Френсис Стюарт
Не ме оставяй (22)

Двадесет и втора глава

Завръщането в Розарил предизвика у Доминик горчива радост. По-рано никога не бе оставал тук без Патрик и твърде много се учуди колко силно чувствуваше отсъствието му. По отношение на Хила беше друго. Без нея усещаше една пустота, за която знаеше, че ще го съпровожда навсякъде, където отиде. А пустотата от Патрик беше не в него, а в къщата. Нямаше сили да отиде в стаята, която преди сватбата бе принадлежала на Патрик. Защото си спомняше толкова ясно за онзи Патрик за брат си, какъвто беше преди идването на Хила. Всичките неща, които вършеха заедно с Принцесата, с колата, шегите, които си правеха с Ани, уроците, които Патрик му беше давал и които се бяха оказали толкова безрезултатни — всичко това сега изпълваше съзнанието му и му тегнеше със страшна сила. Патрик с неговия сънлив вид, с вдигнатите рамене върви покрай него през влажните сиви следобеди към Пущинака или към старата полуразрушена кула, сетне казва: „Може да има заек в съседната нива, миличък, но ако си уморен, кажи ми“. Сигурно това е било твърде отдавна, щом е било възможно да се умори от толкова малко ходене, тъй като си спомняше много добре мястото, където Патрик му беше казал тези думи. Патрик, седнал до него в стаята му, докато самият той, легнал си вече, отчупва мекия восък покрай фитила на свещта и го мачка в най-различни форми.

И сега, твърде често, седнал самичък в стаята си, той си повтаряше тихичко името му и то винаги го караше да се просълзява. Това бяха сълзи, които го изгаряха, без да му носят сладост. Сякаш превръщаха спомените му в пепел.

— Какво трябва да сторя, Патрик — шепнеше той, — за да оправя отново всичко? За да стане пак, както беше? — И с думите „както беше“ означаваше сякаш отдавна отминали дни. Но той знаеше какво трябва да направи, едничкото, което можеше да направи, ала още не бе дошло времето.

Получи писмо от Дик, както се бе надявал, препратено му от Дъблин. То беше само една бележка, написана върху доста мръсно късче хартия; в него Дик казваше, че се намира в едно място, наречено Халифакс, в Канада, откъдето „Бозуел“ щял да поеме за Панама, натоварен с желязо. (За какво ли ще е то, зачуди се Доминик) След това не знаел къде ще спрат, но мистър Уилкинс бил казал, че след около шест месеца, изобщо преди края на есента, параходчето отново щяло да спре в Дъблин. После Дик пишеше:

„И може би тогава ще можеш да дойдеш с нас. Говорих с мистър Уилкинс и той каза, че според него можело да се уреди. Отначало много се мъчих от морската болест, но сега вече ми мина. Старата черупка не е толкова лоша, колкото я представяше мистър Мърфи, макар че, като е натоварена малко повечко, има навика малко да се клатушка.“

Доминик се усмихна при тези думи, тъй като си представи как неговият приятел е писал тези редове с гордост и повишено самочувствие. Но частта от писмото, която го развълнува най-много, беше с думите „преди края на есента“.

Той писа на Патрик. Изпрати му всъщност малко осведомително писмо, в което му разправяше за Принцесата, за Дан Делени и за други такива неща. Не можеше още да му пише така, както му се искаше. Не, преди да беше дошъл „краят на есента“, не, преди да беше уредил всичко по начина, по който бе решил — по своя си начин. Получи отговор от брат си още със следващата поща, написан с грижливия му чиновнически почерк; смяташе, че той никак не подхожда на Патрик.

„Липсваш ми ужасно много, вечерите са толкова пусти без тебе. Но скоро всичко ще се нареди и ние ще дойдем в Розарил. Джери Мърфи казва, че без тебе къщата не е, каквато е била по-рано. Сега получавам четири фунта и десет шилинга седмично, Хила успява да спести доста от тях, така че скоро ще имаме достатъчно, за да се върнем. Хила ти праща много поздрави.“

Освен тези две случайни споменавания на Хила за нея нямаше писано нищо друго. Доминик знаеше, че Патрик нарочно не беше писал „липсваш ни“, за, да не би да изглежда, че свързва Хила със себе си, и по този начин да натрапва на Доминик, че са мъж и жена. Този благороден жест твърде много трогна Доминик. Държа писмото във вътрешния си джоб, докато най-сетне пликът започна да се разпада и той го премести в друг плик. Написа на Хила няколко писма, но не й изпрати нито едно от тях. Някои му изглеждаха твърде сдържани и неестествени, а други твърде много естествени и недостатъчно сдържани.

Често отиваше до полянката край Пущинака, където Принцесата бе удушила белия заек. Не я вземаше със себе си, понеже не искаше, ако намери друг бял заек, да убие и него. Но никога вече не видя бял заек, макар че както винаги имаше много зайци; дори тази година сякаш бяха повече от всеки друг път.

Принцесата сега не беше толкова бърза, както по-рано: повечето зайци се измъкваха от нея, отколкото успяваше да хване. Майк поиска да му подари едно кученце, но Доминик отказа, защото знаеше, че от късна есен няма да бъде вече тук, въпреки че не споменаваше нищо по този въпрос на баща си.

Ани се радваше толкова много, че Доминик отново си беше дошъл вкъщи. Постоянно повтаряше, че в Дъблин бил отслабнал много, и му приготвяше най-различни деликатеси, повечето от които той не харесваше, но от учтивост се мъчеше да ги яде. Въпреки това не стана по-пълен, но растеше твърде бързо и тромавостта на движенията му проличаваше все по-ясно, а освен това ставаше все по-затворен в себе си и вече не приказваше толкова много, както в миналото. Косата му не само че не потъмняваше, но дори сякаш ставаше по-светла, а веждите и клепачите заедно с ресниците сякаш бяха златни.

Лятото дойде, но не и Патрик и Хила. Това го изненада. Обикновено тя идваше в Розарил всяко лято, макар и само за няколко дена. Не беше ли тази раздяла негова идея, а не нейна? Опитваше се да си обясни това по сто различни начини, но не успяваше, а и не искаше да й пише и да я попита защо не идва, и макар че понякога получаваше писмо от нея, вече не го питаше кога ще се върне, нито в тях се загатваше възможност тя и Патрик да се появят в Розарил, нещо, което предишните години бе толкова сигурно.

Истината беше, че Хила бе бременна и не искаше клетото безжалостно момче да я види така. Знаеше, че би намразил сегашния й вид, който щеше да разруши отношенията им. Но рано през есента, когато беше изминало доста време, откак я бе напуснал, не можа вече да издържи, без да го види, поне съвсем за малко, да му хвърли поне един поглед. Пристигна неочаквано, прекара една нощ в Голуей, а на сутринта нае автомобил и спря на около миля от Розарил. Каза на шофьора да дойде вечерта отново там, за да я вземе, и тръгна нагоре към Пущинака през заобиколния път. Това й отне доста време, защото сега се задъхваше много лесно. Когато стигна до рядката горичка, седна на един от камъните, пръснати между листнокапните борики и дъбовете наоколо. Виждаше в далечината старата сива къща, издигаща се гола и мрачна над лавровите храсти, които откъм тази страна образуваха малка горичка. Беше втренчила поглед в любимата каменна сграда и сивите й очи не се отделяха от нея. Ето, там беше прозорецът на Доминик, третият отляво, приличаше на малко черно петно върху стената.

Денят беше топъл и ясен, никак не приличаше на дните, когато беше пристигнала за пръв път в това скъпо за нея място. Небето беше високо и почти безоблачно. Бориките тъкмо бяха започнали да стават златистокафяви. Тя тръгна към Пущинака, като всяко хълмче и всяка падинка й напомняха за Доминик и за самата нея през онези далечни дни. Не смееше да излезе на открито из полянките, защото знаеше, че ако я зърнеше, дори отдалеч, веднага би я познал и би изтичал при нея, протегнал устремно ръце и би закрещял, поруменял и полудял от радост. И макар че широкото палто щеше да закрива тялото й, което не беше вече тънко и гъвкаво, от немай-къде ще трябваше да отида с него в къщата и да се съблече, тогава той щеше да види какво се бе случило с неговата годеница. Защото дълбоко в сърцето си тя знаеше, че и за нея, и за него, въпреки всичко, каквото се бе случило, тя още беше негова годеница и завинаги щеше да си остане такава. Затова остана скрита в гората и зачака да го съгледа отнякъде нали затова бе дошла. Но той не се мярна никакъв. Най-сетне тя се върна на пътя, по който бе пристигнала, като бавно се спускаше надолу по хълма.

На следната сутрин дойде отново. Небето не беше вече ясно. Твърде добре познатите облаци се стелеха откъм Атлантика и, погледната откъм Пущинака, къщата на Розарил изглеждаше гола и както й се струваше, по-прекрасна от всяко човешко жилище.

Той дойде твърде скоро и тя го забеляза още от много далеч.

Вървеше тъй, както винаги си го спомняше — с широко размахани ръце, което обаче нямаше обичай да прави, докато живееше в Дъблин.

Щом го съзря, сърцето й сякаш спря, а сетне заби тъй лудо, че тя се задъха. Сложи ръка върху гърдите си да го успокои.

Той вървеше бавно, русата му глава бе наведена, той не поглеждаше наоколо и беше някак умислен и угрижен. Как се удържа да не го извика — никога след това не можа да си обясни. По едно време въпреки усилията й устните й се разтвориха и тя произнесе първата сричка на името му. Но слабият пресекнал звук бе отнесен от вятъра и не достигна до него. Бе застанала неподвижна зад клоните на бориките, които като завеса обвиваха края на малката горичка.

Той заобиколи далечната страна на Пущинака, мина през същата дупка на оградата, където Принцесата бе удушила белия заек. По този път двамата бяха минавали често и тя знаеше накъде щеше да тръгне, като заобиколи горичката и мине покрай потока, а след това щеше да се върне през двора, тъкмо навреме за обед.

Тя тръгна след него по края на Пущинака и стигна до малкото ъгълче, откъдето можа да ги види за последен път.

Сега той беше вече далеч, отдалечаваше се все повече от нея, но тя все още виждаше малката светла точка, която се издигаше над тъмния фон на сакото му. Както скиташе така самичък, й изглеждаше толкова трагичен! Не можеше да понесе така да изчезне от очите й; хвърли му един последен дълъг поглед, като сърцето й не биеше вече лудо, а сякаш беше умряло в гърдите й. След това се върна в горичката и седна, понеже краката й бяха твърде отмалели, не я държаха.

Когато на следния ден Доминик дойде с Принцесата в Пущинака, хрътката бе твърде възбудена и потичваше насам-нататък, като душеше листата и боровите игли, застлали земята наоколо.

— Какво има? — попита я Доминик. — Заек ли? — Като чу гласа му, Принцесата се спря и го загледа, а тясната й като на риба глава потрепваше.

— Остаряваш и ставаш вече глупава — каза й той, като помилва дългото й гладко тяло. Тя заскимтя, сякаш негодуваше, че я наричат стара, когато беше едва на седем години.

Принцесата изостави гората и изтича пред него надолу по хълма, той я последва отчасти да й направи удоволствие, отчасти от любопитство да види къде ще го заведе. Но като стигна до пътя, тя потича по него насам и натам, сетне се върна при него и го загледа.

— Значи така, заекът е тръгнал по пътя, а? — подигра я той. — О, миличка, какво ли ще ме накараш да вярвам утре!

Този ден той с мъка я накара да се върне вкъщи.

Няколко седмици по-късно получи още едно писмо от Дик. Този път той му съобщаваше точната дата, когато „Бозуел“ щеше да пусне котва в Дъблин. Казваше, че всичко било уредено и че щели да вземат Доминик за помощник-готвач, докато самият той благодарение на опитността му, придобита при електроинженера, при който бе работил по-рано, бил повишен в длъжността радист. Казваше на Доминик да му пише чрез моряшкия институт в Антверпен, закъдето били тръгнали с товар ламарина. Писмото беше изпратено от Монреал.

Доминик отговори веднага. Писа на Дик, че ще се качи на „Бозуел“ в Дъблин, но Дик в никакъв случай не бива да го търси в къщата на Джери Мърфи, нито пък да споменава за него, ако случайно се отбие там. Той свършваше писмото си:

„Ще бъде чудесно да сме отново заедно. Макар че едва ли ще ми хареса много отначало. Но това трябва да стане и то е голяма тайна.

Твой верен Доминик.“

Като изпрати това писмо, изпита някакво спокойствие. Пак можеше да мисли за Патрик без горчивите съжаления, които изпитваше напоследък, а колкото се отнасяше до Хила, отново започна да я нарича на себе си „сладуранката ми“ и „моята скъпа любов“, като изричаше това със старата си безоблачна простота. Но пустотата, която чувствуваше без нея, бе все тъй дълбока и дори по-дълбока от всякога.

Последните си дни в Розарил прекара като насън. Каза на Майк, че в края на седмицата ще отскочи до Дъблин, но повече от това не му съобщи. Майк го изгледа любопитно и много нежно. За него това бяха най-щастливите месеци, които бе изживял от много, много време насам. Думите да Доминик го обезпокоиха.

— По-добре ще бъде да изчакаш малко — каза той — поне до края на ноември. Патрик ми съобщи, че Хила не била много добре. Не че е болна, не, но изглежда, малко се е преуморила и трябвало повечето време да прекарва на легло. Вярвам, че скоро ще се съвземе.

Доминик не отвърна нищо, само помълча и сетне го разпита по-подробно за Хила. Майкъл му обясни, че нямало нищо сериозно. По този начин той изпълняваше обещанието си, което й беше дал. Самият той не виждаше защо тя се страхуваше толкова какво щял да изпита Доминик, като я видел в такова състояние, но пък и не разбираше нищо от тази чудновата любов между Доминик и нея. Знаеше за съществуването й, беше наблюдавал развитието й, без да казва нищо, освен през онази вечер в Дъблин. Сега беше стигнал до впечатлението, че Доминик бе почнал да я забравя.

— Зимата ще бъде тежка — каза Майк. — Виждаш ли колко много зрънца е вързал тази година дивият бръшлян?

И Доминик беше забелязал това.

— Старата конюшня е почти догоре пълна с дърва, така че няма да я усетим — продължи Майк — Когато се върнеш, ще палим хубав огън всяка вечер.

Последния ден Доминик яхна Сам-самичък и отиде с кобилата до селото, за да си вземе сбогом с Дан Делени и да му каже тайната си.

Старият човек седеше до огъня в малката задимена стаичка на колибата си. Известно време приказваха за най-различни неща и след това Доминик му призна, че ще отплува с „Бозуел“.

— А в четвъртък съобщи това на татко — каза той — тъй като през този ден вече ще съм отплавал.

— Идеята ти е твърде дива, момче — каза старецът бавно. Отново беше започнал да нарича Доминик „момче“, макар че преди две-три години се бе отказал от това обръщение.

— Само нещо диво може да се направи за тази работа — отвърна Доминик загадъчно.

— Тази е истината, до която стигаме в края на краищата — рече старият човек, — въпреки че, Господ е свидетел, ти си още твърде млад, за да почувствуваш това. Но така е, то ти е в кръвта, макар че си първият де Лейси, който отива да го търси по море. Повечето от тях избираха някой кон и големите трапове на пистата за надбягвания като стария път за купата Коноут, за тях това беше най-добрия начин за изразходване на страстите, които бушуваха у тях.

— А какви са били тези страсти? — запита момчето.

— О, дявол ги знае! Твърде силни, та ги вкарваха в какви ли не бели. Но у тебе има нещо друго, зная. Не разбрах ли още тогава, когато ми разправи къде си бил през утрото, когато онова момиче се венчаваше — не узнах ли тогава какво гризе сърцето ти?

— Ти знаеш всичките ми тайни — промълви Доминик.

— Да — отговори старият човек съвсем сериозно — и ти казвам, че е голямо бреме за мен. Много тайни съм чувал на времето и много хора са ми се доверявали, но техните тайни никога не са ми тежали така, както сега твоите.

— Но няма да му кажеш преди четвъртък, нали? — попита Доминик загрижено.

— Няма, в името на Бога. Но каквото и да излезе, а аз не крия, че много се страхувам за тебе, и пръста си не бих помръднал, за да те спра. Та нима не съм знаел винаги, че никой не бива да се бърка в съдбата ти? Нейният знак те е белязал и да бъде благословен Бог за него, каквото и да се случи — старецът се наведе напред, а едрите му ръце се подпираха на бастуна, който той държеше пред себе си, забоден в пръстения под на колибата.

Доминик си излезе от дома на Дан Делени рано, доста преди да се стъмни, защото този ден искаше да обиколи всичките земи на Розарил.

Сам-самичък изобщо не беше буйно животно, за което той беше мечтал, но кобилата му беше скъпа заради Хила, пък и заради самата нея, макар не дълго се бе колебал, преди да я включи в малката си банда от „рицари“.

Караше бавно през малките ниви, като от време на време се поспираше и махаше някои от разклатените камъни от оградата, за да прескочи по-лесно кобилата. Докосването на влажните камъни му носеше особено приятно чувство. Имаше нещо утешително в тежината и в грубата им форма, докато всичко друго наоколо придобиваше нематериалност и абстрактност, която обвива добре познатите места и неща в часа, когато ще ги напуснем.

Мина покрай полуразрушената кула, но не влезе. Спря коня и я погледа няколко минути. За него тя беше мястото на сватбата му, на нещастната му самотна сватба, мислеше си той, а пръстите на едната му ръка се впиха в гъстата сива грива на Сам-самичък.

Доминик обиколи навред и се върна през Пущинака. Сега вече не подкарваше кобилата с крясъци, както по-рано, а яздеше бавно и спокойно, като се оглеждаше на всички страни и не пропускаше нищо от познатите си неща, дори забеляза някои, на които досега не беше обръщал внимание като например трите бряста, издигащи се един до друг покрай широкия път, или опасаните от овцете тръни, пораснали в края на една от нивите.

Когато стигна до нивите край Пущинака, вече беше почнало да се здрачава. Спомни си как веднъж беше казал на Патрик, че винаги, където и да се намира, ще си мисли за Розарил, когато здрачът се спуска. А през всичките години, прекарани в Дъблин, нито веднъж не беше се сетил за дома си през този час. Разбира се, често беше мислил за Розарил, но никога специално по това време. „Това ти показва — си казваше той — колко глупаво романтично момче си бил, щом си смятал, че здрачът винаги ще те кара да си мислиш за дома.“ Сякаш и сега не беше същият!

Погледна бледите очертания на къщата, както и Хила ги беше гледала от мястото, където се беше скрила преди около два месеца. Видя бледа жълтеникава светлина в прозореца на Майк. „Той все още пише книгата си, макар че само дяволът знае за какво се разправя в нея“ — помисли си отново Доминик с усмивка.

Слезе от кобилата, завърза юздите й за едно дърво, тъй като тя спокойно можеше да се върне без него вкъщи, и тръгна към горичката, като се облегна на един голям камък. Не искаше да се върне, докато не беше се стъмнило напълно. След вечеря би могъл да каже, че ще си стяга багажа, да се качи в стаята и да си легне рано. Не му се приказваше за пътуването до Дъблин и не му се отговаряше на въпроси кога ще се върне, какво смята да прави там и тъй нататък.

Все още не беше измислил начин как да види Хила още веднъж, преди да отплава, но без да й каже, че вече си отива. Колкото и да мисли, нищо не можа да реши. Може да беше по-добре изобщо да не я вижда, си рече, понеже, ако я видеше, кой знае дали щеше да събере смелост за тръгване.

През време на вечерята Майк беше много мълчалив. Не говореше за пътуването на Доминик до Дъблин, нито пък му задаваше въпроси, от които юношата много се бе страхувал.

За вечеря имаха супа, за пръв път от доста дълго време насам. Това бе сигурен признак, че продуктите бяха на привършване. Колкото и да се мъчи, Доминик не можа да хапне почти нищо. Гърдите му горяха, не можеше дори и да говори.

Веднага след вечеря се качи в стаята си. Когато дойде време да си събира нещата, усети, че не може нищо да похване. Смъртна умора и апатия го сковаваше. Слезе отново долу и пристъпи на пръсти до килера, където се надяваше да намери четвърт бутилка уиски. Вдигна бутилката и отпи голяма глътка. Едва не се задави, като се помъчи да спре кашлицата, която питието му причини. Почака с бутилката в ръка, но не почувствува нищо друго, освен че огънят в гърдите му се беше засилил. Вдигна отново бутилката и отпи две по-малки глътки; след това я остави на рафта и се качи в стаята си. Щом стигна там, започна да усеща това, което бе очаквал. Чувствуваше се не по-щастлив — нито бе искал, нито бе очаквал да постигне подобен ефект, а само по-лек и по-способен да извърши няколкото работи, които му предстояха.

Така успя да реши какво ще вземе със себе си. Ето, старият му син пуловер, макар да му беше малък, щеше да му свърши добра работа. Имаше и едно шалче, което всъщност беше на баща му, но взе и него. За щастие имаше и една почти нова мушама, тя приличаше на онази, която Хила беше носила в Розарил, спомни си той. Погледна сандъчето, в което бе държал детските си съкровища. Никое от тях не му се стори достатъчно ценно, за да го вземе със себе си. Но откъсна парче от една заешка кожа, върза на снопче писмата, получени тук от Хила, уви ги в кожата и ги стегна с връзка за обувки, твърде стари, за да ги вземе. След това сложи доста набъбналия пакет във вътрешния джоб на сакото си. По този начин, си помисли той, няма да ги измокри морската вода. Защото представите му за моряшкия живот на „Бозуел“ бяха твърде неясни. А и Дик изобщо не му го обясняваше в писмата си. И наистина, ако Доминик не познаваше обичайната мълчаливост на приятеля си, би се учудил защо не му пишеше нищо за живота на параходчето.

Нямаше намерение да вземе статуетката, затова я остави там, където си бе стояла по-рано, на нощната масичка пред пукнатото огледало.

Като свърши всичко, слезе долу да каже сбогом на Майк и на Ани, след това се качи горе почти веднага й си легна полусъблечен. Изведнъж се почувствува болен, доста дълго лежа в тъмнината, без да помръдне, докато най-сетне полека-лека започна да му минава. Бе се заслушал в добре познатите шумове, които разпознаваше, без някога да беше ги слушал съзнателно. Чуваше се скърцането на прозореца и проточеният вой на вятъра в комина, както шуртенето на водата във водосточната тръба — вечерта бе заваляло, както и стотици други звуци, чийто произход мъчно можеше да разпознае.

Заспа и се събуди само след няколко минути, разтреперан и изплашен, без сам да знае от какво. Мъчеше се да не мисли за всички онези неща, които с горчива монотонност пулсираха в главата му и измъчваха съзнанието му.

— Хила — извика той няколко пъти, без да съзнава. За втори път през живота си видя бледата светлина на утрото да се процежда в стаята му, сетне най-после заспа.