Френсис Стюарт
Не ме оставяй (5)

Пета глава

Вечеряха на голямата маса. Ани донесе една лампа, която дори и от малката маса осветяваше само единия ъгъл на стаята. Духна едната от свещите, понеже три свещи носели нещастие и те трябваше да се хранят при светлината на останалите две. Вкъщи нямаше друга, за да станат четири. Тя донесе и една по-голяма газена лампа, която пък поради късия си или много влажен фитил (защото никога не я употребяваха) само изпълваше гостната с миризмата на газ и пушек. Накрая с високо вирната глава донесе едно вдигащо пара блюдо, поставено върху поднос, който някога е бил черен, но понеже Доминик го бе използувал Бог знае за какво, сега представляваше само изкривена, ръждясала ламарина. Хила стъпваше след нея с една съдинка с някакъв сос.

Патрик вдигна капака на голямото блюдо. Зачуди се как три яйца могат да бъдат приготвени така, че да изпълнят толкова голям съд. Но това, което видя, го успокои — поне що се отнасяше до количеството. Там имаше достатъчно за шест души. Нямаше ни най-малка представа какво беше то. Нито при слабата светлина можеше да познае ястието по цвета му.

Започна да разсипва и тъкмо щеше да подаде една чиния на леля си, когато Ани, която се оказа зад гърба му, я дръпна от ръката му и сама й я поднесе, като заобиколи цялата маса. След това й поднесе съдинката със соса, от който мис Лонгуърт отказа да си сложи.

— Нямаме ли супа тази вечер? — попита Доминик, като не искаше да бъде надминат в усилието си да създаде благоприятно впечатление за живота им. Всъщност вечерното ядене на момчетата (което ставаше в кухнята) обикновено се състоеше от чай, хляб с масло и понякога по едно яйце.

Никой не обърна внимание на въпроса му. Чувството му за хумор понякога се оказваше твърде опасно, понеже неволно обръщаше ситуацията във фарс. Когато Патрик сипа всичкото ядене, веднага го опита, за да се успокои относно вкуса му. Макар че не разбираше твърде от ястия, това не му хареса никак. Приличаше по-скоро на десерт, отколкото на основно ядене. Причината беше, че единствените продукти, които се намериха из кухнята, освен яйцата, бяха пет-шест банана. Към всичко това беше прибавена малко сол, пипер, щипка бахар, открит случайно в една тенекиена кутия, както и няколкото картофа, останали от обеда. Сосът, който Хила беше забъркала от оцет, горчица и жълтъка на едно от скъпоценните яйца, трябваше уж да маскира нежелателната в случая сладост на бананите. За нещастие отказът на старата дама да си сипе от този деликатес попречи на плановете му.

— Прекрасно — възкликна Доминик, като наруши донякъде неловкото мълчание. Беше много весел. Този ден бе един от най-хубавите, които беше преживявал. Винаги щеше да си го спомня.

Мис Лонгуърт преглъщаше мълчаливо. Тя почти не усещаше вкуса на яденето, тъй като долавяше една сдържана радост, която беше обхванала и тримата. В мрачната студена стая витаеше някаква щастлива атмосфера, която не можеше да не се усети. И тя се почувствува съвсем самотна и съвсем стара, макар че едва беше прехвърлила шейсетте. Мислеше си за хиляден път, че Доминик трябва да тръгне на училище, а Патрик да се залови на работа. Не че искаше да ги лиши от тяхното тайнствено щастие, което те, както й се струваше, изпитваха при толкова неблагоприятни условия. Никак не беше лоша жена, макар че Доминик беше на друго мнение. Но чувствуваше, че те потъват в празно и безполезно съществуване. И колкото по-щастливи се чувствуваха тук, толкова по-зле беше за тях и толкова по-мъчно биха променили живота си. Мислеше си, че и девойката вземаше тяхна страна против нея. Лошото беше там, че виждаше у Хила нещо, което лесно би я накарало да се приспособи към подобно съществуване. А именно тази част от характера й никак не допадаше на мис Лонгуърт.

— Как върви учението на Доминик? — попита тя Хила.

— Много добре. Само да знаете колко се старае! — отвърна девойката с усмивка.

„Защо ли се смее? — зачуди се мис Лонгуърт. — Няма нищо за смях в тази къща няма какво толкова да зарадва човека“ — и тя потрепери леко, сетне се загледа в един от тъмните ъгли на стаята, където Ани шеташе нещо.

— Радвам се, ако е така — каза тя с глас, който изразяваше съмнение в истинността на чутото.

— Можеш ли да ми прочетеш някое, изречение? — обърна се тя към момчето.

— Не — отвърна й то искрено. Чувствуваше се твърде радостно, за да смята, че е необходимо да й прави добро впечатление, както би сторило друг път. Не че беше човек, който много държи да прави добро впечатление на хората.

— Получавали ли сте скоро писма от баща си? — обърна се тя към Доминик.

— Напоследък не.

— Това не ви ли тревожи?

— Дали ме тревожи? — запита той. И макар че наистина беше се обезпокоил от мълчанието му, знаеше, че въпросът на леля му изразяваше по-скоро неодобрение от бащиното му поведение и затова й отговори, че никак не се безпокои.

— Човек трудно може да си даде сметка кое е най-доброто, което трябва да предприеме — продължи тя. Чувствуваше, че й тежи почти нравственото задължение да разпръсне лекомисленото веселие, което беше обхванало и тримата тази вечер.

— Да ти сипя ли още малко? — попита Патрик. Той погледна Хила, помъчи се да си спомни всичко, каквото тя му беше казала преди половин час. Но като я видя отново далечна и загадъчна с лице, засенчено от слабата светлина на свещите, стори му се, че почти е невъзможно да е казала думите, които звучаха в ушите му. Колко хубаво беше, че сега и леля им е до тях и те трябва да се преструват, че не са нищо повече от обикновени познати, а в същото време да чувствуват какво са в действителност един за друг. Добре де, какво са? Влюбени? Той повтори тази дума сам на себе си. Каква хубава дума! На света има хиляди и хиляди влюбени, но никои не са точно като тях, си помисли той. В този момент усети, че леля му го гледа озадачено и с леко неодобрение. Дали не беше му казала нещо, а той да не е чул.

— Ще дойда утре сутринта — каза тя — и ще си поговорим. След малко ще трябва да тръгваме. Не обичам да задържам Джо. А утре ще пратим някого за кобилата — обърна се тя към Хила.

Това означава, че уроците ще се прекъснат, помисли си Патрик. Ако мис Лонгуърт смята да дойде в Розарил утре сутринта можеше да остави кобилата и Хила да я язди на връщане. Сигурно съжалява, че изобщо е довела девойката при тях, вероятно възнамерява да я върне веднага при родителите й. Това означаваше, че бе дошъл един от редките моменти за решително действие. Той не можеше да рискува да загуби Хила по такъв начин. Как така ще му я вземат точно сега, когато се намериха един друг. А цялата история толкова много приличаше на някакво чудновато приключение; сякаш беше моряк, който след дълго пътуване съзира очертанията на някакъв дивен бряг, целият в зеленина, а половината свят все още остава неоткрит.

Нямаше време за никакво обмисляне. Можеше да се предприеме само една нещо, чийто успех сега зависеше единствено от Хила.

— Помолих Хила да не се връща сега с тебе, а да остане малко при нас и тя ми обеща — обърна се той към леля си.

Когато беше поискал от Хила да не го изоставя никога, изобщо не беше помислил, че нещата ще се развият толкова внезапно, но сега тази стъпка му се струваше единственият възможен начин за действие. Знаеше, че ако я остави да си отиде тази вечер, може би никога вече нямаше да й позволят да дойде в Розарил. Ако човек няма пари, как да се съпротивлява на хората, които ги имат. Патрик зачака угрижено какво ще каже не леля му, а Хила. Това, което тя каза след малко мълчание, беше:

— Да, аз му обещах.

И тя също беше разбрала, че бе настъпил моментът, когато трябваше твърдо да устояват срещу ударите на външния свят. Не виждаше сериозна причина да не остане в Розарил, понеже толкова лесно се беше приобщила към живота тук, че беше започнала да смята тази къща едва ли не за свой дом. Сякаш беше тяхна сестра, завърнала се вкъщи след дълго отсъствие.

— Не, разбира се. В никакъв случай не можеш да останеш — сухо изрече мис Лонгуърт, като я изгледа учудено.

— Но защо? — запита неочаквано Доминик. Мисълта за оставането на Хила малко при тях му беше харесала страшно много. Когато нещо се нареждаше, както трябва, всичко потръгваше от добре по-добре. Често беше забелязвал тази закономерност. Но почнеше ли зле денят, нищо не беше в състояние да го промени.

— Проблемът няма нищо общо с тебе, миличък — каза леля му. — Аз разговарях с Хила.

— Дайте съгласието си, много ви моля, защото обещах да остана — промълви девойката.

— Как така си обещала? Много на сериозно го вземаш. Патрик не би те поканил, ако поне малко би помислил как изглежда подобно нещо отстрани. Много добре знаете, че живеем в такъв край, в който ужасно много се клюкарствува — обясни старата дама.

— Трябва да остана — каза Хила. — Не мислете, че постъпвам грубо към вас или че не уважавам желанията ви. Бяхте много добра и търпелива смел и времето, което прекарах у вас беше щастливо за мен. Винаги ще си го спомням и ако само има нещо, с което бих могла да докажа колко съм ви благодарна… — Хила млъкна за миг. Тя говореше с нисък глас, който потреперваше от време на време, сякаш дъхът й пресекваше. За нея беше толкова мъчно да изрече всичко това.

— И ако искам да остана тук, изобщо причината не е, че при вас не съм се чувствувала добре. Нищо подобно…

— Какво искаш да кажеш? Говориш така, сякаш възнамеряваш да останеш тук задълго.

— Не съм сигурна — пророни Хила — може да остана доста задълго.

— Не си с ума си, Хила. А и ти, Патрик, как си представяш всичко това? Да не би онзи ужасен старец, при когото сте ходили този следобед, да ви е накарал да пиете от уискито му? — мис Лонгуърт ги загледа угрижено, сякаш искаше да разбере дали не са малко пияни. Това, си помисли тя, би могло да обясни странните им усмивки и цялата тази атмосфера на необяснимо веселие, която толкова много я беше обезпокоила.

— Дан Делени е чудесен човек — каза Доминик.

— Моля ти се, Доминик, излез от стаята за няколко минути. Искам да поговоря с брат ти и с Хила насаме — каза мис Лонгуърт.

— Не може ли най-напред да свърша с вечерята си? Много съм гладен — заяви той с тон, с който човек би се обърнал към някое капризно дете, което го безпокои с безсмислените си въпроси.

— Добре, миличък, но побързай. Нямаме намерение да се прибираме късно вкъщи.

Той веднага взе един от четирите банана, които бяха сложени отделно на масата и започна да си бели единия и да си отрязва от него. След това реши, че не е зле да изяде още две-три филии хляб с масло, а сетне да довърши и останалите банани, ако никой не ги иска. Нямаше защо да бърза.

— Всички изпихме по мъничко уиски — отвърна Патрик на леля си, — понеже ни беше студено и целите се бяхме измокрили. Но това беше преди повече от три часа. — Щом е така, извинявам се за предположението си, но всичко е толкова необичайно…

Мис Лонгуърт по всякакъв начин се мъчеше да разбере какво се беше случило, но не успяваше. Знаеше, че понякога хората се влюбват, макар че с нея подобно нещо никога не беше се случвало, но сигурно това не се случваше особено лесно. Последното нещо, което влюбено момиче би направило, е да остане в къщата на любимия си. Нима би желала девойката да покаже колко е достъпна и лесна за завладяване. Една влюбена госпожица сигурно винаги се мъчи да покаже, че не е много склонна да остане насаме с любимия си. Така би се държала тя, ако мисли за женитба. И макар че това би била твърде чудно, като се има предвид финансовото положение на Патрик, все пак какво друго би могла да мисли Хила?

Мис Лонгуърт реши, че в случая изобщо не се отнася до влюбване. Сигурно е някаква маневра, чрез която и тримата искат да й попречат да прати Доминик на училище. И тази мисъл я накара да бъде още по-подозрителна.

На старата дама й се струваше, че Доминик изобщо няма намерение да приключва с вечерята си. И все пак не можеше да го обвини в умишлено протакане, тъй като той не спираше да яде.

Най-накрая предложи на Хила и Патрик да излязат с нея вън и започна да им говори в тъмния коридор, понеже единствената друга стая в къщата, в която все пак имаше мебели, беше стаята, в която девойката преподаваше на Доминик. Патрик не можеше да предложи тази стая „да разговаря“, тъй като леля му неминуемо щеше да спре погледа си върху някоя от тетрадките на брат му, а той в никакъв случай не искаше да се повтори това, което се беше случило миналия път.

Затова взе третата свещ, която Ани бе изгасила и при слабата й светлина от високия перваз тримата застанаха прави (столове нямаше) в пронизвания от течението коридор на старата къща.

Първа заговори не мис Лонгуърт, а Хила:

— Чуйте — каза тя, — зная, че всичко това ви изглежда грубо и неучтиво. Самата аз признавам, че никак не е възпитано и че изобщо не е хубаво от моя страна. Постъпката ми е просташка и ме кара да се срамувам. Така е, защото все още не съм се научила да се държа мило и изискано. Но поне този път ми простете, мила мис Лонгуърт, тъй като съм неопитна и глупава.

Хила замлъкна. Тя беше застанала в полумрака и все още влажната й коса беше осветена тук-там от мъждукащия пламък на свещта.

— Боже мой, Хила, какви празни думи за нищо и никакво. Изобщо не се отнася за неучтивост, проявена към мене. Работата е много по-сериозна. Ако останеш тук, това ще предизвика цял скандал. Цялата околност само за това ще приказва.

— Според мен това няма никакво значение — отвърна девойката. — За много почтени хора се е клюкарствало, но те никога не са се проявявали като зле възпитани. Тъкмо заради това се срамувам.

— Може ли да поговоря с Хила само минутка? — попита Патрик леля си.

— Да, да, защо не. Няма да ви слушам, но цялата тази работа става вече фантастична — отвърна притеснено старата дама. Тя се запъти към другия край на коридора и се загледа през тесния прозорец на вратата в черната като катран нощ.

Патрик се приближи до Хила и взе ръката й.

— Когато ме помоли да не те изоставям, точно това ли имаше предвид? — попита го Хила.

— Не — призна си той, — но ти никога няма да постъпиш така, нали?

— Никога е страшна дума — промълви тя.

— Не, Хила, никога, никога не бива да се разделяме.

— Да, Патрик. Вече се започна — тези нейни думи, прошепнати в тъмния коридор тази вечер, нямаше никога да излязат от съзнанието му: — Вече се започна.

Щастливи, трагични думи. Нямаше какво повече да си кажат. Той започна да възприема постъпката й така, както и самата тя я възприемаше; по-зле би било да наруши обещанието си, отколкото да се избегне неучтивостта, която би проявила тя към леля му, ако тъй внезапно прекъснеше гостуването си у нея. Това обещание беше твърде скъпо, за да бъде нарушено или дори забравено за ден-два. Иначе сигурно щеше да им донесе нещастие, си мислеше той.

Отиде при леля си и й каза, че Хила непременно трябва да остане. Настъпи момент, в който замалко да избухне разпра, но такова нещо изобщо не би могло да се случи, понеже Патрик беше толкова тих младеж и толкова мразеше всякакви груби думи. Ако вместо него беше Доминик, сцената, която би последвала, щеше да бъде твърде драматична. И сигурно нямаше да остане никаква горчивина след себе си. Но този разговор между леля и племенник, никой, от които не повиши гласа си, спомогна да се увеличи хладината, която вече се бе загнездила между тях.

Мис Лонгуърт направи последно усилие.

— Помислете само как би повлияло това на Доминик — каза тя. — Той във всички случаи ще дочуе намеците и загатванията, които ще отровят невинността му, ще…

— Но Хила я прекъсна.

— Не мисля, че трябва да говорите така — рече тя. — Никой от хората наоколо не би постъпил по подобен начин. И те са невинни.

— Нима ги познаваш? Това изобщо няма да е първият скандал, който става в тази къща — продължи мис Лонгуърт.

— Но това няма да е никакъв скандал — отвърна учудено момичето.

Патрик не каза нищо. Това, че леля му разнищваше отново онази стара история, свързана с баща му в миналото, го възмути много. Спомняше си твърде добре за жената, която бе останала тук няколко месеца. Тя беше много висока и говореше английски с чуждестранен акцент. Той не можеше да я понася. Задачата й беше уж да се грижи за Доминик, който тогава нямаше дори година. Майка им се беше споминала, когато Доминик бе едва на шест месеца.

— Тогава поне ми дайте възможност да взема оттук Доминик — каза мис Лонгуърт.

— Не — отвърна Патрик. Този път гласът му беше, студен и волята твърда. В същия миг той усети, че нещо ощипа крака му отзад. Малкото момче се беше промъкнало в тъмния коридор и беше седнало зад него. Беше чуло всичко, дори и това, което Хила и Патрик си бяха шепнали. То особено го беше зарадвало.