Френсис Стюарт
Не ме оставяй (15)

Петнадесета глава

За Доминик предишният живот в Розарил никога вече не се върна напълно. Сега Патрик приказваше за търсене на работа, което означаваше, че той и Хила трябваше да отидат другаде, и затова, макар че можеха още да продължат да живеят както по-рано, имаше нотка на нещо изчезващо в дивата, сладостна симфония на тези последни дни, които бързо водеха към неизбежния край.

Патрик беше разговарял на няколко пъти с леля си и сега очакваше окончателното писмо от фирмата „Радиатори Калдекът“, с което трябваше да потвърдят назначаването му за чиновник в дъблинския клон на фирмата. Тази мисъл му беше крайно омразна, но все пак съществуваха и някои добри страни. Сигурно щеше да бъде хубаво да е с Хила в един чужд град, където заедно щяха да прекарват свободните си вечери. Беше ходил в Дъблин много рядко и никога не беше напускал Ирландия, поради което Дъблин му се струваше твърде шумен и огромен град. Освен това, веднъж като се настанят там, може би щяха да открият пред себе си други, по-обширни хоризонти.

Веднъж той и Хила бяха отишли доста далеч от Розарил, той пеш, а тя на Сам-самичък. Стигнаха до едно село, наречено Бара, на скалистия атлантически бряг. Качиха се на една тежка лодка, употребявана за хвърляне на мрежи и за ловене на раци и я закараха под скалите покрай брега. Стигнаха до едно малко заливче между канарите и подножието им. Тук вързаха лодката и се закатериха по тесния скалист гребен, заливан от водата по време на прилива, хлъзгав и покрит със златистокафяви водорасли. Хила си беше оставила обувките в лодката и се катереше по чорапи.

Макар че малко по-далеч морето изглеждаше спокойно, точно под тях се чуваше постоянно бучене и плискане, вълните с рев се разбиваха в скалистата стена, която се простираше дълбоко под повърхността. Когато разговаряха, трябваше да викат, но крясъците на чайките се долавяха ясно и отчетливо както винаги, сякаш писъците им нарочно бяха създадени така, че да не бъдат никога заглушавани от рева на разбиващите се вълни.

Стигнаха до едно място, откъдето изглеждаше невъзможно да се отиде по-нататък. Скалистият гребен беше пресечен от тясна ивица море, чиито зелени, поръбени с бяла пяна вълни се плискаха върху голите скали. Хила се спря и Патрик я настигна. Бяха застанали върху последната плоска скала, покрита с водорасли, чиито малки черни зрънца се пукаха под краката им. Морето бучеше, из въздуха се ширеше дъх на йод и на сол. Обичайното спокойствие на Хила беше изчезнало, влажните й страни пламтяха и тя изглеждаше тъй, както той бе желал и очаквал тя да изглежда през онази нощ преди сватбата и през много други нощи след това, но тогава никога не бе я видял такава. Обгърна я с едната си ръка, за да се удържат по-здраво върху малката каменна площадка, която едва им даваше възможност да стоят един до друг. Ръката му се промъкна под гърдите й и той усети задъханите удари на сърцето й, което биеше бързо след скачането, промъкването и катеренето от скала на скала.

— О, Хила — каза той, — никога по-рано не си изглеждала толкова красива — и ако не говореше толкова близо до ухото й през влажните, развявани от вятъра кичури на косата й, тя не би могла да го чуе.

Тя се засмя, като продължаваше да гледа към морето, което рисуваше най-чудновати образи с бялата пяна под краката им.

— Моя любима ли си ти, Хила, или на морето и на черните скали?

Тя поклати глава.

— Не ти ли казах още отдавна, че всяка частица от мен ти принадлежи?

— Но никога не можах да те накарам да изглеждаш толкова дива и толкова прекрасна. Знаеш, че сърцето ти никога не е биело толкова силно заради мене — промълви той със слаб укор.

— Разочаровала съм те, нали? — запита тя, като наведе главата си към него.

— Спомняш ли си, когато ми каза, че би искала да изглеждаш далечна и неуловима за другите, за да можеш да хвърлиш всичко това, когато си с мене?

Тя кимна.

— Но ти никога не хвърляш от себе си своята студенина и отдалеченост.

— Слушай — каза тя, — нека да отидем нататък — и тя посочи над тесния зелен проток.

Той погледна към плоската скала от другата страна. Беше малко по-ниска от тази, върху която бяха застанали, но до нея имаше почти три ярда, а и нямаше никакво място да се засилят и да прескочат. И отсрещната скала беше покрита с дебел слой златистокафяви водорасли.

— Много е опасно — възпря я Патрик.

— Не е много. Само опасно — отвърна му тя.

— Не ще можем да се върнем. Тук е по-високо.

— Тогава ти остани тук, за да ме поемеш, когато ще скоча на връщане, а аз ще отида там.

— Не, Хила.

— Моля ти се, любов моя — замоли го тя.

— Не.

Но изведнъж тя се освободи от ръката му с едно бързо движение и с омотана около коленете пола скочи. Стъпи на самия край на отсрещната скала и падна на колене, като сграбчи с пръсти буйните, здраво закрепени водорасли. След това се изправи бързо, стъпи на обутите си с чорапи крака и се обърна за миг да погледне, като се засмя.

„Каква красота!“ — помисли си той. — Ако сега можеха да я видят! Ако всички можеха да я видят в този момент, никога не биха посмели да критикуват дори най-малката частица от фигурата й, от лицето й. Но в същото време той се беше ядосал. И то не защото не го беше послушала. Това за него нямаше никакво значение. Сякаш беше избягала от него тъкмо в момента, когато изглеждаше истински обхваната от вълнение.

Видя как тя се наведе и забоде с игла роклята си, за да не й пречи. След това започна да подскача по края на скалата, което сега беше много по-мъчно от стъпването по канарата, по която бяха дошли. Той се загледа как тя скача от скала на скала с невероятна бързина. С черната рокля, навита до коленете, с дългите си крака, които едва се задържаха и отново пак скачаха, тя беше почти обзета от нечовешко вдъхновение. Ако през онази първа нощ, както и през другите нощи, той се беше утешавал, казвайки си, че такава жена като нея не може никога да бъде страстна и способна да загуби ума си, сега вече не го вярваше.

Върху фона на черната скала черната й рокля се различаваше трудно сред мъглата от морските пръски, така че виждаше само лицето й и краката й под коленете. Тя прехвърчаше като някое голямо морско птиче, което за пръв път изпитва крилете си. Той започна да я вика да се върне, но гласът му не можеше да стигне до нея сред силното бучене или ако достигаше, тя не го слушаше. Напред и все по-напред хвърчеше тя; сякаш нещо я караше да изразходва в този шеметен танц над острите зъбери всичката страст, която се бе събрала у нея. И както казват, че грижовната съдба пази пияните от естествените последици на собствената им глупост, така също някаква подобна сила, изглежда, не оставяше Хила да се подхлъзне и да падне. Патрик не смееше да я гледа и все пак беше хиляди пъти по-лошо да извърне глава. Но освен страха той изпитваше и притегателна сила, която кара тълпата да се смълчава и да приковава поглед в опитния въжеиграч в цирка или в тореадора на арената.

Най-сетне тя спря. Далеч върху една точка на брега той съзря тъмната й фигура, която сякаш се люлееше върху някакво слонче, на което беше кацнала. Този ефект възникваше от движението на клатещите се вълни, които образуваха фона на тази чудна картина. Роклята й се беше отпуснала до глезените или може би я беше смъкнала, а самата тя стоеше изправена като някакво тъмно петно през солената мъгла.

Тя се върна бавно. И сякаш едва сега внимаваше къде стъпва и чак тогава той схвана напълно колко опасен е бил пътят й. Тя се подхлъзна няколко пъти, като едва успяваше да се спаси, залавяйки се за корените на водораслите. Когато най-сетне стигна до плочата срещу мястото, където той я очакваше, бе забелязал, че изглежда уморена. Влажният солен вятър бе изправил косата й там, където по-рано се къдреше около шията й и сега лудешки блъскаше мокрите кичури върху лицето й. Страните и челото й бяха влажни от пот и от солените пръски, а чорапите й се бяха изпокъсали. Но не се спря, сякаш чувствуваше, че ако спреше, никога не би събрала сили да скочи последния път. Той си протегна ръцете, като я видя да се приближава, и едва успя да я издърпа, като хвана роклята й при врата и я скъса на рамото.

Тя се облегна на него, когато отново застанаха на тесния скалист гребен, и се отпусна, тежка и задъхана. Виждаше се пулсът, който усилено биеше на шията й.

Той й помогна и двамата бавно тръгнаха по гребена към лодката. Настани я на кормилото върху няколко чувала, които се намираха там, и като си съблече сакото, за да гребе по-лесно, го сгъна и го подложи под главата й вместо възглавница.

През цялото това време едва ли бяха си казали и няколко думи. И сега той трябваше да гребе усилено с двете дълги весла, така че нямаше възможност да приказва. Дори и не помисли да я укори заради лудешката й постъпка и тя продължи да гледа към морето над борда на лодката и след малко, притвори очи.

Патрик отместваше поглед от нея само когато от време на време трябваше да погледне за посоката на движението. Вълнението се беше усилило и с мъка успяваше да предпази тежката, клатеща се лодка да не се блъсне в скалите. Хила отново изглеждаше бледа, дори по-бледа от всеки друг път. Беше легнала на една страна със свити колене и макар да бе издърпала нагоре роклята си, скъсаното парче се развяваше и той видя бялата кожа на шията й чак до меката извивка на гърдите й.

Както лежеше под студената светлина, излъчвана сякаш от самото море, тя изглеждаше изпита и слаба. Върху затворените й клепачи и върху устните й се беше появила някаква синкава сянка. Върху страните й също бе паднала сянка. За миг той си представи как би изглеждала, когато остарее. Сигурно щеше да се промени по-малко от останалите жени, защото красотата й не се дължеше на гладката или на розовата й кожа, а беше нещо по-дълбоко, което пронизваше сякаш до костите. Красота, която се появяваше и изчезваше по такъв необикновен начин. Ако сега изглеждаше красива, това бе една хубост дива и донякъде плашеща, подобна на самотна развалина, за която казват, че по мръкване из нея бродят призраци. Направо е за чудене, си мислеше той, една толкова млада жена да изглежда по този начин. И за няколко минути се помъчи да не я гледа, сякаш взирането в нея, когато изглежда така, беше равносилно на желанието да се изтръгне някаква нейна тайна, която тя трябва да запази само за себе си. Беше като омагьосан от нея и му се струваше, че никога не беше я желал толкова силно, както сега, когато тя изглеждаше по-далеч от всякога от неговите чувства.

Само като влагаше всичките си сили да кара лодката успяваше да се отърси от безумните мисли, които го бяха обзели. Понякога вълните се вдигаха по-високи и измокряха роклята й, но той не можеше да остави веслата, за да я настани на по-сухо място, а й самата тя нито си отваряше очите, нито пък изглеждаше да чувствува каквото и да било.

Оставиха Сам-самичък под един сайвант зад кръчмата в Бара и наеха автомобил, за да се приберат вкъщи. Тя мълчеше през цялото време и той не смееше да стори нищо друго, освен да държи студената и ръка и да мълчи като нея.

Когато слезе за вечеря, тя си беше сменила дрехите и бе изсушила и сресала косата си. Беше се съвзела напълно. Разправи приключението си на Доминик, като по-скоро го омаловажи, но не му придаде по-голяма нежност.

— Ах, Хила — каза малкото момче, — защо не взе и мене! Колко прекрасно щеше да бъде!

— Не си още достатъчно голям — отвърна му тя.

— Някой ден ще участвуваме заедно в такива приключения, нали, сладуранке? — запита я той.

— Да — обеща му тя.

И Патрик знаеше, че ако би имал възможност, Доминик щеше да сподели с нея онзи див възторг, който самият той не можа да изпита. Но не ревнуваше. Никога, никога не би могъл да я ревнува от това малко момче, макар да знаеше, че едва ли някога би имал по-сигурно основание да я ревнува от друг.

Тази вечер те си легнаха рано, като оставиха Майк да седи в занималнята с половин шише уиски. Той седя там дълго, като пиеше бавно и четеше разсеяно един детективски роман, спирайки се дълго, преди да обърне страницата, потънал в мисли и планове, които му бяха по-интересни от романа.

Всичките му планове бяха в зависимост от притежаването на значителна сума пари, които засега биха могли да се получат единствено ако книгата, която пишеше, би имала главоломен успех. Виждаше конюшните на Розарил пълни с породисти коне и хрътки, а стаите, отново подредени и украсени, представляваха подходящ фон за една висока жена, която обаче беше облечена по отдавна отминалата мода и чиито кафяви очи и рязко очертана долна челюст си спомняше толкова често през късните часове, когато подобно на тази вечер беше изпил само половин бутилка, или понякога в ранно утро, когато се пробудеше, след като вечерта бе пил доста повече.

О, той имаше толкова непоносимо сладки спомени за тази жена, за която Доминик толкова много му напомняше. Но, понеже я беше разочаровал и измамил, тези спомени бяха също така горчиви като нещо сладко, което в устата се превръща в пепел.

На сутринта само Патрик и Доминик слязоха за закуска в кухнята. Сутрин Майк винаги оставаше в леглото и пишеше книгата си, а Хила все още спеше. След закуска Доминик се качи да я види. Отвори вратата много предпазливо и влезе на пръсти в стаята. Но без да иска, ритна една обувка, останала насред стаята (Хила не си прибираше твърде нещата) и шумът я събуди.

— О, Хила, извинявай — възкликна той.

— Няма нищо, миличко — каза тя, все още сънена, като се привдигна и зави голите си рамене. Лицето й се сви в гримаса.

— Какво ти е, сладуранката ми?

— Ръцете и краката ме болят страшно — отвърна му тя.

— Колко ми се иска да съм бил с тебе вчера!

— Колко си упорит — продума тя и се засмя, — само за това мислиш.

— Какво значи „упорит“?

— Не е важно — отвърна тя, — много съм гладна.

— Значи не си болна, Хила.

— Разбира се, че не съм. Само съм изморена и схваната.

— Ще ти приготвя закуската — каза Доминик. Върна се в кухнята и помогна на Ани да й направят закуската. Всъщност работата му се състоеше в това да изхвърли овлажнялата сол от солницата, макар че всички отдавна бяха свикнали да я употребяват такава. След това сложи нова суха сол и завинти капачето на солницата, което едва успя да намери.

Доминик заговори на Ани за предстоящата раздяла. За двамата тази тема бе доста тъжна.

— Мислиш ли, че ще вземат и тебе? — попита го Ани.

Подобна възможност не беше му идвала наум. Сигурно причината беше, че за него животът далеч от Розарил изглеждаше почти невъзможен. И въпреки това сега, когато старата жена му загатна за такъв вариант, започна да мисли, че ще е изход от наближаващата трагедия. Знаеше, че няма да бъде щастлив далеч от Розарил. Все пак не можеше да реши кое е за предпочитане: да си малко нещастен в омразна нова обстановка, или напълно нещастен в място, което обичаш и където е домът ти. Човек доста трябваше да си помисли. Тук, в Розарил, можеше да бъде някак величествено нещастен без Хила и Патрик. А не беше ли това за предпочитане пред едно мизерно съществуване, нито нещастно (защото ще бъде с тях), нито щастливо (защото ще бъде изгнаник)? И тъй като беше едно романтично момче без никаква капка реализъм, си отговори утвърдително на този въпрос.

Когато занесе горе таблата със закуската на Хила, сложи я върху коленете й и като я наблюдаваше как си служи със солницата, без да забележи, че сега тя има капачка, й каза:

— Ще дойда ли с вас в Дъблин, или ще остана тук?

— Но мислиш ли, че бих могла да те изоставя? — попита го тя учудено, сякаш мисълта, че той би могъл да остане тук, беше предварително изключена. И когато му отговори по този начин, той не намери сили да й изложи причината, поради която би предпочел да остане. Освен това, когато беше с нея, му се струваше, че не е много сигурен дали иска да остане. Би било чудесно според законите, които тайно си бе изработил, но изискваше по-голяма смелост от неговата, призна си той.

— Вярно, че не би могла — съгласи се Доминик.