Френсис Стюарт
Не ме оставяй (4)

Четвърта глава

В съборетината на Дан Делени беше толкова тъмно, че отначало не можеше нищо да се види. Имаше само едно малко прозорче, чието стъкло беше опушено от торфения дим. Старецът ги посрещна безшумно. Никак не изглеждаше изненадан, че ги вижда. Приличаше на човек, напълно откъснат от събитията на този свят. Той беше едно твърде рядко явление не само в Ирландия, а и другаде — самотен пияница. Дан Делени имаше обичай да стои буден почти през цялата нощ, сам в едничката стая на колибата си с шише уиски на масата и със свещ на рафтчето над торфения огън. Говореше се за него, че имал много пари, спечелени в Америка, където като младеж прекарал цели петнайсет години. Никак не беше лош човек, просто предпочиташе собствената си компания пред тази на когото и да било от съседите си. Той и бащата на момчетата бяха прекрасни приятели и никой не чувствуваше отсъствието на Майк де Лейси толкова силно, както този старец. Той беше работил и на дядо им, с когото бяха връстници.

Когато тримата се разположиха на пейката до огъня, старецът седна върху масата, която му беше твърде удобна, тъй като бе доста висок. След това се наведе напред, като опря ръцете си на дебелия ясенов бастун.

— Една капчица спирт ще ви стопли, мис, след дългия мокър път дотук — обърна се той към Хила. — Само дано нямате нищо против да ви налея в пръстената чаша.

В този момент тя видя, че в малката ниша на пръстената стена до нея има бутилка с няколко чаши.

— А що се отнася до вас — продължи той, като погледна момчетата, — няма защо да ви казвам, че можете да вземате, каквото си искате и да се чувствувате също тъй свободно, както и в Розарил, особено пък като си спомня колко пъти сме седели тук с баща ви и сме приказвали съвсем сами, необезпокоявани от никого.

— А за какво сте приказвали? — запита Доминик.

— Ех, момчето ми, ти можеш да питаш, но спомня ли си човек какво е говорил, когато всичко вече е минало? Все едно да вземеш уловената и умряла риба и да я хвърлиш отново в реката.

— Това е много смешно, Дан — каза Доминик.

— На долапа има мляко за тебе — каза старецът. — Слава Богу, още си твърде млад, за да пиеш друго.

— Защо казваш „слава Богу?“ — запита малкото момче, като си представяше как изглежда полицата, която Дан наричаше долап.

— Защото то е още пред тебе — отговори старецът. — И ти ще се заловиш с него, когато ти дойде времето, понеже то ти е в кръвта, както ми е твърде добре известно.

— Ами ти пиеш ли много уиски? — попита го Доминик.

— Да, да, пия — потвърди Дан Делени. — Ако не пиех, нямаше да съм тук и да ви говоря, а отдавна щях да лежа в гроба. Сега съм на осемдесет или може би на осемдесет и пет години. Дявол знае дали не съм и на деветдесет! Но за да ти влияе добре, то трябва да бъде в кръвта ти. Виждал съм много хора да се залавят с пиене, без то да им е в кръвта… — той млъкна и поклати глава, като се наведе от масата и кръстоса едрите си длани върху дръжката на бастуна.

— И какво става с тези хора? — запита Доминик.

— Много лоши работи, момчето ми, много лоши. Един от тях се удави, както се връщаше с две непродадени свине от панаира в Клугмор. Друг умря в кревата си едва на четирийсет години, а лицето му беше сиво като тези стени. А имаше един, казваше се Саймън Джон Рош, който смяташе, че е толкова силен, та може да прави, каквото си иска. Смяташе, че може да се надпива с най-опитните от нас, с мен и баща ви, дано Господ да го закриля…

— Защо казваш така, нали татко е жив и здрав? — прекъсна го Доминик.

— Защото баща ви е далеч от нас, в чужда страна. Жив е и най-хубавите му години са все още пред него, но нали не е с нас и е страшно да си помисли човек, че мъж като него е трябвало да напусне отечеството си, за да си изкарва прехраната другаде. Лошо е за Ирландия, че такива неща трябва да се случват тук.

Той млъкна и черните му очи под рошавите бели вежди се загледаха в червените торфени въглени.

— А какво стана с човека, за когото бяхте почнали да ни разправяте? — напомни му Хила.

— За кого, мис? — попита старецът, като си вдигна главата.

— За Саймън Джон Рош, такова име споменахте — отвърна девойката.

— Саймън Джон Рош ли? — повтори Дан Делени, сякаш чуваше това име за пръв път или сякаш то му напомняше за нещо далечно и твърде отдавнашно, ясният спомен, за което вече беше изчезнал.

— Нещо се било случило с него — подсказа Доминик.

— Наистина ли? — запита старецът любопитно. — Че какво се е случило с него?

— Може и да се е удавил, както се връщал от някакъв панаир, но струва ми се, ще е било нещо по-лошо — продължи момчето.

— Може, може. Има и по-страшни работи от удавянето. Веднъж видях един човек, след като конят му го беше влачил цели шест мили. Единият му крак беше се заплел в стремето. Ужасна смърт, нали?

— Когато го видя, беше ли умрял? — попита Доминик.

— Да, беше.

Доминик зачака. Мислеше, че старецът ще им разправи цялата случка, но Дан не каза нищо повече.

От време на време от сламения покрив се процеждаше по някоя капка върху пръстения под. Дан се наведе и разбърка торфа в огнището с бастуна си.

— Напълнете си чашата, мис — каза той на Хила. — Щом се стъмни, ще ви направя и малко чай.

Старецът нямаше часовник и затова си измерваше времето по други начини. Доминик си помисли, че в колибата не можеше да стане по-тъмно, отколкото беше в момента. Пиеше млякото си само от учтивост, за да не обиди стария човек, ако му откаже.

Патрик започна да разпитва стареца по въпроса, заради който бяха дошли. Той се чувствуваше много щастлив. Да седи на пейката до Хила, да мисли за нея тъй, както не беше мислил за никой друг, да слуша разказа на Дан — това му се струваше най-прекрасният начин, по който можеше да се прекара един следобед. А нали и Доминик беше от другата му страна. Той държеше гледжосаната пръстена чаша, чорапите му изпускаха пара пред огъня, а лицето му беше осветено от леките пробягващи пламъци. Беше един от тези редки моменти, когато потокът на живота забавя бързия си ход и се влива в някакъв дълбок, засенчен вир, скрит от звука на собственото си буйство.

— Пътят, където ставаше надбягването, беше дълъг цели пет мили — подхвана Дан. — От кръста при Килбрайд до двора на О’Махони в Клугмор. Не зная някой да беше преброил препятствията и ямите, които трябваше да бъдат прескачани, но сигурно не са били по-малко от четирийсет. А някои от тях бяха такива, за които Мик Кленси казваше, че никога не е прескачал, а той е участвувал в голямото английско национално състезание. Едва ли при друга надпревара в целия цивилизован свят са се пребивали толкова много коне и хора — добави старецът гордо.

— Сигурно е било чудесно надбягване — обади се Доминик.

— След това законите го забраниха — продължи Дан, — та трябваше да се провежда тайно. Понякога се случваше, че нито един от трийсетте или четирийсетте коня, които тръгваха, не успяваше да стигне до финала, а понякога пристигаше само един. Най-многото, които съм чул да са стигнали до двора на О̀Махони, са били пет, два от тях без ездачите си.

— А ти вземал ли си някога участие? — попита Доминик.

— Как бих могъл, като съм толкова тежък? — отвърна с въпрос Дан. За него винаги беше голямо разочарование, че поради едрия му ръст нито един от конете за надбягване не можеше да бъде язден от него при състезанията за купата Коноут.

— Но понякога ги следвах отстрани — продължи той — и успявах да се движа наравно с тях една или две мили. А веднъж дори съзрях чифлика на О’Махони. И досега не проумявам как бях успял да стигна чак до там. Бяха останали само трима ездачи и аз, при това изобщо не вземах участие в надпреварата; нито се бях записал, нито ме бяха отбелязали сред участниците.

— Спри, Дан — викаше ми Мак Кленник, а той беше лорд, макар че за ония дяволски синове това нямаше никакво значение.

— Спри, спри — крещеше той, — ти не си от състезателите. — Не можех да си поема дъх, за да му отговоря, а пред мен беше най-голямата и най-опасната яма.

Старецът прекъсна разказа си, сякаш предпочиташе само да мисли за тези отдавнашни отлетели славни дни, вместо да разправя за тях.

— Тогава ти какво направи? — попита Доминик. Погледът му не се отделяше от лицето на стареца.

— А какво щеше да сториш ти, хлапе, на моето място?

— Не зная — отвърна Доминик, — щом не съм бил там.

— Прав си — поде отново Дан. — Мъдростта ни навестява само когато е нужна. Не ми беше писано да участвувам и може би нямах право да бъда там. Все едно, че има някаква царица, толкова красива, че прилича по-скоро на ангел, отколкото на земна жена. И само съвсем малко мъже могат да мечтаят за нея. Но полека-лека тя отказва на всички. И ако тогава отидеш там, като си се промъкнал през задната врата и тя ти се усмихне и разтвори ръце, а в това време чуеш самите небесни създания да ти викат да спреш — о, тогава ти е нужна много мъдрост, за да знаеш как да постъпиш.

— Струва ми се, не ще е много мъчно да отгатнеш как да постъпиш в такъв случай — намеси се Хила.

— Ако не си постъпил, както трябва, разбира се, ще е много жалко — рече старецът, — но една жена не би могла да разбере такова нещо.

— Е, ти какво направи — настоя Доминик.

— Не спрях — каза Дан. — Ние се отправихме към последната голяма яма. Той беше великолепен коя и ако върху него имаше човек със среден ръст, щеше да спечели тогава купата Коноут. Но и двамата не можехме вече да си поемем дъх, а той все още скачаше, макар че, ако бях слязъл, нямаше да може да се удържи на краката си. Той си счупи врата в ямата. Каква величествена смърт!

Дан помълча няколко минути.

— Ами с теб какво стана? — попита Доминик.

— Цели три дни не можах да си отворя очите — продължи Дан, — но те бяха трите ми най-прекрасни дни.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита отново момчето. Лицето му бе грейнало.

— Не зная — отвърна Дан. — И аз не мога да кажа. Може да са били сънища, а може да е било и действителност. Но ако изпитам същото нещо, когато умирам, всеки ден от сега до смъртта ми е похабен ден.

— Значи сте били прав да отидете, когато царицата е разтворила ръце, за да ви прегърне — каза Хила.

— Не зная дали съм бил прав. Ако наистина е било жена, а не надбягване, не съм щял да бъда прав. Нито една жена не би могла да ме направи тъй лудо щастлив, както бях тогава. Нито пък някакво питие би могло да стори това, макар че уискитата донякъде успяват. Сигурно само ангелите Господни могат да накарат хората да почувствуват подобно нещо, но аз едва ли ще имам право да отида някога при тях. Това е състезание, в което също така никога не ще мога да участвувам, да ме помилва Господ.

— Също и мене — добави Доминик, без сам да знае защо. Разказът на стареца беше го замаял напълно.

Що се отнасяше до Патрик, той се сети какво беше казала Ани за Дан: „много го бива да лъготи“. Не знаеше дали му вярва, или не. Но и той също се чувствуваше някак вдъхновен от разказа на стария човек. През всичкото време си бе мислил не за конни състезания, а за онази царица, която старецът беше избрал за момент като образ на онова голямо величие, което още не беше изчезнало от земята. И за Патрик всичкото това величие беше скрито в Хила. В това момиче до него с мократа мушама, която тя беше съблякла и оставила да се изцежда върху пръстения под.

Върнаха се в Розарил по тъмно, Патрик водеше сивата кобила, а Доминик беше хванал Хила за ръка и вървеше по калния път.

— В края на краищата не можахме да чуем за състезанието, което е било спечелено от Сам-самичък — обади се Доминик.

Но бяха чули толкова други неща и толкова много им беше загатнато от думите на стария пияница, че това им беше все едно.

Като повървяха една миля, срещнаха кола, чиито светлини ги заслепяваха през полегато падащия дъжд. Кобилата опита да се отскубне от Патрик. За спомен от този следобед Доминик я беше кръстил Сам-самичък твърде безоснователно, тъй като тъкмо за него Дан Делени не им разправи нищо. Колата намали и спря до тях. В нея беше леля им, мис Лонгуърт, тръгнала да ги търси. По време на чая отскочила до Розарил, където ги чакала цял час.

— Какво правите тук в тази тъмница? — попита ги тя. В гласа й се долавяше явно неодобрение.

— Още не е нощ — обясни й Доминик.

— Хайде, качвайте се и тримата — настоя лелята.

— Четирима сме — възрази Доминик.

— Какво искаш да кажеш, момчето ми?

— И Сам-самичък е с нас — извика той. Беше застанал до пътя на тревисто място.

— Кой е този Сам-самичък?

— Кобилата — намеси се Хила. — Ако вземете момчетата със себе си, аз ще се върна с нея.

— Няма да се наложи — отвърна мис Лонгуърт. — Ще я заведе Джо, а Патрик ще кара вместо него.

Джо беше шофьорът.

— Аз ще се върна с нея — каза Доминик; той вече се бе покатерил върху кобилата. Водата се стичаше по русата му коса, полепнала права и тежка върху челото му. В светлината на фаровете той изглеждаше тъй малък върху фона на огромната влажна тъмнина.

— Подай ми ги — пошепна той на Патрик, който все още държеше поводите.

Патрик пусна кобилата. Той знаеше какво чувствува сега малкото момче. Това яздене през такава вечер би било тъкмо съзвучно с разказа на Дан. Разбираше, че Доминик трябва да постъпи именно така, тъй като беше развълнуван и нервен. Щом пусна поводите, Доминик тупна с крака животното по корема и последното, което Патрик видя, беше наведеното напред дребно лице, бледно и обсипано с блесналите на фаровете дъждовни капки. В следващия миг той вече се беше изгубил надолу по пътя, а леля му го викаше да спре с високия си глас. Сетне тя престана да вика и вече се чуваше само жвакането на копитата по калния път, както и шумолът на дъжда, който съскаше, щом паднеше върху горещия радиатор на автомобила.

— Бързо обърни колата — каза мис Лонгуърт на Джо. — Ще се пребие.

— Нищо му няма — рече Патрик.

— Бързо, влизайте — настоя лелята. Хила и Патрик седнаха отзад. Мина известно време, преди да успеят да обърнат колата на тесния път.

— Наистина ли няма да му се случи нищо? — прошепна му Хила.

— Да — отвърна Патрик. Но и той беше неспокоен. Всъщност Доминик не беше добър ездач и сега, когато главата му беше пълна с разказите на Дан Делени, Бог знае какво му бе хрумнало. Това беше най-лошото. Обикновено той биваше съвсем кротък, но веднъж развълнувай, просто полудяваше. И всичкото това заради глупавите бълнувания на онзи пияница. Хората като Дан Делени живееха в свят на мечти и всичките им преживелици бяха само въображаеми, докато хората като Доминик искрено изживяваха всичко в реалността. Патрик знаеше това и разбираше, че нямаше средство да го спре. Дори тази вечер да му попречеше, не би могъл цял живот да го възпира. И никой не би могъл да извика на Доминик „спри“, както бяха заповядали на Дан в разказа му, защото Доминик винаги щеше да бъде участник в реалната надпревара. Но Патрик чувствуваше, че и самият той отстъпваше пред глупави, романтични мисли, в които нямаше нищо реално. Опита се да затвърди това свое убеждение, но не успя.

Мис Лонгуърт бе седнала отпред, намръщена и мълчалива. Хила не говореше нищо. Ръцете й бяха вплетени една в друга върху влажната мушама на коленете й. Патрик можеше да докосне ръцете й с най-малкото движение. Но не го стори. Защото Доминик препускаше някъде далеч по тъмния път пред тях — затова той не докосна ръцете й. Всичко трябваше да чака; всичко друго беше маловажно пред неговото благополучно завръщане. И дори имаше суеверното чувство, че по някакъв начин Доминик би се върнал здрав и читав само ако с нищо не напомнеше на Хила за това, което й бе казал на отиване.

И Хила също съзнаваше защо той не докосна ръката й. Тя беше доволна, защото й се струваше, че по този начин се чувствуваха твърде близо един до друг, без да говорят, без да се допират. И мисълта за малкото момче не само не ги разделяше, но дори още по-пълно ги свързваше. У него има нещо трагично, си мислеше тя, нещо, което го няма нито у Патрик, нито у нея. И разбра, че тревогата, която изпитваше за него, беше не само за тази вечер, а завинаги, за бъдещето. И в този момент, когато дъждът се блъскаше в колата и бляскаше пред погледа й, един чудноват въпрос се надигна у нея. Толкова чудноват, че се усмихна сама на себе си в мрака. Не беше ли влюбена в Доминик?

Какво би могла да отговори на толкова фантастичен въпрос? И все пак се опита да си отговори разумно. Беше избрала Патрик, не Доминик. Но ако Доминик беше десет години по-голям? — настояваше тя мислено. На този въпрос не отговори.

Не можаха да настигнат Доминик. След около една миля мис Лонгуърт нареди да спрат и Джо излезе да види дали наоколо няма следи от копита. Нямаше нито една.

— Сигурно е минал напряко през нивите, мис — каза шофьорът.

— През нивите ли! Боже мой, каква лудост! — възкликна старата дама.

— Вероятно е хванал пътя към О’Брайъй. По-рано там е бил чифликът на О’Махони — обясни Патрик.

— Но какво го интересува на кого е бил по-рано този чифлик? И за какво може да е отишъл нататък? — попита ядосано лелята.

Патрик замълча не се опита да й обясни какво беше значението на факта, че някога там е бил чифликът на О’Махони.

— От там спокойно ще стигне до вкъщи — само рече Патрик. — Хайде да тръгваме, защото иначе ще ни изпревари.

— Много сбърка, като му остави кобилата — смъмри го леля му. След това продължиха пътя си.

Доминик влезе в двора на Розарил почти в момента, когато пристигна и колата на мис Лонгуърт. Той веднага се качи горе, за да съблече мокрите си дрехи и се позабави малко, като по този начин се надяваше напълно да избегне присъствието на леля си.

Но не му провървя, тъй като Патрик я бе поканил на вечеря и за негово учудване тя прие. Патрик не бе предполагал, че тя ще се съгласи и затова отиде в кухнята да види какво би могло да й поднесат. Остави леля си в голямата приемна, където имаше три свещи. А Хила той намери в кухнята, седнала пред печката. Беше събула чорапите и обувките си, за да ги изсуши. Беше сресала косата си назад от челото и сега седеше със скръстени в скута ръце и е изправени рамене, изглеждаше тъй спокойна и далечна, че приличаше по-скоро на рисунка. Имаше много широко чело, скулите й бяха добре очертани, а брадичката придаваше на бледото й лице остър, почти хладен израз. Очите й бяха съвсем сиви. Те му напомняха за лекия пушек, който се е вдигнал над куп листа или вейки, по които пробягва пламък, преди вятърът да го разпръсне.

Бяха сами в кухнята. Ани беше отишла да види дали Доминик ще измие калта от лицето и ръцете си, преди да слезе за вечеря. Но Патрик не бързаше да каже на Хила нещо повече от това, което беше изрекъл днес по пътя. Да бъде сам, в една стая с нея, беше за него сега почти достатъчно. Едничкото нещо, което му се искаше, бе да докосне босите й нозе. Но още не копнееше да я целува. Всичко им предстоеше, както Дан беше казал за пиенето на Доминик. И все пак той още не можеше да повярва, че им предстоеше. Но не можеше никога да бъде негова, защото изглеждаше така, че не можеше да бъде на когото и да било. Тази нейна отдалеченост беше едно от най-хубавите неща у нея. Такъв човек не би могъл да принадлежи на никого, нали? — питаше се той. Но пък какво ли разбираше той от такива неща. Искаше да знае много за хората и за любовта, може би тогава по-лесно щеше да разбере момиче като Хила.

— Ще ми дадеш ли чаша вода? — попита го тя. — Това уиски ми предизвиква такава жажда.

Той взе една чаша и грабна с нея от кофата с вода за пиене, поставена на пода.

— Така е, защото не си свикнала — обясни й Патрик, подаде и чашата и тя я изпи на един дъх.

— Ще трябва скоро да си ходя — промълви тя.

— Но леля остава тук за вечеря, макар че изобщо си нямам представа с какво ще я нагостим.

— Нямах предвид това. Искам да кажа, че ще трябва да си замина у нас, вкъщи — обясни тя.

— О — възкликна Патрик. Това го изненада, тъй като не беше мислил, че тя, разбира се, е само на гости у леля му; беше забравил, че си има дом, където трябва да се върне. Никога дори не беше я питал за него.

Сега впери очи в нея, за да разбере дали ще й бъде мъчно. Но тя гледаше право в примигващите пламъчета на печката.

Той докосна рамото й, за да я накара да го погледне. Тя обърна глава и сивите й очи сякаш светнаха, може би от лампата на камината. Бузите й леко се бяха зачервили от топлината на огъня. В този момент не изглеждаше толкова далечна. Хила му подаде празната чаша. Той не разбра дали иска отново да й гребне вода, или само да я остави. Като я попита, тя поклати глава, като го загледа усмихната. Тогава целувките и всичко, което ги придружава, не бяха никак далеч от тях. Дошъл беше моментът, който той все още смяташе, че е далеч. Устните й бяха топли, а влажната й коса миришеше на торфен дим, изпълнил я с аромата си в колибата на Дан.

Тя взе ръката му, вплете пръстите си в неговите и го загледа.

— Щом те видях, веднага забелязах ръцете ти — каза тя.

— С какво ти се видяха толкова интересни?

— Но ти изобщо не ме забеляза — продължи Хила.

— Наистина. Бях разтревожен.

— Ще направя живота ти такъв, че никога вече да не се тревожиш — рече му тя.

— Обична моя.

— Ще бъда за тебе това, което е пиенето за Дан и приключенията за Доминик, само че няма да ти причинявам зло като пиенето, нито ще ти нося опасности както приключенията — продължи тя с тих глас, почти шепнешком, сякаш се свенеше да му говори такива неща.

— Недей — промълви той, — не ми говори така, чувствувам се толкова много щастлив. Може да не е на добро.

— Какво искаш да кажеш, Патрик?

— Може би не е на добро да сме толкова щастливи тъй внезапно. Дали не ти говоря глупости? — запита той.

— Да, глупости са. Но бъди и глупав, ако искаш, бъди такъв, какъвто желаеш, само да си при мене.

— Струва ми се, че никога на света не е имало друга като тебе — каза той. — Преди няколко минути си помислих, че си тъй далечна и не смеех да те докосна.

— Искам да бъда много далечна и спокойна, за да мога много да ти дам — отвърна тя. — Разбираш ли какво искам да ти кажа? Пред света ще бъда спокойна и далечна, а с тебе такава, каквато ме искаш.

— Само искам никога да не ме напуснеш.

— Тогава няма — обеща му тя.

— Освен това, Хила…

— Да, мили, но виж какво, леля ти не е ли сама в гостната и няма ли да я поканиш за вечеря?

— Да, сама е, на всичкото отгоре я поканих вече! Не е ли ужасно? При това нямаме нищо за ядене.

Тя освободи пръстите си от неговите, стана и като стъпваше на пръсти по цимента, понеже беше боса, отиде до шкафа и го отвори.

— Има три яйца — каза тя.

— Поне да бяха четири — възкликна той, — тъй като, ако един от нас не яде, ще си помисли, че гладуваме, което всъщност е вярно.

— Иди при нея и си поговорете — предложи му Хила. — Не се безпокой. Ани и аз ще приготвим чудесна вечеря.

Патрик тръгна към гостната. Животът беше толкова светъл, че черният коридор никак не му се видя мрачен и „жабешката дупка“, която трябваше да прескочи, вече не му напомняше за разрухата, която цареше наоколо, а само го накара да се засмее весело. Така че, когато влезе в голямата стая, където леля му чакаше с трите свещи, тя го попита:

— Какво смешно се е случило? — тя, горката, никак не се чувствуваше весела.