Френсис Стюарт
Не ме оставяй (3)

Трета глава

Облачната есен преминаваше в сурова зима със силни ветрове, които помитаха всичко и изсушаваха малкото ниви. През повечето сутрини Хила идваше в Розарил с малката сива кобила, за да дава уроци на Доминик.

Понякога момчето излизаше да я посрещне. То заставаше на пътя и я чакаше, когато едва се бе показала, а през това време си разказваше приказки за тази, която се приближаваше към него, възседнала сивата кобила, гологлава, със зелен жакет и с бели ръкавици. Понякога тя пристигаше в галоп през полето, но повечето пъти оставяше кобилата да върви бавно, а тя седеше изправена, вперила поглед пред себе си, замислена.

Когато понякога я наблюдаваше, без да го забележи, Доминик се чудеше за какво ли мислеше толкова. Дали и тя като него си разправяше романтични приказки? Или пък мислите й бяха по-практични, както на повечето големи хора? А щом съзреше малката русокоса фигурка, която тичаше срещу й с разперени ръце, прилична на вятърна мелница, или я чакаше, възседнала дъските на разнебитената градинска врата, Хила махаше весело с ръка. Понякога тя му даваше да поязди малко кобилата, докато стигнат до къщата, а той кряскаше весело и размахваше обутите си в домашни пантофи крака, като подкарваше кобилата в галоп и отиваше в съвсем противоположна посока. Той никога не се задоволяваше да поязди кротко като нея и винаги вдигаше страхотна врява, без да може да накара кобилата да го отнесе, където той иска. Но Доминик никога не признаваше това.

Полека-лека Хила и Доминик се обикнаха, всеки по свой начин. Тя не показваше много чувствата си, които се изразяваха в съвсем дребни неща като например в начина, по който понякога го поглеждаше със сивите си очи, плъзнали се бързо по светлото му лице, сякаш искаха изцяло да обгърнат неговата привлекателност и обичливост. Най-многото, което си позволяваше, бе да хване малката му изцапана ръка и да я сложи върху бузата си.

Що се отнася до Доминик, той изразяваше обичта си към нея по свой особен начин. Малкото критично настроено момче намираше грешки на всекиго, освен на нея и на Патрик. Дори и на Ани често мърмореше, а понякога й правеше хапливи забележки. За другите си познати имаше обичай да казва, каквото му дойде на ума. И това, което му идваше на ума, често пъти бе доста заядливо. Той показваше обичта си най-вече чрез подаръците, които й правеше. Те бяха най-разнообразни. Беше решил, че Хила е човекът, на когото непременно трябва да се правят подаръци; не обикновени неща и в никакъв случай не полезни предмети. Това би било едва ли не обида, тъй като не можеше да се предположи, че тя се нуждае от каквото и да било. Не, на нея трябваше да се дават неща по същия начин, както се поднасят дарове на благородниците. Той разтършува из тавана и намери там най-различни предмети като например едно почерняло сребърно огледало със счупено стъкло, но красиво изгравирано с цветя и плодове. Даде й един позлатен дървен свещник, а също и малка кама в кожена ножница. Вярно, че нито едно от тези неща не му принадлежеше, но те не принадлежаха и на никой друг, разбира се, нито Патрик, нито баща му биха ги поискали за себе си.

Що се отнася до Патрик, той беше почнал да се тревожи. Животът на тримата в Розарил не струваше кой знае колко скъпо, но все пак им беше нужна известна сума, а вече бяха изминали два месеца, откак бяха получили за последен път пари от баща си. Сметката при местния търговец, от когото си купуваха всичко, което им трябваше, бе се покачила доста, а освен това скоро трябваше да платят и полугодишните данъци. Започна да се кани да пише на баща си за пари, но това му беше страшно неприятно. Може би през тези тежки дни баща им не изкарваше повече, отколкото бе необходимо за самия него и не биваше да го безпокои. Можеха да вземат малко пари от старата кола, а и кучката можеха да продадат. Но той знаеше, че това би донесло страдания на Доминик. Принцеса Розарил беше събудила толкова надежди у малкото момче. Твърде много надежди, си казваше Патрик, но какво друго можеха да направят? Доминик можеше да очаква толкова малко. За него животът не беше тъй щедър, както за много други момчета, на които предлагаше успех и богатство.

Той можеше да обсъжда всичко това само с Ани.

— Колко пари са ти останали? — попита го тя.

— Три лири и шест шилинга.

— Съвсем малко, момчето ми — каза старата жена. По-късно сутринта, като остави яденето да ври и сложи масата за обед, тя се качи на тавана. Там бяха струпани най-различни неща. Повредени мебели и всякакви украшения бяха качени тук „за не повече от седмица“, докато дойде местният майстор да ги поправи. Но седмицата се удължаваше в десет или двайсет седмици, а понякога и в сто години. Отдавна вече не беше прибавяно нищо към тази колекция и от години никой не бе идвал, освен Доминик, който напоследък търсеше тук подаръци за Хила.

Ани носеше свещ, понеже таванското прозорче бе замрежено от прах и паяжини и осветяваше само това, което беше непосредствено под него. Тя смяташе, че някъде из отдалечените ъгли може би ще намери нещо, което Патрик би могъл да продаде.

Дълго време измина, преди Ани да стигне до ъглите, тъй като свещта й показа някои отдавна забравени предмети — бебешко столче, малка, тенекиена ваничка и други такива, пред които дълго стоя, като си спомняше дни и случки, които нищо друго не би извикало в паметта й.

Тя все повече потъваше в спомените, тъжни и сладки, които излитаха като тамян от ръждясалото желязо и от избелелия плат, чиито отдавна изтрити шарки отново оживяваха пред очите й.

Старата жена стоеше със свещ в ръка, а восъкът падаше като потъмнели перли върху потъмнелите дъски. И сякаш времето наистина беше само един криволичещ път, а човекът на него само пътник, за какъвто науката напоследък започваше да го смята; и тя изведнъж отиде далеч, много далеч, като стигаше на някои места от другата им страна, така че те й бяха едновременно сладостно познати и съвсем неизвестни.

Дъждът се лееше по външната страна на прозореца над нея и свещта, чийто пламък трепкаше от течението, ставаше все по-малка. Този ден те обядваха много късно.

Нещата, които старата жена бе избрала за продаване, отначало не направиха особено впечатление на Патрик. Между предметите имаше една картина, представяща петли и кокошки в запуснат двор. Рамката беше счупена и сигурно затова картината е била качена на тавана още преди много години.

— Спомням си, баща ви веднъж каза, че е много ценна — рече му Ани, — макар че не ми се вижда чак толкова хубава. Никога не са ми харесвали домашните птици, но все пак трябва да призная, че тези ми се виждат чудесна порода.

Патрик беше вперил очи в картината. Никога дотогава не беше я виждал.

— Знаеш ли — каза той, — картината е прекрасна. Погледни този червен петел. Сякаш всеки миг ще се хвърли върху другия.

Имаше и сребърна купа. Едната от богато украсените й дръжки беше изкривена, на едната й страна пишеше: „Спечелена от Сам-самичък, сивия жребец на мистър Франсис де Лейси през 1872 г.“ На другата страна бе изгравирано: „Купата Коноут“.

— За това нещо ще можеш да вземеш доста — каза Ани. — Усещаш ли колко е тежка? Не е ли по-добре да продадеш тези неща, отколкото Принцесата?

— Права си, и аз мисля така — отвърна Патрик, — но не ти ли се струва смешно, че искаме да продадем една купа, за да можем да тренираме хрътка с надеждата, че тя ще ни спечели друга купа? Другата, която бихме спечелили, няма да стигне дори половината от стойността на тази.

— Но си помисли каква гордост би било това за теб, детето ми.

— А не са ли се гордели всички, когато тази е била спечелена? Е, къде е сега тази слава? Сив жребец на име Сам-самичък — повтори Патрик. — Колко ли е било романтично! Състезание с големи препятствия. И дядо ми е яздил. Може денят да е бил бурен като днешния, вятърът да е блъскал лицата им, а хората да са се трупали по хълмовете покрай дългия път, където е ставало надбягването…

— Не говори повече, моля ти се — каза му старата жена. — Още малко и сигурно не можеш събра сили да я продадеш.

— Дали има някой в околността, който да си спомни за това състезание? — попита той.

— Ако някой си спомни, може да бъде само Дан Делени.

— Ако изобщо го улучим трезвен — прибави момчето.

— Там е въпросът. Пиянството здравата го е хванало, въпреки че според мен тъкмо то го крепи досега. Сигурно спиртът е консервирал вътрешностите му, така че те не могат да заболеят. Ако пиянството не убие човека, сигурно го запазва почти завинаги.

— Дори и да е пиян, може пък да си спомни — предположи Патрик.

— Но в такъв случай ще вземе да си измисля. Много го бива да лъготи.

Този ден следобед двете момчета и Хила отидоха да видят стария Дан Делени. Патрик много искаше да чуе нещичко за състезанието. Макар че никога не бе чувал за битката при Клонтарф и не знаеше нищо по история, имаше чувството, че някога народът му е преживял славни дни, времена, когато са се случвали грандиозни неща. И сега, когато беше намерил една веществена останка от онова романтично минало, той искаше да му разправят всичко за надбягването, което сигурно е станало през някой бурен ден.

Тръгнаха през полето, Доминик възседнал сивата кобила на Хила, а Патрик и девойката вървяха. Ниските сиви облаци се стелеха откъм Атлантика. Те приличаха на валма пушек, сякаш светът на запад тлееше под дъжда.

Доминик караше в галоп кобилата през подгизналата земя и те чуваха шума от копитата, идващ иззад разкъртената каменна ограда, която обграждаше нивите. Влажната, процеждаща се мъгла съвсем ги беше закрила.

— Далече ли е? — запита девойката.

— Не. Уморена ли сте?

— Не съм. Иска ми се да е много далеч. Тези дни са прекрасни.

— Да — каза Патрик. Той никога не бе мислил така за тях. За него те бяха само есенни дни. Влажни, ветровити дни на късната есен. Погледна Хила, като обърна лице срещу вятъра. Тя беше с черна мушама, закопчана до шията. Над нея лицето й изглеждаше бледо, а сивите й очи имаха точно цвета на есенния следобед. И той видя, че у нея имаше нещо, което досега беше забелязвал само у Доминик. Нещо прекрасно, тайнствено и далечно. Когато я гледаше, изпитваше същото чувство, което го обхващаше, щом си помислеше за онова отдавнашно надбягване, заради което се бе запътил сега при Дан Делени. Или може да не беше съвсем същото. Имаше неща, които сякаш крият някаква тайна, която би била просто прекрасна, стига само да можеше да я разкрие. Тя бе у Доминик, в миналото, а сега и у Хила. Но Доминик винаги щеше да пази тайната си и миналото щеше да крие повечето от тайните си, ала у нея тя би могла да бъде открита. Защо ли беше така? — чудеше се той. Дали защото беше момиче? О, не, не. Не беше затова. Нямаше нищо общо с факта, че е момиче, мислеше си той. И все пак сигурно и това имаше някакво значение.

Когато стигнаха до следващото заблатено място, осеяно от острите двойни отпечатъци от краката на овцете, бродили тук, за да търсят посърналата вече трева, те се спряха. В далечината Доминик крещеше на кобилата или на себе си.

— Май ще трябва да запазим тази купа — пророни Патрик. — Срамота ще е да я продадем.

Така винаги отстъпваше пред романтичното и обръщаше гръб на всичко, което искаше да го разруши и замести в този нов свят. С това не само отхвърляше настоящето заради по-прекрасното минало, но и по този начин сякаш се приближаваше до нея. Тя схвана това без размисъл и без дълги обяснения. И понеже го схвана, когато никое друго момиче не би могло да стори това, двамата се озоваха в един светъл миг върху тъмната земя. Един от миговете, когато думите и мелодията се намират в хармония и се сливат в песен. Дива, тъжна, весела песен, полулюбовна песен, полухимн. Но неприличаща на никой химн, който се пее в църквите.

— Никога не бива да ме оставяш — каза й той, но не я целуна. Хвана за миг ръката й. И двете й ръце бяха студени. Само едно мигновено докосване на две влажни ръце, мокри, полувкоченясали. Сивите й очи пробягнаха бързо по лицето му, сякаш искаха завинаги да го отпечатат в паметта й. Нищо повече. Само двама души, които си пробиват път през калта, покрай разкъртената каменна ограда.