Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hard Rain [= Blood from Blood, A Lonely Resurrection], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Живеещият в сенките

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-674-2

ISBN 13: 978-954-585-674-7

История

  1. — Добавяне

12.

На другия ден се свързах с Тацу чрез пейджъра в нашия чатрум. Уговорихме се да се срещнем по обяд в „Гинза-ю сенто“, обществената баня. Сенто е японска институция, макар и в упадък, започнал скоро след войната, когато в новите апартаменти бяха инсталирани вани и обществената баня бе станала не толкова хигиенна необходимост, колкото възможност за угаждане. Но като всички удоволствия, които се ценят не само заради резултата, а и заради процеса, тя никога няма да изчезне напълно. Защото в спокойните ритуали на търкането и накисването, както и в пълното отпускане, което може да се извлече единствено от потапянето във вода, която малодушните биха нарекли вряла, има някаква страст, празнуване и медитация, задължителни елементи на живота, който си струва да се живее.

„Гинза-ю“ съществува географски и психологически изолирана от търговския блясък, скрита почти срамежливо в сянката на надлеза на експресната линия Такарачо, и за нейното съществуване съобщава единствено избелялата ръкописна табела. Изчаках в един вход оттатък улицата, докато видях Тацу да спира с необозначен автомобил. Той паркира до тротоара и слезе. Когато зави на ъгъла към страничния вход на банята, аз го последвах вътре.

Той ме видя, когато се приближих зад него. Вече си беше събул обувките и се канеше да ги постави в едно от шкафчетата на входа.

— Разказвай.

Дръпнах се, като че ли ме бе заболяло. Тацу дълго ме гледа и накрая въздъхна.

— Как си?

Наведох се и си събух обувките.

— Добре, благодаря, че попита. А ти?

— Отлично.

— Жена ти? Дъщерите ти?

Той не можа да не се усмихне при споменаването на семейството му. После кимна.

— Всички са добре. Благодаря.

Ухилих се.

— Ще ти разкажа вътре.

Прибрахме обувките си. Вече бях купил нужните вещи от универсалния магазин оттатък улицата — шампоан, сапун, тривка и пешкири — и на влизане подадох на Тацу всичко необходимо. Платихме на собственика определените от държавата — която субсидираше обществените бани — четиристотин йени на човек, качихме се по широкото дървено стълбище в съблекалнята, съблякохме се в семплото помещение, после влязохме през плъзгащата се стъклена врата в самата баня. Вътре нямаше никого — напливът настъпваше вечер. Също като съблекалнята банята бе почти спартанска в своята непретенциозност: просто голямо квадратно помещение, висок таван, стени с бели плочки, покрити с кондензирани капки, ярко флуоресцентно осветление и вентилатор, вграден в едната стена, който изглеждаше в окаяно състояние от дългата си и безнадеждна борба с парата вътре. Имаше една-единствена отстъпка в името на естетиката, която не беше строго утилитарна — голяма, пъстра мозайка на „Гинза 4-чоме“ на стената над самия басейн. Седнахме да се изтъркаме.

Процедурата се състоеше в напълването с гореща вода от кранчетата, където седиш, на осигуряваната от банята ниска кофа, и поливането на главата и тялото с все по-мъчително горещата течност. Ако се къпеш само с хладка вода, басейнът за киснене ще ти изглежда непоносим, когато влезеш за пръв път.

Тацу приключи с измиването с присъщата си бързина и влезе в басейна преди мен. На мен ми трябваше малко повече време. Когато свърших, и аз се отпуснах до него. Веднага усетих, че мускулите ми се опитват да се свият и спасят от горещината. Знаех, че след малко ще се откажат от безплодната си борба и ще се отдадат на пълната релаксация.

Япари, коре га саико да на? — попитах го, усещайки, че започвам да се отпускам. Страхотно, нали?

Той кимна с глава.

— Необичайно място за срещи. Но си го бива.

Потънах още по-дълбоко във водата.

— Пиеш толкова много чай, та реших, че ще оцениш място, което е полезно за здравето ти.

— А, много мило от твоя страна. Пък аз си мислех, че така ми показваш, че нямаш какво да криеш.

Засмях се. Разказах му за доджото и нелегалните боеве, както и за връзката на Мураками с тях. Изложих му своята оценка за силните и слабите страни на Мураками: смъртно опасен от една страна, неспособен да се слее с околните от друга.

— Казваш, че организаторите на тия боеве губят пари — отбеляза той, когато свърших.

С притворени очи зяпах мозайката на стената.

— Ако се съди по думите на Мураками, да. При три боя на вечер, с награди по два милиона йени за победителите, плюс режийните, трябва да излизат на червено. Дори във вечерите, когато имат два боя или даже един, горе-долу само си покриват разходите.

— Какво ти говори това?

Затворих очи.

— Че не го правят за парите.

— Тогава въпросът е защо го правят. Каква е ползата им?

Представих си хищната усмивка на Мураками.

— Някои от тия хора направо са извратени. Мисля, че им харесва.

— Убеден съм. Но се съмнявам, че забавлението е достатъчен мотив, за да създадат и поддържат такова предприятие.

— Тогава как мислиш?

— Когато беше в спецчастите, как се отнасяхте към личния състав, изпълняващ жизненоважни за частта функции?

Отворих очи и го погледнах.

— Тиловаците. Като с трети бъбрек.

— Точно така. Сега се постави на мястото на Ямаото. С теб той можеше тихо и кротко да ликвидира всеки, който не проявява интерес към неговите възнаграждения или не е уязвим за изнудването му. Или пък представлява заплаха за създадената от него машина. Ти изпълняваше жизненоважна функция. След загубата ти Ямаото е трябвало да се научи да не допуска такава зависимост от един човек. Трябвало е да осигури системата отвътре.

— Даже Мураками да ме беше заменил напълно.

— А това не е така.

— Значи доджото, което държи Мураками, боевете…

— Изглежда, че това са нещо като тренировъчни курсове.

— Тренировъчни курсове… — поклатих глава. Забелязах, че ме наблюдава, чака, една крачка пред мен, както обикновено.

И тогава разбрах.

— Убийци?

Той повдигна вежди, сякаш отговаряше: „Ти ми кажи“.

— Доджото е началният курс — кимнах аз. — И с обучението, което получават там, вече са избрани поради склонността си към агресия. Всекидневно излагане на насилие, понякога два пъти дневно, което още повече притъпява чувствителността. Следващата крачка е да присъстват на истинска смърт.

— А самите боеве…

— Боевете завършват процеса. Естествено, всичко това е само форма на основно обучение. Всъщност е нещо повече, защото само сравнително малко войници, които са преминали основното обучение, попадат в бойни действия и се налага да убиват. Тук убийството е част от учебната програма. И кадрите, които създаваш, са само оцелелите, най-добрите в преподавания материал.

Звучеше логично. Прибягването към професионални убийци не беше оригинално. През миналите векове японските шогуни и даймио бяха използвали нинджи в своите кръвопролитни борби. Спомнях си Ямаото от нашата среща преди година и знаех, че това сравнение сигурно би го поласкало.

— Виждаш ли как се вписва това в дългосрочните планове на Ямаото? — попита той.

Поклатих глава. Всепроникващата горещина ми пречеше да разсъждавам.

Тацу ме погледна снизходително, все едно бях глуповато, но мило хлапе.

— Какви са цялостните перспективи на Япония за бъдещето?

— Какво искаш да кажеш?

— Като държава. Къде ще бъдем след десетина-двайсет години?

Замислих се.

— Няма да сме много по-добре от сега, предполагам. Има много проблеми — дефлация, енергийна криза, безработица, екология, хаос в банковата система — и като че ли никой не може да направи нищо.

— Да. И си прав, като разграничаваш проблемите на Япония, каквито имат всички страни, от безсилието ни да ги разрешим. В това отношение сме единствени сред индустриалните нации.

Той ме наблюдаваше и знаех какво си мисли. Доскоро аз бях една от причините за това безсилие.

— Постигането на единодушие иска време — отбелязах.

— Често отнема цяла вечност. Но културното предразположение към постигане на единодушие не е истинският проблем. — Зърнах намек за усмивка. — Дори ти не беше истинският проблем. Истинският проблем е характерът на нашата корупция.

— Напоследък има бая скандали — кимнах. — Автомобилната, ядрената, хранителната промишленост… Искам да кажа, щом не можем да имаме доверие на „Мистър Донът“, на кого тогава?

Тацу сбърчи лице.

— Онова, което се случва с ядрените инсталации на ТЕПКО, е по-страшно от позора. Директорите би трябвало да бъдат екзекутирани.

— Да не би да ми искаш нова „услуга“?

Той се усмихна.

— Трябва да внимавам за думите си, когато разговарям с теб.

— Както и да е, виновните директори на ТЕПКО не подадоха ли оставка?

— Да, подадоха. Обаче регулаторите останаха — същите регулатори, които получават дял от средствата, отделяни за строителство и поддръжка на ядрени електростанции, и които едва сега дадоха гласност на опасности, известни им от години.

Той се изтегли и седна на ръба на басейна, за да си отдъхне от горещината.

— Знаеш ли, Рейн-сан, обществата са като жив организъм, а никой организъм не е неуязвим за болести. Важното е дали ще съумее ефективно да се защити, когато се окаже под атака. В Япония вирусът на корупцията е атакувал самата имунна система — нещо като обществена форма на СПИН. В резултат тялото вече не може да се защитава. Ето какво исках да кажа с думите, че всички страни имат проблеми, обаче само Япония е изгубила способността си да решава своите. Директорите на ТЕПКО подадоха оставка, но хората, които регулираха дейността им през всички тия години, останаха. Това може да се случи единствено в Япония.

Изглеждаше доста обезсърчен и за миг ми се прииска да не приема тия глупости толкова сериозно. Ако продължаваше така, щеше да получи язва, голяма колкото астероид. Седнах до него.

— Знам, че е неприятно, Тацу — казах, опитвайки се да му дам малко по-различна гледна точка. — Япония обаче едва ли е уникална, когато става въпрос за корупция. Тук може би е малко по-зле, но в Америка имат „Енрон“, „Тайко“, „Уърлдком“, финансовите аналитици дават по едно рамо на акциите на клиентите си, за да пращат децата си в скъпи училища…

— Да, но я виж какъв вой се вдигна в резултат на тези разкрития в американската регулаторна система — възрази той. — Провеждат се открити следствия. Гласуват се нови закони. Корпоративни ръководители отиват в затвора. В Япония протестите се смятат за недопустими. Нашата култура изглежда е изключително склонна към примирение, нали така?

Усмихнах се и отговорих с една от най-разпространените фрази на японски:

Шоганаи. — Буквално: неизбежно е.

— Да — кимна Тацу. — В една друга страна казват cest la vie, такъв е животът. Там поставят акцента върху обстоятелствата. Само в Япония се съсредоточаваме върху своята неспособност да променим тези обстоятелства.

Той избърса чело.

— Така. Да разгледаме това положение от гледна точка на Ямаото. Той разбира, че поради потискането на имунната система накрая непременно ще се стигне до катастрофално отслабване на приемника. Имаше страшно много предварителни катастрофи — финансови, екологични, ядрени — и е само въпрос на време кога ще настъпи истинският катаклизъм. Може би ядрен инцидент, който ще унищожи цял град. Или банков срив в цялата страна, който ще доведе до загуба на влоговете. Каквото и да се случи, накрая мащабите ще бъдат достатъчно големи, за да накарат японските гласоподаватели да се отърсят от апатията си. Ямаото знае, че в миналото отвращението от съществуващия режим е водило до екстремистки реакции. Това се отнася за Ваймарска Германия и царска Русия, да не изброявам повече примери.

— Накрая хората ще гласуват за промяна.

— Да. Въпросът е каква промяна.

— Мислиш, че Ямаото се опитва да яхне предстоящата вълна на протестите ли?

— Естествено. Виж например тренировъчния курс за убийци, организиран от Мураками. Това ще укрепи способността на Ямаото да сплашва. Исторически, тази способност е един от задължителните елементи на всички фашистки движения. Вече съм ти го казвал, в сърцето си Ямаото е реакционер.

Замислих се за добрите новини от провинцията, които бях прочел — за това, че някои политици се опълчват на бюрократите и на корупционните интереси, отварят архивите, спират обществени проекти, които само заравят страната под бетонни плочи.

— И ти работиш с неопетнени политици, за да се погрижиш Ямаото да не стане единственият избор на разгневените гласоподаватели, така ли? — попитах.

— Правя каквото мога.

Превод: Казах ти толкова, колкото трябва да знаеш.

Обаче аз знаех, че дискът — На практика енциклопедичен справочник за корупционната мрежа на Ямаото — представлява безценен пътеводител за отсъстващите от мрежата звена. Предполагах, че Тацу работи с добрите, предупреждава ги, опитва се да ги предпази. Нарежда ги като пулове на дъска за игра на го.

Разказах му за „Дамаск Роуз“ и очевидната връзка на Мураками с клуба.

— Използват онези жени, за да изнудват враговете на Ямаото — заключи той.

— Не всички — отвърнах, мислейки си за Наоми.

— Не, не всички. Някои може изобщо да не знаят какво става, макар да предполагам, че поне подозират. Ямаото предпочита да управлява такива заведения в рамките на законността. Затова е трудно да ги издирим и ликвидираме. Ишихара, онзи културист, участваше тъкмо в такива неща. Добре, че го няма.

Тацу отново избърса челото си.

— Интересно, че Мураками изпълнява важна функция по отношение и на този аспект от средствата на Ямаото за контрол. Той може дори да е по-съществен за властта на Ямаото, отколкото отначало предполагах. Нищо чудно, че Ямаото се опитва да разнообрази дейността си. Той трябва да ограничи зависимостта си от този човек.

— Тацу — обадих се аз.

Той ме погледна и усетих, че знае какво предстои.

— Няма да го очистя.

Последва дълго мълчание. Лицето му беше безизразно.

— Разбирам — тихо рече Тацу.

— Прекалено е опасно. И по-рано беше опасно, а сега имат лицето ми на домашното видео на „Дамаск Роуз“. Ако го види не който трябва, ще ме познае.

— Техните интереси са насочени към политици, бюрократи и прочее. Вероятността този запис да стигне до Ямаото или до някой от малкото други хора в неговата организация, които могат да те познаят, ми се струва незначителна.

— На мен не ми изглежда така. Така или иначе, тоя тип е трудна мишена, адски трудна. Почти е невъзможно да очистиш човек като него, при това да изглежда като естествена смърт.

Той ме погледна.

— Тогава нека не изглежда като естествена смърт. Залогът е достатъчно висок, за да рискуваме.

— Бих могъл. Но не ме бива много със снайпер, а няма да използвам бомба, защото ще пострадат и случайни хора. Освен тия две възможности ликвидирането на твоя човек е много съмнително.

Разбирах, че съм допуснал да вляза в спор с него на практическа основа. Трябваше просто да му кажа „не“ и да си затворя устата.

Отново дълго мълчание. Тацу го наруши с въпрос:

— Какво мисли той за теб, как смяташ?

Дълбоко поех влажния въздух и го изпуснах.

— Не знам. От една страна, виждал е на какво съм способен. От друга, аз не излъчвам усещане за опасност като него. Той не е способен да го контролира, затова не му хрумва, че някой друг може да го прави.

— Значи те подценява.

— Възможно е. Но не много. Хора като Мураками не подценяват.

— Ти успя да се приближиш до него. Мога да ти дам оръжие.

— Нали ти казах, той винаги е най-малко с двама бодигардове.

Съжалих в мига, в който изрекох думите. Сега вече преговаряхме. Това беше глупаво.

— Ликвидирай и тях — отвърна Тацу. — Очисти и тримата.

— Тацу, ти не разбираш инстинкта на оня тип. Той няма да допусне такова нещо. Когато слязохме от мерцедеса пред клуба, видях го да оглежда околните покриви за снайперисти. Знаеше къде да гледа. Ще усети, че се каня да го очистя, от цял километър. Също както и аз бих усетил него. Остави тая работа.

Той се намръщи.

— Как да те убедя?

— Не можеш. Виж, предложението изобщо беше рисковано, но аз бях готов да поема риска в замяна на онова, което можеш да направиш за мен. Сега установих, че рискът е по-голям, отколкото смятах отначало. Наградата остава същата. Така че уравнението се промени. Елементарно е.

Двамата дълго мълчахме. Накрая Тацу въздъхна.

— И какво ще направиш, ще се оттеглиш ли?

— Може би.

— Не можеш да се оттеглиш.

Не отговорих веднага. Когато го направих, гласът ми беше тих, не много по-висок от шепот.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че може да ми попречиш.

Той не трепна.

— Няма да има нужда да ти преча аз. Това просто не ти е в природата. Ще ми се да можеше да го признаеш. Какво ще правиш? Ще намериш някой остров, ще се излежаваш на плажа и ще четеш всички онези книги, които си пропуснал на времето ли? Ще постъпиш в някой клуб по го? Ще се наливаш с уиски, когато неспокойните ти спомени не ти позволяват да спиш ли?

Ако не беше размекващото въздействие на жегата, тези думи може би щяха да ме разстроят.

— Или психотерапия — продължи Тацу. — Да, напоследък психотерапията е много популярна. Тя може да ти помогне да успокоиш съвестта си за всички хора, чийто живот си отнел. Навярно дори и за своя живот, който си решил да прахосаш.

Погледнах го.

— Опитваш се да ме предизвикаш ли, Тацу? — тихо попитах.

— Имаш нужда от предизвикателство.

— Не от теб.

Той се намръщи.

— Казваш, че смяташ да се оттеглиш. Разбирам те. Но това, което върша аз, е важно и правилно. Става дума за нашата родина.

Изсумтях.

— Не и моя. Аз съм само гостенин.

— Кой ти го каза?

— Всички, които са от значение.

— Те ще се радват да узнаят, че си ги послушал.

— Стига. Бях ти длъжник. Отплатих ти се. Край.

Изправих се и се изплакнах със студена вода на един от крановете. Той последва примера ми. Облякохме се и слязохме по стълбището.

На излизане Тацу се обърна към мен.

— Ще те видя ли пак, Рейн-сан?

Погледнах го.

— Представляваш ли заплаха за мен?

— Не, ако наистина си решил да се оттеглиш, не.

— Тогава може пак да се срещнем. Обаче няма да е скоро.

— Тогава да не си казваме сайонара.

— Не.

Той ми отправи тъжната си усмивка.

— Имам една молба.

Усмихнах му се и аз.

— С теб, Тацу, винаги е малко опасно да се съгласявам предварително с каквото и да било.

Той кимна, признавайки правотата ми.

— Запитай се какво се надяваш да получиш от оттеглянето си. И дали така ще го постигнеш.

— Мисля, че мога да изпълня тази ти молба.

— Благодаря ти.

Тацу ми подаде ръка и аз я стиснах.

Де ва — казах вместо сбогом. Е, довиждане.

Той отново кимна.

Ки о цукете. — Грижи се за себе си или по-буквално, бъди предпазлив.

Двусмислието ми се стори нарочно.