Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Rain [= Blood from Blood, A Lonely Resurrection], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Живеещият в сенките

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-674-2

ISBN 13: 978-954-585-674-7

История

  1. — Добавяне

21.

Поех по задните улички на Шинджуку. Насочих се на изток, като разсъждавах къде да пренощувам и какво ще правя, когато се събудя на другата сутрин. Опитвах се да не мисля за нищо друго.

Беше късно, но наоколо групички хора се движеха като мъгливи съзвездия в пустотата на космоса: скитници и просяци, проститутки и сводници, обезверените, онеправданите, прокудените.

Болеше ме и не можех да измисля как да прогоня болката.

Пейджърът ми завибрира. Мидори, помислих си.

Ала знаех, че не е тя. Мидори нямаше този номер. А дори да го имаше, не би го използвала.

Погледнах дисплея, номерът беше непознат.

Намерих уличен телефон и го набрах. Иззвъня веднъж, после отговори женски глас на английски.

— Здрасти.

Беше Наоми.

— Здрасти — отвърнах. — Почти бях забравил, че съм ти дал номера си.

— Не възразяваш, че ти звъннах, надявам се.

— Ни най-малко. Само съм изненадан — наистина бях. Радарът ми се задейства мигом.

Последва пауза.

— Е, тази нощ в клуба нямаше много клиенти и се прибрах по-рано. Питах се дали не искаш да се отбиеш.

Трудно ми беше да си представя да няма много клиенти в „Дамаск Роуз“, но можеше и да е вярно. Въпреки това очаквах да предложи да идем някъде другаде — късна вечеря, чаша уиски. А не стандартна покана в апартамента й. Радарът ми ме предупреждаваше за опасност.

— Естествено. Ако не си много уморена.

— Ни най-малко. Ще ми бъде приятно да се видим.

Това бе странно. Беше произнесла се почти като те. Тази грешка не се дължеше на обичайния й португалски акцент. Скрито послание? Предупреждение?

Погледнах си часовника. Наближаваше един и половина.

— Ще дойда след около час.

— Нямам търпение.

Чух я да затваря.

Нещо не бе наред. Не знаех точно какво.

Първо, самият факт, че ми се обаждаше, ми се струваше странен. И версията, че се е прибрала вкъщи рано, макар да предполагах, че това обясняваше първото. Гласът й звучеше съвсем нормално. Но онази странно произнесена дума?

Въпросът беше как да постъпя, ако съм сигурен, че е капан. Не ако подозирам, а ако съм сигурен.

Отидох до друг уличен телефон и се обадих на Тацу. Отговори ми телефонният му секретар. Опитах отново. Пак същото. Вероятно участваше в проследяване или нещо подобно.

Най-разумно беше да изчакам, докато си осигуря поддръжка да вляза. Само че в момента навярно ми се откриваше възможност и не исках да я пропусна.

Взех такси до началото на Азабу Джубан. Добре познавах обстановката около блока на Наоми, естествено — лично я бях разузнал и използвал онази нощ, когато я чаках в дъжда. Сградата на перпендикулярната странична уличка с навеса и пластмасовите контейнери за смет беше идеално място. Ако някой ме причакваше, щеше да се скрие там. Точно както аз бях дебнал нея.

Вървях към дъното на улицата, водеща към задната страна на блока, когато чух воя на двуцилиндров мотопед, приближаващ се насам. Беше оборудван за доставка на пици с портативно подгряващо устройство отзад и реклама на заведението, което ги приготвяше. Внимателното огледах, за да се уверя, че е точно това, което изглеждаше. Да, просто младеж, който изкарваше по някоя йена отгоре с вечерна работа. Лъхна ме мирис на пица от подгряващото устройство. Хрумна ми нещо.

Махнах с ръка и младежът спря до мен.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах го на японски. — Срещу десет хиляди йени.

Момчето се поококори.

— Естествено. За какво става въпрос?

— В дъното на улицата има един блок, отдясно, когато се приближаваш от тази посока. Отстрани има навес с няколко контейнера за смет. Мисля, че един мой приятел ме чака там, но искам да го изненадам. Можеш ли да минеш оттам, да погледнеш в движение и да ми кажеш дали си видял някого под навеса?

Той още повече се ококори.

— За десет хиляди йени ли? Естествено.

Извадих портфейла си и му дадох банкнота от пет хиляди.

— Половината сега, половината — когато се върнеш.

Младежът взе парите и потегли. Върна се след три минути.

— Там е — потвърди той. — Точно където ми каза.

— Благодаря — кимнах. — Направо ми спасяваш живота — дадох му останалите пет хиляди.

Той ги погледна сякаш не вярваше на очите си, после на лицето му изгря широка слънчева усмивка.

— Мерси! Страхотно! Да ти трябва още нещо?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Засега не.

Той малко помръкна, но после пак се оживи, явно беше разбрал, че е хранил прекалено големи надежди.

— Добре, още веднъж благодаря — каза момчето и отпрати.

Отлепих палката и я хванах в дясната си ръка. Извадих лютивия спрей на Юкико и го взех в лявата. Придвижих се крадешком, както се бях научил по време на далечните разузнавателни патрули във Виетнам, минавайки плътно до сградите, проверявайки всеки ъгъл, всяко опасно място, уверявайки се, че е чисто, преди да продължа нататък.

Отне ми почти половин час да измина стоте метра до мястото на засадата. Когато бях на три метра от там, кофите за боклук вече не можеха да ми осигурят прикритие, затова приклекнах ниско и зачаках.

Изтекоха пет минути. Чух драскане на кибрит, после видях иззад контейнерите да се издига облак син дим. Мъжът, който ме чакаше там, не бе Мураками. Мураками не би направил нещо толкова глупаво.

Пъхнах лютивия спрей обратно в джоба си и бавно изпънах палката в цялата й дължина, като подръпнах края й, за да се уверя, че отделните елементи са стегнати добре, после я хванах в дясната си ръка. Наблюдавах дима, който се издигаше нагоре, и изчислих времето за вдишване и издишване. Изчаках момента, когато знаех, че вдишва и вниманието му донякъде е разсеяно от удоволствието от всмукването на никотина. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Вдишване…

Изскочих от мястото си и се стрелнах напред, вдигнал палката зад тила си, като че ли се опитвам да се почеша по другото рамо, предпазвайки лицето и главата си със свободната си ръка. Преодолях разстоянието за миг и видях мъжа още щом излязох иззад края на контейнерите за смет. Беше един от бодигардовете на Мураками — носеше черно кожено яке до кръста, тъмни очила и вълнена шапка за дегизиране. Бе чул внезапния шум от приближаването ми и тъкмо обръщаше глава към мен, когато изскочих пред него.

Мъжът зяпна и цигарата безполезно увисна на устната му. Дясната му ръка се насочи към джоба на якето. Видях всичко това бавно, ясно.

Пристъпих напред с десния крак и замахнах с палката към лицето му. Главата му отскочи наляво от силата на удара. Тъмните очила отхвърчаха. Цигарата се изхлузи от устата му и се запремята като празна гилза от пушка, последвана от експлозия от зъби и кръв. Той залитна назад, блъсна се в стената на блока и започна да се свлича. Пристъпих напред и опрях края на палката под брадичката му, за да го задържа.

— Къде е Мураками? — попитах.

Мъжът изхрачи маса от кръв и зъби.

Претърсих го, докато се давеше и се опитваше да се вземе в ръце. Намерих нож кершоу като на Мураками в якето му и мобифон на колана му. Взех и двете.

Силно натиснах палката.

— Къде е? — повторих аз.

Мутрата се изкашля и плю.

Нака да — изфъфли той. Вътре.

— Къде е другият?

Той изпъшка и се опита да вдигне ръка към лицето си. Ръгнах го с палката в гърлото. Мъжът сбърчи лице и отпусна ръце.

— Къде е другият? — повторих.

Бодигардът мъчително си пое дъх и изхриптя:

Омоте да. — Отпред.

Логично. И аз щях да покрия подстъпите към блока по същия начин.

Вдигнах палката и забих върха й в слънчевия му сплит. Той изстена и се преви надве. Вмъкнах се зад него, прокарах палката нагоре до гръкляна му и подпрях гърба му с коляно. Притеглих назад палката с две ръце, без да преставам да натискам напред с коляно. Мутрата вдигна ръце към стоманата, за да намали натиска, ала вече беше късно. Ларинксът му бе смачкан. Той продължи да се съпротивлява още около половин минута, след което се отпусна отгоре ми.

Оставих го на земята и се огледах наоколо. Пълна неподвижност. Смъкнах шапката му и си я сложих. Пипнешком потърсих тъмните очила — ето ги. Сложих си и тях.

Изтеглих трупа колкото можеше по-навътре в сенките, после вдигнах все още тлеещата му цигара и я лапнах. Натиснах палката в асфалта, за да я затворя, пъхнах я в джоба на якето си и стиснах лютивия спрей.

За разлика от задната страна на блока отпред нямаше перпендикулярни улици и подходящите места бяха по-малко. Всъщност имаше само едно подходящо място: уличката, успоредно на сградата.

Заобиколих отпред, с тъмните очила, шапката и цигарата. Вървях с наведена глава и насочен напред поглед в същата поза, каквато щяха да използват тия типове, за да избегнат свидетели и охранителни камери.

Видях го оттатък улицата още щом излязох иззад ъгъла. Беше облечен като своя отскоро покоен партньор. Запътих се право към него, крачех бързо и уверено. Тъмните очила, които носехме, ставаха за лека дегизировка, обаче не ги биваше за нощно виждане. Той си помисли, че съм партньорът му. Излезе от сенките, сякаш за да ме посрещне, навярно учуден защо съм напуснал поста си.

Когато бях на три метра от него, видях, че смутено свива устни. На два метра ченето му започна да увисва, защото проумя, че нещо определено не е наред. На един метър всичките му въпроси получиха отговор с голяма глътка лютив спрей.

Той размаха ръце към лицето си и заотстъпва назад. Изплюх цигарата, пуснах флакона в джоба на якето и извадих палката. Разпънах я, минах зад него и я преметнах през гръкляна му, както бях сторил с приятелчето му, този път с по-силен натиск, който смачка и сънната му артерия заедно с ларинкса. Мутрата драскаше с пръсти метала и риташе с крака за опора през няколкото секунди, докато го влачех обратно в уличката, но когато стигнахме в сенките, вече бе мъртъв. Претърсих го и открих още един нож и мобифон. Оставих ножа. Мобифона взех.

Свих и прибрах палката, после отидох до края на улицата, където намерих уличен телефон. Не знаех дали Наоми има телефонно устройство за идентификация на входящите обаждания и не исках да рискувам, позвънявайки й от някой от двата мобифона.

Набрах номера й. Тя вдигна на третото иззвъняване. Гласът й звучеше малко неуверено.

— Ало?

— Здрасти, аз съм.

Пауза.

— Къде си?

— Няма да успея тази нощ. Извинявай.

Нова пауза.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Стори ми се облекчена.

— Просто исках да ти кажа. Скоро ще ти се обадя, става ли?

— Добре.

Затворих и се върнах зад блока й. Вмъкнах се в сенките до трупа, който бях оставил там.

Един от мобифоните, които носех, завибрира. Извадих го и го отворих.

— Хай — казах.

Чух типичното изръмжаване на Мураками и усетих, че адреналинът се излива в кръвоносната ми система.

— Тази нощ няма да дойде — съобщи той. — Слизам след малко. Повикай Яги-сан и се приготви за тръгване.

Предположих, че Яги е единият от мутрите, които бях очистил.

— Хай — повторих.

Мураками изключи.

Пуснах мобифона в джоба на якето си. Извадих палката и я хванах сгъната в дясната си ръка. В лявата стиснах лютивия спрей. Сърцето ми равномерно блъскаше в гърдите. Дълбоко си поех дъх през носа, задържах го и го изпуснах.

Задният вход бе по-малко очевидният избор, тъй като се използваше по-рядко. Освен това нямаше охранителна камера. Знаех, че ще излезе оттам, също като мен.

Застанах в края на разсеяната светлина от недалечната улична лампа, където Мураками щеше да ме види, обаче нямаше да ме познае. Трябваше да се приближи колкото е възможно повече, за да използвам максимално елемента на изненада. Изненадата можеше да се окаже единственото ми предимство пред него.

След две минути той се появи от задния изход. Стоях точно в края на сенките, с тъмни очила и ниско нахлупена шапка.

Водеше куче, което опъваше каишката. Трябваше ми секунда, за да забележа, че е без намордник. Белият питбул, същия, който бях видял в колата след боя с Адонис.

Мама му стара.

За малко да се обърна и да хукна. Обаче бягството задейства най-атавистичните инстинкти на кучетата и имаше прекалено голяма вероятност звярът да ме настигне и повали изотзад. Трябваше внимателно да отиграя положението.

Поне вниманието на Мураками отчасти бе ангажирано с животното. Той ме видя и рязко кимна за поздрав, после сведе поглед към кучето, което беше започнало да ръмжи.

Добро кученце, помислих си. Добро кученце, мамицата ти.

Двамата се приближиха. Мураками пак ме погледна и отново спусна очи към питбула. Проклетото животно вече наистина ръмжеше — отсечени убийствени звуци, излизащи дълбоко от гърдите му.

Мураками не изглеждаше особено обезпокоен. Предполагах, че куче, което получава барут и стероиди със закуската си и люти чушлета под формата на супозитории за десерт, може да ръмжи и срещу вятъра и че стопанинът му използва това поведение, даже вероятно го одобрява.

Все повече се приближаваха. Кучето започваше да излиза извън контрол, зъбеше се и опъваше каишката. Мураками го погледна. Чух го да пита:

Доушитанда? — Какво ти става, по дяволите?

После вдигна глава. Не беше толкова близо, колкото исках, обаче знаех, че след миг ще си изясни положението. Нямаше да получа по-добра възможност.

Хвърлих се към тях и взех разстоянието на две големи крачки. Мураками реагира моментално, пусна каишката и вдигна ръце, за да защити торса и главата си.

Реакцията му бе добре отработена и аз я очаквах. Без да обръщам внимание на кучето, което прецених като по-малката опасност, приклекнах и замахнах с дясната си ръка като бекхенд в тениса. Палката започна да се разгъва. Когато стигна до изнесения напред глезен на противника ми, вече се беше изпънала до пълните си шейсет и шест сантиметра. Сблъсъкът на стоманата с глезена му бе едно от най-приятните усещания, които съм изпитвал. Ако не го бях улучил, щях да съм мъртъв няколко секунди по-късно.

Обаче аз го улучих. Усетих, че костта се пръска под стоманата, и чух воя на Мураками. След миг цялото ми полезрение се изпълни с бялото куче, което ме връхлиташе като тактическа ракета.

Успях да вдигна лявата си ръка пред гърлото. Питбулът се стрелна напред и ме захапа точно над китката. В ръката ми избухна пареща болка и ударът ме повали назад.

Знаех, че ако падна по гръб с този звяр отгоре, няма да останат за чистене дори останки от тялото ми. Отчасти инстинктивно, отчасти по навик от джудото, оставих общата ни инерция да ни превърти в нещо като задно салто и се претърколих до клек. Кучето продължаваше да впива зъбите си, ръмжеше и тръскаше глава, стискайки в смъртна хватка, както го бяха дресирали. Вече не усещах ръката си.

Опитах се да вдигна палката и да фрасна звяра по главата, обаче не успях. Ноктите му дращеха по асфалта в търсене на опора, от която да ме повали по гръб.

Пуснах палката и заопипвах със здравата си ръка, търсейки тестисите му. Питбулът отскочи наляво, после надясно, усещайки какво целя. Въпреки това ги напипах. Сграбчих кучешките ташаци и задърпах надолу с всички сили. Челюстите се разтвориха и аз освободих ръката си.

Скочих на крака. Кучето се погърчи още малко и също се изправи. Изръмжа и се втренчи в мен с кървясали очи. Мускулите му се напрегнаха. Измъкнах флакона със здравата си ръка. Питбулът скочи. Насочих спрея напред и го натиснах. Разнесе се удовлетворяващо съскане на газ, излизащ под налягане, и червеният облак улучи животното точно в муцуната. Ускорението го понесе към мен и от сблъсъка паднах по гръб, само че този път животното се тресеше и лигавеше. Изпълзях изпод мятащото му се тяло и се претърколих настрани до клек.

Кучето отчаяно търкаше муцуна в асфалта, сякаш се опитваше да избърше веществото, което причиняваше мъките му. Доближих флакона. Когато питбулът обърна хриптящата си муцуна към мен, аз се прицелих в носа му и натиснах. Блъвна гъст облак и в следващия миг, също толкова внезапно, свърши. Флаконът беше празен.

Ала и това стигаше. Тялото на кучето се замята в конвулсии, в сравнение с които предишното му гърчене бе като игриво протягане. Обикновено газът олеорезин капсикум не е смъртоносен, обаче концентрираната доза, каквато току-що бе получил питбулът, можеше да се окаже изключение.

Озърнах се към Мураками. Беше се изправил, обаче отпускаше цялата си тежест върху здравия крак. Държеше автоматичния нож в дясната си ръка, близо до тялото си.

Сведох поглед и видях палката. Грабнах я в дясната си длан и се приближих към него с безполезно увиснала лява ръка.

Дълбоко от гърдите му се изтръгваше ръмжене, звучеше почти като от кучето му.

Описах около него предпазлив кръг, като го принуждавах да се върти, в опит да преценя границите на подвижността му. Знаех, че ударът по глезена му е бил силен. Бях наясно също, че може би се опитва да преувеличи сериозността на травмата, за да ме накара да го подценя и да се опитам да го довърша прекалено бързо. Ако успееше да хване палката или да проникне по друг начин зад защитата ми, ножът и двете му здрави ръце щяха да се окажат решаващи.

Затова не бързах. Финтирах с палката. Наляво, после надясно. Обикалях откъм ръката му с ножа, затруднявайки го да хване нещо със свободните си пръсти, принуждавах го да се движи, да напряга глезена.

Оставих го да свикне с финтовете ляво-дясно. После нанесох удар по средата, мушкайки стоманата право към лицето и шията му. Той парира със свободната си ръка, опита се да хване палката, обаче аз очаквах тази реакция и навреме я изтеглих. И също толкова внезапно замахнах с бекхенд и го улучих отстрани по главата.

Мураками падна на едно коляно, ала аз не бързах да го атакувам. Инстинктът ми подсказваше, че се преструва, отново се опитва да ме примами по-близо, за да може да скъси разстоянието, което ми осигуряваше палката.

От главата му се стичаше кръв. Той ме погледна и за стотна от секундата видях по лицето му да пробягва страх като струи проливен дъжд. Опитите му се бяха провалили и Мураками го знаеше. Съзнаваше, че внимателно, методично ще го изтощя, че няма да извърша нищо глупаво, от което да се възползва.

Единственият му шанс беше да предприеме нещо отчаяно. Отново закръжих около него и зачаках.

Оставих го мъничко да се приближи, достатъчно, за да му дам надежда.

Финтирах и отскочих, принуждавайки го да стъпи върху глезена си. Вече се задъхваше.

С пронизителен вик „киай“ Мураками се хвърли към мен, като протегна свободната си ръка в опит да ме хване за ръкава на якето и да ме наръга с ножа си.

Обаче глезенът му го забави.

Направих голяма крачка назад и встрани и стоварих палката върху подлакътницата му. Компенсирах силата с точност и бързина, но ударът все пак бе мощен. Той изпъшка от болка и аз отстъпих още две крачки назад, за да преценя нанесените щети. Мураками притискаше наранената ръка към тялото си и ме гледаше. Усмихваше се.

— Хайде — предизвика ме той. — Ето ме. Довърши ме. Не се бой.

Пак започнах да го обикалям. Подигравките му не ме засягаха.

— Приятелят ти крещя чак до долу — продължи Мураками. — Той…

Взех разстоянието на една крачка и мушнах с палката към гърлото му. Той вдигна ранената си ръка в опит да я хване, но аз вече я бях изтеглил към себе си. Със същото движение промених равнището, приклекнах и отново го шибнах по крака. Мураками изкрещя и се строполи на колене.

Скочих зад гърба му, за да не му дам възможност да ми се нахвърли.

— Такъв звук ли издаде той? — изръмжах и стоварих палката върху главата му като секира.

Противникът ми се свлече настрани, после с усилие се изправи. Повторно замахнах. И после пак. От скалпа му шуртяха струи кръв. Осъзнах, че крещя. Не знаех какво.

Обсипвах го с удари, докато ръката и рамото ме заболяха. После отстъпих крачка назад и коленичих, жадно гълтайки въздух. Озърнах се към кучето. Лежеше неподвижно.

Изчаках няколко секунди да си поема дъх. Опитах се да свия палката, ала не успях. Разгледах я и разбрах защо. Правата стоманена пръчка се беше огънала като лък от ударите по главата на Мураками.

Божичко. Изправих се и замъкнах тялото му под навеса до останките на неговото приятелче. Влаченето с една ръка бе мъчително, обаче се справих. С кучето беше по-лесно. Извадих мобифоните, избърсах ги и ги пуснах. Както и тъмните очила. Накрая палката. Не исках да ме спипат с шейсет и шест сантиметрово оръжие на убийство, огънато във формата на черепа на една от жертвите. Изхлузих коженото яке, което бях взел, и го хвърлих отгоре.

В няколко от контейнерите под навеса се бе събрала дъждовна вода. Плиснах я по асфалта наоколо, за да не личи кръвта, поне на първо време. Накрая избърсах отпечатъците си от кофите.

Последната спирка бе пред блока. Там намерих цигарата, която бях изплюл, преди да очистя втория бодигард. Смачках я и прибрах фаса в джоба си.

Отидох до входа На Наоми и натиснах с едно от кокалчетата на ръката си нейния звънец. След малко чух гласа й. Прозвуча ми уплашено.

— Кой е?

В първия момент не се сетих как съм й се представил при първата ни среща в клуба. После си спомних: с истинското си име.

— Аз съм. Джон.

Тя ахна.

— Сам ли си?

— Да.

— Добре. Качи се горе. Бързо.

Ключалката забръмча и аз бутнах вратата. Вървях с наведена глава, така че оня, който на другата сутрин щеше да преглежда записа, да не види ясно лицето ми. Качих се по стълбището на петия етаж и тихо почуках на нейната врата.

За миг светлината зад шпионката помръкна. После вратата се отвори. Когато ме видя, Наоми зяпна.

Oh meu deus, meu deus, какво се е случило?

— Причаках ги на излизане.

Тя поклати глава и запремигва.

— Влез, влез — влязох в генкан и тя затвори вратата след мен.

— Не мога да остана — предупредих я. — Някой скоро ще ги открие и тогава в целия квартал ще загъмжи от ченгета.

— Ще ги открие… — повтори Наоми, после на лицето й проблесна разбиране. — Ти… ти сити убил?! — тя поклати глава, като че ли не можеше да повярва. — Oh merda.

— Разкажи ми какво се случи.

Наоми ме погледна.

— Тази вечер дойдоха да ме вземат от клуба. Казаха ми, че трябва да тръгна с тях, но не ми обясниха защо. Адски се уплаших. Накараха ме да ги доведа тук, качихме се в апартамента. Мураками водеше куче със себе си. Заплаши, че ще го насъска срещу мен, ако не направя точно каквото поискат.

Тя впери очи в мен, страхувайки се, казах си аз, от онова, което може да си помисля.

— Всичко е наред — успокоих я. — Продължавай.

— Мураками каза, че знаел, че се срещаме извън клуба, знаел и че мога да се свържа с теб. Заповяда ми да ти се обадя и да те поканя да дойдеш.

— Сигурно е блъфирал — отвърнах. — Вероятно са ни записали онази вечер, когато ти ми даде имейл адреса си, и той е предположил, че съм ти дал своя телефон. А може Юкико да е надушила нещо и да му е казала. Няма значение.

Наоми кимна.

— Той ме попита на какъв език разговаряме, когато сме заедно. Отговорих му, че използваме главно английски. Мураками не знае добре английски, но ме заплаши, че ако чуе нещо, което да прозвучи като предупреждение, ще нахрани с мен кучето си. Стоеше плътно до мен и слушаше. Беше ме страх, че ако се опитам да те предупредя, може да отговориш нещо и той да се досети какво съм направила. Но се опитах да ти съобщя по начин, който да не забележиш или коментираш веднага. Забеляза ли?

Беше мой ред да кимна.

— Произнесе „се“ като „те“.

Sim. Съжалявам, че не успях да направя повече. Ужасно ме беше страх. Той щеше да разбере.

Усмихнах се.

— Беше идеално. Отлична идея. Обригадо.

Държах китката си пред себе си и тя я погледна.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Нахапа я кучето на Мураками.

— Господи! Добре ли си?

Разгледах я. Коженото яке бе попречило на кучешките зъби да пробият кожата, обаче плътта ми беше лилава и силно подута. Можеше да има и нещо счупено.

— Ще се оправя. Но се безпокоя за теб. Пред блока ти е извършено тройно убийство. Веднага щом някой открие телата, което няма да е много трудно, полицията ще конфискува записите от охранителните камери във всички блокове наоколо. Ще видят, че влизаш, придружена от мъж с бяло куче, същото, което в момента изстива заедно със стопанина си на няколко метра от твоя блок. Ще трябва да отговаряш на много въпроси.

Наоми ме погледна.

— Какво да правя?

— Ако те задържат, кажи им истината. Няма нужда да споменаваш, че сега си отворила вратата — така ще изглеждаш като съучастница. Но не отричай, че тук се е качил някой и се е опитал да влезе в апартамента ти. Ще ме видят на записите, въпреки че гледах да скрия лицето си.

Тя кимна.

— Добре.

— Но полицията не е истинският ти проблем. Истинският ти проблем ще бъдат приятелите на Мураками. Ще те потърсят или за отмъщение, или за да се доберат до мен. Или и за двете.

Карамелената й кожа изгуби цвета си.

— Той щеше да ме убие, нали?

Утвърдително кимнах.

— Ако бях дошъл, както той се е надявал, щяха да ме убият и после да те очистят като потенциална свидетелка. Това, че не дойдох, те направи по-безобидна в техните очи. Решили са, че не си струва да те убиват. Чисто и просто.

Me deus — с усилие преглътна тя. Беше пребледняла.

— Събери си малко багаж — посъветвах я. — Бързо. Вземи такси до Шинджуку или Шибуя, някъде, където все още има хора. Оттам вземи друго такси. Отседни в хотел със стаи на час, с автоматизирана регистрация. Плати в брой, не с кредитни карти. Утре рано сутринта вземи влак за Нагоя или Осака, където има голямо летище. Хвани първия самолет. Няма значение закъде. Щом напуснеш страната, ще бъдеш в безопасност. Оттам можеш да се прибереш у дома.

— У дома ли?

Кимнах.

— В Бразилия.

Тя дълго мълча. Накрая взе здравата ми ръка в дланите си и ме погледна.

— Ела с мен.

Вгледах се в зелените й очи и едва не казах „да“. Ала не го направих.

— Ела с мен — повтори Наоми. — И ти си в опасност.

И тогава, в този миг разбрах, че съм създал нова пресечна точка, поредния Хари или Мидори, които решителен преследвач като ЦРУ или Ямаото можеше да постави под наблюдение, за да се добере до мен. А Наоми заминаваше направо за Бразилия. Където възнамеряваше да се установи Ямада-сан, моето второ аз.

Сигурно съм се усмихнал на иронията, на шегите, които обича да си прави съдбата, защото тя попита:

— Какво има?

Поклатих глава.

— Сега не мога да замина. Но дори да можех, за теб щеше да е прекалено опасно да пътуваш с мен. Ще намеря начин да ти се обадя в Салвадор, след като стигнеш там.

— Наистина ли?

— Да.

Дълго мълчахме. Накрая Наоми ме погледна.

— Съмнявам се, че наистина ще дойдеш. Няма нищо. Но се свържи с мен и ми го кажи. Не ме карай да чакам в неведение. Не ме подлагай на подобно мъчение.

Кимнах, като си мислех за Мидори, за нейните думи: „Да видим дали несигурността ще ти хареса.“

— Ще ти се обадя — обещах.

— Не знам къде ще бъда точно, но можеш да ме откриеш чрез баща ми. Давид Леонардо Нашименту. Той ще знае къде да ме намери.

— Върви — казах й. — Нямаш много време.

Обърнах се да си вървя, ала Наоми ме настигна. Постави длани на лицето ми и силно ме целуна.

— Ще те чакам — прошепна.