Френсис Стюарт
Не ме оставяй (2)

Втора глава

Мис Лонгуърт се върна с едно момиче, облечено в зелено. Човек би могъл да каже за тази госпожица само едно: облечена в зелено, понеже на пръв поглед нямаше какво друго да се каже. Беше нито грозна, нито хубава, нито висока, нито ниска. Старата дама я представи на племенниците си. Името й се оказа Хила Канавън.

Патрик се здрависа с нея и напълни последната чаша чай, което сега му се удаде сравнително по-добре, тъй като чайникът не пръскаше течността, когато тя останеше малко. Доминик се ръкува с момичето и едва забележимо се намръщи, понеже като приятелка на старата дама тя трябваше да бъде причислена към неприятелските сили. Макар че, да си признае, тя никак не изглеждаше като „неприятел“.

Ако човек не можеше на пръв поглед да каже кой знае колко много за нея, след няколко минути наблюдаване ставаше тъкмо обратното. И все пак не можеше да се изрази точно какво именно притежаваше тя. Преди всичко се долавяше някакво благородство. Не преструвка, не фалшиво величие, а нещо истинско, което човек веднага би разпознал, дори да не го е виждал преди, а само да е чувал или чел за него в книги за отдавна отминали времена. Доминик веднага го схвана и мислено се преклони пред него, тъй като то изведнъж го накара да почувствува най-прекрасното нещо на света.

Може би това бе начинът, по който тя седеше, гледаше или говореше. Той не можеше да разбере на какво точно се дължеше. То му напомняше впечатлението, което сигурно са правили онези величествени кралици, които посещават покрайнините на столиците си, облечени в съвсем бедни дрехи. Те не се мъчеха да изглеждат по-различни от другите хора, но всеки, който поне малко може да вижда, веднага би съзрял у тях нещо наистина благородно. Да, тъкмо това е, мислеше си малкото момче. Тази девойка притежава нещо твърде голямо, но не иска другите да разберат това — иска да си остане инкогнито. Тази дума някак мистериозно го привличаше. Под впечатлението на тези мисли той й поднесе чашата чай и хляба с масло, преди да предложи на леля си. Знаеше, че би било много невъзпитано, ако не постъпеше по този начин, макар че другите смятаха тъкмо обратното.

— Колко е хубаво тука — промълви момичето.

— Да, нали? — съгласи се Доминик.

— Бихте ли пожелали да видите снимката на Принцесата, която самички отгледахме? По-рано принадлежеше на Джо Мулен и се наричаше Ерин Форейвър — продължи той.

Хила Канавън наближи момчето със сериозен израз на лицето. Те веднага се почувствуваха привлечени един от друг.

— Да, разбира се — каза тя. Като слушаше високия приятен глас на момчето и като наблюдаваше как лицето му е грейнало, след като преди малко беше намръщено, не разбра точно чия снимка й предлагаха да види.

— В кухнята е — каза Доминик, като тръгна към вратата. Тя стана бързо и го последва. Следващият миг си помисли, че може би щеше да бъде по-добре, ако беше изчакала да й донесат снимката, но продължи да върви и тръгна подир Доминик през тъмния коридор към кухнята. Когато погледна назад (той почти тичаше), видя, че е изостанала, затова поспря да я изчака.

— Внимавайте тук — каза той. — Подът е хлътнал, а под къщата има блато. Внимавайте да не потънете.

Тя се засмя. Колко смешно беше да се помисли, че човек може да потъне в блато, както си върви по коридора. Но в следващия миг кракът й хлътна до глезена в някаква дупка, пълна с вода и тя се засмя още по-силно.

— О, ето го — възкликна тя. — А аз не повярвах, че наистина съществува.

— Разбира се, че съществува. Трябва да вървите от тази страна, досами стената.

— А какво има отдолу? Нима торф?

— О, не, най-обикновено блато е. Само кал и тиня. В нея се въдят жаби и змиорки. Имате ли кибрит? Може и да намерим някоя жаба. Това никак не би ме учудило — довърши той делово, а думите му прозвучаха твърде комично.

Но тъй като тя нямаше кибрит, продължиха към кухнята.

Доминик би искал да представи новата си приятелка на Ани, но не й знаеше името. Беше твърде възбуден, когато леля му ги запозна, така че не бе могъл да го чуе.

— Ах, мис, нима той ви е оставил да паднете в дупката? — възкликна Ани, когато видя, че чорапът на момичето беше мокър и кален до коляното. — Това място в коридора е много неприятно, когато човек не се опази.

— Да, вярно — съгласи се девойката.

— Събуйте си обувките и си изсушете крака на печката — предложи й старата жена.

Когато Хила се беше навела да се събуе, Доминик тикна снимката под носа й, така че тя дори се сепна.

— Вижте — каза й той.

Тя няколко минути гледа снимката на кучето. Никога по-рано не беше виждала такава хрътка или поне не беше обръщала внимание как именно изглеждат тези животни. Това тук бе доста странно; повече приличаше на риба, особено в главата. Тя каза впечатлението си на Доминик.

— На риба ли? — повтори той замислено. — Не, не прилича много на риба, макар че разбирам какво искате да кажете. Ако нямаше предни крака, щеше да изглежда като змиорка.

— Без предни крака! Боже мой, каква идея! — възкликна Ани.

— Ах, Ани — обърна се към нея Доминик, — старата дама е направо ужасна. Иска да ме прати на училище, където са проклетите момчета на Рейгън, а Патрик щяла да го разкара да се занимавал с радиатори при някакво си същество, наречено Калдекът или нещо подобно.

— Как завърши все пак разговора? — попита угрижена Ани.

— Всичко се нареди благодарение на мен. Казах й, че каквото и да става, няма да мръдна оттук. Нали знаеш, Пат не може много да й противостои. Той се държа ужасно. През цялото време повтаряше: „Да, лельо“.

— Той знае какво прави — възрази Ани. Тя неслучайно го бе отгледала от бебе. Познаваше характера му по-добре от всеки друг и много го обичаше. Всъщност обичаше и двете момчета, но Патрик малко повече.

— Тя настоява да се махнете оттук, така ли? — запита Хила.

— Да. Разправя, че този живот ни погубвал и тем подобни.

— Значи по този въпрос е искала да говори без мен. Тя ми каза да не влизам веднага при вас.

— Ами да. Но нали не сте на нейна страна?

— А вие как мислите? — попита Хила, като го погледна. Той все още държеше снимката, но за миг я беше забравил.

— Не, вие ми кажете — настоя той.

— Винаги ще бъда на ваша страна — каза тя много сериозно.

— Чуваш ли? — извика той зарадван, като се обърна към старата жена.

— Докато съм тук да ги гледам, нищо няма да им липсва — заяви Ани и добави: — Баща им е в чужбина.

— В Париж — поправи я Доминик. И той не знаеше защо се чувствуваше горд, че баща му е там, но смяташе, че е унизително, когато Ани каже само: „Той е в чужбина“.

— Били ли сте там? — попита той девойката.

— Да. Един път, останах няколко седмици.

— Как изглежда Париж?

— В едно отношение като всички големи градове, но все пак се различава от тях.

— Добре, но как изглеждат големите градове?

— Като Дъблин, само че са много по-големи — Доминик кимна. Никога не беше ходил в Дъблин, но не искаше да признае. Дори на кино беше ходил само два пъти.

— Там има една огромна черна кула горе-долу насред града и вечер е осветена.

— Виждал съм я на пощенски картички — заяви Доминик. — Много е хубава.

— Да — продължи Хила, — макар че има хора, които не я харесват. Има и една много широка улица, която стига до една голяма арка и вечер всички светлини от двете страни заприличват на две дълги огърлици от звезди, които се съединяват в далечината, а автомобилите вървят бързо надолу-нагоре между тях.

— Сигурно е чудесно — промълви Доминик, който твърде неясно си представяше това, което Хила разказваше. Искрено казано, си мислеше, че тя не обяснява много добре. Изобщо момичетата явно не ги бива за тези работи.

Париж, Принцеса Розарил, самата тази девойка — всичко това му се струваше, че е обгърнато от някаква тайнственост, която вдъхновява. Един град, едно куче, сега една девойка му шепнеше за романтиката на живота.

Щом се върнаха в голямата стая, където бяха оставили Патрик и старата дама, Хила и Доминик видяха, че те бяха излезли и сърцето на малкото момче се сви. Лелята е пожелала сама да види докъде е стигнал с уроците, които големият брат му предаваше и е настояла да надникне в малката гола стая, която им служеше за училищна зала, за да прегледа тетрадките му. И разбира се, Патрик, какъвто е мек, веднага се е съгласил.

— Сигурно е там — каза той на Хила и бялото му лице стана тревожно, — преглежда тетрадките ми.

— Лоши ли са? — запита го тя.

Той кимна. След като ги види, тя още по-упорито ще настоява да го прати в онова ужасно нейно училище.

— Какво бихме могли да направим? — попита го девойката. Тя беше застанала до масата и изглеждаше сериозна и донякъде изплашена върху фона на покритите с влажни петна стени, на които висяха една-две големи картини. Бе вдигнала глава, сякаш се мъчеше да долови някакъв звук, който да потвърди страховете им. Но дори и в този тревожен момент малкото момче не можеше да не мисли за нея като за нещо особено — нещо далечно или отдавна случило се. Не беше ли това образът на някоя млада царица в затвор, видян по страниците на стара историческа книга? Или може би не книга, а в някоя романтична приказка за северни страни, за тъмни и заснежени земи. Не беше си представял, че такива хора все още съществуват. Но какво точно разбираше под „такива хора“ — не би могъл да обясни.

Старата дама влезе, последвана от Патрик. Беше понесла с малката си ръка зацапана с мастило тетрадка, част от корицата, на която бе откъсната. Уви, Доминик веднага я позна. Когато говореше за „тетрадките ми“, всъщност доста преувеличаваше, тъй като имаше само една тетрадка, в която пишеше домашните, диктовките, упражненията по смятане и всичко останало, което Патрик му задаваше.

Мис Лонгуърт се приближи до масата и сложи тетрадката върху нея. Върху голямата маса тя изглеждаше някак още по-изцапана, прилична на изобличаващо доказателство при съдебно заседание.

— Струва ми се — каза мис Лонгуърт, — че това вече е непоносимо.

Тя помълча малко, но Доминик не каза нищо.

— Сигурна съм, че ако баща ти я види и той ще се съгласи с мен — трябва непременно да бъдеш пратен на училище.

Една страшна мисъл заля съзнанието на малкото момче. Тя сигурно иска да изпрати злополучната тетрадка на баща му. Доминик беше наясно, че всичко би било загубено, ако лелята спечели баща му на своя страна. Защо Патрик й беше позволил да я види?

Почувствува се така, сякаш брат му внезапно го бе изоставил, бе станал предател. Усети, че го хваща по-силен яд на него, отколкото на старата дама, че в този яд има и мъка. Ако тетрадката беше на Патрик, той знаеше, че на всяка цена щеше да я скрие от погледа на лелята дори с цената на живота си, ако се наложеше. Неговият остър усет към драматичното сега го караше да си представя най-различни случаи, при които подобно положение би могло да се осъществи. И понеже мислеше за такива неща, все още нищо не отговаряше, а леля му го чакаше да проговори, като го поглеждаше и обръщаше изцапаните листа на злополучната тетрадка нервно и безцелно.

Беше вече твърде много за малкото момче.

— Защо й я показа? — избухна той срещу брат си. Всъщност не бе искал да разкрие чувствата си. Не желаеше да се издаде пред неприятеля. Но не можеше вече да се владее. Още малко — и щеше да се разплаче.

Патрик, който досега бе стоял до вратата, се приближи до брат си. Хвана го за ръката нежно и полузасрамено и го дръпна към себе си.

— Нямаме какво да крием — каза му Патрик. — Леля Дороти искаше да види как върви учението ти.

— И съм твърде много разочарована — обади се тя.

— Но може би — продължи Патрик — аз съм в състояние да съдя за това по-добре от тебе. Именно аз го уча. Вярно, той започна твърде късно, само преди две години, но напредва много добре.

— Това, което виждам, едва ли може да се нарече „много добре“ — заяви старата дама, като отвори тетрадката наслуки. — Да ти кажа, драги ми Пат, не съм сигурна, че и ти знаеш кой знае колко много.

— Едва ли е кой знае колко, лельо, но все пак достатъчно, за да преподавам на Доминик още една-две години.

— Слушай — каза тя. — Ще ти задам три съвсем прости въпроса, един по история, един по география и един по геометрия. Не на Доминик, а на теб.

— Добре, лельо.

Доминик отново бе възвърнал самообладанието си. В края на краищата Патрик се беше държал чудесно. Сега вече се срамуваше от избухването си. Що се отнася до въпросите, очакваше резултата от изпита с най-голямо спокойствие. Имаше голяма вяра в знанията на Патрик.

— Най-напред — подхвана старата дама усмихнато, — в коя прочута битка ирландците победиха друг един народ и по този начин може би промениха целия ход на историята?

Патрик нямаше ни най-малка представа. Ръката му бе полуобърнала Доминик и той бе застанал неподвижно, загледан в тъмния далечен ъгъл на голямата стая. Ясно му беше, че щеше напълно да се изложи. Не само пред старата дама, но — което беше хиляди пъти по-лошо — и пред Доминик.

В този критичен момент се обади девойката.

— Зная — каза тя, — че това няма нищо общо с мен. Абсолютно нищо. Но съществуват две неща, в които ме бива. История и математика.

Мис Лонгуърт погледна девойката малко озадачено, но не каза нищо.

— Мога да идвам тук сутрин и да водя уроците по тези предмети на Доминик, ако ми се даде тази възможност — продължи Хила.

— А как ще стигаш дотук? — запита старата дама.

— На кон.

— Това ще бъде чудесно — обади се Доминик.

— И макар че не съм толкова силна по френски, все пак бих могла да ти го преподавам, а брат ти ще те занимава по останалите предмети; може би така ще бъде почти както в училище, нали! — рече Хила.

Патрик я погледна. Досега почти не беше я забелязал. Имаше толкова други грижи, за които трябваше да мисли.

Всички жени и девойки му бяха чужди. Никога не беше имал нищо общо с жена, но доста беше мислил за тях. И съдеше за малкото жени, които беше срещал, именно по тези възвишени и донякъде мъгляви критерии. Естествено нито една от тях не можеше да бъде това, което очакваше, понеже от всички мъчни неща за една жена най-мъчното е да осъществи очакванията на едно романтично двайсет и двегодишно момче. Но Хила осъществи тъкмо това. По какъв начин — той не можеше да каже. Може би защото и самата тя беше малко мъглява и неясна като мечтите му.

Тя беше по-скоро загатване, отколкото определение на женствеността. Беше момиче, очертано не с ясни, груби линии, а само екипирано, така че, когато вече го нямаше при вас, бихте могли сякаш да прибавите и рисувате още подробности. Поради всичко това Патрик внезапно реши, че е много красива, което не беше съвсем вярно.

— Това би било прекрасно — каза той, — стига леля Дороти да се съгласи.

— А ще можете ли да ми преподавате катехизис? — запита Доминик, колкото да подразни старата дама. — Нали знаете, това е твърде важно — допълни той.

— Да, сигурно — отвърна Хила.

— Добре, ще видим — намеси се леля му. — Не ми се струва, че този план е най-подходящият. Ще трябва да пиша на баща ви — и тя се огледа за тетрадката. „Сигурно иска да му я изпрати, проклетата бабичка“ — си помисли Доминик. Но тетрадката я нямаше на масата. Леля му го погледна, но той изглеждаше тъй искрено учуден от изчезването й, че нямаше как да го обвини. Освен това не би се събрала в нито един от джобовете му.

Мис Лонгуърт не беше човек, който прави сцени, когато може да ги избегне, особено когато не бе сигурна, че ще ги приключи успешно. Тетрадката беше изчезнала и нямаше изгледи лесно да бъде намерена. Тя погледна Хила и момичето извърна очи, без да срещне погледа й. Старата дама никога не узна, че Патрик, когото изобщо не подозираше, я беше мушнал под пуловера си, понеже отчаяните обвинения на малкия му брат още звучаха в ушите му.