Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Rain [= Blood from Blood, A Lonely Resurrection], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Живеещият в сенките

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-674-2

ISBN 13: 978-954-585-674-7

История

  1. — Добавяне

11.

Тъкмо минаваше един часът през нощта. Клубът затваряше в три. Наоми щеше да си тръгне по някое време след това.

Бях направил компютърната проверка. Знаех къде е домът й. Сградата „Лайънс Гейт“, „Азабу Джубан 3-чоме“.

Метрото вече не работеше. Съмнявах се, че тя има кола: прекалено скъпо е да поддържаш автомобил в града, пък и метрото се движи навсякъде. Това означаваше, че се прибира вкъщи с такси.

Взех такси до станцията на метрото в Азабу Джубан и обиколих „3-чоме“, докато намерих нейния адрес. Обикновен луксозен жилищен блок, жълто-кафяв железобетон, нов и спретнат. Вход с двукрила стъклена врата с електронна ключалка. На тавана зад стъклото имаше охранителна камера.

Сградата се намираше на ъгъла на еднопосочна улица.

Заобиколих отзад, където открих втори вход — по-малък, по-дискретен от първия, какъвто биха използвали само обитателите на блока. Тук нямаше камера.

Вторият вход усложняваше нещата. Ако я чаках не където трябва, щях да я изпусна.

Замислих се. Всички тия улици бяха еднопосочни, една от особеностите на Азабу Джубан. Ако Наоми идваше от „Дамаск Роуз“, таксито първо щеше да мине покрай втория вход. Тя най-вероятно щеше да слезе там. Даже колата да продължеше към предния обаче, щях да имам време да изтичам дотам и да стигна преди Наоми да влезе вътре.

Добре. Огледах се за подходящото място. Обикновено, когато устройвам засада на някого, търся най-доброто скривалище, за да го изненадам. Това обаче се отнасяше за фатален сблъсък. Сега исках само да поговорим. Ако я подплашех прекалено много, ако я накарах да се почувства уязвима, просто щеше да скочи вътре и с това да се приключи.

Една перпендикулярна странична уличка водеше до мястото, където стоях, задънена само откъм задния вход на блока. Минах по нея. Забелязах навес отстрани на сградата, под сянката на който бяха събрани няколко големи пластмасови контейнера за смет. Можех да почакам там. Дори някой да минеше покрай мен, едва ли щеше да ми обърне внимание.

Погледнах си часовника. Почти два. Убих времето в обиколка на квартала. Не срещнах повече от пет-шест души. Към три щеше да е съвсем пусто.

Замислих се за видяното в клуба. Знаех от Тацу, че за управлението на своята мрежа от покорни политици Ямаото отчасти разчита на шантаж и изнудване. Тацу ми беше казал, че дискът, който бащата на Мидори бе взел от Ямаото, съдържа и компрометиращи видеозаписи на политици. Пак от същия източник бях научил, че Ямаото и Мураками са свързани. Имаше голяма вероятност „Дамаск Роуз“ да е едно от местата, в които Ямаото сгащваше политиците в срамни сцени.

Това означаваше, че някой в мрежата на Ямаото сега има лицето ми на запис. Това щеше да бъде лошо при всякакви обстоятелства. Но интересът на Мураками влошаваше положението. Той можеше да покаже записа на някого при някоя по-сериозна проверка. Можеше да го покаже дори на Ямаото, който ме познаваше. Освен това бях използвал името на Ишихара, за да се представя в доджото на Мураками. Ако разкриеха с кого всъщност си имат работа, щяха да се досетят, че „злополуката“ с културиста е била всичко друго, но не и нещастен случай.

Опитах се да свържа останалите неща. Юкико, с други думи някой по-високо в „Дамаск Роуз“, може би Ямаото, се опитваше да се докопа до Хари. Ако се интересуваха от него, причината можеше да е само фактът, че той щеше да ги отведе при мен.

Ами ЦРУ? Те го бяха следили. Според Канезаки, като начин да стигнат до мен. Въпросът беше дали Ямаото и ЦРУ действат заедно по някаква линия, или интересите им просто са съвпаднали. В първия случай какъв характер имаше връзката? А във втория, какъв характер имаха интересите им?

Наоми навярно можеше да ми помогне да отговоря на тези въпроси, ако изиграех картите си както трябва. А и трябваше бързо да разреша проблемите. Дори да представляваше за тези хора само средство да се приближат към мен, Хари все още се намираше в опасност. И ако Мураками откриеше, че Араи Кацухико всъщност е Джон Рейн, и двамата с Хари щяхме здравата да загазим.

Малко преди три заваля. Бързо се върнах при нейния блок и заех позиция в сенките под навеса. Макар и на сухо, започваше да ми става студено. Кракът ме болеше от ритниците на Адонис. Раздвижвах го, за да не се схване.

В три и двайсет по улицата зави такси. Наблюдавах го от сенките, докато ме подмина. На задната седалка видях Наоми.

Колата зави наляво и спря точно пред задния вход на блока. Автоматичната задна врата се открехна и лампичката в купето светна. Видях, че Наоми подава няколко банкноти на шофьора, който й върна ресто. Вратата широко се отвори и тя слезе. Носеше черно палто, дълго до бедрата, от лека вълна или кашмир. Момичето плътно се уви в него. Вратата се затръшна и таксито потегли.

Тя отвори чадъра си и се запъти към входа. Излязох изпод навеса.

— Наоми — тихо я повиках.

Тя рязко се завъртя и я чух да ахва.

— Каква е тая работа, по дяволите? — възкликна на своя английски с португалски акцент.

Вдигнах ръце с длани напред.

— Само искам да поговорим.

Наоми погледна през рамо, сигурно преценявайки разстоянието до входа, после пак се обърна към мен, очевидно успокоена.

— Не желая да разговарям с теб — от възбуда акцентът й се усещаше по-ясно.

— Не си длъжна, ако не искаш. Само те моля, нищо повече.

Тя се озърна наоколо. Имаше силен инстинкт за опасност. Когато доловят заплаха, повечето хора насочват цялото си внимание към нея. Това ги прави лесни жертви, ако „заплахата“ е само финт и истинската засада идва отстрани.

— Откъде знаеш къде живея? — попита Наоми.

— Проверих в интернет.

— Нима? Смяташ ли, че с работата, която върша, ще търча да си впиша адреса?

Свих рамене.

— Ти ми даде имейла си. Ще се изненадаш колко неща може да научиш със съвсем малко начална информация.

Тя присви очи.

— Да не си от ония, дето издебват жени?

— Не.

Заваля по-силно. Разбрах, че като оставя настрани незначителното физическо неудобство, дъждът не е толкова лош късмет. Тя беше суха под чадъра си, докато аз бях мокър и почти треперех. Контрастът може би щеше да й помогне да се почувства по-самоуверена.

— Загазила ли съм? — попита Наоми.

Въпросът ме изненада.

— Как да си загазила?

— Не съм извършила нищо лошо. Не съм се забърквала в нищо. Аз съм просто танцьорка.

Не знаех накъде бие, но не исках да я спра.

— Не си се забърквала в нищо, така ли? — повторих.

— Не съм! И не искам. Гледам си работата.

— Не си загазила, поне що се отнася до мен. Наистина само искам да си поговорим.

— Дай ми поне една основателна причина да се съглася.

— Защото ми имаш доверие.

Лицето й изразяваше нещо средно между насмешка и смайване.

— Да ти имам доверие ли?

Кимнах.

— Предупреди ме за подслушвателните устройства в клуба.

Тя затвори очи за миг.

— Господи Боже. Знаех си, че ще съжалявам за това.

— Но си знаела, че ще съжаляваш повече, ако не ми кажеш нищо.

Наоми преднамерено бавно клатеше глава. Знаех какво си мисли: „Аз му правя услуга, а сега не мога да се отърва от него. А той е проблем, проблем, от който точно сега нямам нужда“.

Отметнах мократа коса от челото си.

— Може ли да отидем някъде на сухо?

Тя се озърна наляво, после надясно. Улицата пустееше.

— Добре. Да вземем такси. Знам едно заведение, което е отворено до късно. Там ще поговорим.

Намерихме такси. Аз се качих пръв, тя се вмъкна след мен. Наоми каза на шофьора да ни закара на „Шибуяку“ триста трийсет и пет, от южната страна на „Ропонги-дори“. Усмихнах се.

— В „Тантра“ ли?

Тя ме погледна, навярно малко смутена.

— Знаеш ли го?

— Заведението съществува доста отдавна. Бива го.

— Мислех, че не го знаеш. Малко си… по-стар.

Засмях се. Ако се опитваше да ме ядоса, не беше познала.

Никога няма да бъда чувствителен на тема възраст. Повечето хора, които познавах като по-млад, вече бяха мъртви. Фактът, че още дишам, всъщност е причина да се гордея.

— „Тантра“ е като секса — малко снизходително се усмихнах аз. — Всяко поколение си мисли, че я открива първо.

Наоми се извърна и продължихме пътя си в мълчание. Предпочитах таксито да ни закара някъде на известно разстояние от заведението, вместо на самия адрес, какъвто ми бе обичаят. Като се имаха предвид обстоятелствата тази вечер обаче, прецених, че няма голяма вероятност да се случи нещо непредвидено.

След няколко минути спряхме пред обикновена офис сграда. Платих На шофьора и двамата слязохме. Дъждът беше спрял, но улицата бе пуста, занемарена. Ако не знаех къде се намираме, щях да си помисля, че е странно да слезеш тук от такси посред нощ.

Над едно стълбище зад нас се мержелееше бледо фосфоресциращо „Т“, единственият външен признак за съществуването на „Тантра“. Слязохме по стълбището, минахме през две внушителни метални врати и се озовахме в осветено със свещи фоайе, което водеше като къс тунел към самото заведение.

Приближи се сервитьор и тихо ни попита дали сме само двама. Наоми потвърди и той ни въведе вътре.

Циментовите стени бяха кафяви, таванът — черен. Имаше няколко прожектора, обаче осветлението почти изцяло се състоеше от свещи по масите и в ъглите на лакирания циментов под. Тук-там стените се заобляха в ниши със статуи, изобразяващи сцени от Кама Сутра. На възглавници или ниски столчета бяха насядали пет-шест групички. Носеха се приглушени разговори и тих смях. От невидимите тонколони звучеше дискретна техно музика със смътно арабски ритми.

В дъното имаше още две помещения, знаех, отчасти скрити зад тежки пурпурни завеси. Попитах сервитьора дали някое от тях е свободно и той посочи към дясното. Погледнах Наоми и тя кимна с глава.

Минахме през завесите и се озовахме в стая, която повече приличаше на малка пещера или пушалня за опиум. Таванът бе нисък и свещите хвърляха трепкащи сенки по стените. Седнахме на възглавниците в ъгъла. Сервитьорът ни подаде меню и безмълвно се оттегли.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Да.

— И аз. — Разтърках мокрите си рамене. — И ми е студено.

Сервитьорът се върна. Поръчахме си горещ чай, техните прочути пържени картофки аю и пролетни рулца. Наоми си избра дванайсетгодишен „Хайленд парк“ и аз последвах примера й.

— Все пак откъде знаеш за това заведение? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.

— Нали ти казах, винаги си е съществувало. От десет години, може и по-отдавна.

— Значи живееш в Токио.

Забавих се с отговора.

После казах:

— Живеех. Доскоро.

— Какво те накара да се върнеш?

— Имам един приятел. Той е загазил с хората от твоя клуб и даже не го подозира.

— Как е загазил?

— Тъкмо това се опитвам да открия.

— Защо ми разправи тия глупости, че си бил счетоводител?

Свих рамене.

— Търсех информация. Не исках да ти разкривам много за себе си.

Известно време помълчахме. Сервитьорът донесе храната и напитките. Първо изпих чая и той ме позагря. Уискито свърши още по-добра работа.

— Имах нужда от това — облегнах се на стената. От корема ми се вдигаше пара.

Тя отхапа от пролетното си рулце.

— Наистина ли си ходил в Бразилия?

— Да. — Лъжех, естествено, но това навярно можеше да се приеме за морална равностойност на истината. Не можех да й призная, че уча всичко каквото мога за страната, в която искам да се установя, докато се подготвям за първото си пътуване дотам.

Наоми отново отхапа пролетно рулце и го сдъвка, леко наклонила глава настрани, като че ли обмисляше нещо.

— Тази вечер, когато видях с кого си, си помислих, че си научил няколко думи на португалски само за да ме накараш да се разприказвам. И че съм загазила.

— Не е така.

— Значи не си искал да се срещнеш конкретно с мен.

— Ти танцуваше, когато дойдох оная вечер, затова помолих да те повикат. Чисто съвпадение.

— Какъв си тогава, щом не си американски счетоводител?

— Аз съм човек, който… от време на време прави услуги на разни хора. Тия услуги ме свързват с много различни групи от обществото. Ченгета и якудза. Политици. Понякога хора от сивата зона между двата свята.

— Това пише ли го на визитката ти?

Усмихнах се.

— Опитах да го напиша. Шрифтът беше прекалено ситен, за да се чете.

— Тогава какъв си, частен детектив ли?

— В известен смисъл.

Тя ме погледна.

— За кого работиш в момента?

— Казах ти, в момента просто се опитвам да помогна на един приятел.

— Прощавай, обаче ми звучи съмнително.

Кимнах.

— Разбирам те.

— Тази вечер изглеждаше доста спокоен в компанията на Мураками.

— Това смущава ли те?

— Страх ме е от него.

— Напълно естествено.

Наоми взе чашата си и се облегна на стената.

— Чувала съм някои гадни истории за него.

— Сигурно са верни.

— Всички ги е страх от Мураками. Освен Юкико.

— Според теб защо е така?

— Не знам. Тя има някаква власт над нето. Никой друг няма.

— Май не я харесваш.

Тя ми хвърли поглед, после се извърна.

— И тя понякога е не по-малко страшна от него.

— Каза ми, че обичала да прави неща, които не са ти по вкуса.

— Да.

— Свързано ли е с подслушвателните устройства?

— Наоми надигна чашата си и я пресуши.

— Не съм сигурна, че има подслушвателни устройства, просто така смятам. Имаме много известни клиенти — политици, чиновници, бизнесмени. Собствениците на клуба насърчават момичетата да разговарят с тях, да измъкват информация. Всички ние си мислим, че разговорите се записват. Носят се слухове, че дори снимат на видео някои клиенти в стаичките за танци по поръчка.

Печелех доверието й. И от начина, по който приказваше сега, съдех, че мога да науча още много неща. Комарджията часове наред ще се измъчва дали да заложи на червено и после, когато крупието завърти колелото, ще удвои и даже ще утрои залога, за да затвърди убеждението си, че залага правилно. Ако греши, защо ще залага всичките тия пари? Посочих чашата й.

— Още едно?

Тя се поколеба за миг, после кимна.

Допих уискито си и поръчах още две. Свещите мъждукаха. В стаята беше приятно и топло, като в подземно светилище.

Сервитьорът донесе напитките. След като безшумно се отдалечи, аз я погледнах.

— Ти не си ли замесена във всичко това?

Наоми се вторачи в чашата си. Изтекоха няколко секунди.

— Честен отговор ли искаш, или съвсем честен отговор?

— И двата.

— Добре — кимна тя. — Честният е „не“ — после отпи глътка хайленд парк. Затвори очи. — Съвсем честният отговор е… е…

— … „засега не“ — тихо й помогнах.

Момичето вдигна клепачи и ме погледна.

— Откъде знаеш?

Известно време я наблюдавах. Усещах мъката й, виждах възможност.

— Изнудват те — отвърнах. — Това е процес, серия от методи. Ако го съзнаваш дори само наполовина, значи си по-умна от повечето хора. Освен това имаш шанс да направиш нещо по въпроса, ако пожелаеш.

— Какво искаш да кажеш?

Отпих от чашата си, загледан в искрящата на светлината на свещите кехлибарена течност, потънал в спомени.

— Започваш постепенно. Определяш границите на обекта и го караш да остава известно време там. Той свиква с тях. Не след дълго границите се променят. Никога не стигаш повече от сантиметър по-нататък. Караш го да го чувства като свой избор.

Погледнах я.

— Каза ми, че когато си постъпила в клуба, си била толкова срамежлива, че не си можела да се движиш на сцената.

— Вярно е.

— По онова време за нищо на света е нямало да танцуваш по поръчка.

— Да.

— Обаче сега можеш.

— Да. — Отговаряше тихо, почти шепнешком.

— Когато за пръв път си танцувала по поръчка, сигурно си си казала, че никога няма да позволиш на клиент да те докосне.

— Наистина беше така — гласът й прозвуча още по-тихо.

— Разбира се. Мога да продължа нататък. Мога да ти кажа къде ще бъдеш след два месеца, след шест, след година. След двайсет години, ако продължиш в посоката, в която си тръгнала. Да не си мислиш, че всичко е случайно, Наоми? Това е цяла наука. Има експерти, които умеят да карат хората да вършат утре, немислимото днес.

Освен че ускорено дишаше през нос, тя мълчеше, и се зачудих дали се мъчи да сдържи сълзите си.

Сега трябваше да я тласна още съвсем мъничко, преди да отстъпя.

— Искаш ли да знаеш каква е следващата стъпка? — попитах.

Наоми ме погледна, ала не отговори.

— Известно ти е, че използват момичетата от „Дамаск Роуз“ за шантажиране на политици. Другите момичета шушукат за това, обаче има още нещо. Обръщали са се към теб, нали така? Не пряко, но са се обръщали. Нещо от тоя род: „Има един специален клиент, който според нас ще те хареса. Искаме да излезеш с него и да го забавляваш. Ако после е доволен, ще ти платим еди-колко си“. Може би имат хотелски апартамент, където са поискали да го заведеш. Щели са да го запишат на видео. Ти си отказала, предполагам. Те не са настоявали. И защо? Знаели са, че скоро ще се съгласиш.

— Грешиш! — ненадейно възрази тя и заби показалец в лицето ми.

Измерих я с поглед.

— Ако грешах, нямаше да реагираш така.

Наоми се втренчи в мен с оскърбени и гневни очи. Устните й помръдваха, сякаш търсеше нужните думи.

Достатъчно. Беше време да видя дали съм постигнал желания ефект.

— Ей — тихо я повиках, но тя не вдигна поглед. — Ей — поставих длан върху ръката й. — Извинявай — за миг стиснах пръстите й, после се отдръпнах.

Наоми вдигна глава и ме погледна.

— Мислиш, че съм проститутка. Или че ще стана.

— Не мисля така — поклатих глава.

— Откъде знаеш всички тези неща?

Време за честен, но безопасно смътен отговор.

— Много отдавна и в друга обстановка и аз преживях същото като теб.

— Какво искаш да кажеш?

За миг си представих Лудия Джейк. Поклатих глава в знак, че не ми се говори за това. Известно време мълчахме.

— Прав си — накрая рече тя. — Нямаше да реагирам толкова рязко, ако думите ти не бяха истина. Много съм мислила за тези неща, но не бях толкова честна със себе си, колкото ти преди малко — момичето се пресегна, хвана ръката ми и силно я стисна. — Благодаря ти.

Изпитах странна смесица от чувства: удовлетворение, че манипулациите ми са успели, съчувствие заради онова, с което се бореше тя, самообвинение, задето се възползвам от наивността й.

И под всичко това тя продължаваше да ме привлича. Неловко усещах дланта й, стиснала моята.

— Не ми благодари — без да я поглеждам, отвърнах. Не отговорих и на стискането. След малко тя отдръпна ръка.

— Наистина ли само се опитваш да помогнеш на приятел? — чух я да пита.

— Да.

— Щях да ти помогна, ако можех. Но не знам нищо повече от това, което вече ти казах.

Кимнах, като си мислех за ЦРУ и Ямаото и се чудех каква е връзката.

— Ще те попитам нещо — казах. — Колко бели хора виждаш в клуба?

Тя сви рамене.

— Доста. Може би десетина-двайсет процента от клиентите. Защо?

— Виждала ли си Мураками да се среща с някой от тях?

Наоми поклати глава.

— Не.

— Ами Юкико?

— Не. Тя не знае добре английски.

Явно не знаеше нищо. Започвах да се съмнявам, че изобщо ще ми е от полза.

Погледнах си часовника. Наближаваше пет. Слънцето скоро щеше да изгрее.

— Трябва да вървим — казах.

Тя кимна. Платих сметката и си тръгнахме.

Навън беше мокро, но вече не валеше. Уличните лампи по „Ропонги-дори“ образуваха светещи конуси от бавно стелеща се мъгла. Беше максимално късно, без още да е започнало да става рано, и на улицата цареше пълна тишина.

— Ще ме изпратиш ли до вкъщи? — попита Наоми и ме погледна.

Кимнах.

— Разбира се.

По средата на двайсетминутната разходка отново заваля.

Droga! — изруга на португалски тя. — Забравих си чадъра в „Тантра“.

Шоганаи — отвърнах и вдигнах яката на блейзера си. Какво да направя.

Закрачихме по-бързо. Дъждът се усилваше. Прокарах пръсти през косата си и усетих, че по тила ми се стичат ручейчета.

Когато оставаше около половин километър, отекна мощен гръм и отгоре наистина се заизсипва проливен дъжд.

Que merda[1] — засмяно възкликна Наоми. — Обречени сме!

Затичахме се, ала напразно. Стигнахме до нейния блок и се скрихме под навеса пред задния вход.

Meu deus[2] — засмя се тя. — От цяла вечност не съм подгизвала така! — момичето разкопча мокрото си палто и усмихнато ме погледна. — Щом веднъж се намокриш, после даже ти става приятно.

От мократа й рокля се вдигаше пара.

— Димиш — отбелязах.

Тя погледна надолу, после пак вдигна очи към мен и отметна няколко кичура от лицето си.

— От тичането се стоплих.

Избърсах водата от лицето си и си помислих, че е време да си вървя.

Обаче останах.

— Благодаря за интересната вечер — след кратко мълчание каза Наоми. — Въпреки че имаш навика да издебваш хората, не си лош човек.

Кисело се усмихнах.

— Всички така ми казват.

Последва ново мълчание. После тя се приближи и ме прегърна, притиснала лице към рамото ми.

Изненадах се. Ръцете ми инстинктивно обхванаха кръста й.

Само малко утеха, помислих си. По-рано беше суров с нея. Нека се почувства добре.

Съзнавах, сякаш някак отдалеч, че това звучи като оправдание. Което смътно ме смути. Обикновено минавах без такива неща.

Усещах мекото й тяло, топлината й, която проникваше през мокрите дрехи.

Усетих, че тялото ми реагира. Знаех, че и тя го усеща. Уф, да му се не види.

Наоми вдигна глава от рамото ми. Устните й бяха съвсем близо до ухото ми.

— Ела вътре — чух я да казва.

Последната жена, с която се бях забъркал, след като трябваше да се отнасям с нея само като с полезна вещ, беше Мидори. И все още плащах за това.

Не сглупявай отново, помислих си. Не се сближавай с нея. Не размивай границата.

Обаче мислите бяха прекъснати. Като че ли никой не ги слушаше.

Тя е бар дама. Не знаеш на кого служи.

Това бе неубедително. Никой не я беше насочил срещу мен — аз всъщност я преследвах. Тя нямаше причина да ме предупреждава за подслушвателите. Инстинктът ми подсказваше, че не се преструва.

Наоми постави длан на гърдите ми.

— Отдавна не си… бил с жена.

Напомних си, че отчасти по тази причина бях останал жив толкова дълго.

— Защо го казваш? — попитах.

— Виждам го. Познавам по погледа ти.

Тя притисна ръката си още по-силно.

— Усещам сърцето ти.

Застанала с длан на сърцето ми и с хълбоци, притиснати към слабините ми, Наоми със същия успех можеше да ме подложи на детектор на лъжата.

Озърнах се към улицата. Дъждът се сипеше на сиви коси снопове. Вдигнах ръка към лицето й. Затворих очи. Кожата й бе мокра от дъжда и това ми напомни за сълзи.

Наоми вдигна глава и усетих, че лицето й се докосва до моето. Главата й съвсем лекичко се поклащаше нагоре-надолу, сякаш в такт с музика, която почти чувах. Останах със спуснати клепачи, като си мислех: не го прави, не оглупявай.

Чувах собственото си дишане — дъхът ми свистеше през носа, през зъбите.

Понечих да се отдръпна назад и мократа ми буза се плъзна по нейната. Тя премести едната си ръка на тила ми и ме спря.

Леко наведох глава. Ъгълчетата на устните ни се докоснаха. Усетих дъхай върху бузата си.

После започнахме да се целуваме. Устата й беше топла и мека. Езиците ни се преплетоха и аз си помислих едновременно „Майната ти, идиот такъв“ и „Страхотно е“.

Ръцете ми се провряха под палтото й и обгърнаха талията й. Тя обхвана лицето ми с длани и продължи да ме целува още по-разпалено.

Стиснах хълбоците й, после плъзнах ръце нагоре по извивката на ребрата й към гърдите. Зърната и бяха твърди под мокрия плат на роклята. Тялото й излъчваше топлина. Чух се да изпъшквам. Това прозвуча като капитулация.

Наоми отстъпи назад и затършува в чантичката си. Извади ключа име погледна с тъмните си очи. Дишаше тежко.

— Ела вътре.

Обърна се и пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори и ние влязохме.

Продължихме да се целуваме в асансьора по време на краткото изкачване до петия етаж. По коридора вече се събличахме един друг.

Влязохме в апартамента й и се озовахме в антре, от което започваше къс коридор, водещ към дневна. Проникваше слабата сива светлина от улицата.

Тя затвори вратата зад мен и ме притисна към нея. Отново ме зацелува жадно, пръстите й разкопчаваха ризата ми. Обикновено не се чувствам спокойно никъде, докато не получа възможност да се поогледам, ала тясното антре, с Наоми между мен и потенциалните противници, нямаше да е подходящо за устройване на засада. Не долавях опасност, поне не от подобен вид. А и детекторът на Хари, слава богу, мълчеше.

Смъкнах палтото от раменете й и го оставих да падне зад нея. Тя ме целуваше по шията и гърдите, докато пръстите й се справяха с колана и панталона ми. Пресегнах се и свалих ципа на роклята й. Свлякох презрамките и роклята безшумно политна на пода. Усетих, че тя си събува обувките.

Наоми натисна блейзера ми назад, ала мокрият плат се лепеше за тялото ми. С усилие се избавих от него и си съблякох ризата. Тя допря топлата си длан до корема ми за миг, като че ли за да ме накара да остана в тая поза. Усетих диамантената гривна, малък студен кръг на китката й. После ръката й се плъзна надолу и затегли гащетата ми. Спрях я, за да събуя обувките и чорапите си. Чувствам се безпомощен със смъкнати до глезените панталони.

Изхлузих панталона и гащетата и ги сритах настрани. Наоми пак ме притисна към вратата и започна да ме гали по кръста, плътно притискайки се към мен. Гърдите и коремът й се опираха в моите, топли, меки и безкрайно съблазнителни, и в този миг не ме интересуваше какво ще ми струва всичко това. Какво можеше да струва на нея.

Нежно обхванах лицето й в шепи и леко повдигнах главата й назад. Вгледах се в очите й. На слабата светлина в коридора те сякаш излъчваха вътрешно сияние.

Дланите й се спуснаха към хълбоците ми и тя приклекна пред мен. Наблюдавах я, дишайки по-бързо. Вратата студенееше под голия ми гръб, после устните й ме обгърнаха и престанах да усещам всичко друго.

Едната й ръка се вдигна към корема ми и аз я хванах в своята, после я пуснах. Отметнах глава назад и тя глухо изтропа във вратата. Кичур коса погъделичка бедрото ми. Усещах всеки косъм, като че ли ме галеха с нажежени влакна.

Протегнах ръка и проследих извивката на ухото й, овала на бузата й, линията на брадичката й. Силно изпуснах поетия въздух и напрегнах корем, докато в гърдите ми не остана нищо, после рязко си поех дъх през носа.

Пъхнах пръсти под брадичката й и се опитах да я притегля нагоре.

Наоми отметна глава назад и ме погледна.

— Искам да довърша — каза тя.

Наведох се, подхванах я под мишниците и я изправих. След това я вдигнах на ръце. Тя изненадано се засмя и сключи ръце на тила ми.

— Аз пък искам да довърша нещо друго — отвърнах.

Дневната бе свързана с малка кухня и съвсем малко по-голяма спалня. Насочих се натам. Смътно усещах еректиралия си пенис, който се поклащаше пред мен като някакъв абсурден бастун на слепец.

На пода в спалнята бе разстлан футон. Стъпих отгоре му и внимателно я положих по гръб. Тя пусна врата ми, докосвайки с длани ушите и лицето ми. С две ръце смъкнах прашките надолу. Наоми повдигна хълбоци и оскъдното парче плат се плъзна по заобленото й дупе. Изхлузих го през глезените й и го захвърлих настрани.

Надвесих се над нея и започнах да я целувам по шията, гърдите, корема. Спуснах се към гънките на бедрата й. Тя сграбчи кичур коса на тила ми и силно ме натисна, достатъчно, за да ме заболи, ала аз я накарах да чака по-дълго, преди да изпълня желанието й.

Когато го сторих, Наоми рязко издиша и още по-силно стисна косата ми. Свих колене към гърдите си, хванах задника й с две ръце и го повдигнах от футона. Чух я да мълви: „Isso, isso, continue“[3], усетих другата й длан да се движи по тила ми. Погледнах я. Мускулите на корема й бяха стегнати, гърдите й леко се разтърсваха от движенията на главата и ръцете ми.

Не бързах. Имаше вкус на чисто, солено и сладко. Тя прокарваше пръсти през косата ми, понякога я стискаше, понякога я дърпаше в такт с начина, по който я докосвах. Не припирах, даже когато натискът на дланите й ме караше да побързам.

Чувах я безкрайно да повтаря думата isso. Краката й се повдигнаха, стегнаха се отстрани на ушите ми и гласът й изведнъж стана далечен, стигаше до мен сякаш изпод вода. Бедрата й се напрегнаха още повече, кокалчетата на пръстите й се впиха в скалпа ми. После тялото й бавно се отпусна и звуците отново се върнаха.

Надигнах се и я погледнах. Сивата светлина в стаята бе станала малко по-ярка. Различих зеления цвят на очите й и без да мисля, казах:

— Красива си.

Наоми протегна ръце и обхвана лицето ми.

Agora, venha aqui — прошепна на португалски тя. Ела тук.

Отпуснах се отгоре й. Наоми плъзна ръка надолу, обаче аз я изпреварих и сам проникнах в нея.

Проврях длани под ръцете й, погалих лицето й. Наведох глава напред и затворих очи, както някога ме бяха научили да се моля. Усетих устните й върху лицето си. Мълвяха беззвучни думи.

Изтече минута, може би две. Движенията ни постепенно се забавяха, като вълни, прииждащи и отдръпващи се от плаж.

Тя повдигна глава към моята и целувките станаха по-страстни. Усетих устните й да мърдат, чух нещо като мъркане или тихо ръмжене.

Agora, mete tudo — движейки устни до моите, рече Наоми. Хайде, всичко сега.

И се притисна към мен с всички сили. Обхванах лицето й в длани и я зацелувах още по-бясно. Тя вдигна колене и усетих бедрата и глезените й да се допират до хълбоците ми. Движенията ни се ускоряваха. Наоми сключи крака на гърба ми. Чух я да стене нещо на португалски. Извих гръб, пръстите на краката ми се впиха в дюшека и аз се изпразних с протяжен стон, който прозвуча колкото като от наслада, толкова и като от болка.

Силите ме напуснаха и изведнъж натежах. Отпуснах се на футона до нея и поставих длан на корема й.

Isso, foi otimo — обърна глава към мен Наоми. Беше възхитително.

Усмихнах се.

Otimo — повторих.

Чувствах крайниците си омекнали. Тя покри дланта ми със своята и стисна пръстите ми. Известно време мълчахме. После Наоми рече:

— Може ли да те попитам нещо?

Погледнах я.

— Естествено.

— Защо отначало се дърпаше? Виждах, че искаш. И ти го съзнаваше.

Затворих очи за миг, флиртувайки със съня.

— Може би ме е било страх.

— От какво?

— Не съм сигурен.

— Аз би трябвало да се страхувам. Когато каза, че искаш да довършиш нещо, за миг си помислих, че пак ще ме напляскаш.

Усмихнах се, без да отварям очи.

— Щях, ако го беше заслужила.

— Щях да те накарам да съжаляваш.

— Но не го направи. Направи ме щастлив.

Чух я да се смее.

— Хубаво. Още не си ми казал от какво те беше страх.

Замислих се за момент. Сънят ме покриваше като одеяло.

— От обвързването. Както сама каза, отдавна не съм бил с кена.

Наоми пак се засмя.

— Как можем да се обвържем? Та аз изобщо не те познавам.

С усилие повдигнах клепачи. Погледнах я.

— Знаеш повече от другите.

— Може би тъкмо това те плаши — засмя се тя.

Ако останех още малко, щях да заспя. Седнах на футона и прокарах длан по лицето си.

— Няма нищо — рече Наоми. — Знам, че трябва да си вървиш.

Имаше право, естествено.

— Наистина ли? — попитах.

— Наистина — тя се замисли. После добави: — Искам да те видя пак. Но не в клуба.

— Логично — мислите ми автоматично се бяха върнали към обичайната система за сигурност. Реакцията ми я накара да сбърчи чело. Разбрах грешката си, усмихнах се и се опитах да я поправя. — И без това ми се струва, че след тая нощ не бих могъл да спазя правилото да не пипам под кръста.

Наоми се засмя, ала не много весело.

Отидох в банята, после се върнах в антрето, където навлякох все още мокрите си дрехи. Бяха студени и лепнеха по кожата ми.

Наоми дойде, докато си завързвах обувките. Беше сресала косата си назад и носеше тъмен памучен халат. Впери очи в мен и дълго ме гледа.

— Ще опитам да ти помогна — промълви тя.

Казах й истината.

— Не знам с какво би могла да ми помогнеш.

— И аз не знам. Но искам да опитам. Не желая… Не желая да се озова някъде, откъдето няма да намеря обратния път.

Кимнах.

— Основателна причина.

Тя бръкна в джоба на халата си и извади лист хартия. Протегна ми го и диамантената й гривна блесна. Пресегнах се и нежно хванах китката й.

— Подарък ли е? — полюбопитствах.

Наоми бавно поклати глава.

— Беше на майка ми.

Взех листа, бе написала телефонен номер. Прибрах го в джоба си.

Дадох й номера на пейджъра си. Не беше зле да се свърже с мен, ако в клуба се случи нещо.

Не казах „Ще ти се обадя“. Не я прегърнах, заради мокрите дрехи. Само кратка целувка. После се обърнах и си тръгнах.

Тихо минах по коридора до стълбището. Наоми вероятно си мислеше, че повече няма да ме види. Трябваше да призная, че може би е права. Мисълта бе влажна и обезсърчаваща като подгизналите ми дрехи.

Стигнах на първия етаж и надникнах към входа на блока. За миг си представих как ме бе прегръщала там. Вече ми се струваше много отдавна. Обзе ме неприятна смесица от признателност и копнеж, примесени с угризение и съжаление.

И в проблясък на прозрение, пронизващо с ледена яснота мъглата на умората ми, осъзнах нещо, което по-рано не бях успял да призная, даже пред себе си, когато тя ме бе попитала от какво ме е страх.

Тъкмо от този момент, след края, когато щях да се изправя лице в лице с мисълта, че всичко ще свърши зле, ако не тая сутрин, то другата. Или по-другата.

Излязох през задния изход, където нямаше камера. Навън още валеше. Първите лъчи на деня бяха сиви и бледи. Вървях с мокрите си обувки, докато намерих такси, после се прибрах в хотела.

Бележки

[1] Проклятие (порт). — Б.пр.

[2] Боже мой (порт.). — Б.пр.

[3] Така, така, продължавай (порт.). — Б.пр.