Бари Айслър
Рейн-сан: Живеещият в сенките (14)

14.

Върнах се в „Империал“ и влязох през входа откъм Хибия Парк. В представите ми всяко място, където отсядам, е потенциално удобно за засада и радарът ми леко реагира, докато минавах през просторното фоайе към асансьорите. Автоматично огледах района наоколо, като първо се насочих към столовете с най-хубав изглед към входа, местата, където можеше да ме причаква съгледвач, готов да предупреди за появата ми. Не видях вероятни кандидати. Радарът ми остана в режим на средна готовност.

Когато се приближих към асансьорите, забелязах една поразителна японка, около трийсет и пет годишна, с дълга до раменете вълниста, гарвановочерна коса и контрастираща гладка, много светла кожа. Носеше избелели дънки, черни мокасини и черен пуловер с остро деколте. Стоеше по средата между асансьорите и гледаше право към мен.

Мидори.

Не, помислих си. Вгледай се по-внимателно.

От последния път преди около година, когато бях гледал изпълнението йот сенките в нюйоркския „Вилидж Вангард“, бях видял няколко жени, на пръв поглед приличащи на нея. Всеки път, когато ми се случваше, част от ума ми регистрираше детайлите, навярно от желание да повярва, че наистина е тя, и илюзията продължаваше секунда-две, преди по-внимателното вглеждане да убеди онази надяваща се част от мен в грешката й.

Жената се взираше в мен. Скръстените й ръце се раздвижиха. Мидори. Нямаше съмнение.

Сърцето ми се разтуптя. В ума ми избухна залп от въпроси. Как е възможно да е тук? Как може да е тя? Какво прави пак в Токио? Откъде знае къде да ме открие? Как би могъл да знае който и да било?

Оставих въпросите настрани и се заех да проверя второстепенните зони наоколо. Това, че си видял една изненада, не означава, че няма и друга. Всъщност първата може да е нарочно отклоняване на вниманието, финт за нанасяне на фатален удар.

Никой не ми се струваше не на мястото си. Нищо не задейства радара ми. Добре.

Пак я погледнах. Все още наполовина очаквах да се окаже, че халюцинирам. Не халюцинирах. Тя беше.

Сега стоеше с отпуснати отстрани ръце и ме наблюдаваше. Позата й бе скована и някак решителна. Очите й бяха вперени в мен, ала не можех да прочета нищо в тях.

Отново се озърнах наоколо и бавно закрачих към Мидори. Спрях пред нея. Помислих си, че бясното туптене в гърдите ми е достатъчно високо, за да го чуе.

Вземи се в ръце, смъмрих се. Но не знаех какво дай кажа.

— Как ме намери? — разнесе се от устните ми.

Лицето й беше ведро, но и безизразно. Очите й тъмнееха.

Излъчваха обичайната си недостъпна топлина.

— Потърсих в указателя на хората, които би трябвало да са мъртви.

Ако се опитваше да ме слиса, успя. Отново се огледах наоколо.

— Страх ли те е от нещо? — меко попита тя.

— Постоянно — отвърнах, спирайки очите си върху нейните.

— От мен ли? Защо?

Мълчание.

— Какво правиш тук?

— Търся те.

— Защо?

— Не се прави на глупак. Знам, че не си.

Туптенето на сърцето ми започна да се успокоява. Ако си мислеше, че ще се размекна от мъглявите й отговори, много грешеше. Не играя така, даже с нея.

— Ще ми кажеш ли как ме намери?

— Не знам.

Ново мълчание. Погледнах я.

— Искаш ли да пийнем по нещо?

— Ти ли уби баща ми?

Сърцето ми пак се разтуптя. Дълго се взирах в нея. Накрая казах, съвсем тихо: „Да.“ Наблюдавах я. Не извърнах очи.

Мидори помълча. Когато заговори, гласът й беше нисък и дрезгав.

— Мислех, че няма да го признаеш. Поне не толкова лесно.

— Съжалявам — отвърнах, мислейки си колко нелепо звучи.

Тя стисна устни и поклати глава, сякаш казваше: „Не говориш сериозно“.

Отново се огледах наоколо. Не забелязах някой да е заел опасна за мен позиция, ала влизаха и излизаха много хора и не можех да бъда сигурен. Исках да се махна оттук. Ако тя имаше съучастници, това, че ще ме последват, щеше да ги издаде.

— Хайде да идем в бара — предложих. — Ще ти кажа всичко, каквото поискаш.

Мидори кимна, без да ме поглежда.

Нямах предвид бар „Рандеву“ във фоайето, който е толкова фрашкан с идващи и заминаващи, че е безполезен от гледна точка на безопасността, а „Олд Империал“ на мецанина. Той е останка от първоначалния „Империал“, проектиран от Франк Лойд Райт и съборен през 1968-ма, уж заради несъобразеността му с изискванията за противоземетръсна сигурност, но по-скоро от уважение към заблудените представи за „прогрес“. Пътят до мецанина минаваше обратно през фоайето, оттам по едно стълбище и с няколко завоя по почти съвсем пусти коридори с различни изходи. Ако някой следеше Мидори, със или без нейно знание, трудно щеше да остане незабелязан, докато се движехме.

Качихме се по стълбището. Нямаше никой, освен дванайсетина клиенти в ресторантите, които подминахме. Докато чакахме на входа на бара да ни настанят, хвърлих поглед назад. Никой не се приближаваше. Явно беше сама.

Седнахме един до друг в едно от полукръглите сепарета, скрити от входа зад високите облегалки. Ако някой искаше да се увери, че сме там, трябваше да влезе вътре и да се разкрие. Поръчах за двамата осемнайсетгодишен „Бунахавен“ от отличния избор на бара от малцово уиски.

Усещането бе малко странно при тия обстоятелства, обаче се радвах, че пак съм в „Олд Империал“. Без прозорци, с нисък таван, тъмен и тих, някак интимен въпреки големината си, барът притежава атмосфера на история, достойнство, навярно защото е единствената оцеляла част от мъченически разрушения предшественик на хотела. Подобно на самия хотел, „Олд Империал“ сякаш е попрехвърлил разцвета на годините си, ала е запазил величава красота и мистериозна примамливост, като грандама, видяла много от живота, познала много любовници и пазеща много тайни, която не живее със славата на своята по-буйна младост, но не я е и забравила.

Поседяхме мълчаливо, докато донесат напитките.

— Защо? — попита после тя.

Вдигнах чашата си.

— Знаеш защо. Платиха ми.

— Кой?

— Хората, от които баща ти е взел диска. Същите, които смятаха, че е у теб, и се опитваха да те убият.

— Ямаото ли?

— Да.

Мидори ме погледна.

— Ти си професионален убиец, нали? Когато се носят слухове, че правителството държи щатни хора за такива цели, става дума за теб, така ли?

Тежко въздъхнах.

— Нещо такова.

Последва пауза. После:

— Колко хора си убил?

Насочих очи към чашата си.

— Не знам.

— Не говоря за Виетнам. Оттогава.

— Не знам — повторих.

— Не смяташ ли, че са прекалено много? — мекотата на гласа й правеше въпроса още по-тежък.

— Не… Имам си принципи. Никакви жени. Никакви деца. Никакви действия срещу второстепенни пионки — думите отекваха в ушите ми като някаква идиотска мантра, звуци талисмани, изведнъж лишени от своята одухотворяваща магия.

Тя безрадостно се засмя.

— „Имам си принципи.“ Говориш като курва, която настоява да я смятат за добродетелна, защото не целува клиентите, с които се чука.

Жегна ме. Но го понесох.

— Твоят приятел от столичната полиция ми каза, че си мъртъв. И ти ме остави да го повярвам. Знаеш ли, че скърбих за теб? Знаеш ли какво е?

И аз скърбих за теб, искаше ми се да й отговоря.

— Защо? — попита Мидори. — Защо ме подложи на това? Да оставим убийството на баща ми. Защо ме подложи на това?

Извърнах очи.

— Кажи ми, по дяволите — чух я да настоява.

Стиснах чашата си.

— Исках да те пощадя. Не биваше да… узнаваш.

— Не ти вярвам. И без това почти се бях досетила. Ти какво смяташе, че ще си помисля, когато доказателствата за корупция в оня диск, които баща ми искаше да разгласи и заради което умря, не бяха разгласени? Когато се опитах да открия какво е станало с тленните ти останки, за да изразя почитта си, и не успях?

— Не знаех, че няма да бъдат разгласени — отвърнах, без да я поглеждам. — Наистина си мислех, че ще ги разгласят. Очаквах да ме забравиш. От време на време изпитвах съмнения, но какво можех да направя? Просто да се появя в живота ти и да се опитам да ти обясня ли? Ами ако грешах, ако ме беше забравила, ако не беше заподозряла нищо и беше продължила да живееш така, както се надявах? — вперих очи в нея. — Щях да ти причиня още по-силна мъка.

Тя поклати глава.

— Не би могъл да ми причиниш по-силна мъка.

Последва дълго мълчание.

— Ще ми кажеш ли как ме откри? — попитах накрая.

Мидори сви рамене.

— Твоят приятел от столичната полиция ми помогна. Смаях се.

— Тацу се е свързал с теб?!

— Аз се свързах с него. Всъщност, на няколко пъти. Той все ме отпращаше. Миналата седмица дойдох в Токио и отидох в службата му. Казах на пропуска, че ако не се срещна с Ишикура-сан, ще отида при пресата и ще направя всичко възможно, за да вдигна обществен скандал. И знаеш ли, наистина щях. Нямаше да се откажа.

Тя беше смела, дори малко безразсъдна. Тацу не би й навредил, дори в отговор на заплаха, ала Мидори нямаше откъде да го знае. Още едно доказателство за отчаяния й гняв.

— Той срещна ли се с теб?

— Не веднага. Обади ми се днес следобед. Следобед.

Значи веднага след моя отказ.

— И ти каза, че можеш да ме откриеш тук, така ли?

Мидори утвърдително кимна.

Как бе успял отново да ме проследи? Сигурно с ония проклети камери. „Не можеш да забележиш всички“ — спомних си го да казва. Естествено, използвай камерите, за да определиш общото местонахождение на обекта, после прати хора във вероятните хотели в района, ако се наложи, със същата снимка, която са въвели в мрежата и софтуера за разпознаване на лица.

Бях глупак, че останах в Токио, въпреки че международният телефонен разговор нямаше да е за предпочитане, като се имаше предвид за какво трябваше да предупредя Хари.

Но какво кроеше онова лукаво копеле?

— Имаш ли представа защо Тацу се е съгласил да се срещне с теб, след като цяла година те е отпращал? — попитах.

Тя сви рамене.

— Сигурно заради заплахите ми.

Съмнявах се. Тацу не я познаваше толкова добре, колкото я познавах аз. Бил е уверен, че блъфира.

— Наистина ли смяташ, че причината е само тази?

— Може би е имал и някоя скрита причина да поиска да се срещнем. Но какво да сторя, да му направя напук и да откажа да те видя ли?

— Предполагам, че не — и той бе предположил същото. За миг ме обзе раздразнение, граничещо с враждебност към Тацу и неговите вечни машинации.

Мидори въздъхна.

— Съобщението, че си мъртъв, било негово дело, не твое — така ми каза.

Това бе предназначено да стигне до мен. Да не си мислеше, че ще очистя Мураками от благодарност, за да му се издължа?

— Още какво ти каза?

— Че си му помогнал да получи диска, очаквайки, че ще го предаде на медиите.

— Обясни ли ти защо не го е предал?

Тя кимна с глава.

— Защото сведенията в него били толкова взривоопасни, че можели да доведат до падането на Либерал-демократическата партия и да открият пътя за възкачването на Ямаото.

— Значи си наясно с положението.

— Далеч не съм наясно.

— Ами Хари? — попитах след малко. — Защо не се обърна към него?

Мидори извърна очи.

— Обърнах се. Пратих му писмо. Чул, че си мъртъв, така ми отговори, и тогава не знаех нищо повече.

Както бе извърнала очи… Имаше нещо, което не ми казваше.

— Повярва ли му?

— Не трябваше ли?

Точен отговор. Само че имаше и още нещо, помислих си.

— Спомняш ли си последната ни среща? — попита Мидори.

Беше тук, в „Империал“. Прекарахме нощта заедно. На другата сутрин отидох да пресрещна лимузината на Холцър. После няколко дни бях останал под полицейска охрана. Междувременно Тацу бе казал на Мидори, че съм мъртъв, и се беше отървал от диска. Край на играта.

— Спомням си я.

— Ти каза: „Ще се прибера по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?“ Е, чаках те два дни, преди да ми се обади твоят приятел Ишикура-сан. Нямаше с кого да се свържа, кого да питам.

Видях, че вдига очи към тавана за миг — може би ги извръщаше от спомени, които не искаше да види. Може би сдържаше сълзите си.

— Не можех да повярвам, че си мъртъв — продължи Мидори. — После започнах да се питам дали наистина си мъртъв. И ако не си, какво означава това. И тогава се усъмних. Усъмних се в себе си. Помислих си: Той не може да е още жив, не би ти причинил такова нещо. Но не можех да се избавя от подозренията. Не знаех дали да скърбя за теб, или да искам да те убия.

Тя ме погледна.

— Разбираш ли на какво ме подложи? — почти шепнеше. — Ти… ти ме подложи на изтезание!

С периферното си зрение я зърнах бързо да прокарва палец по едната си буза, после по другата. Забих поглед в чашата си. Последното нещо, което би искала, бе да стана свидетел на сълзите й.

След малко вдигнах очи.

— Мидори… — тихият ми глас прозвуча странно. — Не мога да изразя с думи колко съжалявам за всичко това. Ако можех да променя нещо, щях да го сторя.

Известно време мълчахме. Замислих се за Рио.

— Правя всичко възможно да се измъкна — казах накрая.

Тя впери очи в мен.

— Искрено ли опитваш? Повечето хора си живеят съвсем нормално и без да убиват никого. Не се налага да обръщат земята наопаки, за да го избегнат.

— При мен е малко по-сложно.

— Защо?

Свих рамене.

— В момента хората, които ме познават, като че ли са раздвоени между желанието да ме убият или да ме накарат аз да убия.

— Ишикура-сан ли?

Кимнах.

— Тацу е посветил живота си на борбата с корупцията в Япония. Той има някои предимства, обаче силите, срещу които се е изправил, са по-могъщи от него. Затова се опитва да компенсира.

— Трудно ми е да си го представя като един от добрите.

— Разбирам те. Обаче светът, в който живее той, не е толкова черно-бял, колкото твоя. Ако щеш вярвай, той се опитваше да помогне на баща ти.

И изведнъж разбрах защо я е пратил тук. Не защото се надяваше, че ще му помогна от благодарност за няколкото оправдателни думи, които бе казал на Мидори. Поне не изцяло затова. Не, всъщност се надяваше, че ако го приеме като човек, който в известен смисъл се опитва да продължи борбата, поведена от баща й, Мидори може би ще поиска да му помогна. Надяваше се, че срещата ми с нея ще ме накара да се разкайвам за баща й и ще ме направи податлив към молбата да изпълня желанието му.

— Значи сега „се опитваш да се измъкнеш“ — рече тя.

Кимнах, като си мислех, че тъкмо това иска да чуе. Ала Мидори се засмя.

— Това ли е изкуплението ти след всичко, което си извършил? Не знаех, че е толкова лесно да влезеш в рая.

Може и да нямах право, обаче започвах да се дразня.

— Виж, допуснах грешка с баща ти. Казах ти, че съжалявам за нея. Щях да променя нещо, ако имах възможност, казах ти. Какво друго да направя? Искаш да се залея с бензин и да си драсна клечката ли? Да нахраня рибите? Какво искаш?

Тя сведе очи.

— Не знам.

— Е, и аз не знам. Но се опитвам да намеря изход.

Гадният му Тацу, помислих си. Беше предвидил всичко. Знаеше, че тя ще ме разтърси.

Допих бунахавена. Оставих празната чаша на масата и се вторачих в нея.

— Искам нещо от теб — чух я да казва след малко.

— Знам — отговорих, без да я поглеждам. — Но не знам какво.

Затворих очи.

— Знам, че не знаеш.

— Не мога да повярвам, че изобщо седя тук и приказвам с теб.

На тия думи само кимнах.

Отново се спусна дълго мълчание, докато през ума ми минаваха всички неща, които можех дай кажа, неща, които ми се щеше да имат силата да променят нещо.

— Не сме свършили — чух я да казва.

Погледнах я, без да разбирам какво има предвид, и тя продължи.

— Когато узная какво искам от теб, ще ти кажа.

— Благодаря — отвърнах сухо. — Така поне ще го очаквам.

Тя не се засмя.

— Ти си убиецът, не аз.

— Така е.

Мидори продължи мълчаливо да ме наблюдава, после попита:

— Тук ли ще те намеря?

Поклатих глава.

— Не.

— Тогава къде?

— По-добре аз да те потърся.

— Не! — отсече тя с внезапна настървеност, която ме изненада. — Край на тия игрички. Ако искаш пак да ме видиш, ще ми кажеш къде ще бъдеш.

Вдигнах празната си чаша и силно я стиснах. Върви си, казах си. Даже няма нужда да казваш каквото и да е. Просто остави няколко банкноти на масата и си върви. Никога вече няма да я видиш.

Само че винаги щях да я виждам. Не можех да избягам от това.

Бях свикнал да се надявам на толкова малко, та като че ли бях изгубил всякакъв естествен имунитет към емоционалните инфекции. Надеждите ми за Мидори бяха намерили опорна точка и колкото и нелепи да бяха станали, явно не можех да ги преодолея.

— Виж — отвърнах, вече знаейки, че е безсмислено. — Отдавна живея така. Тъкмо по тая причина съм останал жив толкова дълго.

— Тогава забрави — рече Мидори. И се изправи.

— Добре — спрях я. — Можеш да ме намериш тук.

Тя ме погледна и кимна.

— Хубаво.

Замълчах за миг.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах я.

— Това интересува ли те?

— Боя се, че да.

— Добре — отново кимна Мидори. — Да видим дали несигурността ще ти хареса — после се обърна и се отдалечи.

Платих сметката и изчаках малко, след това си тръгнах през един от подземните изходи. Не можех да остана повече. Може би щях да съм в състояние да живея, ако Мидори знаеше къде съм, обаче мерките за безопасност й бяха абсолютно чужди и можеше неволно да отведе някого при мен. Освен това исках да затрудня Тацу. В момента не бе от чак такова значение, че разполага с начин да ме открива, ала самата мисъл не ми допадаше.

Щях да отсядам в най-анонимните бизнес хотели, всяка нощ в различен. Това щеше да ме защити от всеки, който можеше да следи Мидори, и щеше да принуди Тацу да полага неимоверни усилия в опит да следи движенията ми.

Щях да запазя стаята в „Империал“, естествено. Това навярно щеше да ми помогне да се отърва от Тацу. Така бих могъл и дистанционно да проверявам телефонния секретар в стаята си, в случай че Мидори се опиташе да се свърже с мен. Можех да се отбивам от време на време, като проявявам извънредна предпазливост, да си давам вид, че живея там.

Ходех с наведена глава и правех всичко възможно да не позволя камерите да ме заснемат ясно, обаче нямаше как да бъда сигурен. Чувствах се в безизходица, обземаше ме параноя.

Може би щях просто да се чупя. Рано сутринта, Осака-Рио, финито.

Но ми бе омразна мисълта, че Мидори може пак да се опита да се свърже с мен и да открие отново, че съм изчезнал.

Ти и без това я лъжеш, помислих си.

Може би щях да поостана още ден, най-много два. Да, може би. И после, ако някой изобщо получеше вест от мен — Мидори, Тацу или който и да е друг, това щеше да е с пощенска картичка, пар авион.

Направих някои агресивни ходове, за да се уверя, че не ме следят. После забавих крачка и се впуснах да блуждая из нощен Токио, без да знам къде отивам и без всъщност да ме е грижа.

Видях двама млади фурита — безделници, реагирали на десетилетната рецесия в Япония, избягвайки постове, които вече и без това не бяха свободни за тях, и вместо това се наемаха на временна работа, например нощна смяна в универсални магазини, където обслужваха нуждите на други нощни птици в Токио: родители с хлътнали очи, търсещи препарати за почистване, на които дългите часове на пътуване до и от работа и техните плачещи бебета не оставяха време да се погрижат за дома си през деня; самотни мъже, все още по работни ризи насред огромния град, страдащи от самота, толкова остра, че дори наркотикът на нощните телевизионни предавания не можеше да я разсее, впуснали се в случайни набези в търсене на признаци за друг живот; дори други фурита на връщане към домовете на родителите им, където продължаваха да живеят, за да свържат двата края, с които споделяха по една уморена цигара и тъп виц, преди да проспят сутринта и после да станат, за да вършат същото до късно през следващата нощ.

Подминавах работници от чистотата, строителни групи, кърпещи под светлината на халогенни прожектори дупките по смълчаните нощни улици, шофьори на камиони, които безмълвно разтоварваха стоките си по пустите тротоари и под тихите навеси.

Озовах се близо до станция Ногизака и разбрах, че неволно се движа на северозапад. Спрях. Аояма Бочи беше точно насреща, безмълвно и мрачно, привличащо ме като зейнала черна дупка, с гравитация, още по-силна от тази на Токио.

Без да се замисля, пресякох пътя, като прескочих металната ограда по средата, спрях при каменното стълбище, после се предадох и се запътих към гробовете вътре.

Шумовете на улицата долу изведнъж станаха глухи, далечни, безсмислено ехо на градски гласове, чиито настойчиви нотки стигаха до там, ала нямаха власт над подобното на парк гробище. От това място гробището изглеждаше безкрайно. То се простираше пред мен, цял отделен град, чиито безброй надгробни камъни бяха миниатюрни къщички без прозорци, разположени симетрично, дълги булеварди на мъртвите.

Навлязох навътре в успокоителния сумрак по каменна алея, покрита с вишневи цветове, които лежаха като тъмен сняг на светлината на лампите от двете страни. Само допреди няколко дни същите тия цветове бяха радвали живите жители на Токио, които в гуляйджийско опиянение бяха идвали тук с хиляди да гледат присъщата окаяност на собствения си живот, отразена в кратката и жизнена хубост на вишните. Ала сега цветовете бяха нападали, гуляйджиите си бяха отишли, даже боклуците, изхвърлени от техните пиршества, бяха събрани и изнесени, и мястото отново бе върнато изцяло на мъртвите.

Веднъж Мидори ми беше говорила за моно но аваре, усет, който, макар и често объркван по време на съзерцанието на цъфтежа на вишните от какофонията на пиянските песни и работещите с акумулаторни батерии телевизори, остава устойчив в една от двете култури, от които произлизам. Тя го бе нарекла „тъгата да си човек“. Мъдра, примирена тъга, беше казала. Възхищавах се на дълбочината на характера, каквато предполагаше такова описание. За мен тъгата винаги бе синоним на горчивина и подозирам, че така и ще си остане.

Вървях напред с меланхолични стъпки, изпълнен с уважение към пълната тишина около мен. За разлика от града наоколо Аояма Бочи е неизменно и лесно открих какво ме привлича там въпреки десетилетията, изтекли от последното ми идване.

Надгробният камък беше обикновен, отличаван само от краткото съобщение, че Фудживара Шуичи е живял от 1912 до 1960 и че там е погребано всичко, което е останало от него. Фудживара Шуичи, баща ми, убит по време на уличните безредици, разтърсили Токио едно ужасно лято, докато съм бил малък.

Застанах пред гроба и дълбоко се поклоних, притиснал длани пред лицето си в будистката поза за почит към мъртвите. Майка ми би искала да кажа молитва, накрая да се прекръстя и ако стоях пред нейния гроб, щях да го сторя. Но такъв западен ритуал щеше да бъде обида за баща ми приживе и защо да го оскърбявам сега?

Усмихнах се. Трудно можех да избегна тези мисли. Баща ми беше мъртъв.

И все пак не казах молитва.

Изчаках малко, после седнах по турски на земята. Някои гробове бяха украсени с цветя — едни свежи, други увехнали. Като че ли мъртвите можеха да усетят аромата на букетите.

Сред надгробните камъни зашумоля ветрец. Опрях чело в събраните си длани и се вторачих в гроба пред мен.

Хората имат ритуали за общуване с мъртвите, ритуали, които зависят повече от индивидуалните особености, отколкото от културните влияния. Някои ходят на гробовете. Други разговарят с портрети или урни, поставени над камината. Трети ходят на места, любими на покойните приживе, произнасят безмълвни молитви в храмове или поръчват да посадят дървета в тяхна памет в някоя далечна земя.

Общият знаменател, естествено, е странното чувство, извън всякаква логика, че мъртвите осъзнават всичко това, че чуват молитвите, виждат делата и усещат любовта и копнежа на живите. Като че хората намират утеха в това чувство.

Аз не вярвам в тия неща. Никога не съм виждал душа да се отделя от тяло. Никога не ми се е явявал призрак, гневен или любящ. Никога не съм бил възнаграждаван, наказван или докосван от пътник от невидима страна. Просто знам, че мъртвите са си мъртви.

Няколко минути безмълвно седях, устоявайки на импулсивното желание да говоря, знаейки, че е глупаво. От баща ми не бе останало нищо. Дори да беше, абсурдно бе да вярвам, че е там, витае около пепел и прах, бори се за място сред душите на стотиците хиляди други погребани на същото място.

Хората оставяха цветя и казваха молитви, вярваха в тия неща, защото така се спасяваха от смущаващото признание, че човекът, когото са обичали, вече го няма. По-лесно е да вярваш, че той все още може би вижда, чува и обича.

Погледнах надгробния камък на баща ми. Той бе нов според стандартите на гробището, малко над четири десетилетия, но вече потъмнял от мръсния въздух. От лявата му страна растеше тънък пласт безжизнен мъх. Без да се замисля, протегнах ръка и прокарах пръсти по релефните букви на бащиното ми име.

— Хисашибури, папа — промълвих, обръщайки се към него като онова момченце, което той бе познавал. Отдавна не сме се виждали.

Прости ми, татко. От последната ми изповед минаха трийсет години.

Престани с тия глупости.

— Извинявай, че не идвам при теб по-често — тихо казах на японски. — И че рядко мисля за теб. Държа на разстояние много неща, защото са мъчителни. Твоята памет е едно от тях. Всъщност първото от тях.

Замълчах за миг и се заслушах в тишината наоколо.

— Но ти и без това не ме чуваш.

Огледах се.

— Това е глупаво. Ти си мъртъв. Не си тук. После отново сведох глава над ръцете си.

— Ще ми се да мога да я накарам да разбере. Ще ми се да можеше да ми помогнеш.

По дяволите, тя беше жестока с мен. Нарече ме курва.

Може и да имаше основание. В края на краищата, убийството е крайна проява на омраза и страх, както сексът е крайна проява на любов и желание. И също като секса убийството на непознат, който иначе не е провокирал никакви чувства, е вътрешно неестествено. Предполагам, може да се каже, че мъж, който убива непознат, е като жена, която прави секс при аналогични обстоятелства. Че мъж, който получава пари, за да убива, е като жена, която получава пари, за да се чука.

Мъжът определено изпитва същата неохота, същото вцепеняване, същите угризения. Същите душевни травми.

— Но, по дяволите, морално ли е да убиеш някого, когото изобщо не познаваш, навярно войник като теб, само защото така ти нарежда държавата? — попитах гласно. — Или да хвърлиш бомба от хиляди метри височина, за да убиеш враговете, да погребеш жени и деца под развалините на собствените им домове, обаче това не те смущава, защото не се налага да видиш разрушенията. Това морално ли е? Аз не се крия зад минометния обсег, зад анимационния образ на термичния снайперистки мерник, нито зад медалите, които после ти връчват, за да те уверят, че касапницата е била справедлива. Всички тия глупости са илюзия, сънотворно, давано на убийци, за да ги упоят, след като са убили. Това, което правя, не е по-ужасно от ставащото по целия свят, а то винаги е ставало. Разликата е, че аз съм честен пред света.

Известно време помълчах. Мислех.

— Нейният старец и без това щеше да умре от рак на белите дробове, много по-мъчително, отколкото бе смъртта, която му осигурих. Ами че аз всъщност му направих услуга. По дяволите, в някои култури стореното от мен щеше да се приеме за евтаназия. Тя дори би трябвало да ми е благодарна.

Нещата в Осака вървяха добре за мен, сравнително добре. Като се замислех, струваше ми се, че всичко е започнало да се разпада след появата на Тацу.

Зачудих се дали да не го очистя. Имах достатъчно основания да се въздържам от подобно развитие на нещата. Проблемът беше, че той започваше да се държи като че ли го знае, което не бе добре.

Трябваше да се върна в Осака, да довърша приготовленията си колкото може по-бързо и да замина. Тацу можеше да се оправи и сам. Хари беше безнадежден. Мидори бе научила онова, заради което бе дошла, Наоми беше сладка, ала вече бе изпълнила предназначението си.

Изправих се. Краката ми се бяха сковали от студената земя и аз ги заразтривах, за да раздвижа кръвта в тях. Поклоних се пред гроба на баща си и дълго го гледах.

— Ая — казах накрая. После благодарих: — Аригато — обърнах се и се отдалечих.