят бюрокрацията, бюрократите щяха да се поддадат, защото властта им е функция на техния престиж, и да се противопоставят на явен политически консенсус означава да рискуват този престиж.

Не отговорих. Разбирах го, макар да подозирах, че дългосрочността на плановете му в крайна сметка ще ги направи безплодни.

Няколко минути вървяхме в мълчание. После Тацу спря и се обърна към мен.

— Искам да си поговориш с началника на оперативното бюро Бидъл.

— С удоволствие — отвърнах. — Канезаки смята, че Бидъл се е изненадал от вестта за смъртта на Хари, обаче ми се ще да се уверя в това. Проблемът е как да стигна до него.

— Името на началника на оперативното бюро на ЦРУ се съобщава на японското правителство. Много негови движения не са тайна за Кейсацу-чо. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади снимка. Видях около четирийсет и пет годишен бял мъж с тясно лице и нос, късо подстригана пясъчноруса оредяваща коса и сини очи зад очила с рамки от черупка на костенурка.

— През уикендите господин Бидъл пие следобедния си чай в „Жарден дьо Лусен“, в Хараджуку — осведоми ме Тацу. — Сграда две. На „Брамс-но-комичи“.

— Човек на навика, а?

— Господин Бидъл явно смята, че рутината е полезна за ума.

— Възможно е — замислих се. — Но може да е вредна за тялото.

Тацу кимна утвърдително.

— Защо не го посетиш утре?

Погледнах го.

— Бих могъл.

 

 

Дълго вървях, след като се разделих с Тацу. Мислех за Мураками. Опитвах се да открия пресечните точки между неговото неустановено съществуване и по-конкретния свят наоколо. Нямаше много: доджото, „Дамаск Роуз“, може би Юкико. Знаех обаче, че известно време той ще стои далеч от тях, навярно задълго, също като мен. Освен това бях наясно, че ще играе същата игра срещу мен. Радвах се, че от негова гледна точка сериозните пресечни точки също няма да са много.

И все пак ми се щеше да задържа глока на Тацу. Обикновено не обичам да нося оръжие. Пистолетите са шумни и балистичните експертизи могат да свържат изстреляния от теб куршум с оръжието, което все още се намира у теб. Пък и ако в Япония те пипнат с огнестрелно оръжие, затворът не ти мърда. Ножовете не са много по-добри. Ножът оставя мръсотия, която може да те изцапа целия. И всяко ченге, което изобщо струва нещо, в която и да е страна, се отнася с всеки, заловен със скрит нож, дори да е малък, като с опасен заподозрян, изискващ извънредно внимание. Но докато Мураками беше на свобода и ме дебнеше, съотношението между риска и ползата от скритото оръжие донякъде се променяше.

Зачудих се дали Тацу ще измъкне нещо полезно от оня тип, чието коляно бях счупил. Съмнявах се. Мураками знаеше, че Тацу работи по тоя въпрос, и щеше да промени маршрутите си с оглед на информацията, която би могъл да разкрие под натиск арестуваният.

Юкико също можеше да знае нещо полезно. Мураками щеше да предвиди и това, но все пак си струваше да проверя. Особено след станалото с Хари интересът ми към нея вече не беше обвързан с интереса ми към нейния шеф.

Представих си я, дългата коса, надменната самоувереност. След смъртта на Хари сигурно вземаше предпазни мерки. Мураками можеше дори да я предупреди да внимава. Но тя не беше трудна мишена. Можех да се добера до нея. И ми се струваше, че знам как.

Отидох в един магазин за шпионски принадлежности в Шинджуку, за да купя някои неща, от които щях да имам нужда. Човек почти можеше да се изплаши от предлаганото на клиентите: безобективни фотоапарати и подслушватели за телефон. Лазерни оръжия и сълзотворен газ. Бормашини с диамантени свредла и шперцове. Всичко това „само за изследователски цели“, естествено. Задоволих се с тактическа палка в стила на тайните служби, парче черна стомана, което се сгъваше до двайсетина сантиметра и се разгъваше до шейсет и шест с едно движение на китката.

Следващата ми спирка беше магазин за спортни стоки, откъдето купих ролка здрава рибарска корда от моновлакно, бяла лепенка, ръкавици, вълнена шапка, наполеонки и брезентова торба. Третата спирка, дрогерия, ме снабди с евтин одеколон, пешкир за ръце, кутия цигари и кибрит. После се отбих в обществена тоалетна за незабелязано преобличане. След това в магазин за карнавално облекло — за перука и развалени изкуствени зъби. Накрая, в магазин за опаковъчни стоки, за двайсетметрова ролка прозрачен скоч. Шинджуку, напявах си като рекламна мелодия. За всичките ви нужди.

Отседнах в поредния бизнес хотел, този път в Уено, Нагласих будилника да звъни в полунощ и си легнах.

Когато будилникът ме събуди, нахлузих наполеонките под дрехите си и стегнах палката за китката си с двойна дължина лепенка. Намокрих пешкира и го изстисках, прибрах го при другите покупки в брезентовата торба и се запътих към станцията, където намерих уличен телефон. Все още пазех визитката, която бях взел при първото си посещение в „Дамаск Роуз“. Набрах телефона, написан на нея.

Отговори ми мъж. Можеше да е Червендалестия, обаче не бях сигурен.

— Хай, „Дамаск Роуз“ — каза той. Чух японска поп музика и си представих танцьорките на двата подиума.

— Ало — обадих се аз на японски, като малко повиших глас, за да го преправя. — Бихте ли ми казали кой е там тая нощ?

Гласът изброи пет-шест имена. Сред тях беше Наоми. И Юкико.

— Чудесно, Всички ли са там до три?

— Хай, со десу. — Да, точно така.

— Чудесно — повторих. — Тогава доскоро.

Затворих.

Хванах такси до Шибуя, после направих пешеходна ПН до Минами-Аояма. Бях намерил адреса на Юкико, когато ги проверявах с Наоми в Осака, и сега лесно открих жилищния й блок. Главният вход се намираше отпред. Отстрани имаше подземен гараж, достъпен само през метална решетка, отваряща се с магнитно четящо устройство. Нямаше други входове.

Замислих се за бялото й беемве. Ако допуснех, че онази вечер, когато я бях видял с него, не е изключение, това беше обичайното й превозно средство. Тази нощ нямаше да ходи у Хари и за момента Мураками или щеше да е изчезнал, или да я е предупредил да стои настрани. Прецених, че има огромна вероятност да се прибере някъде след три.

Намерих една съседна сграда, отделена от нейния блок с дълга тясна уличка. Навлязох в сенките и отворих торбата. Извадих одеколона и обилно намазах ноздрите си. После скрих торбата там и излязох на недалечната „Ропонги“.

Не ми трябваше много време, за да открия един бездомник, който ми се стори с нужния ръст. Седеше на тухла в сянката на една от въздушните линии на метрото на „Ропонги дори“ до къщичка от кашони и брезент. Носеше огромни кафяви панталони, здраво стегнати с изтъркан колан, мръсна карирана риза и оръфан плетен пуловер, който преди две поколения можеше и да е бил червен.

Приближих се до него.

— Фуку о кокан сите куренаи ка? — попитах и посочих към гърдите си. Искаш ли да си разменим дрехите?

Бездомникът дълго ме зяпа, като че ли съм смахнат.

— Нандате? — попита. Какви ги говориш, по дяволите?

— Сериозно — отвърнах на японски. — Открива ти се уникална възможност.

Съблякох найлоновия анорак, който носех, и му го подадох. Мъжът то взе с малко недоверчиво изражение, после безмълвно започна да смъква дрипите си.

След две минути се бях пременил в неговите дрехи. Въпреки огромното количество одеколон вонята беше отвратителна. Благодарих му и се запътих обратно към Аояма.

Когато се върнах на уличката, нахлузих перуката и я закрепих с вълнената шапка, после налапах изкуствените зъби. Запалих цигара, оставих я да догори и натърках лицето си със смес от пепел и плюнка. Драснах клечка кибрит и набързо се погледнах в зъболекарското огледалце, което носех на връзката си ключове. Едва се познах и се захилих с гнилите си зъби.

Нахлузих ръкавиците и отидох при гаража на блока на Юкико. Взех рибарската корда и скоча, обаче оставих торбата и останалото й съдържание. Точно над решетката имаше охранителна камера. Заобиколих я отдалече и се приближих отново откъм отсрещната страна. Ъгълът на блока се подаваше няколко сантиметра навън, явно от естетически съображения. Клекнах ниско и използвах това архитектурно решение, за да се скрия, доколкото мога. Повечето хора нямаше да ме забележат, спирайки или потегляйки с автомобил. Ако някой ме видеше, щеше да ме вземе просто за бездомник, навярно пиян и изгубил съзнание. Облеклото ми гарантираше, че едва ли някой ще се обади на полицията. Ако все пак ченгетата дойдеха да проверят, видът и вонята ми щяха да са достатъчни, за да ме натирят да се махам и да оставят нещата така.

Беше късно и малко хора влизаха или излизаха. След близо час чух шума, който чаках: кола, завиваща по отбивката.

Чух я да спира пред вратата с включен двигател. Представих си как шофьорът смъква прозореца и пъха магнитната карта в четящото устройство. След миг се разнесе механичният вой на вдигащата се врата. Преброих десет секунди, преди звукът да заглъхне. Чух колата да потегля напред.

Механичният вой отново започна. Преброих до пет, защото предполагах, че с помощта на земното привличане вратата ще се спусне по-бързо. После се хвърлих към нея, проснах се по хълбок и се претърколих отдолу.

Легнал по гръб, за да остана невидим, повдигнах глава и се огледах. Основата на сградата имаше форма на голям правоъгълник. Пред всяка от четирите стени имаше по един ред паркирани коли и два двойни реда по дължина в средата. Току-що пристигналата кола спря в един от средните редове. Надигнах се, приклекнах и се скрих зад най-близкия автомобил.

Асансьорите и една врата с надпис „Стълбище“ бяха в отсрещния край на правоъгълника, срещу решетката, през която току-що бях влязъл. От новопоявилата се кола слезе жена, отиде при асансьорите и натисна бутона. След секунда вратата се отвори. Тя влезе и вратата се затвори след нея.

Огледах се. През няколко метра имаше бетонни носещи стълбове. Нямаше рампи, затова разбрах, че гаражът е едноетажен. Ако се съдеше по големината и разположението му, явно обслужваше само обитателите на блока.

При идеални обстоятелства щях да се приближа до Юкико в момента на слизането й от колата. Само че не знаех кое е нейното място и тя можеше да види приближаването ми, ако се намирах прекалено далеч. Единственото място за засада бяха асансьорите. Реших да я устроя там.

Потърсих с поглед камери. Единствената, която забелязах, беше голяма двойна кабелна система, монтирана на тавана точно пред асансьорите, едната камера, насочена към тях, другата — към гаража. Освен някои много сложни системи, при които картината се следи на живо от охраната, охранителните камери обикновено записват на касети, които се презаписват на едно денонощие, освен при инциденти, когато се налага да запазят записа. В жилищни блокове като този спокойно можех да се обзаложа, че никой не наблюдава гаража в момента. Но на другия ден със сигурност щяха да проверят записа. Радвах се, че съм дегизиран така.

Пред асансьорите бе монтирана предпазна релса с подковообразна форма, с три отвора за пешеходци. Явно целеше да принуди обитателите на блока да използват отделен товарен асансьор за внасяне и изнасяне на обемисти предмети от сградата. Аз щях да я използвам за нещо по-полезно.

Извадих рибарската корда и я завързах на равнището на коленете за горния ляв край на подковата. После опънах прозрачната нишка по пода около долните краища и горния десен край, така че да мине покрай всички отвори. Леко я залепих за пода със скоч и отидох до най-близкия стълб, като пътьом я пуснах.

Приклекнах, извадих връзката с ключове и използвах един от тях, за да прережа кордата. Пъхнах ролката и скоча в един от джобовете на панталона си и увих излишната корда на облечената си в ръкавица длан. Изправих се и насочих зъболекарското огледало така, че да виждам вратата на гаража, без да се налага да се показвам иззад стълба.

Чаках там около час. На два пъти чух вратата да се отваря и проверих с огледалото. Първия път беше син сааб. Втория — черен нисан. Третата кола бе бяла. Беемве.

Сърцето ми се разтуптя. Бавно си поех дъх и стиснах края на рибарската корда.

Чух, че колата се приближава. Спря само на няколко метра от мен. Имаше хубаво място. Сигурно плащаше повече за него.

Вратата се отвори и затръшна. След това се разнесе изпиукването на автоматичните ключалки. С помощта на огледалцето се уверих, че е Юкико и че е сама. Точно както очаквах.

Носеше черно палто и обувки с високи токчета. През шията и едното й рамо висеше чантичка. Не беше идеалното облекло за отпор или маневриране, обаче изглеждаше добре.

Видях, че в дясната си ръка стиска флакон. Предположих, че е лютив газ. Жена, късно нощем, в гараж — може би в това нямаше нищо необичайно за нея, обаче имах чувството, че си мисли за Хари и мен. Хубаво.

Вървеше бързо. Наблюдавах я, докато се приближи до металната релса. Дъхът ми влизаше и излизаше от устата на безшумни плитки глътки. Едно, Две, Три.

Рязко дръпнах кордата. Тя се откъсна от задържащия я скоч на равнището на глезените и чух изненадания вик на препъналата се в нея Юкико. Може би щеше да запази равновесие, обаче високите стилни токчета бяха на моя страна. Излязох иззад стълба тъкмо навреме, за да я видя как се просва на земята.

Пъхнах ключовете в джоба на панталона си и се втурнах зад нея. Когато стигнах, тя се бе изправила на четири крака. Все още стискаше флакончето в ръка. Стъпих върху китката й и момичето извика. Наведох се и грабнах флакона от пръстите й. Хвърлих му поглед — олеорезин капсикум, седемнайсет процента. Лютив газ. Истинската стока. Прибрах го в джоба си и я повлякох към най-близката кола, далеч от камерите.

Опрях я с гръб на предната дясна врата. Изглеждаше уплашена, но не забелязах очите й да издават, че ме е познала. Като се имаше предвид дегизировката ми, спокойно можеше да си мисли, че съм крадец или изнасилвач.

— Не ме ли помниш, Юкико? — попитах я. — Запознахме се в „Дамаск Роуз“. Аз съм приятел на Хари. Бях негов приятел.

Челото й се сбърчи за миг, докато се опитваше да съвмести свидетелствата на очите и ушите си. После разбра. Устата й зейна, ала не се разнесе звук.

— Къде мога да намеря Мураками?

Тя затвори уста. Дишаше бързо през носа си, ала иначе успяваше да потисне всички видими признаци на страх. Почти се възхитих на самообладанието й.

— Ако искаш да останеш жива, ще ми отговориш.

Юкико се вторачи в мен, но не каза нищо.

Забих юмрук в корема й. Ударът беше достатъчно силен, за да я заболи, ала не чак да й нанесе сериозна травма. Целта ми бе да може да говори. Тя ахна и се преви.

— Следващият ще бъде насочен към красивото ти лице — предупредих я. — Когато свърша с носа, зъбите и очите ти, дните ти на танцьорка ще са свършили. Сега искам да знам едно нещо. Кой го уби? Ти ли беше или Мураками?

Не ми пукаше какво ще отговори. Определено нямаше да повярвам на думите й. Но исках да й дам възможност да се опита да се оправдае, да повярва, че ще я оставя жива, ако ми каже къде мога да открия шефа й.

— Беше… беше той — промълви момичето.

— Добре. Сега ми кажи къде мога да го открия.

— Не знам.

— По-добре измисли нещо.

— Трудно е да го намери човек. Не знам как да се свържа с него. Просто понякога се появява в клуба.

Тя хвърли поглед зад мен, към вратата на гаража. Поклатих глава.

— Знам какво си мислиш. Че ако просто издържиш достатъчно дълго да се появи друга кола, аз ще трябва да избягам и да те оставя тук. Или че някой ще види на камерите какво става и веднага ще пристигне. Но ще се случи обратното. Ако някой се появи и ти още не си ми казала каквото искам, ще те убия. А сега, къде е той?

Юкико поклати глава.

— Времето ни изтича — осведомих я. — Ще ти дам още една възможност. Говори и ще останеш жива. Ако мълчиш, ще умреш. Още тук.

Тя стисна зъби и впери очи в мен.

По дяволите, издържлива беше. Би трябвало да го знам, след като я бях видял как се държи със своя взривоопасен шеф.

— Добре — казах. — Печелиш.

Забих нов юмрук в корема й, този път достатъчно силно, за да й нанеса травма. Тя се преви с остро поемане на дъх. Минах зад нея, хванах главата й с едната си облечена в ръкавица ръка и брадичката й с другата и й строших врата. Беше мъртва още преди да падне на пода.

Никога не бях правил такова нещо с жена. За миг си спомних някои от нещата, които бях казал на Наоми за покваряването, спомних си думите на Мидори за изкуплението. Но освен хладнокръвното отбелязване на сравнителната лекота на действието, поради по-леката мускулна маса, не изпитах нищо.

— Предай много здраве на Хари — вдигнах чантичката й, за да изглежда като жертва на случаен грабеж, прибрах кордата и лепенката и се качих по стълбището на първия етаж. Излязох през главния вход, като вървях с наведена глава, за да избегна камерата. Шмугнах се зад ъгъла в уличката, там смъкнах шапката и перуката, изплюх изкуствените зъби и изтрих пепелта от лицето си с мокрия пешкир. Съблякох дрипите на бездомника и наполеонките и нахлузих дрехите, които бях купил, после напъхах всичко в торбата. Мислено проверих списъка на съдържанието й, за да съм сигурен, че не съм забравил нещо, и огледах земята наоколо. Всичко беше наред. Дълбоко си поех дъх и излязох на „Аояма-дори“.

Когато се отдалечих на няколко преки, спрях под една улична лампа и бързо прерових чантичката й. Нямаше нищо интересно.

Вървях по „Ропонги-дори“, докато открих подходяща колония бездомници. Оставих сака и чантичката до тях и продължих нататък, като пътьом смъкнах и пуснах на земята ръкавиците. Щях да се отърва от зъбите другаде. По тях имаше моя ДНК, а те не бяха от нещата, които вечно подвижните токийски популации от бездомници щяха да погълнат и следователно да дезинфекцират.

Отбих по странична уличка и пръснах с флакона лютив газ, за да се уверя, че работи. Реших да го задържа. Когато Мураками научеше за Юкико, може би щях да имам нужда от допълнителна защита.