Френсис Стюарт
Не ме оставяй (7)

Седма глава

Доминик имаше един план за вдигане на обсадата. Той то каза само на Хила. Беше следният: една вечер ще застанат на пътя между Дъблин и Голуей и ще зачакат, докато мине някоя богата кола. Тогава ще я спрат и ще вземат всичките пари на пътниците.

— Разбира се, ще бъдем маскирани, а и Патрик ще вземе револвера си, който държи в едно чекмедже в шкафа.

Не мога да не призная, че този план не възмути Хила. Тя дори обмисли най-безстрашно въпроса. Понеже нямаше абсолютно никакво чувство за собственост, никак не й се струваше престъпно, ако успеят да вземат десет фунта стерлинги от някои хора, на които това не би навредило особено.

— Но една девойка й едно малко момче може би не ще успеят да уплашат хората от колата, дори ако имат револвер — обясни Хила.

— В такъв случай ще трябва да вземем с нас и Патрик, а ти би могла да се облечеш като мъж.

— Мислиш ли, че Патрик би харесал идеята ни, миличък?

— Н-н-не — призна си Доминик замислено.

— Е добре, докъде бяхме стигнали? Къде е Еквадор? — продължи Хила прекъснатия урок.

— Не зная — заяви малкото момче решително.

— Но нали ти казах преди малко.

— Има ли значение, Хила? Непременно ли трябва да зная такива неща?

— Разбира се.

— Ох, къде ли беше…

— Еквадор е в Южна Америка — каза му тя с отворения учебник върху коленете си.

— Под екватора ли е?

— Да, миличък, вероятно.

— Самата ти не знаеш много, сладуранке, нали? — понякога той я наричаше така, понеже беше чул Патрик да се обръща към нея по същия начин вечерта, когато тайничко се беше промъкнал в тъмния коридор.

Хила се усмихна. Всъщност тя знаеше география доста добре.

— Но през нощта мъчно ще разберем коя кола е скъпа и коя не е, преди да сме я спрели — продължи той.

— Ако разберем, че е най-обикновена кола, ще ги попитаме за пътя или нещо подобно и ще я оставим да си продължи — обясни Хила, тъй като и тя се увлече в разискването на смелия им план.

— Да, имаш право. Този, който ще спира колата, няма да носи маска. Най-добре би било ти да се заемеш. Разбира се, ще бъдеш преоблечена като мъж. Те няма да те познаят — продължи Доминик. — След това Патрик и аз ще изскочим от канавката с револвер в ръка и ще кажем: „Хайде, проклетници, давайте всичко, каквото имате, ако не искате да отнесете по някой куршум в кратуните си“. — Тук той спря и прихна да се смее при тази реалистична проява на въображението си и светлото му лице поруменя.

— Смятам, че ще бъде по-добре, ако се държим учтиво — забеляза Хила.

— О, защо? Ще трябва здравата да ги стреснем и освен това не бива да им оставим дори най-малката улика — обясни Доминик.

— Къде е Еквадор, Доминик?

— Под екватора.

— Но на кой континент?

— Е, нали то си е отделна държава.

— Много добре знаеш за какво те питам.

— В Южна Африка.

— Боже мой, Боже мой!

— Южна Америка.

Хила въздъхна и обърна страницата.

— Ще ти кажа какво трябва да направим — подхвана отново Доминик. — Ще отидем при Дан Делени и ще го попитаме какво мисли за моя план.

Доминик смяташе стария пияница за много мъдър по всички въпроси. Освен това вече му беше дотегнало да седи само в Розарил, за което Патрик настояваше, тъй като не беше сигурен дали малкото момче нямаше да чуе някакви клюки около „скандала“, както им беше предрекла мис Лонгуърт. Не че смяташе това за кой знае колко вероятно. Беше сигурен, че повечето хора от околността по-скоро биха умрели, отколкото да покажат, че мислят нещо лошо за него. Но може би все пак имаше един-двама като Бълджър, които имат причина да се оплакват и биха задали на Доминик няколко косвени въпроса, макар че едва ли биха му заговорили направо. Ала дори и това Патрик не би понесъл, ако се случеше.

Хила реши, че идеята не е лоша. Искаше й се още веднъж да види Дан Делени.

— Смяташ ли, че Патрик ще ни позволи да отидем? — попита го тя.

— Ще му кажем чак когато се върнем. Ще тръгнем сутринта, когато вече ще е излязъл с Принцесата — така Доминик смяташе с един куршум да убие два заека, единият от които щеше да бъде утринният урок.

— Ще видим — отвърна тя. — Кои други държави се намират в Южна Америка, Доминик?

— Дявол ги знае! — мисълта за отиването у Дан Делени и за смелия му план го бе погълнала изцяло и развълнувала.

— Не бива да си толкова груб, миличък, когато се мъча да те уча.

— О, сладуранке, извинявай. Няма вече да бъда груб с тебе, честна дума.

— Добре, тогава отговори на въпроса.

Доминик намръщи бялото си чело, сякаш всички възможни знания по този въпрос наистина бяха в главата му и трябваше само да се помъчи, за да си припомни отговора. Но след няколко минути трябваше да си признае, че не знае.

Патрик влезе в стаята и хвърли един заек върху масата. Ушите му лежаха назад върху гладките му рамене, а дългите му задни крака стърчаха вдървени върху картата на Южна Америка. Доминик прокара ръка по ушите му. Няколко капки дъжд все още се криеха в козината му. Той наведе глава, докато носът му докосна все още неизстиналото тяло, а дъхът му разделяше сивкаво-кафявата козина на малки звездоподобни отвори, които стигаха до белезникавите корени на космите.

— Горкото умряло животинче! Миличкото, горкичкото зайче — заповтаря той, не гласно, а само на себе си, сякаш се опитваше да изрази по всички възможни начини съжалението, което беше го обхванало.

За миг се замисли за смъртта, представи си Хила умряла, след това Патрик, а сетне и себе си. Но само за секунда. Не беше мрачно момче, нито дори склонно към размисъл, само със силно влечение към приключенията и понякога много смело.

— Къде го улови? — запита той Патрик.

— Горе, на поляните. Вървеше покрай стената и Принцесата го настигна при завоя на гората…

Патрик разправи всичко най-подробно, до самото убиване. Доминик слушаше увлечен. Въображението му рисуваше цялата картина — бягащия заек, подскачащата хрътка, бързите завои, захапващите челюсти… Но за него бе дори още по-бързо и по-драматично, тъй, както възприемаше и целия свят.

— Сигурно е било чудесно — пророни той. Ужасно го беше яд, че и той не бе взел участие в лова. Понякога Патрик чакаше Доминик да свърши уроците си и заедно излизаха, но този път бе тръгнал самичък, за да се отърси от потиснатостта, която го бе обхванала. Беше открил, че това му действува чудесно: да излезе на лов с породистото си куче и да убие заек.

Сега отново се чувствуваше, весел и тъгата се бе изпарила от погледа му. Косата му се развяваше на прави кичури над челото му, лицето му бе пребледняло от студа и само носът и ушите му бяха малко зачервени.

Имаше едно нещо, което Хила не можеше да разбере. Това беше чудното преследване на зайци с две или с едно куче. Веднъж или два пъти беше излизала с момчетата на такъв лов. Тогава желаеше заекът да избяга, а сърцето й силно заби: Изобщо не можеше да си обясни защо по време на лова очите на Патрик толкова остро блясваха и защо той толкова ускорено дишаше.

Може би и тя щеше да стане такава, но по-вероятно беше, че щеше да си остане различна от тях. Но какво значение имаше това? В изживяванията си той винаги щеше да си остане сам — както човек посреща най-добрите и най-лошите си моменти.

— Не зная какво точно изпитвам. Горе-долу същото като пред мятаща се пъстърва. Искам аз да съм пъстървата, но понеже е невъзможно, искам следващото — да я хвана. И аз не зная защо. Искам да бъда и заека, и кучето, и дивия петел. Или поне така ми се струва. Може пък да не искам точно това. По същия начин мога да кажа, че те целувам, защото искам да съм не аз, а ти. Но не това.

— Значи, ако не можеш да ме целунеш, ще поискаш да ме подгониш с хрътката си или да ме хванеш с въдица, или да ме застреляш, така ли? — засмя се тя.

— Не мога да ти обясня — призна той. — И на мен не ми е ясно.

— А нима има някой, на когото да му е напълно ясно? — Ще го сготвим за вечеря — каза Патрик след малко.

— Но нали е невъзможно. Ще го оставим да престои няколко дни — обясни му Хила.

Изведнъж Доминик посочи масата:

— Сега там има петна от кръв, както и от мастило — каза той.

Тънка вадичка кръв се процеждаше от заека.

— Е, какво от това? — запита Патрик.

— Така ще е по-добре. Само мастилени петна не струва.

— Защо? — погледна го Патрик.

— Така. Мастилото е мъртво — обясни Доминик. „Понякога говори като детенце на четири-пет години, а понякога като голям човек“ — помисли си Хила. Малкото момче потопи молива си в кръвта на заека и започна да пише нещо в тетрадката си.

— Върви да се измиеш и среши тази твоя руса коса — каза му тя.

— Добре, сладуранката ми.

И той изтича към банята, която беше долу, до кухнята. Беше пристроена към къщата доста време след като къщата бе завършена. Тя беше тъмна, студена, малка стаичка с циментов под, прилична по-скоро на затворническа килия, отколкото на баня. Крановете отдавна не действуваха и човек можеше да си служи с нея само когато си донесеше кофа с вода от кухнята.

— Значи, мили, ти прекара една хубава сутрин? — обърна се Хила към Патрик.

— Да. Макар че ти не би харесала лова. Но, ако не беше ти, и на мен почти никак не би ми харесало.

— Но аз нямам нищо общо с хрътки и зайци — каза тя.

— В такива моменти винаги мисля за тебе. Когато оглеждам всяко храстче, половината от съзнанието ми е заето с тебе.

— Е, и какво мислиш за мене?

— Луди и невъзможни неща. Тогава ми се струваш прекрасна и недостижима. Сякаш си първата девойка, която са създали и оставили на земята. Така че аз нито зная много добре какво си, нито пък какво трябва да правя с тебе…

— Все едно че съм някой бял слон — усмихна се тя.

— Не, по-скоро бял заек. Тъкмо си мислех, че ако зад един от храсталаците изскочеше див бял заек, би било много по-обикновено явление, отколкото твоята поява тук — продължи той. — Знаеш ли, те наистина съществуват. Все някъде има диви бели зайци — той беше седнал в края на масата и се беше навел към огъня.

— Говори — настоя тя. — Разправи ми още какво мислиш.

— Мисля си и други по-смешни работи, но ако ти ги кажа, нищо няма да излезе.

— Хайде, разправи ми ги — помоли тя.

— Мисля си колко си особена. Колкото си по-спокойна, седнала ей така с изправени рамене и ръце на скута, като не говориш почти нищо, толкова по-силно впечатление правиш. Сякаш златна пъстърва изведнъж подскача в някакво тихо вирче. Това значи да си влюбен в пъстървата или в заека, или в каквото и да било, което го кара тъй сладостно да потръпва. Така ми се струва. Но когато пъстървата е хваната или заекът е убит, всичко се свършва. След това си мисля: Ще уловя и Хила, дивия бял заек, златната пъстърва.

— Да — каза тя, — а как смяташ да сториш това?

— Тъкмо там е въпросът. Ако никога по-рано не е имало създание като тебе, кой ще знае как да бъдеш хваната?

— А защо изобщо трябва да ме уловиш?

— Заради спорта — засмя се той.

— Само заради спорта ли? Това ли било всичко? — намръщи се тя.

— Но то е най-хубавото, което може да съществува. Имай предвид, че това е спорт, различен от всички други, по-необуздан, по-фантастичен и по-смешен…

— Как така смешен? — погледна го тя.

— Не мислиш ли, че е смешно, Хила, когато се замислиш върху него?

— Да. По-смешно от всичко друго. Само че не такова, което те кара да се смееш. Иска ти се просто да се чудиш, да се чудиш, когато изведнъж ти дойде на ума за него през нощта или когато и да било друг път — завърши малко объркано тя.

Той я целуна, тогава и двамата се засмяха, въпреки че тя беше казала, че не е нещо, което да те разсмива.

— Ще се омъжиш ли за мене? — попита я той.

— Не.

— Хила! Не говори така дори на шега.

— Ако съм първата девойка на света, не би знаел нищо за женитбата, нито ти, нито който и да било друг.

— Може би след дълго време и това щеше да ни дойде на ума — отвърна й той.

— Ако съм див бял заек или златна пъстърва…

— Кажи, миличка — прекъсна я той.

— Отдавна съм ти казала, че ти принадлежа, така че, ако искаш да се оженим, няма защо да ме питаш. Изобщо не бива да ме питаш за каквото и да било.

Доминик влезе. Косата, която беше намокрил с малко вода, отпред беше сресана гладко и разделена на път, но отзад стърчеше разбъркана нагоре.

— Може би тази девойка и аз ще се оженим — каза му Патрик.

— Но това ще спре скандала — възпротиви се малкото момче. Не беше сигурно какво точно е скандал, но „обсадата“ му доставяше голямо удоволствие.

— Жалко, наистина — съгласи се Хила, тъй като сегашното им положение се харесваше и на нея. Но все пак цялата тази работа бе доста непрактична. Тя наистина имаше нужда и от други дрехи.

— Значи ще ми станеш сестра? — попита я той.

— Да. Няма да е лошо, нали?

— Да — отвърна колебливо Доминик. Тази мисъл много не го привличаше. Имаше някакво смътно чувство, че ще бъде по-добре, ако си остане както сега. Дълбоко в себе си мразеше всякакви връзки и съдружия. Те му вдъхваха някакво недоверие, което не би могъл да обясни. А най-вече не искаше да бъде спрян „скандалът“, нито да бъде вдигната „обсадата“, преди поне да обмислят неговия план за обира.

— Не — каза Хила. — Виждам, че няма да ти хареса, ако ти стана сестра.

— Както сме сега е по-добре — отвърна й Доминик.

— Хубаво тогава, дори и ако се оженим с Патрик, няма да ти стана сестра, ще си останем такива, каквито сме си сега обеща му Хила.

Когато тя отиде да закачи някъде заека, Патрик се обърна към Доминик:

— Имаш ли нещо против да се оженя за нея? Кажи ми искрено — помисли си, че ако на Доминик не му се иска, че е по-добре да не се женят. Не беше ли Доминик неговото „вдъхновение“? А човек никога не бива да тръгва против вдъхновението си. Вярваше, че в края на краищата подобно нещо не би донесло нищо добро. Може да беше много суеверен или много мъдър.

За миг малкото момче не отговори нищо. Само прокарваше пръст по тъмните линии на дъсчената маса.

— Каква ще бъде разликата със сегашното положение? — попита той.

— Ще имаме обща стая и нощем ще спим заедно — каза му Патрик.

Отново Доминик помълча няколко минути.

— Смятам, че би било много хубаво — каза той. Наистина му изглеждаше така. Това е нещо по-особено, мислеше си той, и някак смешно. Една хубава, смела шега. Нещо, за което беше сигурен, че ще се хареса на Дан Делени, но не и на леля им. Тъкмо затова го одобри.

— Милият ми Доминик — промълви Патрик и прокара ръката си по мократа му, полепнала коса, като я разчорли и там, където беше сресана.

На обед съобщиха на Ани.

— Това е най-хубавата новина, която чувам от деня, когато кучката на баща ти спечели купата Клуана — радостно възкликна тя. — Милото ми момиче, ти донесе благословия в тази къща още от първия ден, когато дойде — продължи старата жена, застанала права с черния тиган в ръка, от който им сипваше пържени картофи.

— Тя има чудесно сърце — обърна се старата жена към Патрик, — а в края на краищата единствено това е важно.

Явно беше, че външният вид на Хила не беше направил голямо впечатление на Ани. Красотата й беше твърде бледна и далечна, за да се хареса на старата селянка, която се възхищаваше от ярките цветове и от по-закръглените форми. Но не държеше много на външния вид, а от друга страна беше сигурна, че Хила ще бъде чудесна жена за Патрик. Ако по отношение на външността си не беше кой знае какво, Ани смяташе, че това няма особено значение. Като се има предвид виното в кръвта на прадедите му, той не би бил много взискателен в това отношение, както например някой момък, чийто темперамент е по-буен. Така си разсъждаваше Ани.

— Сигурно смяташ да отидеш до селото, за да пратиш телеграма на баща си и да определиш със свещеника точния ден на венчавката — каза след малко тя.

Патрик изобщо не бе помислял за тези работи.

— А докато се занимаваш с тези неща, аз и Хила ще отидем да видим Дан Делени — предложи Доминик. Той не беше изоставил напълно плана си. Може би все още има време, си рече той, да направим, каквото сме намислили, преди венчавката. Той смяташе, че „обсадата“ ще продължи до самия ден на венчавката.