Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (2)

2.

Напуснах района пеш по малките безлюдни улички на Ропонги и Акасака. Непосветените биха решили, че искам да мина напряко, но криволиченето всъщност имаше за цел преследвачите (ако имаше такива) да се разкрият в опита си да ме настигнат. С няколко добре обмислени изключения всичките ми действия не се различаваха от обичайното поведение на пешеходец. Ако ме следят, защото някоя организация проявява интерес, ала още не е успяла да потвърди самоличността ми, няма да се издам, като се държа по-различно от обикновените граждани.

След около половин час се уверих, че подире ми няма опашка, и забавих крачка. Установих, че почти без да го съзнавам, описвам широк полукръг обратно на часовниковата стрелка, който ме водеше към Аояма Бочи, огромното гробище, разположено като триъгълна зелена лепенка в центъра на модерните западни квартали на града.

В северния край на „Ропонги-дори“ подминах група бездомници, разположили там кашоните си за нощуване — в известен смисъл техният живот беше също толкова самотен и анонимен, колкото и моят. Оставих наблизо спортния сак. Знаех, че сакът, екипът и щангистките ръкавици бързо ще бъдат поделени между мършавите и безпътни призраци наоколо. След ден-два или може би след няколко часа нямаше да остане и следа от изхвърлените веществени доказателства за моя последен удар, просто поредната безименна и безцветна вещ сред безименни и безцветни души, останки от самота и отчаяние, каквито от време на време попадат в колективната сляпа зона на Токио и оттам потъват в забвение.

Освободен от товара си, продължих нататък, тоя път заобикаляйки на изток. Под един надлез в Ногизака, северно от „Ропонги-дори“, видях петима-шестима чинпира с лъскави кожени костюми, клекнали в плътен полукръг до паркираните си на тротоара аеродинамични мотоциклети. Откъслеци от разговора им кънтяха заради бетонната стена вдясно от мен — думите не се разбираха, обаче интонацията беше отсечена като зигзаговидните мълнии, украсяващи ауспусите на техните машини. Сигурно бяха надрусани с какусейзай, метамфетамин, станал предпочитаната японска дрога, след като държавата го беше раздавала на войниците и работниците по време на Втората световна война. Тези чинпира несъмнено бяха едновременно снабдители и консуматори на наркотика. Чакаха дрогата да затрепти в мускулите и мозъците им, да стане достатъчно късно, а нощта — по-съблазнително тъмна, преди да изпълзят от своето бетонно леговище и да последват неоновия зов на Ропонги.

Видях, че ме забелязаха, самотна фигура, приближаваща се от южния край на тесния тунел. Помислих си дали да не прекося улицата, обаче една метална преграда изключваше тази маневра. Или просто да се върна и да мина по друг път. След като не го направих, едва ли вече можех да отрека, че наистина се насочвам към гробището.

Когато стигнах на три-четири метра от групата, единият се изправи. Другите продължиха да клечат и да ме наблюдават, очаквайки да се позабавляват.

С един поглед установих липсата на охранителни камери, от които всяка година монтираха все повече и повече по улиците и подлезите. Понякога ми се налага да се боря с усещането, че ги поставят заради мен.

— Ои — извика изправилият се. Ей.

За миг се озърнах през рамо, за да се уверя, че никой няма да види какво ще направя, ако тия идиоти ми се изпречат на пътя.

Без да променям ритъма на крачката си, нито посоката, аз се втренчих в очите на чинпира с каменно лице. С поглед му дадох да разбере, че нито ме е страх, нито си търся белята, но ако смята с мен да си осигури някакво развлечение, ще е най-разумно да го търси другаде.

Повечето хора, особено онези, поне малко запознати с насилието, разбират от такива сигнали и може да се очаква, че ще реагират правилно, за да увеличат шансовете си за оцеляване. Само че тоя тип беше или прекалено тъп, или прекалено надрусан с какусейзай. А може да бе изтълкувал погрешно озъртането ми назад като признак на страх. Така или иначе, той не обърна внимание на предупреждението ми и застана пред мен.

Познавах процедурата: проверяваше ме дали ставам за жертва. Дали щях да допусна да ме изтика на платното, където да попадна под гумите на профучаващите коли? Дали щях да се уплаша? Тогава щеше да се увери, че съм лесна мишена, и действията му да ескалират до истинско насилие.

Обаче аз предпочитам моята реакция да е неочаквана. Като го оставих от дясната си страна, пристъпих край него с левия си крак и непосредствено след това стрелнах десния напред, а след това мигновено замахнах назад с него, за да го посека през краката и да изгуби опора, с осото-гари, една от най-основните и резултатни хватки в джудото. Същевременно се завъртях обратно на часовниковата стрелка и забих дясната си ръка в шията му, повличайки горната половина на тялото му в обратната посока. За миг той увисна хоризонтално във въздуха. Сетне се стовари на тротоара. В последния момент го дръпнах за яката, така че главата му да не се удари прекалено силно. Не исках смъртни случаи. Те привличаха прекалено голямо внимание.

Схватката приключи за по-малко от две секунди. Изправих се и продължих по пътя си, вперил очи напред, но наострил уши за шум от преследване.

Не се чу нищо и когато разстоянието се увеличи, си позволих да се подсмихна. Не обичам побойници — те заемаха прекалено голяма част от детството ми от двете страни на Тихия океан — и имах чувството, че ще мине доста време докато на тия чинпира пак им се прище да оспорят нечие право на минаване по тротоара.

Продължих нататък, завих наляво източно от гробището, после надясно по „Гайениши-дори“, възползвах се от предимството на завоя, както винаги правя автоматично, за да обходя с поглед района зад себе си, привидно озъртайки се за уличното движение. Сега гробището ми се падаше отдясно, само че от тази страна на улицата нямаше тротоар, затова останах отляво, докато стигнах до висок надлез с каменни стъпала, свързващ зелената площ на мъртвите с живия град навън. Дълго стоях до стъпалата и се оглеждах наоколо. Накрая реших, че импулсът, на който едва не се бях поддал, е смехотворен, до подобен извод многократно бях стигал в миналото. Обърнах се и бавно закрачих по обратния път.

Както винаги след свършена работа имах потребност да бъда сред хора, да намеря някаква утеха в илюзията, че съм част от обществото, в което се движа. Няколко метра по-нататък се намираше ресторант „Монсуун“, където влязох да се насладя на югоизточноазиатската кухня и болкоуспокояващите звуци на чуждите разговори.

Избрах място по-назад от отворената фасада на ресторанта, с лице към улицата и входа, и си поръчах простичка вечеря от оризово фиде със зеленчуци. Въпреки че беше късно, повечето маси бяха заети. Вляво май имаше малък служебен банкет: неколцина младежи с разхлабени вратовръзки и еднакви морскосини костюми и две жени, по-стилно облечени от своите сътрапезници, спокойно приемащи традиционната японска роля на жените да поднасят храна, наливат напитки и поддържат разговора. Зад тях самотна двойка, гимназисти или студенти, наведени един към друг, се държаха за ръце през масата. Момчето говореше с вдигнати вежди, като че ли предлагаше нещо, а момичето се смееше и отрицателно клатеше глава. От другата страна група възрастни американци, облечени по-небрежно от другите клиенти, разговаряха тихо. Кожата им леко лъщеше на светлината на настолните лампи.

Чувствах се почти нереално отново да съм в ресторант или бар след свършена работа. Мислите ми започваха да блуждаят, обземаше ме облекчение след прилива на адреналин. Усещанията не бяха нови, обаче обстановката ги правеше странни, като познат делови костюм, облечен за погребение.

Бях възнамерявал да приключа с всичко, след като си разчистя сметките с Холцър, покойния шеф на оперативното бюро на ЦРУ в Токио. Бях провалил прикритието си и не за пръв път трябваше наново да изградя самоличността си. Може би в Щатите, на западното крайбрежие, в Сан Франциско, някъде, където има многобройно азиатско население. Създаването на нова самоличност в Америка без дълго градена основа в Япония щеше да е трудно. Пък и ако от ЦРУ, искаха да си отмъстят за Холцър, по-лесно можеха да ме открият на своя територия. Оставането ми в Япония означаваше, че ще трябва да се задоволя с Тацу, но неговият интерес към мен нямаше нищо общо с отмъщение, затова прецених, че той ще е по-малката опасност.

Тази мисъл ме накара да се усмихна. Макар че вероятността да бъда приспан от някой извадил късмет наемник на ЦРУ е далеч по-голяма, опасността, която представлява за мен Тацу, е доста по-коварна.

Той ме беше открил чак в Осака, втория по големина метрополис в Япония, където бях отишъл след изчезването си от Токио. Бях се настанил в един небостъргач в комплекса Белфа, в Миякоджима, северозападната част на града. В Белфа живееха много прехвърлени от фирмите си служители и един новопристигнал нямаше да привлече излишно внимание. Блокът се обитаваше главно от семейства с малки деца, хора, които внимават за съседите си и чието присъствие затруднява организирането на наблюдение или успешна засада.

Отначало Токио ми липсваше — бях живял там двайсет години, и с разочарование се озовах в град, който средният жител на столицата автоматично ще отмине с презрение като затънтено място. Осака обаче ми хареса. Макар да се смята, че не е толкова изтънчена и космополитна, нейната атмосфера не е престорена. За разлика от Токио, който като финансов, културен й политически център има толкова мощна сила на притегляне, че понякога градът се пръска от самодоволство, даже от солипсизъм, Осака непрекъснато се сравнява с други места, на първо място със своята братовчедка на североизток, и естествено, излиза победителка по отношение на кулинария, финансова проницателност и обикновена човешка доброта. Намирах нещо мило в тая агресивна, едностранно обявена надпревара за първенство. Може и да нямаме изтънчени, разбирай упадъчни, обноски или най-могъщите, разбирай корумпирани, политически организации, сякаш заявява Осака на Токио, който изобщо не я слуша, обаче имаме по-голямо сърце. След време започнах да се питам дали наистина не е така.

Една вечер на път за „Оувърсийс“, джаз клуб в Хонмачи, който ми беше харесал, забелязах, че Тацу ме следи. Въпреки че не се издадох, веднага го познах. Той е набит и когато ходи, върти рамене и човек не може да не му обърне внимание. Ако ме следеше някой друг, щях да му устроя засада и при възможност да го разпитам. Ако не, щях да го очистя.

Но щом подире ми вървеше самият Тацу, знаех, че не ме заплашва непосредствена опасност. Като шеф на отдел в Кейсацу-чо, японското ФБР, той лесно би могъл да ме ликвидира, ако искаше. По дяволите, казах си. Тази вечер свиреше Акико Грейс, млада пианистка, взривила японския джаз свят с дебютния си диск „От Ню Йорк“, и исках да я гледам. Ако Тацу имаше желание да се присъедини към мен, можеше да заповяда.

Той се появи по средата на второто изпълнение. Грейс свиреше „Тази сутрин“, меланхолично парче от „Манхатънска история“, втория й диск. Видях го да спира на входа и да оглежда масите в дъното. Понечих да му дам знак, обаче той знаеше къде да ме търси.

Проправи си път до моята маса и се настани до мен, като че ли срещата ни беше най-естественото нещо на света. Както обикновено, носеше тъмен костюм, мрачен като закъсняло обяснение. Кимна ми за поздрав. Отвърнах му и продължих да гледам Грейс.

Тя седеше с гръб към нас. Носеше рокля с пайети без ръкави, която хвърляше отблясъци под студените сини прожектори като светкавици в нощта. Докато я гледах, си помислих за Мидори, колкото като сравнение, толкова и като контраст. Свиренето на Грейс беше по-непосредствено, с повече неопределеност, с по-лъкатушни подходи към пианото и стилът й изобщо ми се струваше по-мек, по-съзерцателен. Когато набереше инерция с парчета като „Пълс Фикшън“ и „Диланси Стрийт Блус“ обаче, тя придобиваше същото излъчване, сякаш обладана от инструмента, като че ли пианото беше демон, а Грейс — негова въодушевена стенографка.

Спомних си как гледах изпълнението на Мидори, застанал в сенките на „Вилидж Вангард“ в Ню Йорк, знаейки, че я виждам за последен път. Оттогава присъствах на изявите и на други пианистки. Винаги изпитвах тъжно удоволствие, все едно се любех с красива жена, ала не с онази, която обичам.

Изпълнението свърши и Грейс напусна сцената заедно със своето трио. Публиката не преставаше да ги аплодира, докато не излязоха на бис с „Беадша Суинг“ на Телониъс Мънк. Тацу сигурно беше разочарован. Едва ли бе дошъл да слуша джаз.

След биса Грейс отиде на бара. Хората започнаха да се тълпят около нея и дай изказват възхищението си, може би да й искат автограф върху дисковете, които си носеха, после продължаваха с онова, което им готвеше нощта.

Когато и нашите съседи се отдалечиха, Тацу се обърна към мен.

— Да си пенсионер, не ти отива, Рейн-сан — с присъщия си сух глас ми рече той. — Прави те мек. По времето, когато работеше, нямаше да успея да те проследя толкова лесно.

Тацу рядко си губи времето с официалности. Знае, че е редно, но просто не може да се насили. Това е една от чертите му, които винаги, съм харесвал.

— Мислех, че ти искаш да се оттегля — Отвърнах.

— Да прекъснеш връзките си с Ямаото и неговата организация, да. Но после си казах, че не е зле да използваме възможността да поработим заедно. Ти разбираш от моята работа.

Говореше за вечната си борба с японската корупция, зад голяма част от която стоеше неговият стар враг Ямаото Тоши, политик и кукловод, човекът, покварил Холцър, който за известно време беше и мой невидим работодател.

— Съжалявам, Тацу. Може би и Ямаото, и ЦРУ ме издирват. Положението ми е доста напечено. Няма да съм ти от полза.

— Обеща ми да се свържеш с мен.

— Отказах се.

Той кимна отсечено и попита:

— Знаеш ли, че само няколко дни след предишната ни среща Уилям Холцър е умрял от инфаркт на паркинга на един хотел във Вирджиния?

Спомних си как Холцър произнесе думите: „Аз бях провокаторът… аз бях провокаторът…“, когато мислеше, че ще умра. Как ме прати срещу моя кръвен брат Лудия Джейк във Виетнам и колко злорадстваше.

— Защо питаш? — подхвърлих небрежно.

— Неговата смърт доста изненада познатите му от средите на разузнаването — без да обръща внимание на въпроса ми, продължи Тацу. — Холцър беше едва петдесетинагодишен и поддържаше форма.

Не достатъчно добра форма, за да издържи на триста и шейсет джаула от приспособен дефибрилатор, помислих си.

— Това само идва да ти покаже, че трябва да се грижиш за себе си — отвърнах и отпих глътка от дванайсетгодишния далмор в чашата ми. — Аз самият пия детски аспирин веднъж дневно. Преди няколко години четох една статия в „Асахи Шимбун“. Предполага се, че аспиринът рязко снижава вероятността от сърдечно-съдови заболявания.

Тацу помълча, после сви рамене.

— Той не беше добър човек.

Може би искаше да ми каже, че знае кой е очистил Холцър, обаче не му пука? В такъв случай, какво щеше да поиска в замяна?

— Откъде научи за смъртта му? — попитах.

Събеседникът ми заби поглед в масата, после пак се втренчи в мен.

— Едни колеги на господин Холцър от бюрото на ЦРУ в Токио се свързаха със столичната полиция. Не ги смущаваше толкова самата смърт, колкото как е настъпила. Явно смятат, че ти си го убил.

Не отговорих.

— Искаха помощ от столичната полиция, за да те открият — продължи Тацу. — Моите началници ми наредиха да им окажа пълно съдействие.

— Защо идват при теб за помощ?

— Подозирам, че Управлението е получило задача да се опита да премахне корупцията, която парализира икономиката на Япония. Съединените щати са загрижени — ако положението се влоши, японската финансова система ще се срине. Ще последва верижна реакция и глобална рецесия.

Разбирах интереса на Чичо Сам. Всеки знае, че политиците се стремят на първо място да осигурят своя дял от печалбите от обществени поръчки и рушветите на якудза, а не да възраждат една умираща икономика. Миризмата на гнилоч се усещаше отдалеч.

Отново надигнах уискито.

— Защо се интересуват от мен?

Той сви рамене.

— Възможно е да търсят възмездие. Или пък във връзка с някаква антикорупционна акция. В края на краищата, Холцър е пращал доклади, в които те посочва като автор на „естествената смърт“ на множество японски тайни агенти и реформатори.

Точно в стила на Холцър, помислих си. Приписва си заслугите за сведенията, а използва информацията за собствените си цели. Спомних си как изглеждаше, когато го оставих отпуснат и безжизнен във взетата под наем кола на оня паркинг във Вирджиния, и се усмихнах.

— Не изглеждаш кой знае колко загрижен — отбеляза Тацу.

Свих рамене.

— Естествено, че съм загрижен. Какво им каза?

— Че доколкото знам, си мъртъв.

Хайде, почва се.

— Много мило от твоя страна.

Той се подсмихна и зърнах частица от онова лукаво, потайно дяволче, което толкова много ми харесваше във Виетнам — бяха го пратили там от службата, предшестваща създаването на Кейсацу-чо.

— Не чак толкова. В края на краищата, ние сме стари приятели. Приятелите от време на време трябва да си помагат, не си ли съгласен?

Знаеше, че съм му длъжник. Бях му длъжник, дори само защото ме беше пуснал, след като направих засада на Холцър пред военноморската база в Йокосука, въпреки че преди това дълги години се бе опитвал да се докопа до мен. Сега ме укриваше от Управлението, за което също му бях длъжник.

Чувството ми на благодарност беше само част от играта. Имаше и скрита заплаха. Тацу обаче изпитваше слабост към мен, и тя му пречеше да бъде прекалено прям. Иначе щеше да прескочи тия глупости със старите приятели и просто да ми каже, че ако не му съдействам, ще пошушне сегашното ми име и адрес на моите отдавнашни познайници от Централата за Религиозно Убеждение. Съвсем лесно можеше да го стори.

— Мислех, че ти искаше да се оттегля — промърморих, макар да знаех, че вече съм изгубил.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади кафяв плик. Остави го на масата помежду ни.

— Това е извънредно важна работа, Рейн-сан. Нямаше да те моля за услуга, ако не беше така.

Знаех какво ще намеря в плика. Име. Снимка. Служебен и домашен адрес. Известни слабости. Изискването за „естествена смърт“ щеше да се подразбира или да ми бъде съобщено устно.

Не понечих да докосна плика.

— Искам още нещо от теб, преди да се съглася с каквото и да било — предупредих го.

Тацу ме погледна.

— Искаш да знаеш как съм те открил.

— Точно така.

Той въздъхна.

— Ако споделя с теб тази информация, какво ще ти попречи пак да изчезнеш?

— Сигурно нищо. От друга страна, ако не ми кажеш, няма да приема. От теб зависи.

Събеседникът ми не бързаше да отговори, като че ли претегляше плюсовете и минусите, той обаче винаги мисли няколко хода напред и знаех, че вече е предвидил условието ми. Колебанието беше театър и трябваше да ме убеди, че съм спечелил ценна отстъпка.

— От митническата служба — накрая съобщи Тацу.

Не бях особено изненадан. Знаех, че има известен риск той да научи за смъртта на Холцър и да предположи, че зад нея стоя аз, а досети ли се за това, ще успее да проследи движението ми през няколкото дни — по-малко от седмица — от последната ни среща в Токио до смъртта на Холцър край Вашингтон. Обаче трябваше да убия Холцър и бях готов да платя цената за това. Сега Тацу просто ми носеше сметката.

Не казах нищо и след известно мълчание той продължи:

— На трийсети октомври миналата година човек на име Фудживара Джуничи е излетял от Токио за Сан Франциско. Няма данни да се е върнал в Япония. Логичното заключение е, че е останал в Съединените щати.

В известен смисъл наистина беше така. Фудживара Джуничи е моето японско рождено име. Когато научих, че Холцър и ЦРУ са открили къде живея в Токио, разбрах, че повече не мога да го използвам. Бях отишъл в Щатите да убия. Холцър с паспорта на Фудживара и после го бях пенсионирал, завръщайки се в Япония под друга самоличност, която предварително бях подготвил за такива непредвидени обстоятелства. Надявах се, че ако някой ме търси, тази лъжлива следа ще го заблуди, че съм останал в Америка. Повечето хора щяха да решат така. Не и Тацу обаче.

— Някак си не те виждах да живееш в Щатите — рече той. — Струваше ми се, че се чувстваш… добре в Япония. Не вярвах, че си готов да заминеш.

— Има нещо такова.

Събеседникът ми сви рамене.

— Запитах се какво би направил старият ми приятел, ако всъщност не е напуснал Япония, а само иска другите да си мислят така? Би се върнал в страната под друго име. Би се преместил в друг град, защото е станал прекалено известен в Токио.

Той замълча за миг. Щеше да опита номера на врачката — да демонстрира привидна готовност да съобщи информация, докато всъщност ловко я измъква, като опипва, преструвайки се, че разкрива сведения. До този момент Тацу ми излизаше само с предположения и общи факти, така че нямах намерение да запълня празнотите, като потвърдя или отрека каквото и да било.

— Сигурно би се преместил в друг град под същото име, с което е влязъл в страната — след малко прибави той.

Само че аз не бях използвал същото име. Връзката щеше да е прекалено очевидна и всеки логично мислещ следотърсач би я открил. Тацу явно не беше сигурен и както подозирах, само се надяваше да узнае нещо повече от моята реакция. Ако се подлъжех и потвърдях, че съм използвал същото име, той щеше да ми каже, че така е успял да ме открие, да избегне необходимостта да ми съобщи как всъщност го е направил и да остави слабото място непокътнато, навярно за да го използва пак по-късно.

Затова замълчах и си придадох леко отегчен вид.

Той ме наблюдаваше и ъгълчетата на устата му се повдигнаха нагоре в едва забележима усмивка. Така признаваше, че съм наясно какво прави, което означаваше, че е безсмислено да продължава и че вече ще премине по същество.

— Фукуока беше прекалено малка. Сапоро — прекалено далече. Нагоя — прекалено близо до Токио. Хирошима ми се струваше възможен избор, защото атмосферата е подходяща, обаче си казах, че районът на Кансай е по-вероятен, защото не е толкова далече от столицата, с която сигурно искаш да поддържаш известна връзка. Това означаваше Киото, може би Кобе. Но най-вероятно Осака.

— Защото…

Тацу сви рамене.

— Защото Осака е по-голяма, по-оживена, и предлага повече места да се скриеш. И има повече временно пребиваващи, така че един новопристигнал не привлича много внимание. Освен това знам, че обичаш джаз, а Осака е известна с клубовете си.

Може и да ми беше хрумвало, че Тацу ще се сети за клубовете. По време на периода Тайшо, от 1912 до 1926-а, джазът беше мигрирал от Шанхай в Кансай, западния район на Хонсю, главния остров на Япония, където се намира Осака. В развлекателните квартали Соемончо и Дотонбори са построени цял куп дансинги и клубове и джазът е завладял кафенетата навсякъде. Неговото наследство продължава да живее днес в заведения като „Мистър Кели“, „Оувърсийс“, „Роял Хорс“ и естествено, „Осака Блу Ноут“. Не можех да отрека, че наличието им е изиграло роля в решението ми.

Бях наясно, че по същите причини, които току-що бе изложил Тацу, Осака донякъде може би е предсказуем избор. Ала също така бях установил, че нямам желание да се откажа от предимствата на начина на живот, които щеше да ми позволи градът. Като по-млад щях автоматично да предпочета императивите на личната си безопасност пред такива луксове. Само че приоритетите ми се променяха с възрастта и това, освен всичко останало, беше ясен знак, че е време да напусна играта.

Та, както си ме познаваше, за Тацу не е било трудно да се досети, че съм в Осака. Но тази информация не бе достатъчна, за да ме открие.

— Внушително — заявих. — Само че не ми обясни как успя да ме намериш в град с почти девет милиона жители.

Той леко вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Разбирам желанието ти да узнаеш, Рейн-сан. И ще ти кажа. Но тази информация в никакъв случай не бива да излиза оттук, иначе ще пострада ефективността на столичната полиция в борбата с престъпността. Мога ли да ти имам доверие?

Въпросът и евентуалните разкрития, които щяха да го последват, целяха да ме убедят, че и аз мога да му имам доверие.

— Знаеш, че можеш.

Тацу кимна.

— През последните десетина години главните префектурни и окръжни управления самостоятелно инсталираха охранителни камери на различни обществени места, като станции на метрото и големи пешеходни артерии. Има убедителни доказателства, най-вече от опита във Великобритания, че такива камери ограничават престъпността.

— Виждал съм ги.

— Виждал си само някои. Не всички. Пък и самите камери не са важни. По-важното е какво стои зад тях. След събитията на единайсети септември в Съединените щати столичната полиция предприе мащабна инициатива да свърже мрежите от камери с централна база данни, снабдена с модерен софтуер за разпознаване на лица. Програмата разчита особености, които е трудно или даже невъзможно да бъдат скрити — например разстоянието между очите или точните ъгли на триъгълника, образуван от ъглите на очите и центъра на устата. Когато някоя камера регистрира съответствие със снимка от базата данни, до съответните власти автоматично се праща съобщение. Това, което по-рано беше главно психологически възпиращ фактор, сега е мощно средство за разследване и борба с престъпността.

Знаех за съществуването на софтуера, който ми описваше Тацу. Той се изпробваше на големите летища и стадиони, особено в Съединените щати, като средство за откриване и залавяне на известни терористи. Но бях чел, че предварителните експерименти са се оказали разочароващи. Или това просто беше дезинформация. Във всеки случай, нямах представа, че Япония е толкова напред в тази област.

— Камерите свързани ли са с Джукинет? — попитах.

— Възможно е — в присъщия си сух стил отвърна Тацу.

Джукинет, мощна програма за издирване и централизирана обработка на информация, беше задействана през август 2002-ра, навярно вдъхновена от инициативата за тотален контрол над информацията, подета от министерството на отбраната на САЩ. Джукинет поставя единадесетцифрен номер на всеки японски гражданин и го свързва с неговото име, пол, адрес и дата на раждане. Държавните представители твърдят, че нямало да се събират други сведения. Почти никой не им вярва и вече има злоупотреби.

Замислих се. Както бе отбелязал Тацу, ако се разчуеше, щеше да пострада ефикасността на мрежата от камери. Само че имаше още нещо.

— Нямаше ли протести срещу въвеждането на Джукинет? — попитах.

Той кимна.

— Имаше. Както може би знаеш, властите въведоха Джукинет, без да гласуват закон за личната информация. Закъснелите опити за това изобщо не бяха убедителни. В Сугина-мику са обявили бойкот. Хора, които не живеят в окръга, се опитват да се регистрират там, за да избегнат контрола на системата.

Сега разбирах защо властите взимат такива мерки, за да запазят в тайна връзката на Джукинет с мрежата от охранителни камери. В края на краищата, дори да знаеш за съществуването му, адски трудно можеш да избегнеш видеонаблюдението, затова опасността неволно да предупредят престъпниците беше само второстепенен проблем. Истинската опасност, от която несъмнено се страхуваха властите; бяха протестите, които със сигурност щяха да се надигнат, ако обществеността научеше, че обявените мащаби на системата всъщност са само върхът на айсберга. Ако охранителните камери бяха свързани с Джукинет, хората с основание щяха да си помислят, че са поставени под контрола на Големия брат.

— Не можете да обвинявате хората, че не вярват на властите по тоя въпрос — отбелязах. — Четох някъде, че миналата пролет министерството на отбраната е било уличено в създаване на база данни за граждани, изискали материали по силата на новия закон за свободата на информацията, включително сведения за техните политически възгледи.

Тацу ме погледна с тъжната си усмивка.

— Когато се разнесе тази новина, някой се опита да унищожи уликите.

— Четох за това. ЛДП не пробва ли да скрие доклада за случилото се?

Тоя път усмивката му ми се стори кисела.

— Естествено, представителите на Либерал-демократичната партия, замесени в опита за потулване на случая, са наказани. С глоба, удържана от заплатата.

— Виж, това вече ще ограничи бъдещите злоупотреби — изсмях се саркастично. — Особено след като знаеш, че са им бутнали два пъти повече, отколкото са им взели.

Тацу сви рамене.

— Като полицай одобрявам Джукинет и мрежите от камери, доколкото са средство в борбата с престъпността. Като гражданин ги намирам ужасяващи.

— Тогава защо ме накара да се закълна, че ще го пазя в тайна? Струва ми се, че имаме нужда тъкмо от изтичане на информация.

Той наклони глава встрани, като че ли се удивляваше как мога да разсъждавам толкова елементарно.

— Ако моментът за такова изтичане на информация не бъде внимателно избран, то ще се превърне в мощна, но хвърлена не където трябва бомба.

Намекваше, че е замислил нещо. Същевременно ме възпираше да го разпитвам.

— Значи ме откри с тази мрежа — върнах се на предишната тема.

— Да. Бях запазил снимките, които ти направихме в столичната полиция след ареста ти при инцидента пред военноморската база в Йокосука. Наредих да вкарат тези снимки в компютъра и мрежата започна да те издирва. Инструктирах техниците да съсредоточат първоначалните си усилия върху Осака. И все пак системата дава много лъжливи резултати, поради което операцията отне доста време и човешки ресурси. Търся те от близо година, Рейн-сан.

От думите му разбирах, че безпощадният технически напредък ще ме принуди да се върна към номадското си съществуване, което водех след Виетнам и преди да дойда в Япония. Тогава се скитах по света без самоличност, от една наемническа задача към следващата. Тази мисъл не ме зарадва. Бях си изтърпял наказанието за Лудия Джейк и нямах желание да го повтарям отново.

— Системата не е идеална — продължи той. — Например, има много дупки в мрежата и както споменах, прекалено много неточни, подвеждащи резултати. И все пак с времето успяхме да регистрираме някои особености в придвижването ти. Често присъствие в Миякоджима, например. Проверихме в местното окръжно управление за нови жилищни регистрации, пресяхме лъжливите следи и намерихме адреса ти. Накрая успяхме да те проследим и аз пристигнах в Осака, за да се срещна с теб.

— Защо просто не дойде в апартамента ми?

Тацу се усмихна.

— Човек винаги е най-уязвим на мястото, където живее, то е най-подходящо за засада. А не исках да те изненадам там, където се чувстваш най-уязвим. Прецених, че е по-безопасно да се приближа на неутрална територия, така дори ще можеш да наблюдаваш приближаването ми, нали?

Кимнах утвърдително. Ако си вероятна мишена за каквито и да било засади, лошите могат да те пипнат само там, където знаят, че ще бъдеш. С други думи, най-вероятно пред дома ти или в местоработата. Или някъде между тези две точки, на места, където са сигурни, че ще се появиш — например на единствения мост между дома и службата ти, нещо такова. И тъкмо на тези слаби места трябва най-усърдно да търсиш признаци за опасност.

— Е? — леко повдигна вежди той. — Видя ли ме?

Свих рамене.

— Да.

Тацу пак се усмихна.

— Знаех си.

— Можеше да ми се обадиш.

— Така поемах риск отново да изчезнеш, щом чуеш гласа ми.

— И това е вярно.

— Като цяло, смятам, че това беше най-правилният подход.

— Само че са участвали много хора. От твоята служба, сигурно и от ЦРУ.

Той можеше по някакъв начин да намекне, че отсъствието на мерки за безопасност е по моя вина, защото не съм се свързал с него, както бях обещал. Но това нямаше да е в неговия стил. Той си имаше своите интереси, аз си имах моите, и Тацу нямаше намерение да ме обвинява, че съм изчезнал, както не очакваше аз да го обвинявам, че ме е открил.

— Името ти изобщо не се е споменавало — осведоми ме събеседникът ми. — Само им дадох снимката ти. Техниците, които отговаряха за проверката на резултатите, не са запознати с причините за моя интерес към теб. За тях ти си просто един от множеството престъпници, издирвани от столичната полиция. Предприех и други стъпки, за да гарантирам сигурността ти, например дойдох сам тук и не съм информирал никого за действията си.

Това беше опасно признание от страна на Тацу. Ако беше вярно, спокойно можех да реша много от проблемите си просто като го очистя. Той пак демонстрираше, че ми има доверие и че в замяна аз също мога да му се доверя.

— Поел си много рискове — втренчих поглед в него.

— Винаги го правя — отвърна, без да отмести очи, Тацу.

Последва дълго мълчание.

— Никакви жени — казах накрая. — Никакви деца. Трябва да е мъж.

— Мъже.

— Не бива да замесваш никого друг в тази работа. Щом работиш с мен, значи случаят е изцяло мой.

— Да.

— И обектът трябва да е важен сам по себе си. Очистването му не бива да е само предупреждение за някого. С това трябва да се приключи.

— Ще се приключи.

След като прие моите три правила, беше време да прецени последиците от нарушаването им.

— Знаеш ли, Тацу, освен професионални причини, което значи бойни действия или поръчка, само едно нещо може да ме мотивира да убия.

— Предателството — отвърна той, за да ми покаже, че добре ме разбира.

— Да.

— Предателството не ми е в природата.

Засмях се, защото за пръв път го чувах да изрича нещо толкова наивно.

— Предателството е в природата на всички.

Бяхме разработили система, с която можехме да контактуваме спокойно, включително прости шифри и достъп до сигурен чатрум, който продължавах да поддържам за деликатни съобщения. Бях му казал, че ще се свържа с него, след като свърша работата, но сега се питах дали наистина е нужно. Тацу щеше да научи за злополуката с оня от якудза по независими канали и да разбере, че съм изпълнил своята част от сделката. Освен това, колкото по-малко контактувах с Тацу, толкова по-добре. Естествено, не се познавахме от вчера. Уважавахме се. Дори бяхме привързани един към друг. Обаче не можех да повярвам, че еднаквите ни интереси ще останат такива задълго, а в края на краищата тъкмо сходството им имаше значение. Тъжна мисъл в някои отношения. В живота ми няма много хора и след като всичко мина добре, разбирах, че донякъде съм се радвал на тази последна среща с моя стар приятел и враг.

Тъжна беше и защото ме принуждаваше да призная нещо, което избягвах. Щеше да се наложи да напусна Япония. Бях готов за такова непредвидено обстоятелство, ала признанието, че моментът е настъпил, действаше отрезвяващо. Щом Тацу знаеше къде да ме открие и стигнеше до извода, че съм се върнал в играта по начин, възпрепятстващ борбата с корупцията в Япония, която бе единствената цел на живота му, щеше да му е много лесно да ме залови. И обратно, ако приемех да играя по неговата свирка, щеше периодично да се отбива и да иска „услуги“. Така или иначе, вече бях водил такъв живот. Не исках да го повтарям.

Пейджърът ми иззвъня. На екранчето се изписа петцифрен номер. Хари искаше да му се обадя.

Нахраних се и дадох знак на келнера, че искам сметката. За последен път се озърнах наоколо. Служебният банкет беше свършил. Американците не си бяха тръгнали и тихият им разговор звучеше топло и ентусиазирано. Двойката също още бе там и позата на момчето изглеждаше упорито сериозна, а момичето продължаваше да го парира с тих смях.

Приятно ми беше, че отново съм в Токио. Не ми се тръгваше.

Излязох от ресторанта и спрях да се насладя на прохладния нощен въздух в Ниши-Азабу, като автоматично обхождах с поглед улицата. Минаха няколко коли, но иначе бе тихо като в гробището Аояма, тъмно и безшумно, мамещо оттатък пътя.

Отново вдигнах очи към каменното стълбище и си представих, че се качвам по него. После поех наляво и продължих по оня полукръг обратно на часовниковата стрелка, който бях започнал по-рано същата вечер.