Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The World of Carbon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Ripcho (2012 г.)
Допълнителна корекция
waterjess (2015)

Издание:

Айзък Азимов. Светът на въглерода

Американска, първо издание

Преводач: Сашо Чорбаджиев

Редактор: Румяна Бикс

Художник: Слав Даскалов

Художествен редактор: Виктор Паунов

Технически редактор: Василка Стефанова-Стоянова

Коректор Анна Сребрева

Печатни коли: 11,50

Издателски коли: 7,45

УИК 8,75

Издателски №29506

Формат: 32/70/100

ДИ „Наука и изкуство“ — София, 1987 г.

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Още фракции

Може би ще ви се стори, че въглеводородите са полезни само защото горят или експлодират, като дават топлина, светлина и енергия. Но не е така. Въглеводородите, чиито молекули са по-големи и от тези на мазута, горят толкова трудно, че при тях излизат на преден план други приложения.

Например нефтените фракции, чиито молекули са по-големи от тези на мазута, са полезни за намаляване на триенето. Филм от такова смазочно масло, нанесен между две повърхнини, им позволява да се движат гладко една до друга върху хлъзгава възглавница от въглеводороди. Минералното масло представлява специално рафинирано смазочно масло. Понякога то се взима вътрешно, така че образуваният филм по стените на червата облекчава затрудненията при затегнат стомах. Чрез прибавяне на различни твърди вещества смазочните масла могат да се сгъстят и да се получи полутвърдата грес.

Нефтените фракции, чиито молекули са по-сложни и от тези на смазочното масло, вече не са течни при обикновена температура. Те са твърди или полутвърди. Такъв е например вазелинът, който се използува за приготвяне на мехлеми или се нанася направо върху кожата заради омекотяващото му и заглаждащо действие.

Природата на последната фракция от нефта зависи от особеностите на мястото, откъдето е извлечен. Понякога след преработката се получава остатък, състоящ се главно от въглеродни атоми. Той се нарича нефтен кокс. Друг път остава мека твърда маса, състояща се от много големи въглеводородни молекули (както и от други видове молекули). Това пък е нефтеният асфалт.

Асфалтът се използува често за пътни настилки. За тази цел той е служил още през 600 г. пр.н.е. в древен Вавилон.

Прочуто е асфалтовото „езеро“ на Карибския остров Тринидад. То има повърхност около 0,47 km2, на някои места дълбочината му достига 87 m и съдържа може би над 15 млн. t асфалт. Вероятно някога то е представлявало залеж от нефт, който в резултат на някакво необикновено съчетание от геологични процеси е бил изложен на действието на въздуха. В продължение на векове всички течни съставни части са били загубени и е останал само асфалтът.

От твърдите фракции на нефта могат да се отделят големи въглеводородни молекули, съдържащи осемнадесет и повече въглеродни атоми. Това са бели твърди вещества, хлъзгави на пипане и леснотопими. Сместа от тях се нарича твърд парафин. Той е едно твърде своеобразно вещество. Влияе се от малък брой химикали, а и се свързва с много малко такива. Той е химически инертен. Самата дума „парафин“ произлиза от латинските думи parum affinis, които, грубо преведени, означават „слаба склонност към смесване“.

От това „въздържание“ има полза. Хартия, напоена с парафин (парафинирана хартия), се използува често за увиване на различни хранителни продукти. Тази хартия е водонепроницаема. Водата не прониква през нея и дори не може да я намокри. Капка вода остава на повърхността й и лесно може да се избърше. Съдовете за мляко често са от парафиниран картон.

Твърдият парафин се използува при домашното приготовление на сладка и желета. Повърхността на желето в буркана се залива с разтопен парафин. След охлаждане той се втвърдява, спира достъпа на въздух и предпазва желето от мухлясване и захаросване. От твърд парафин се правят и свещи. Разтопен парафин се налива в тръба, в средата на която е поставен опънат дебел памучен конец, наречен фитил, и се оставя да се втвърди, след което се изважда от тръбата. При запалване на края на фитила отделяната топлина разтапя част от парафина около пламъка и дълговерижните молекули на разтопения парафин се разпадат (крекират) на по-малки. Последните се изпаряват и горят. Топлината от това горене разтапя ново количество парафин и по този начин се доставят нови пари. Така постепенно цялата свещ изгаря.