Френсис Стюарт
Не ме оставяй (13)

Тринадесета глава

Когато Доминик се прибра вкъщи, останалите се бяха върнали от черква. Качи се бързо в стаята си. Първото нещо, което направи, беше да измие пръстта, полепнала по ръцете му, когато беше заравял заека. Обърна особено внимание на външността си, тъй като смяташе, че трябва да направи добро впечатление на Хила и нейното семейство. Мислеше си, че те ще са повече или по-малко като нея, само че не толкова хубави, и затова среса косата си много внимателно, смени калните си пантофи и мокрите си чорапи и слезе в гостната. Чувствуваше голямо притеснение, когато отвори вратата. Никога по-рано не беше се явявал пред толкова хора в една стая и затова постоя вън до вратата няколко минути, за да събере смелост да влезе.

Патрик се зададе по коридора откъм кухнята.

— О, Патрик — подхвана малкото момче, но веднага замлъкна и се изчерви. Изобщо нямаше представа как да обясни на брат си своето отсъствие от черквата.

— Миличък — каза Патрик, когато го наближи и разчорли толкова грижливо сресаната му коса по начина, по който винаги го разчорляше, когато чувствуваше особено силна нежност към него.

— Не се ли сърдиш, Патрик? — попита го Доминик.

— Не. Но все пак никак не беше хубаво от твоя страна! Ако ти се женеше, аз непременно щях да дойда на сватбата ти.

— Ако се женех за Хила ли? — попита Доминик.

— Дори и тогава — отвърна Патрик.

— Да, сигурно ти би дошъл — промълви малкото момче замислено. — Ти си чудесен човек.

— Разбира се, така е, миличък — съгласи се брат му усмихнат.

— Всички ли са там? — попита Доминик. — Какви са роднините на Хила? — добави той.

— Мисля, че ги бива — отговори Патрик.

Отвориха вратата и влязоха заедно. Патрик го запозна, той се ръкува с роднините на Хила. След това се здрависа със свещеника, целуна леля си по бузата и седна между отец Мак Грат и Клариса, най-малката дъщеря на Луциус Канавън. Не погледна Хила, докато не се намести добре на стола си и докато прекъснатият разговор не започна отново. Тогава й отправи дълъг поглед през светлите си ресници. Но Клариса Канавън го заприказва.

— Защо не бяхте на венчавката? — попита го тя.

— Имах си работа.

Тя беше пълничко малко момиче с черна коса и розови бузи и изобщо не приличаше на Хила. Все пак и тя имаше нейното високо чело. Но докато на Хила то придаваше тържествен вид, на Доминик му се стори, че високото чело правеше малката й сестра смешна. Тя имаше едри кафяви очи и както казваше Хила, те наистина й придаваха малко учуден вид.

— Страшно обичам да съм вън от града — каза му Клариса.

На Доминик тази забележка се стори доста глупава. Това беше едно от нещата, които се разбират от само себе си и никога не се казват.

— А вие не обичате ли? — попита го тя след малко.

— Не е за пренебрегване — отвърна той кратко.

Но след малко, като се сети, че това беше сестрата на Хила и че бе решил да прави добро впечатление, допълни:

— Къде живеете?

— О, но нима не знаете? Колко смешно!

Глупаво малко момиче, реши той. Изобщо не разбираше защо трябва да й бъде чудно, че не знае нищо за тяхното семейство.

— Какво смешно има? — попита я той търпеливо.

— Ех, а аз си мислех, че Хила ви е разказала всичко за нас.

Той не отговори нищо. Никак не му се искаше да й каже, че сестра й никога не му беше говорила за нея, нито пък за другите си близки.

— Тя ви преподава уроци, нали? — продължи Клариса. — По-рано учеше и мен. Много е умна, нали?

— Така ли? — попита Доминик. Умът беше нещо, за което той никога не мислеше.

— Нервира ли се с вас заради уроците ви? — попита го Клариса.

— Не.

— Наистина ли? С мен понякога направо се вбесяваше. Мислите ли, че е хубавичка?

„Хубавичка“ беше последното прилагателно, което той би й прикачил. Това беше дума, която според него разваляше всяко добро впечатление. Той обичаше красотата, величието и дивата тъга, която излъчваха някои неща и случки. Доминик обичаше дори и грозотата, когато биваше проста и внушителна като онази счупена статуя, но всичко, което беше само „хубавичко“, го отвращаваше. Всъщност това беше понятие, което в Розарил употребяваха, за да изразят презрението си, и той изобщо нямаше представа, че другите могат да го употребяват за похвала.

— Разбира се, че не — отвърна той удивен, че сестрата на Хила може да мисли така.

— О — възкликна тя. Видът — стана по-учуден от всеки друг път.

— Бихте ли желали да пояздите кобилата след закуската? — запита я той. Доминик чувствуваше, че разговорът не върви както трябва.

— Не бих могла с тази рокля — възпротиви се Клариса.

„По дяволите — помисли си Доминик. — Хила би яздила, с каквато и да е рокля“. Като съдеше за всички момичета по Хила, той си беше избрал една доста необикновена мярка.

На другия край на стаята Лаура Канавън се опитваше да флиртува със свещеника по много изкусен начин. Но това само забавляваше отец Мак Грат. Той, когото Хила беше объркала толкова, не изпитваше ни най-малко изкушение от Лаура, въпреки че тя беше облечена много по-изискано от Хила; макар седемнайсетгодишна, не изглеждаше да е на по-малко от двайсет. По вид приличаше още по-малко на Хила, отколкото Клариса. Лицето й беше по-скоро широко, отколкото издължено, бузите й бяха кръгли и челото й не беше особено високо. Доминик можеше да я види само ако си изкривеше врата и ако надникнеше зад свещеника. Той наистина стори това, тъй като, щом сега цялото семейство се беше събрало, на всяка цена искаше да го разучи, макар че по-рано изобщо не беше помислял за него.

Всъщност реши, че Лаура не е грозна. Никога по-рано не беше виждал изискано облечено младо момиче и ефектът от това му направи доста сериозно впечатление. Макар че Хила беше обличала някои доста скъпи рокли след „обсадата“, никога не беше успявала да изглежда напълно елегантна.

След това той огледа Луциус Канавън, И той имаше голямо чело, високи скули и дълга уста над малко изпъкналата брадичка. Да, той най-много прилича на Хила, си помисли Доминик! И все пак, макар че анатомически това беше вярно, изразът на лицето му бе съвсем различен от нейния. Така че миг след това Доминик реши, че той никак не прилича на нея. Вместо радостната тържественост, която се излъчваше от Хила, лицето на баща и издаваше безкрайна студенина. Хората често говореха за голямата прилика между бащата и дъщерята, но след мигновеното учудване пред близостта на структурата Доминик веднага схвана огромната разлика помежду им.

Винаги бърз в преценките си, Доминик стигна до следното заключение относно роднините на Хила: Клариса беше добра и глупава. Луциус не беше нито добър, нито глупав. Лаура беше донякъде добра и не много глупава. Тя беше едничката, която му хареса. Като разреши тази не особено важна задача, той пожела да каже нещо на свещеника, но се свенеше да започне.

Що се отнася до отец Мак Грат, и самият той се чувствуваше крайно, неудобно. В този момент Лаура приказваше с Майк. На няколко пъти той погледна отстрани към Доминик. Обожаваше децата, но беше интересно, че винаги отначало се чувствуваше смутен в тяхно присъствие. И понеже всичките му връзки досега бяха със селските дечурлига от народните училища, не беше сигурен дали децата на благородниците биха го сметнали за интересен. Защото младият свещеник въпреки строгите си пуритански възгледи беше крайно смирен.

Най-после събра малко смелост и като извади от джоба си един малък пакет, обвит в кафява хартия, го подаде на Доминик.

— Донесох ви един малък подарък за спомен от сватбата на брат ви — при тези думи той се изчерви кой знае защо.

Доминик взе пакета и му поблагодари. Не знаеше дали трябва да го разтвори сега, или да изчака малко. Много му се искаше да стори това, което свещеникът явно очакваше от него. Не знаеше, че както и да постъпеше, отец Мак Грат би го възприел като напълно редно. Би се учудил само, ако момчето хвърлеше подаръка през прозореца.

В края на краищата той реши да го отвори. Пакетът съдържаше малка статуетка, копие на тази, която беше видял върху камината на свещеника и която го бе очаровала толкова силно.

— О, прекрасна е — каза той. — Как разбрахте, че толкова много я харесах през онзи ден, когато бяхме у вас?

Свещеникът не би могъл да обясни как е доловил това. Всичко се дължеше на обстоятелството, че чудесно разбираше децата, а Доминик въпреки всичките си способности в някои отношения си беше твърде наивно дете, чиито предпочитания и неодобрения лесно можеха да се схванат от всекиго, който би си дал малко труд.

— След закуска елате да видите Принцесата — предложи Доминик. Беше поставил статуетката на масата срещу себе си.

— С най-голямо удоволствие — отвърна свещеникът. Изобщо не разбра какво му предлагат да види, но се надяваше, че няма да е нещо скандално. Беше чувал толкова фантастични слухове за хората от рода де Лейси от предишните поколения, както и за по-старите обитатели на Розарил, че наистина вярваше във възможността да му разкрият някакви греховни тайни, скрити в старата мрачна къща.

Мис Лонгуърт, седнала между Патрик и бащата на Хила, се мъчеше безуспешно да подхване разговор с политическия мъж. Тя познаваше семейство Канавън доста отдавна. Помнеше Хила като момиченце, не по-голямо от Доминик. И тъкмо това беше обстоятелството, което смяташе, че я оправдава по отношение на „скандала“. Тя се чувствуваше отговорна пред Майк не само за поведението на децата му, но изпитваше същото, макар и в по-малка степен, спрямо Луциус Канавън и Хила. Сега обаче, когато въпросът се беше вече уредил, тя се чувствуваше наистина облекчена. И в знак, че поне не изпитва вече никакво огорчение, мис Лонгуърт беше подарила сутринта на Патрик чек за двайсет и пет лири. За Патрик това бяха доста пари и той беше решил, че ще ги употреби, за да плати дълга си към Бълджър, а ако останеше нещо, щеше да направи подарък на Доминик.

Семейство Канавън и мис Лонгуърт останаха до вечерта. Доминик не си спомняше друг път да е имало толкова хора в Розарил. Той се суетеше насам-нататък, като не знаеше какво да прави. Всекидневната рутина на живота беше нарушена и той чувствуваше, че трябва по някакъв начин да забавлява гостите, но изобщо си нямаше представа как да постъпи. Заведе свещеника да види Принцесата, но това не се оказа много забавно. След това обаче се поразходи с него към селото и откри, че от всички, които тъй внезапно бяха нахълтали сред уединения им живот в Розарил, Мак Грат беше единственият ценен човек. А дори и той понякога му се струваше крайно скучен. Доминик обеща да му отиде някой път на гости.

След това се запъти към кухнята и твърде много се зарадва, когато намери там Дан Делени, седнал до печката, докато Ани миеше голяма купчина съдове, събрани от закуската.

— Е, юнак — възкликна Дан, — чудесен ден е днес, нали?

— Няма съмнение — отвърна момчето не без известно колебание, но все пак се усмихна мило на стария човек.

— Изглежда, че не си много сигурен в това, а? Зная, зная какво чувствуваш. Но никому нито дума по тези неща — продължи той, като намигна. Момчето се зачуди дали старият човек наистина разбра. Сигурно, помисли си той, сигурно Дан е разбрал всичко, понеже не познаваше по-мъдър човек от този просмукан от уиски старец.

— Искам да ти кажа една тайна — каза ниско Доминик, като внезапно взе решение. — Нещо, което не бих казал на никого в света.

— Избрал си точно човека, който ти трябва — отвърна Дан. — Дявол знае колко много тайни са ми доверявали; и някои са били толкова страшни, че могат да накарат косите ти да настръхнат, но нито една от тях не е излязла от устата ми, колкото и пиян да съм бивал.

— Виж какво — каза Доминик, като започна да говори веднага след това уверение, — рано тази сутрин излязох с Принцесата и тя подгони един див бял заек. Преобърна го на два пъти и го уби при отвора в оградата на голямата нива западно от Пущинака.

— Очите му розови ли бяха? — попита Дан Делени. Той слушаше с наострени уши.

— Не, не бяха. Очите му бяха кафяви, а козината беше бяла до корените.

— Къде си го сложил? — попита Дан.

— Зарових го — отвърна Доминик — и си отбелязах мястото.

Старият Дан Делени се загледа няколко минути в огъня. Веднъж или два пъти хвърли поглед на малкото момче. Ефектът от това съобщение беше едничкото нещо, което Доминик би искал.

— Много странно — каза Дан най-сетне, — през целия си живот съм чувал само за един истински див бял заек, убит в Каунта Голуей. Но най-чудното от всичко е това, че си го видял тъкмо днес.

— Какво, за Бога, си шепнете там двамата? — попита Ани откъм умивалника.

— Гледай си собствената работа — отвърна й Дан. — Приказваме за неща, които изобщо не са за женски уши.

— Господи помилуй! — засмя се Ани.

— Хрътките, конете, жените и пиенето — продължи старецът с още по-снишен глас, — всички те по свой особен начин правят живота толкова чудноват. Ако не бяха те, нямаше да има тайни — всичко би било ясно като бял ден. И, за Бога, кой би могъл да понесе такъв един живот.

Доминик се мъчеше да следи мислите на стария човек.

— Имате право — съгласи се той, — и аз обичам нещата, които са тайнствени.

— Точно това е думата, юначе — каза Дан. — Тайнствени. Това е чудната дума, а аз я бях забравил. И тези неща, които ти изброих, правят живота толкова дяволски тайнствен. Ето, виж и самия днешен ден. Първо, белия заек — нали и това е нещо толкова тайнствено, макар че засега още не би го разбрал — то пак се причинява от жена. А довечера ще дойде и пиенето, и то е още една тайна — това, което то прави с мислите ти; всички тези неща съм ги изпитал — прибави той след малко. — И в края на краищата виждам, че най-хубавото от тях е пиенето, ако, разбира се, можеш да издържаш.

Доминик слушаше в захлас. Той приемаше всяка дума, която старецът изричаше, едва ли не за божие откровение.

— Аз разбирам малко от жени — каза той, — нали съм бил около Хила.

— Е, може и да разбираш повече, отколкото мисля. Може би знаеш най-хубавото от тайната, която те представляват. Но все пак не знаеш всичко. То все още не е дошло за теб. И ако малкото, което знаеш, си научил от нея, ти си много щастлив, защото не съм виждал друга, от която би могъл да го разбереш по-добре. „Защото тя е блясъкът на утрото“ — процитира старецът. — Макар че не съм сигурен дали с тези думи е възпявана жена или някоя бутилка — добави той.

— И татко също така чудесно понася уискито — каза Доминик. — Нали?

— О, да. Никой не го понася по-добре от него. И никога, или почти никога не съм го виждал пиян. Никак не мога да търпя хора, които не умеят да пият, да вървят изправени или да говорят свързано, когато са попрехвърлили някоя и друга чашка. Тъкмо заради тях разните въздържателни дружества имат възможността да се изявяват. Човек никога не бива да позволява да го разберат, че е пиян. Само той трябва да си знае. Защото, ако то не е тайнствено като всичко, за което си говорихме, пиенето е страшно просташко нещо, момчето ми.

— Да — каза Доминик. Ако и в другите си уроци бе влагал толкова внимание и съсредоточеност, колкото влагаше сега, би бил едно твърде начетено момче.

— Дошъл съм да видя баща ти — продължи Дан, — но, като идвах насам, видях го запътен към селото с мистър Канавън, отиваше към къщата на онзи дяволски син Бълджър.

— Там ли отиваха? — попита Доминик неспокойно.

— Да, Бълджър е направо луд да се срещне с бащата на това момиче.

Момчето не пропусна да отбележи, че старият човек смяташе Хила за негова, а не на Патрик. Това го правеше много горд. Дан беше направо гениален в умението си да ласкае изтънко, като долавяше инстинктивно къде беше слабото място дори и на най-неподатливите към ласкателства. Но никога не ласкаеше за друго, освен да направи щастливи малцината, които смяташе за свои приятели.

— Но все пак дойдох тук на чашка чай. Изобщо не се надявах да се срещна нито с тебе, нито с Патрик, като видях колко гости трябва да забавлявате.

— Те са се разпилели из цялата къща — отвърна Доминик, — но изобщо не зная как да ги забавлявам. Все пак се надявам, че няма да се чувствуват зле. Защо Бълджър иска да се срещне с бащата на Хила? — попита той след малко.

Но стария човек нямаше време да му отговори, понеже в този момент самата Хила влезе в кухнята. Тя все още беше с бялата си сатенена рокля, но си беше махнала воала и венчето. Здрависа се с Дан Делени.

— Значи тук си се скрил, любов моя? — обърна се тя към Доминик.

— О, Хила, изобщо не съм се крил, само си говоря с Дан.

— Разискваме някои много важни въпроси — каза й старецът. Той беше много сериозен.

— Понякога се чудя кои са тези сериозни въпроси. Ти знаеш ли, Дан? — попита тя.

— Зная — каза й той, — но едно момиче не би ги разбрало. Те не са за него, защото самото то е един от тези въпроси.

Тя седна до масата, като подпря глава на лакътя си и сложи брадичката си върху ръката. Спокойното й чело явно бе пълно с мисли върху това, което Дан й бе казал.

— Искаш да кажеш за любовта ли — запита го тя.

— Не, не казвам това — възпротиви се Дан. — Думата ми беше за жените, не за любовта. Любовта може да бъде нещо страшно просташко, както казах преди малко и за пиенето. Ако един мъж обича някое момиче така, че всички да видят, все едно че е долнопробно пиян, а това на нищо не прилича. Един мъж трябва да знае как да приема жените, също както и да приема пиенето, за да замаят повече главата, отколкото тялото му. Тука — каза той, като се почука по набръчканото чело с черния си нокът, — тук трябва да е запален огънят, нали? — обърна се той към малкото момче, сякаш за да потърси подкрепата му. Колкото и да се възхищаваше от една жена (и може би беше единственият в цялата околност извън обитателите на Розарил, който смяташе Хила за хубава), той никога не вярваше, че с нея може да се разсъждава сериозно. — Имайте предвид, изобщо не казвам, че човек не бива да спи с любимата си. И, това си има мястото. Но мисълта, светлият пламък, който тя подпалва тук (този път той се удари по широките гърди), това е, което прави от него човек. А спането с нея не кара огъня да блести по-светло.

— А тъкмо то го изгасва и в края на краищата — каза Хила.

— Хубави приказки за момиче в деня на сватбата му — пророни Дан. — Все пак думите ви бяха умни. Може би то го изгасва, а може би и възрастта. Както и да гледа човек на тези работи, все пак пиенето е най-доброто от всичко, защото неговият пламък никога не отслабва. Или поне за мене е така, а за петдесет години съм изпил повече уиски, отколкото който и да било из цялата околност.

— Може би в цялата Ирландия — прибави Доминик, който не искаше да бъде надминат в комплиментите.

— За Бога — намеси се Ани, която се беше приближила и искаше да вземе участие в разговора, когато Хила влезе, — такива ли неща трябва да приказвате на тези деца?

— Кои деца? — попита Дан учудено. — За Доминик ли искаш да кажеш? Той е човек, преди да бъде дете, имай това предвид. И ако младата булка не вижда в думите ми нищо лошо, ти ли трябва да ми правиш бележки?

— Разбира се, че не виждам нищо лошо в думите ти, Дан — каза Хила — макар че има хора, които биха видели.

— А какво общо имат те с нас? — попита той веднага.

— Нищо, слава Богу — отвърна тя.

— Ето, видя ли? — обърна се Дан към Ани. — Какво ще кажеш сега?

— Е, само така го казах — рече му Ани. — И най-невинното детенце не би намерило нещо лошо в приказките ви.

— Е — възпря я той колебливо, — май сега пък отиде в другата крайност. Дечицата не ми трябват. А що се отнася до невинността, не сме ли всички все още такива благодарение на Бога и на Пресветата Дева?

— Невинни ли? И ти ли с твоето пиене всяка вечер? — зачуди се Ани.

— А какво общо има това с пиенето? — тросна се той ядосано. — Никога съзнателно не съм обидил по-слабия от мен нито с дума, нито с постъпка. Никого не съм измамил, нито силен, нито слаб. Не съм целунал никоя жена, ако не съм я обичал до последна капка кръв и страхът от смъртта никога не ме е карал да се махна от пътя, който съм поемал.

Докато говореше, той изглеждаше разгневен и малките му очи, потънали между набръчканите му клепачи, за миг проблеснаха. Но като спря да говори, внезапно се засмя и добави, като се обърна към Доминик, и сякаш думите му вече изобщо не се отнасяха до жените:

— Пък може и да не съм нищо друго, освен един стар смешник. Глупав бърборко, надут стар пияница, а?

Малкото момче не можа да не се усмихне при тази смяна на тактиката. Но в същото време поклати отрицателно глава.

— Не зная какво бих правил без тебе — каза то.