Френсис Стюарт
Не ме оставяй (12)

Дванадесета глава

Сватбеното утро почна зле. Ани, която беше станала много рано, отиде в стаята на Хила, за да я събуди, понеже щеше да й трябва доста време, за да се приготви. В стаята й нямаше никого. След това отиде в стаята на Доминик, където намери Хила със свещ в ръка да търси чорапите, които трябваше да обуе за венчавката — при бързото местене на нещата от едната стая в другата те се бяха забутали някъде. Ани й помогна при търсенето, но и това не даде никакви резултати, поради което Хила се принуди да обуе чорапи, които изобщо не отиваха на роклята й. Друг път това не би я обезпокоило много, но, измръзнала и сънена, онази сутрин това й се стори лоша поличба. Тя, която никога не плачеше, дори и когато сърцето й се късаше, едва не избухна в сълзи.

След това Ани отиде да повика Патрик. Той се събуди с изморен вид и веднага се озърна наоколо, като попита за Доминик.

— Той не е в стаята си, или по-право в стаята на мис Хила, тъй като те ги разменили снощи — каза му Ани.

— Разбира се, че не е. Снощи той беше тук. Сигурно е станал и е излязъл някъде.

— Е, нищо — рече Ани, — сигурно скоро ще се върне.

— Но той много ми трябваше — каза Патрик. Почти не беше спал тази нощ. Очите му горяха.

— По дяволите — извика ядосано той.

— Сигурно е някъде по двора — успокои го Ани.

— Какво ще дири по двора в това време? — раздразнено й се тросна Патрик.

И Майк не беше в стаята си. Ани го намери заспал на един стол в гостната. Там имаше две празни бутилки от уиски, едната върху камината, другата на пода. Тя доста се измъчи, докато го събуди.

— Преди това ще те вземат дяволите — повтори той два пъти.

Сетне си отвори очите, огледа се и се усмихна. Имаше много мила усмивка и в този момент тази усмивка върху сивото му, набръчкано лице, което изглеждаше съсипано, трогна твърде много старата жена. Тя се наведе и сложи оставените наблизо чехли на краката му, петите му се подаваха и през двата чорапа.

— Сега не мърдайте — каза му тя нежно, — ще ви донеса чая след минута.

Преди да може да проговори, той кашля няколко минути.

— Капни вътре и малко уиски, мила Ани — помоли я той, — за Бога. Сега е сватбеното утро, а аз се чувствувам като в деня на Страшния съд.

— Разбира се, че не се чувствувате така — отвърна му тя, — защото тогава ще получите всичко, което ви се полага, драги мой, когато всички тайни ще бъдат разкрити.

И тя избърза от стаята, за да му донесе чая. Останал сам, той отново затвори очи, но студът го накара да потрепери. Олюлявайки се, той стана и закопча жилетката си върху не особено чистата си риза. След това отиде бавно до прозореца, където бледата светлина току-що почваше да надделява над мрака. Затананика, а сетне запя доста фалшиво:

— Научих се да пия далече в Коста Рика и никой няма грижа за това!

Постоя така няколко минути. Голите дървета изглеждаха толкова мъртви и самотни, сякаш клоните им щяха да се счупят при най-малкото докосване. Няколко гарвани, обезпокоени от светлината през прозореца, изграчиха и след това млъкнаха, заспаха отново Ани се върна с чаша чай, в която беше наляла доста голяма порция уиски и беше сложила четири бучки захар.

— Заповядайте. След този чай ще бъдете готов за всичко.

— Нищо ми няма — отвърна й той. — Много лесно се съвземам.

— Винаги сте били такъв — съгласи се тя гордо. — Само Дан Делени може да се мери с вас след цяла нощ пиене.

— Една нощ! По дяволите! Не си ли спомняш времената, когато сме пили по четири-пет нощи, без да споменавам и дните между тях?!

— Да, разбира се, Господ да ви благослови.

Той си изпи чая набързо и започна да се оглежда за цигари. Но в стаята имаше само една празна кутия.

— Няма нито една цигара в цялата къща — продума той с въздишка, сякаш това бе най-голямото нещастие тази сутрин. — Дай ми още една чаша чай — добави той.

Ани излезе отново и Майк засъбира малки парченца торф около изгорелите въглени и взе да ги трупа на малкото място, което беше разчистил. След това се наведе и задуха, като се мъчеше да им вдъхне живот. Пухкавата торфена пепел се разхвърча на облаци и посипа косата му и омачканите му дрехи. Светла искра проблесна върху парченце торф, след миг угасна, загасена от силното духане. Той клекна и като видя една недопушена цигара между въглените, взе я, избърса я от пепелта и я сложи в устата си. Като извърши това, я забрави и се загледа в изгасналия огън.

Чудновати мисли и далечни спомени прорязваха съзнанието му, сякаш още спеше и сънуваше. Живо си спомняше някои случки, които вече няколко години постоянно се връщаха, за да го измъчват. Виждаше голямо равно поле и ниски сини хълмове в далечината под ниското сиво небе. Имаше кучета, навързани две по две, и цяла тълпа хора, а до него бе застанала жена с черна мушама и черна шапка. Тя беше висока и тънка, с кафяви очи и заострена брадичка.

— Мили — му каза тя, — толкова много те обичам — и в момента, когато го изричаше, той гледаше един стар човек на дорест кон, който яздеше по влажното поле, отдалечавайки се от тях. Измъчващи, сладки, обвиняващи спомени! Преди години дъждът бе валял върху онази черна мушамена шапка, и онези устни, които отново виждаше толкова ясно (и които никога не можеше да забрави) бяха изрекли тези пет магични думи. Светлина бе огряла от небесата онова равно, влажно поле, ореол на радост бе украсил далечните хълмове.

Но това сладостно и безкрайно тъжно видение изчезна и той отново видя малката пирамидка от чер опушен торф, който не беше могъл да се запали. Влезе Ани с втората чаша чай с уиски.

— Господи, помилуй — каза тя. — За момент си помислих, че се молите. Огънят ли искате да запалите? — тя му подаде чашата чай и той бързо я изпи. След това се покашля, избърса си устата и отново се изправи.

— Колко е часът? — попита той.

— Минава седем и колата ще бъде тук след четвърт час — бяха поръчали кола от селото, за да ги откара в черквата.

Майк се качи в стаята си, за да облече това, което смяташе за хубавия си костюм, макар че той не беше по-малко овехтял от дрехите на гърба му. Почука на вратата на Хила, като минаваше, извика й „добро утро“, а тя го покани да влезе. Беше отишла до предишната си стая, за да потърси белите копринени чорапи, от които беше успяла да намери единия. Беше с венчалната си рокля, седнала на леглото, с боси нозе и гледаше някакво късче хартия, което смачка в ръката си, щом Майк влезе. То беше от Доминик и тя го бе намерила бутнато под вратата си. С грозен почерк и ужасен правопис за едно десетгодишно момче на бележката пишеше:

„Много съжалявам, но ти ще разбереш (нали, сладуранке моя, Хила), че не бих могъл да понеса сватбата ти, както трябва, затова няма да дойда, но въпреки това пожелавам на теб и на моя мил Патрик много радост и веселие, а когато умрете — рая. Ще дойда навреме за закуската, затова дотогава сбогом, моя вярна годенице.

Оставам вечно обичащият те Доминик.“

Ако би се замислила, би разбрала, че не загубеният чорап, а тази малка бележка я бе разстроила. Само тя, която го учеше, знаеше колко много, много време трябва да му е отнело това писмо. Тя се позамисли малко върху думите „вярна годеница“, но бързо реши, че изобщо не са написани с ирония. В ограничения речник на момчето „вярна“ беше само една звучна гальовна дума и той я е употребил, за да изрази обичта си към нея.

Когато Майк влезе, тя стана права.

— Добре ли изглеждам — попита тя, — като не вземате предвид, че съм без чорапи?

Майк я заоглежда при светлината на свещта и на утрото, която се беше смесила в стаята. Друг път я беше виждал да изглежда по-хубава. Външността й имаше чудноватата способност да се променя ден след ден, дори час по час. Но сега не му изглеждаше както през хубавите си часове. Наистина изящната моделировка на лицето и главата й ясно се открояваше; тя не би могла да се промени, но носът й лъщеше дори и под пудрата; под очите й имаше сенки и си личеше, че й беше студено.

— Изглеждаш чудесно — каза й той, — но сякаш имаш главоболие.

— О — каза Хила, — така ли?

— Няма значение — продължи той, — ти си от тези жени, които се разхубавяват постепенно и след всеки изминат час стават все по-красиви. Забелязал съм това у тебе.

— Доминик няма да дойде — съобщи му тя.

— Няма ли? — повтори Майк учуден.

— Не.

След първото си учудване Майк не попита нищо повече. Когато се отнасяше до малкия му син, той биваше много тактичен. А Хила, като долови изведнъж това рядко качество в раздърпаната и полупалячовска фигура, взе едната му ръка с двете си длани и каза:

— Гордея се, че ще стана де Лейси.

Майк се засмя.

— Едно време това име беше прочуто в Ирландия — отвърна той, — но ако запиташ за него сега, повечето от дребните благородници наоколо ще кажат за нас, че вече сме изродено, неспособно за нищо семейство.

— Мразя дребните благородници — възкликна тя.

Те чуха колата, която се приближаваше по пътя, и Майк бързо излезе. Все още беше необръснат и необлечен, а и Хила трябваше да обуе чорапите си, които не подхождаха на бялата сатенена рокля.

Едничък Патрик беше готов, когато колата пристигна.

От края на гората от листокапна борика и дъбак, която наричаха Пущинака, Доминик наблюдаваше как проблясващите фарове на колата се приближаваха по пътя за Розарил. Беше се подпрял на едно тънко дърво, като изглеждаше много раздърпан и разчорлен. Беше по чехли, тъй като обущата му бяха останали в стаята, в която спеше Хила. Пръстите на ръцете му бяха изпоцапани с мастило от усърдното писане на бележката, която му бе отнела не по-малко от час. А вместо с колана, който не бе успял да намери, се беше препасал с един копринен чорап.

Чака дълго, за да види кога колата ще потегли от къщата, но вече беше почнало да се развиделява и фаровете щяха да бъдат загасени, така че едва ли щеше да я забележи. Хрътката пристъпваше нетърпеливо до него, като от време на време изтичваше към полето и спираше да го изчака там, но като видеше, че той няма да я последва, се връщаше отново бавно при него. Макар че утринният въздух беше изпълнен с възбуждащи миризми, тя не се отдалечаваше много от мостчето.

Доминик тръгна нагоре през рядката гора, като размахваше ръце — винаги правеше така, когато размишляваше.

Никак не беше преувеличил, когато беше загатнал в бележката си, че би се разплакал, ако останеше да присъствува на венчавката. Но трябва да признаем, че малко се гордееше с това, както и с чувството за пълната си самота сред общото веселие, което обаче досега преувеличаваше. Представяше си, че от самото излизане, от къщи до късно през деня сватбеното тържество ще бъде непрекъсната редица от смях, песни, пируване и пиене само от едно малко прекъсване, през време, на което ще бъдат изречени някакви тържествени думи. Всичко това му се струваше нещо средно между панаир и надбягване, единствените две развлечения, на каквито бе присъствувал.

Когато стигна почти до върха на Пущинака, свърна на запад и тръгна по посока на една поляна, която се спускаше от другата страна на хълма. Оттук се разкриваше широк изглед към цялата местност наоколо. В ладийките се стелеше мъгла, която приличаше на останки от преспи след цял ден топене.

Изведнъж забеляза, че Принцесата не беше вече до него. Видя ниския й извит силует да тича през поляната. И там, на не повече от двайсет ярда пред нея, пробягна една бяла сянка!

Доминик се завтече. Сърцето му заби тъй силно, че просто му пречеше да бяга. Белият заек! За него това беше заекът, а не просто един заек, защото той му се струваше почти като някакво митично същество. Въображението му го рисуваше като символ на собствената му съдба, както сам той си го казваше, без да си дава много ясно сметка какво точно означаваше това. Белият заек беше също така и символ на Хила, което за него не беше противоречие, понеже неговата съдба по някакъв начин се сливаше със съдбата на Хила.

Принцесата описа широк кръг в края на Пущинака, втурна се с най-голямата си бързина и прогони белия заек към откритото поле. Доминик продължи да тича. Нито извика, нито издаде някакъв звук, тъй като възбудата му направо го задушаваше.

Сега заекът тичаше надолу по хълма и Принцесата сякаш летеше по бухналата трева като прехвръкваща птица. На половината път надолу животното почна да се стрелка насам-нататък под прав ъгъл, за да открие някакъв отвор в разкъртената каменна ограда. Хрътката тогава направи завой, какъвто Доминик никога не бе виждал, какъвто никога не би могъл да си представи. Тя сякаш се изви във въздуха, без да докосва земята.

През шума от собственото си дишане едва можа да чуе изтракването на внезапно затварящи се челюсти. Но белия заек се стрелна през отвора с бързината на малко светло петно, отразено на стената или на тавана с мъничко огледало.

След това заекът отново се стрелна настрани, но този път Принцесата беше на един-два ярда зад него и се изви тъй бързо, че челюстите й се затвориха върху бялата сянка и тя се спря.

Сърцето на Доминик подскочи и той едва дишаше, когато стигна до хрътката, която възбудено душеше плячката си. Наведе се и взе от нея белия заек. Той имаше кафяви очи, а не розови, и беше истински бял заек, а не обикновен, див с рядка зимна козина. Хрътката стоеше трепереща и Доминик прокара ръката си по тясната й издължена глава.

В този момент той съжаляваше, че беше хванала белия заек. Но не й показа това. Днес беше тичала така, както никоя друга хрътка в Ирландия не беше бягала, и той се гордееше с нея повече, отколкото можеше да го изрази. Но по-силна от гордостта му за хрътката беше безкрайната му мъка за белия заек, който като някакво чудо се беше появил през тази сива съдбовна сутрин и беше изчезнал завинаги. В това виждаше някаква поличба, чието значение при това беше Хила. И тези две неща щяха да се слеят, но само за миг, а след това всичко щеше да се свърши. И това щеше да бъде краят. Такава орисия прочете той в днешната случка и то бе достатъчно за него. Схвана го и не му трябваше да узнава нищо повече. И като го разбра, почувствува се едновременно щастлив и уплашен.

Стоя дълго време с белия заек в ръце. В далечината се виждаше бледият блясък на Голуей Бей зад обвитите в мъгла ниви. Полека-лека бързото дишане на Принцесата отново стана равномерно, а и неговото сърце вече биеше по-спокойно.

Най-сетне се обърна и тръгна обратно към гората. Щом стигна до Пущинака, зарови белия заек под влажните борови иглички и кафявия рохкав мъх. Направи голямо усилие да не го занесе победоносно в Розарил. Какъв триумф би било това за Принцесата и дори за него. Но знаеше, че не беше нещо, с което може да се похвали пред другите. То трябваше да си остане дълбока тайна, която може да се сподели само с това диво бързоного създание, прекрасно и гъвкаво, което никога нямаше да го издаде.

Постави знак на мястото, за да може само той да го разпознае, и тръгна полека към Розарил, пребледнял и с размахващи се ръце.