Джанет Дейли
Непознатата сестра (44)

44.

Червеният жребец оглеждаше събралата се край оградата тълпа, както монарх коленопреклонните си поданици. Великолепен и величествен, той сякаш бе напълно безразличен към седлото, което слагаха на гърба му, и към суетнята на конярите — крал, свикнал да бъде обличан от други.

— Не е ли направо изумителен, Лейн? — каза Рейчъл, която не можеше да откъсне очи от Сироко. — Виждал ли си го някога така блестящ и в толкова добра форма? Той ще спечели днес. Знам, че ще спечели.

Чул гласа й, жребецът вдигна глава и протегна дългата си шия към нея. Рейчъл се приближи, почеса го зад ухото и се загледа в огромните му тъмни очи така съсредоточено, че не чу отговора на Лейн.

— Всички ще викаме за него.

— Кой казва, че красавците не могат да бягат? — заговори му тихо тя. — Днес ще й покажем, нали? — прегърна го през врата и го целуна. — Това е за късмет — каза тя и се върна при Лейн.

Забеляза нещо бяло и обърна глава да погледне сребристобелия жребец, който бе вдигнал глава и сякаш се мъчеше да улови миризмата й с широко разтворените си ноздри. Малко по-вляво стоеше Аби с онзи неин полски гуру, Бен Яблонски. Маккрий също бе тук, както и детето. Докато ги гледаше, Рейчъл настръхна.

— Може ли да погаля Сироко за късмет, майко? Той ще ми позволи ли?

Разсеяна от присъствието на дългогодишната си съперница, Рейчъл отвърна раздразнено:

— Разбира се.

После осъзна колко необичайно е желанието на сина й и се обърна да го погледне. Алекс беше облечен с къси панталонки и бяла риза, кестенявата му коса бе гладко вчесана. Той предпазливо пристъпи към жребеца и го потупа.

— Късмет, Сироко — каза тихо и бързо отстъпи назад, когато конят наведе глава към него. Спря чак когато отново се озова до баща си и госпожа Уелдън.

— Определено си станал по-смел, Алекс. Винаги съм мислила, че се боиш от конете — отбеляза Рейчъл, учудена от промяната.

Момчето наведе глава, избягвайки да я погледне.

— Те са големи, но няма да ти сторят нищо лошо, не и нарочно.

— Радвам се, че най-сетне си го разбрал. Конете могат да са прекрасни приятели — тя хвърли поглед на своя жребец, този син на Саймун, който означаваше толкова много за нея, после отново се обърна към Алекс, тъкмо навреме, за да види лекото му кимване в знак на съгласие. — Ти сприятелил ли си се с някой кон, Алекс? — веднъж го бе зърнала да се промъква под оградата на пасището с кобилите за разплод и да изчезва между старите орехи. Знаеше колко любопитни са конете и се питаше дали някой от тях не е отишъл да се запознае с този малък човек, навлязъл в тяхната територия.

Но единственият отговор, който получи, бе уклончиво свиване на раменете, при което брадичката на Алекс почти се завря в яката на бялата риза. Обезсърчена, Рейчъл се чудеше защо изобщо се опитва да общува със сина си. Той не искаше да има нищо общо с нея. Никога, не бе искал.

Напуснаха ограденото място, на което чакаха конете преди старта, и се отправиха към своята ложа на официалната трибуна. Рейчъл знаеше, че Рос ще е там… както беше планирано. Разбира се, тя щеше да се престори на изненадана, че го вижда, да се престори, че не знае, че той е в града, и нямаше да се издаде, че са били заедно предишната нощ.

Беше прекрасна вечер, помрачена единствено от дребното спречкване, когато той се опита да й даде визитната картичка на някакъв уж блестящ адвокат по бракоразводни дела. Толкова пъти се бе мъчила да му обясни, но Рос просто отказваше да приеме факта, че тя не желае да се развежда с Лейн. И защо да се развежда? Имаше всичко, каквото би могла да желае: конете си, своя дом, Лейн и Рос.

Когато наближиха ложата, Рейчъл вървеше най-отпред. Веднага зърна Рос. Той носеше тъмни очила не само за да предпази очите си от яркото юлско слънце, но и да не бъде разпознат на претъпкания по празниците хиподрум.

— Лейн, виж кой е тук! — и без да дочака отговора му, забърза към Рос. — Каква изненада — каза тя, прегърна го и целуна въздуха до бузата му. — Мислех, че няма да дойдеш. Миналата седмица каза, че на Четвърти юли имаш участие.

— Имам — отвърна на висок глас Рос, за да го чуе Лейн. — Обещал съм на Уили, че ще пея на пикника му тази година. Ако потегля веднага след надбягванията, ще успея. Казах на моя пилот да е готов да излетим веднага щом стигна на летището — когато Лейн се присъедини към тях, Рейчъл се отмести встрани, за да позволи на Рос да се ръкува с него. — Здравей, Лейн. Радвам се да те видя отново. При твоята натоварена програма дори не бях сигурен, че ще дойдеш.

— Изключено бе да не дойда, Рос. Винаги съм държал да придружавам Рейчъл на събитията, които са важни за нея.

Тя го погледна, изненадана от думите му. Това беше вярно. Макар да не идваше на всяка изложба или надбягване, Лейн никога не пропускаше най-важните. До този момент не си бе давала сметка за това.

След няколко минути конете излязоха на пистата, която официално бе окачествена като бърза, и тя моментално им посвети цялото си внимание, изключвайки от съзнанието си всякакви други мисли.

Когато ги въведоха в стартовите врати, вдигна бинокъла, за да проследи процедурата и да скрие донякъде нарастващото си напрежение. Сироко трябваше да спечели тези надбягвания. В момента това беше по-важно за нея дори от победата на националния шампионат есента.

Когато вратите се отвориха под силния звън на камбанките, сърцето й подскочи. Единайсетте коня излетяха като един и пробягаха първите десетина метра стъпка в стъпка. После Сироко се хвърли напред да излезе начело.

Кестеняв жребец се опитваше да го догони от външната страна. Рейчъл огледа останалите и откри коня на Аби на пета или шеста позиция. Някой й бе казал, че той обикновено изостава в началото.

Другите девет коня на пистата всъщност изобщо не я интересуваха. В съзнанието й това бе надбягване между Сироко и Уиндсторм. Когато взеха първия завой и поеха по задната права, все още начело със Сироко, тя свали за миг бинокъла и хвърли поглед към Аби, която стоеше изправена в една от съседните ложи за собственици. Дори от това разстояние си личеше, че е възбудена и развълнувана. Неспособна да покаже своите чувства, Рейчъл се чувстваше като статуя в сравнение с нея. На нея също й се искаше да вика и да крещи, ала не можеше.

Отново насочи бинокъла към червения жребец, който се беше откъснал с три дължини. Но преднината му намаля бързо, когато на завоя към финалната права го атакуваха други коне. Сребристобелият жребец, който препускаше край оградата, го застигаше с всяка крачка. А жокеят на Сироко не го виждаше, вниманието му бе насочено към черния, който го атакуваше от другата страна.

На Рейчъл й се искаше да извика и да предупреди жокея, но не можеше да отвори уста. Белият жребец излезе напред, Сироко веднага се изравни с него и двата коня запрепускаха глава до глава, като разбиваха твърдата пръст с копита.

На двеста метра от финалната линия жокеят на Сироко го шибна с камшика. Той сякаш отговори с нов изблик на енергия и скорост, ала не успяваше да изпревари съперника си. Уиндсторм оставаше неотклонно до него. Изведнъж червеният жребец сякаш се препъна. Жокеят се опита да го овладее, но на следващата крачка той се строполи на пистата, точно на пътя на препускащата след него група.

— Не! — изкрещя Рейчъл. — Не Сироко! Не!

 

 

Аби изобщо не видя как Уиндсторм пресече финалната линия. Стоеше вцепенена, вперила ужасен поглед в падналия кон и ездача, останали да лежат неподвижно зад препускащите коне. Тълпата беше притихнала, двама служители от хиподрума тичаха към мястото на злополуката.

— Какво стана, мами? Този кон защо не се изправя? Ранен ли е?

Доловила страха й, Аби притегли Идън до себе си.

— Боя се, че да, скъпа.

— Ще се оправи ли?

— Не знам.

Жокеят се опитваше да стане въпреки усилията на двама души да го задържат неподвижен до идването на линейката, която се носеше по пистата. Но жребецът не даваше никакви признаци на живот. Аби хвърли поглед към ложата на Рейчъл. Макар конят да не бе неин, ужасно се разстрои, като си спомни каква непоносима болка беше изпитала, когато видя Ривър Бриз да лежи със счупени крака на земята.

Лейн беше до Рейчъл, придържаше я през кръста и й пробиваше път през тълпата. До Аби достигаха истеричните й, накъсани от ридания писъци:

— Трябва да отида при него. Моля те. Трябва да отида при него.

— О, Господи — Аби се извърна. Усети на рамото си ръката на Маккрий.

— Ще трябва да слезеш в почетния кръг за връчването на купата.

— Не мога — поклати глава тя. Беше спечелила. Най-сетне бе победила Рейчъл. Но просто й беше зле.

— Налага се. Уиндсторм спечели. Инцидентът не променя това — Маккрий я хвана за лакътя и я поведе вън от ложата и надолу по стълбите. Аби знаеше, че е прав, но от това не й ставаше по-леко.

Спря вън от почетния кръг, пренебрегвайки опитите на стюарда да я накара да влезе вътре. Оттам се виждаше всичко, което ставаше на пистата. Червеният жребец лежеше на земята. Ветеринарният лекар на хиподрума бе клекнал до него и още доста хора стояха наоколо. Докато двамата фелдшери помагаха на жокея да се качи в линейката, на пистата излязоха Рейчъл и Лейн.

— Маккрий, моля те, трябва да знам колко сериозно е положението. Би ли отишъл да видиш?

Той я погледна.

— Разбира се.

Когато се отдалечи, Аби неохотно се остави да бъде въведена в почетния кръг заедно с Бен и Идън. Уиндсторм пристигна, и тя почувства прилив на гордост. Сама бе селекционирала и отгледала този жребец, победител на пистата и на манежа. Обви ръце около шията му.

— Спечелихме честно и почтено — каза жокеят, усмихнат до уши. — Вече го изпреварвахме, когато той рухна.

— Какво стана? Знаеш ли? — попита Аби.

Той я погледна от височината на седлото и поклати глава.

— Чух изпукване… като от счупване на кост. Конят беше страхотен, но ние щяхме да победим така или иначе. Поисках още от Сторм и той имаше какво да даде. На червения му бе останала само сърцатостта.

„Като от счупване на кост“: думите отекваха в съзнанието й. Утешаваше се с мисълта, че счупването на кост не означава непременно край за Сироко, нали бе минала през всичко това с Ривър Бриз.

— А жокея?

— Джоу, един от стюардите, каза, че, изглежда, си е счупил рамото и може би е получил сътресение на мозъка. Обаче е имал късмет. Ще се оправи. Виждал съм и по-тежки падания.

При нея дойде официално лице от хиподрума.

— Готови сме да пристъпим към награждаването, госпожо Хикс, ако сте така добра да дойдете ето там.

Когато Аби се обърна да го последва, жокеят повтори още веднъж:

— Щяхме да спечелим така или иначе.

Тя безмълвно прие поздравленията от спонсорите на надбягванията, сребърната купа и паричната награда, полагаща се на победителя, и позира за задължителните снимки, ала не можеше да се усмихва пред камерата, когато виждаше зад нея как Рейчъл е коленичила на земята до своя жребец, забравила за белия си ленен костюм.

Най-сетне всичко свърши. Жокеят скочи от коня и свали седлото, за да се претегли съгласно правилата, конярят метна синьо одеяло върху потния Уиндсторм и го отведе, а Аби продължаваше да стои край почетния кръг.

— Няма ли да се върнем в конюшнята заедно с Уиндсторм, мами? — Идън вдигна смръщено лице към нея, озадачена от това отклонение от навиците им.

— Не веднага. Искам да изчакам Маккрий — той вече крачеше към тях по пистата. Аби трябваше да разбере какво е научил.

— Защо изглеждаш толкова тъжна, мами? Не се ли радваш, че Уиндсторм спечели?

Тя въздъхна и се опита да й отговори:

— Радвам се, че спечелихме, но също така ми е мъчно, че другият кон пострада — ала беше пострадал не кои да е кон, а жребецът на Рейчъл. И не знаеше как да обясни на Идън защо това я разстройва толкова много.

— Чакай тук с Бен, докато отида да поговоря с Маккрий.

Без да обръща внимание на протестите на дъщеря си, Аби тръгна да го пресрещне. Помъчи се да открие на лицето му някакъв знак за положението на Сироко, но изражението му не издаваше нищо. Несъзнателно притисна до себе си сребърната купа, която бе прегърнала като бебе, когато до падналия кон спря камион и го скри от очите й.

— Много ли е пострадал? — попита тя.

Но Маккрий не отговори, докато не застана непосредствено пред нея. Хвана я внимателно за раменете и тя се подготви да чуе най-лошото.

— Мъртъв е. Аби. При падането си е счупил врата.

— Не! О, Господи, не! — тя се отпусна в ръцете му, неспособна да приеме това нещастие. — Не може да е вярно. Не може!

— Но е истина. Съжалявам.

— Защо? — извика тя, свила ръка в юмрук. — Защо трябваше да се случи това?

Но никой не можеше да й отговори. Погледът й отново се насочи към пистата и тя се отдръпна от Маккрий, разбрала какво е предназначението на камиона: беше дошъл да откара мъртвия жребец. Наближаваше времето за следващата гонка и скоро всички щяха да хукнат към гишетата, за да направят залозите си, забравили за разигралата се трагедия. Но тя никога нямаше да забрави момента, когато Сироко падна, нито мяркащите се крака на препускащите коне, напрегнали се да прескочат внезапно изникналото на пътя им препятствие, препъванията, едва избегнатите сблъсъци, хаотичните отклонения и после, сред улягащия прах, лежащия неподвижно червен жребец.

Аби съзря Рейчъл, която бавно вървеше към нея, подкрепяна от Лейн. Обикновено самоувереното й лице бе изкривено от болка. Понечи да тръгне насреща й, но Маккрий я спря.

— Къде отиваш?

— Рейчъл… трябва да говоря с нея. Никога не съм искала това да се случи.

— Аби, недей. По-добре е да не го правиш.

Но тя не го послуша, изтръгна се от ръцете му, за да иде при тях.

Лейн пръв я забеляза и спря, а Рейчъл гледаше право в нея, но сякаш изобщо не я виждаше.

— Рейчъл, аз… исках само да знаеш, че… съжалявам. Наистина съжалявам.

Изглежда, думите все пак проникнаха до съзнанието на Рейчъл и тя я погледна с люта ненавист.

— Защо трябва да съжаляваш? Твоят кон спечели надбягването. Точно това искаше, нали?

— Исках да спечели, да, но… не по този начин — ала държеше в ръцете си купата, свидетелство за победата на Уиндсторм.

— Защо не? — отвърна язвително Рейчъл. — Не беше ли си поставила за цел да докажеш, че твоят жребец е по-добър от моя? Е, постигна го, така че се махай и ме остави на мира. Сироко е мъртъв. Чуваш ли? Мъртъв е. Мъртъв — тя захлипа неудържимо и рухна в прегръдките на Лейн.

Този път, когато почувства ръката на Маккрий на рамото си, Аби му позволи да я отведе, без да протестира.

— Вината е моя — каза измъчено тя.

— Беше злополука, Аби, злополука. Можеше да се случи на всеки кон, включително и на Уиндсторм. Няма да ти позволя да се обвиняваш заради това.

— Но наистина стана по моя вина. Тя никога не би включила Сироко в надбягванията, ако аз не я бях предизвикала. Спомняш ли си онази вечер, след като Сироко спечели в Скотсдейл, когато й казах, че това не е нищо повече от конкурс по красота и че той няма качества на състезателен кон? Господи… казах й дори, че ще рухне, ако го пусне в надбягванията. Аз я подтикнах към тази стъпка.

— Тя сама е взела решението. Знаела е какъв риск поема, но въпреки това го е сторила. Ти не можеш да се смяташ отговорна.

Но Аби знаеше, че вината е нейна.

 

 

Утринният ветрец повя над плувния басейн, спря да разлисти страниците на договора за продажба в скута на Лейн и продължи нататък. Той приглади книжата и продължи да се взира в тънкия силует, сгушен край прясно разкопаната пръст в далечината.

Бифокалните му очила бяха оставени на масата. Още не беше прочел дори първата страница на документа. Не че наистина беше необходимо. Предишния ден вече се бе запознал най-внимателно с договора. Искаше само да го прегледа още веднъж, преди Маккрий да дойде за подписването му този следобед. Но безпокойството за Рейчъл не му позволяваше да се съсредоточи нито за миг.

— Гледай, татко! — извика Алекс.

Той с усилие откъсна очи от жена си и се обърна тъкмо когато синът му цопна като гюле в басейна и разплиска вода надалеч по площадката. Почака докато Алекс се показа на повърхността и енергично заплува кучешката към стълбата.

— Стига ти толкова гмуркане за днес, Алекс — викна му той. — Още не си толкова добър плувец — ако цапането във водата можеше да се нарече плуване. — Вземи вана и иди да си играеш на сянка по-далеч от басейна.

Когато видя сина си да се отдалечава, отново насочи вниманието си към Рейчъл. Тя не бе помръднала от своето тихо бдение край гроба.

— Извинете ме, господин Канфийлд — към стола му приближаваше прислужницата Мария; дебелите гумени подметки на белите й работни обувки не вдигаха почти никакъв шум. — Господин Рос е тук — тя се обърна да посочи вървящия след нея мъж, облечен в нови дънки и каубойска риза със седефени копчета.

— Благодаря ти, Мария — Лейн разсеяно вдигна книжата от скута си и се изправи да поздрави госта. — Здрасти, Рос. Не знаех, че ще идваш — ръкува се набързо с него и посочи шезлонга до себе си. — Сядай.

— Съжалявам, но не мога да остана — той свали тъмната каубойска шапка и разреса с пръсти къдравата си коса, после започна да върти шапката пред себе си. — Отбих се само да видя как е Рейчъл. Знам колко беше разстроена за Сироко. Съжалявам, че не можех да остана…

— Разбирам — съпругът намираше странна ирония в това, че стои тук и говори с Рос за Рейчъл. Макар че, защо не? В края на краищата и двамата я обичаха.

— Тя понесе много тежко смъртта на Сироко. Къде е?

— Ей там. До гроба му — отвърна той, като посочи с глава. — Тя настоя конят да бъде докаран и погребан тук, в „Ривър Бенд“. Тогава не видях в това нищо лошо. Сега не съм много сигурен, че идеята беше добра.

— Ще имаш ли нещо против, ако отида да поговоря с нея? Докарал съм нещо, което може… ами, да я накара да се почувства малко по-добре.

— Давай — на този етап изобщо не го интересуваше кой ще изтръгне Рейчъл от дълбоката депресия, стига да го стореше. Непоносимо му бе да я гледа такава.

Рос кимна смутено, сложи си шапката и тръгна напряко през моравата към голия гроб край оградата на задното пасище, точно по средата между къщата и конюшните. Лейн го наблюдаваше и се питаше дали ще успее, дали Рейчъл ще се хвърли в прегръдките му, този път завинаги. Но все пак, когато стана нещастието, тя се беше обърнала към него, а не към Рос. И трябва да го бе сторила инстинктивно. Поне той се мъчеше да вярва в това.

— Татко, татко, видя ли колко силно цопнах? — Алекс тичаше към него покрай басейна и мокрите му крака шляпаха по бетона.

— Разбира се — Лейн направи усилие да насочи вниманието си към него. Загрижен за Рейчъл, през последните няколко дни той твърде често го бе пренебрегвал. — Без малко не ме изпръска.

— Знам — детето се ухили дяволито. — Няма ли да поплуваш с мен?

— Иска ми се, но не мога. Трябва да се запозная с тези документи, но ще те гледам.

Алекс се замисли.

— По-добре да поседна малко при теб и да си почина. Плуването е доста изморително.

— Да, така е — усмихна се Лейн. Отново се облегна назад и взе договора, но очилата му останаха на масата. Алекс се разположи на втория шезлонг и започна да потупва с ръка по тръбната странична облегалка, загледан към гроба.

— Какво искаше господин Тибс?

— Дошъл е да види майка ти. Донесъл й е нещо, с което се надява да я развесели малко.

— Тя е ужасно тъжна, нали?

— Да. Майка ти обичаше много Сироко. Присъствала е на раждането му. Тогава ти беше още бебе, така че го има почти откакто ти се появи на бял свят. Много боли, когато загубиш някого или нещо, което много обичаш.

— Иска ми се да можех да сторя нещо, с което да я накарам да се почувства по-добре.

Лейн долови тъжната нотка в гласа на Алекс.

— Мисля, че можеш.

— Какво? — детето го погледна обнадеждено.

— Когато си много тъжен, дребните неща често са по-важни от всичко за теб… дребните неща, които са израз на внимание и показват, че си обичан. Например можеш да набереш на майка си полски цветя и да й ги дадеш, за да ги сложи на гроба на Сироко. Или да й нарисуваш картичка…

— Мога да й нарисувам Сироко с цветни моливи, та винаги да си го гледа и да си спомня какъв е бил — предложи въодушевено Алекс. — Това би й харесало, нали? Аз рисувам много, много хубаво, така казва госпожа Уелдън. А него ще нарисувам особено хубаво.

— Знам. И мисля, че на майка ти ще й стане много приятно — усмихна се Лейн.

— Веднага започвам — Алекс слезе от шезлонга и хукна към къщата.

Като го гледаше, Лейн неволно си помисли, че трябва да е прекрасно да си толкова млад и невинен, за да повярваш, че можеш да намериш лек за страданията в този живот.

Рейчъл седеше на тревата до дългото правоъгълно късче прясно разкопана земя и в позата й имаше нещо детинско: краката и бяха свити на едната страна, главата и раменете бяха наведени, едната ръка лежеше върху буците пръст. Лек ветрец развяваше тъмната й коса, повдигаше кичурчета от нея и отново ги връщаше на мястото им, като майка, която си играе леко с къдриците на дете, за да го успокои и утеши.

Когато Рос се приближи, тя не даде никакъв знак, че забелязва присъствието му. Той спря за момент, поразен от жестоката мъка, която се излъчваше от нея. Лицето и беше сухо, но той имаше чувството, че по-лесно би понесъл да го види разплакано, отколкото така безнадеждно застинало.

— Здравей, Рейчъл.

В началото не беше сигурен, че го е чула. После тя вдигна глава, очите й бяха празни, безизразни, почти безжизнени. Въпреки че гледаше право в него, Рос се съмняваше, че го вижда, но тя сякаш започна да осъзнава присъствието му.

— Ето тук е погребан Сироко. Поръчала съм паметна плоча, мраморна, на която ще са гравирани името и датите на раждането и на смъртта му и стих, който съм чела някога. Малко съм го поизменила, за да подхожда за него — тя издекламира като насън: — „Ако не си видял нищо повече от красотата на крайниците и необикновения му цвят, истинската му красота е останала скрита за теб.“

— Прекрасно е.

— Пипни земята — тя зарови ръка в пръстта. — Топла е… каквото беше тялото му.

— Стоплена е от слънцето.

Рос започваше да се безпокои за нея, но тя въздъхна унило и вдигна поглед. Сега скръбта се четеше на лицето й.

— Знам — каза тя. — Но понякога обичам да си представям, че топлината идва от него.

— Не бива да вършиш такива неща, Рейчъл. Не е хубаво за теб.

— Все ми едно. Искам той да е тук… при мен.

— Недей така, Рейчъл. Него вече го няма. Не можеш да го върнеш. Аз съм тук с теб. Моля те, ела да се поразходим — хвана я за раменете и внимателно я накара да се изправи.

Тя не оказа съпротива, но продължаваше да гледа гроба, сякаш не й се искаше да се откъсва от него.

— Той трябваше да е тук и да цвили към онези кобили на пасището.

— Иска ми се да можех да те накарам някак си да се почувстваш по-добре, да кажа или… да направя нещо. Но просто не намирам нужните думи — чувстваше се безпомощен и безсилен, също както на хиподрума. — Нямаш представа колко пъти съм съжалявал, че те изоставих тогава, но бях принуден. Струваше ми се, че не мога да помогна с нищо. Лейн беше с теб. Знаех, че той ще се погрижи за теб и ще стори всичко необходимо.

— Лейн е винаги с мен, всеки път — промърмори тя.

— Знам — безпокоеше го фактът, че след инцидента тя се беше обърнала към Лейн. А уж беше влюбена в него. — Виж, тази вечер трябва да се върна в Нашвил. Звукозаписната ми компания иска да направим нов албум и утре имам среща с продуцента. Но ако желаеш да остана тук с теб, ще я откажа.

— Няма нужда. Все едно е дали си тук или не си. Вече нищо няма значение.

Тя бе така безразлична, така сдържана към него, сякаш той беше някакъв непознат, а не мъжът, който я бе държал в обятията си и я бе любили безброй пъти. Вървяха един до друг, ръката му бе обвита около кръста й, но чувството за близост липсваше. Трябваше да се пребори по някакъв начин с апатията й.

— Ела. Имам да ти покажа нещо — той ускори крачка, когато наближиха великолепната нова конюшня, но думите му не събудиха никакъв интерес у нея. — Няма ли да попиташ какво е?

— Какво? — но явно попита само защото той настояваше.

— Изненада е, но ти гарантирам, че ще ти хареса. Почакай да видиш и сама ще се убедиш.

Но щом зърна камионетката и конското ремарке, паркирани пред внушителния централен вход на конюшните, Рейчъл започна да се дърпа.

— Дошъл е някой. Не искам да виждам никого.

— Всичко е наред. Честна дума. Това е моят пикап.

— Твой ли? Не разбирам — тя го погледна намръщено и Рос усети, че най-сетне е проникнал през стената от мъка, която я отделяше от него.

— Не помниш ли, казах ти, че имам изненада за теб — той направи знак на коняря, който стоеше зад ремаркето, спря и се обърна, за да я наблюдава. — Ето я — когато човекът изведе младата арабска кобила и утринното слънце проблесна в бронзовата й козина, на лицето на Рейчъл за миг се появи смаяно изражение. — Това е Джуъл.

— Да, но защо си я докарал тук? — тя се обърна към него и бръчката между веждите й стана по-дълбока.

— Твоя е — когато Рейчъл се дръпна от него и се намръщи още повече, Рос продължи: — Знам, че винаги си я искала и бях съвсем искрен, когато ти казах, че не е за продан. Тя никога няма да ни роди жребче от Сироко, така че ти я давам като подарък.

— Не — тя отстъпи още крачка назад, леко възмутена и ядосана.

Озадачен от реакцията й, той взе въжето от коняря и й го подаде.

— Моля те, вземи я — но тя поклати глава и скри ръце зад гърба си. — Искам да я вземеш, Рейчъл. Знам, че тя не е Сироко и… дори да не мога да ти се реванширам, задето не останах с теб след инцидента, позволи ми поне да опитам.

Нещо вътре в нея сякаш се скъса.

— Защо всички ми правят подаръци? Да не мислиш, че можеш да ме купиш? — гневно извика. — Подаръците няма да ми заплатят всички онези часове, които съм прекарала сама. Не съм дете, на което можеш да подариш някоя играчка и да си мислиш, че с това ще разсееш огорчението му. Този номер повече не минава!

— Не знам за какво говориш — каза Рос, объркан от внезапното й избухване. — Аз не се опитвам да те купя. Аз…

— А как го наричаш тогава? Чувстваш се виновен и искаш да ми подариш своя кон, за да успокоиш съвестта си. Е, аз не искам коня ти! И теб не те искам! Просто си вземи коня и се махай оттук. И никога не се връщай! Чуваш ли? Никога повече! — тя стоеше пред него, разтреперана от гняв; ръцете й бяха свити в юмруци, по страните й се търкаляха сълзи.

— Рейчъл, не говориш сериозно. Разстроена си — стъписан, Рос се мъчеше да намери някакво извинение за рязката промяна у нея. — Не знаеш какво говориш.

— Знам прекрасно какво говоря — отвърна тя с треперещ от ярост глас. — И ако не се погрижиш този кон да бъде натоварен и откаран оттук за пет минути, ще повикам шерифа и ще му наредя да те изгони от фермата — тя се обърна, тръгна към конюшнята и когато преполови разстоянието до вратата, побягна.

— Рейчъл… — Рос пристъпи неуверено след нея, неспособен да повярва, че това действително се случва.

— Струва ми се, че тя говореше сериозно — обади се зад гърба му конярят.

Рос беше принуден да се съгласи с него.

Хлипайки отчаяно, Рейчъл се затича право към онази част на конюшнята, където бяха настанени кобилите за разплод, и спря едва когато стигна до третата от края. С трескави ръце вдигна куката на вратата, влезе в бокса и спря само колкото да й сложи отново куката. После обви ръце около шията на петнистата сива кобила и зарови лице в изпъстрената й с тъмносиви кичури грива.

— Саймун, Саймун — зарида съкрушено тя. — Защо всички постъпват така? Защо? Непрекъснато се опитват да ми пробутват подаръци, когато на мен ми е нужна само любовта им? Никой не ме обича истински. Никой — докато изливаше мъката и огорчението си пред кобилата, Рейчъл усети тревожното побутване на муцуната и, придружено от тихо съчувствено пръхтене. — Не, не е вярно. Ти ме обичаш, нали, моя красавице? — промърмори тя, мина отпред и хвана главата й с двете ръце. Усмихна се, когато кобилата подуши сълзите по лицето й и близна любопитно солената течност. — И аз те обичам, Саймун. Ти никога не си ме разочаровала.

Старият кон в съседния бокс приближи до преградата и изцвили, за да привлече вниманието й. Рейчъл промуши ръка през дъските и го почеса.

— Знам, че и ти ме обичаш, Ахмар. Не съм те забравила — заговори му тя ласкаво, все още безкрайно тъжна.

Вентилаторите на тавана раздвижваха непрекъснато въздуха и пръскаха силната миризма на коне, на сено, на тор и овес. Рейчъл се обърна отново към кобилата, сгуши се до нея, за да се наслади на топлината й, да вдъхне ободряващата й миризма и да потърси жадуваното успокоение в допира с нея.

— Добре ли сте, госпожо Канфийлд?

Сепната от човешкото присъствие, Рейчъл хвърли бърз поглед към застаналия на вратата коняр и се сви зад кобилата, за да скрие мокрото си от сълзи лице. Не желаеше той или който и да било да я съжалява. Не й трябваше тяхното съчувствие.

— Да, добре съм — увери го тя. — Искам да съм сама. Ако обичаш… върви си.

— Да, госпожо.

Ахмар изпръхтя, когато момчето мина край бокса му, после отново насочи вниманието си към нея и Рейчъл разбра, че са сами.

— Винаги сме си били тримата, нали? — и веднага добави горчиво: — Не, невинаги. Известно време бяхме четирима. Сега… Сироко вече го няма. Толкова много ми липсва — почувства, че пак ще заплаче, и прегърна Саймун. — Защо трябваше да умре така? Не е справедливо. Синът ти го няма вече, Саймун. Разбираш ли това? Твоят син… който беше и мой.

Заплака тихо и сълзите й закапаха по шията на кобилата. Тук се чувстваше свободна да излее болката и скръбта си, да тъгува за смъртта на своя любим жребец и за предателството на още един мъж, който не бе я обичал истински.

Саймун изпръхтя и обърна глава, предупреждавайки Рейчъл, че идва някой. Тя преглътна сълзите и трескаво заизтрива бузите и очите си.

— Мамо? — на широката пътека между боксовете се появи Алекс и тръгна бавно по нея, като се оглеждаше предпазливо наляво и надясно. — Тук ли си?

Искаше й се да се престори, че не го чува, да се завре в най-далечния ъгъл и да се скрие от него, от всички. Но знаеше, че не бива.

— Да, Алекс. Какво има? — попита с напрегнат и задавен от сълзите глас.

В началото той не разбра къде е, после я видя.

— Ето къде си — момчето се устреми към вратата на бокса, като криеше ръка зад гърба си. — Търсих те навсякъде.

— Ако е време за обяд, кажи на Мария, че не съм гладна — отвърна тя рязко, обзета от нетърпение час по-скоро да се избави от него и отново да остане сама. Твърде трудно й беше да крие болката и огорчението си. Спомняше си ужаса от мъчителните въпроси на Алекс по време на полета към дома: „Защо умря Сироко? Защо си счупи врата? Защо мама го прати да се надбягва? Защо плаче мама? Тя защо обичаше толкова много Сироко?“ Защо, защо, защо. Непоносима й бе дори мисълта да премине отново през това изтезание. Трябваше Лейн да е тук, за да отговаря на въпросите му.

— Още не е станало време за обяд. Поне аз мисля така. Донесох ти нещо — той се повдигна на пръсти, протегна ръка над мрежестата врата и усмихнат и развълнуван, й подаде листа, който криеше зад гърба си. — За теб е. Исках да го увия в хубава тънка хартия с панделка и всичко, но госпожа Уелдън каза, че нямаме.

„Още един подарък“ — помисли си горчиво Рейчъл. Защо всички се опитваха да я купят?

— Не го искам.

Усмивката на Алекс изведнъж угасна.

— Но… татко мислеше…

— Татко ти е сгрешил! Не искам никакви подаръци! Нито от теб, нито от когото и да било. Разбра ли? — Рейчъл бе твърде заслепена от гневните сълзи, които пареха очите й, за да забележи колко е покрусено момчето. — Върви си. Върви при баща си. Не те искам тук!

Тя му обърна гръб и потърси утеха до топлото тяло на Саймун, а листът прошумоля и падна на застлания с дървени стърготини под.

Отново беше сама с конете си и точно това желаеше. Не й трябваше никой. Прекара следващия час в опити да убеди в това себе си и всички останали.

Когато за пореден път чу стъпки, приближаващи бокса по застланата с тухли пътека, изруга мислено света, който не я оставяше на мира. Мярна й се подобната на лъвска грива сребриста коса на Лейн, който се оглеждаше тревожно.

— Алекс? — извика той.

Рейчъл едва не се изсмя с глас. Трябваше да се досети, че не се е разтревожил за нея. Интересуваше го само синът му. Отдръпна се назад до стената и се снижи, та дано не я забележи. Но движението, изглежда, привлече вниманието му, той се обърна и погледът му падна право върху нея.

— Рейчъл, виждала ли си Алекс? Обядът е готов, но когато Мария го извика, той не се обади.

— Не знам къде е — гласът й бе унил и безжизнен, както се чувстваше вътрешно.

Лейн се навъси, пристъпи по-близо до бокса.

— Но трябва да е някъде тук. Един от конярите твърди, че го е видял да идва… Какво е това? — Лейн бе приковал очи в нещо на пода. Тя неохотно излезе иззад кобилата, за да погледне за какво става дума. Сред стърготините лежеше лист хартия, смачкан от копито в средата. Не се и опита да го вдигне. Лейн отвори вратата и влезе в бокса. — Това не е ли картината със Сироко, която Алекс нарисува за теб?

— Предполагам — сви рамене тя, докато Лейн вдигаше листа да го погледне.

— Значи е идвал? Донесъл ти е това? — той я гледаше въпросително, очаквайки потвърждение.

— Да — Рейчъл се беше вторачила в рисунката, изпълнена с негодувание. — Казах му, че не я искам. Мислех, че я е взел със себе си.

— Какво? — Лейн я гледаше със студен гняв и изумление. — Как си могла да постъпиш така? Той я нарисува за теб!

— Не ме интересува! — изтърси сърдито тя. — Защо да ме интересува? През целия ми живот хората са ми правили подаръци и са си мислили, че с тях ме обезщетяват за всичко. Е, не е вярно. И никога не е било.

— Господи, Рейчъл, та той е дете! Искаше да направи нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре. Толкова ли си погълната от своето самосъжаление, та не виждаш, че и ние страдаме, когато ти страдаш? Това бе нещо повече от детска рисунка. Беше неговият начин да ги покаже, че те обича!

Рейчъл никога не бе виждала Лейн така ядосан. Гневните му думи я разтърсваха като шамари. За миг помисли, че той наистина ще я удари. Дръпна се от него, леко изплашена.

— Не знаех — промълви тихо. — Мислех, че…

— Мислила си — грубо я прекъсна той. — Мислила си само за себе си. Питам се дали изобщо се сещаш някога, че има и други хора — и я остави да стои там, още замаяна от неговите укори.

Когато отмина масивните бели колони на входа към „Ривър Бенд“, Маккрий погледна часовника на арматурното табло. Закъснял беше с пет минути за срещата с Лейн в един и половина. Продължи по широката алея, без да намалява скоростта, и отдалече видя трима мъже, които вървяха през пасището от лявата му страна. Стори му се странно, но реши, че сигурно се опитват да хванат някой кон.

Когато влезе в двора, зърна Рейчъл да приближава на петнистата сива кобила, която яздеше често. Навъси се, учуден как така е тръгнала да язди в най-голямата жега… А и онези мъже на пасището… Нещо не беше наред. Той бързо зави към конюшнята и стигна там тъкмо когато Рейчъл скочи от коня и подаде юздите на един от конярите.

На слизане от колата Маккрий улови края на въпроса, който задаваше на момчето: „… видял нещо?“ То поклати глава отрицателно и отведе коня.

— Какво става?

Рейчъл се сепна леко и се обърна, изглеждаше страшно разтревожена.

— Маккрий, не знаех, че си ти.

— Къде е Лейн?

— Навън с останалите. Търсят Алекс. Той изчезна, никой не го е виждал. Викахме, викахме, но… — тя спря и си пое дъх на пресекулки — се тревожа, че… нещо се е случило с него. Никога не бих си го простила.

Маккрий понечи да й каже, че се досеща къде може да е момчето. В края на краищата то още не знаеше, че Идън вече не живее в съседната ферма. Но не беше изключено да греши и тогава думите му щяха само да предизвикат нови неприятности. По-добре беше първо да провери.

— Ще се намери.

— Надявам се — каза тя.

Ако видиш Лейн, предай му, че ще мина по-късно.

— Ще предам.

Маккрий се върна при колата си и веднага потегли.

 

 

Аби изнесе и последния кашон вещи от селската къща и го натовари на задната седалка. Спря да изтрие потта от челото си и погледна към взетия под наем фургон, паркиран пред конюшнята на кобилите за разплод. Двама от конярите минаваха през помещенията и товареха всякакви инструменти, седла, сбруи и други принадлежности, които срещаха. Изглежда, те също привършваха вече.

Доуби работеше някъде из полето. С малко късмет щеше да си е взела всичко и да е заминала, преди той да се върне. Не беше го виждала и не желаеше да го вижда. Още едно извинение нямаше да поправи това, което бе причинила на всички.

Чу се шум от автомобилен двигател, който ставаше все по-силен, и тя се обърна да погледне към алеята. Позна колата на Маккрий и се намръщи изненадано. Ами ако Доуби го види?

Помъчи се да скрие тревогата си и отиде при него.

— Какво правиш тук?

— Надявах се да намеря Алекс. Не си го виждала, нали?

— Алекс ли? Не. Защо?

— Тъкмо идвам от „Ривър Бенд“. Те обръщат фермата с главата надолу да го търсят. Никой не го е виждал от сутринта. Помислих си… че може да е дошъл да си играе с Идън.

— Ние сме тук почти цял ден. Освен това след проливния дъжд предишната нощ рекичката, която трябва да се прекоси, за да се дойде от „Ривър Бенд“, е придошла и е изпълнила коритото — в мига, в който го изрече, Аби потръпна от ужас. — Мак, нали не мислиш, че той би се опитал да я премине? Знам, че е още малък, но сигурно би разбрал, че е твърде опасно.

Той отвори вратата на колата.

— По-добре да проверя.

— Идвам с теб — Аби забърза към другата врата.

Маккрий подкара по изровения път, който водеше към долното пасище и рекичката. Когато стигнаха до портата, Аби изскочи да я отвори и после отново се качи.

— Има брод точно там, където преминаваме обикновено — тя посочи към онази част от опасаното с дървета речно корито, която се намираше пред тях.

Малко преди да стигнат, Маккрий спря колата.

— Дай да слезем и да продължим пеша.

Синьото небе, яркото слънце и измитата от дъжда зеленина на дърветата създаваха измамна картина на мир и спокойствие. Но рекичката вече не беше онова тясно ручейче, което криволичи бавно през пясъка и чакъла. Придошла от проливните дъждове напоследък, тя се беше превърнала в опасна стихия. Ревът й почти заглуши шума от блъскането на двете врати.

Те спряха да огледат сенчестия бряг и тъмните води, които бушуваха в тясното корито и влачеха клони, сухи дънери, всичко, изпречило се на пътя им.

— Къде, мислиш, е отишъл? — попита тревожно Аби. — Сигурно знае, че вече го търсят.

— Да се надяваме, че просто не иска да го намерят.

— Той не би се опитал да прекоси тази река — повтори тя. — Твърде страхлив е — ала тази мисъл не й вдъхваше особено успокоение при вида на срутилия се бряг, подкопан от мощната водна стихия.

— По-добре да се разделим, за да огледаме от двете страни — каза Маккрий и се отправи към брода.

— Внимавай! — извика след него Аби.

Той спря и й се усмихна, после нагази в буйните води, като избираше внимателно пътя си. На най-дълбокото място водата стигаше до хълбоците му… доста по-високо от ръста на малко момче. Като го гледаше колко трудно успява да се задържи на краката си сред силното течение. Аби разбра, че Алекс не би имал никакъв шанс, ако е паднал в реката.

Стигнал благополучно до другия бряг, Маккрий й помаха, после се огледа. Сви ръце пред устата си и извика:

— Намерих някакви следи! Идвал е тук! — и махна надолу по течението, за да й покаже, че трябва да търсят натам.

Аби се разтревожи още повече, досетила се, че Маккрий е избрал тази посока, защото допуска, че Алекс е паднал и буйните води са отнесли тялото му надолу. Тялото му. Аби, не желаеше да мисли така. Тръгна бавно напред успоредно с него и заоглежда със страх брега пред себе си, като се придържаше на безопасно разстояние от водата.

Петнайсетина метра по-надолу зърна нещо жълто, заседнало сред отломките до отсрещния бряг.

— Маккрий, виж! — посочи му тя. Приличаше й на някаква дреха и неохотно си спомни, че Алекс има яке в същия цвят. Затаила дъх, Аби се молеше да греши. Маккрий приближи мястото и бръкна с пръчка да улови дрехата. Беше жълто детско яке.

— Алекс! — извика трескаво Аби. — Алекс, къде си? — забърза покрай брега, без да забелязва гъстите храсталаци, които препречваха пътя й, сега обзета от двойно по-голямо нетърпение да го намерят. Реката продължаваше своя бесен бяг и сякаш й се надсмиваше.

Стори й се, че чу някой да вика, и спря да се ослуша. Маккрий не се виждаше. Толкова ли го бе изпреварила? Тръгна бързо назад.

— Аби! — той й махаше от отсрещния бряг. — Намерих го!

Тя се разплака от облекчение и притисна ръка към устата си да заглуши хлиповете. Алекс беше добре. Жив и здрав. Маккрий намери брод и понесе момчето през реката, а Аби ги чакаше, примряла от тревога. Отдъхна си едва когато двамата стигнаха благополучно при нея.

— Къде го намери? — попита тя, когато Маккрий свали момчето на земята.

— Беше се скрил в един храсталак.

Аби се наведе да се увери, че момчето е невредимо. По изцапаните му бузи се виждаха следи от сълзи.

— Търсехме те, Алекс. Помислихме, че… — но не й се говореше за страховете, от които още не можеше да се съвземе. Усмихна се, вдигна мократа кестенява коса от челото му и я приглади назад. — Най-добре да те закараме у вас.

Той рязко се дръпна.

— Не. Не искам да се връщам там.

— Защо? — беше стъписана от бурната му реакция. — Майка ти и баща ти ще се тревожат за теб. Нали не искаш това?

— На нея й е все едно — отвърна той и по бузите му отново се затъркаляха сълзи. — Тя не ме иска. Каза ми да се махам. Аз се махнах и няма да се върна повече там!

— Алекс, сигурна съм, че не е искала да каже това.

— Напротив, искаше — и сякаш преживяното бе твърде много, за да го понесе сам, той се хвърли към нея, обви здраво ръце около врата й, зарови лице на гърдите й и безутешно заплака. — Не искам да се връщам. Искам да остана при теб и Идън.

Трогната, Аби погледна безпомощно Маккрий. Той клекна до тях и сложи ръка на раменете на момчето.

— Едва ли го искаш наистина, Алекс — каза той. — Помисли си колко много ще ти липсва баща ти.

— Той все работи.

— Не работи непрекъснато.

— Може да идва да ме вижда, когато е свободен — заяви през сълзи, очевидно обмислил всичко.

— О, Алекс — промърмори Аби и го притисна към себе си, почувствала болката му. — Съжалявам, но няма да стане.

— Но, защо?

— Защото… твоето място е при майка ти и баща ти.

— Хайде, синко. Ще те закарам у вас — каза Маккрий. Но когато се опита да го откъсне от Аби, ръцете му около врата и се стегнаха толкова силно, че едва не я задушиха.

— Не!

— Аз ще го нося — намеси се тя. Вдигна го и тръгна към колата, а той се вкопчи в нея, здраво обвил крака около кръста й. Продължи да го държи на ръце и след като се качиха.

— Ще те оставя при твоята кола — рече Маккрий.

— Не. Идвам с теб — взела бе това решение край реката. — Има някои неща, които искам да кажа на Рейчъл.

— Аби!

Тя не го остави да продължи.

— Идвам — нищо и никой не можеше да я спре, дори Маккрий.

 

 

Пет-шест потни мъже, изтощени от търсенето на изчезналото момче в най-горещите часове на деня, клечаха в сянката на оцелял стар дъб, жадно пиеха вода от каните, които бяха донесли прислужниците от къщата, и безмълвно клатеха глави в отговор на въпросите на Лейн и Рейчъл. Повечето дори не вдигнаха поглед, когато колата на Маккрий приближи.

Аби се смъкна от седалката, все още прегърнала Алекс. В началото никой не я, забеляза, вниманието им беше насочено към Маккрий, който беше по-близо до тях. Докато заобикаляше пред колата, Рейчъл съзря момчето в ръцете й.

— Алекс! Намерили сте го! — тя се завтече към тях. — О, Алекс, къде беше? Толкова се безпокояхме за теб!

— Беше оттатък във фермата — отвърна Аби, а момчето се притисна към нея.

Чула гласа й, Рейчъл най-сетне я забеляза. Веднага спря, изведнъж стана предпазлива и подозрителна.

— Защо го носиш ти? Дай си ми детето.

Опита се да го вземе от нея, но Алекс изпищя и се вкопчи още по-силно в Аби.

— Какво си му сторила? — изгледа я унищожително Рейчъл.

— Въпросът не е какво съм му сторила аз, а какво си му сторила ти — отвърна Аби тъкмо когато и Лейн се присъедини към тях. Лицето му още носеше следите на душевния и физически стрес от търсенето, ризата му беше прогизнала от пот.

— Добре ли е? — попита той.

— Не се е наранил, ако това имаш предвид — отвърна Аби. Алекс не се възпротиви, когато Лейн протегна ръце да го вземе, и тя с готовност му го предаде, но момчето продължаваше да крие лицето си от Рейчъл. — Трябва да знаете, че той от няколко месеца се промъква тайно да играе с дъщеря ми. Вероятно беше по-разумно да го спра, но не исках да намесвам децата в личните ни конфликти.

— Ти. Ти си тази, която е настроила сина ми срещу мен — разфуча се Рейчъл. — Трябваше да се досетя, че си способна на подобно нещо. Всички винаги са обичали само теб. Дийн, другите. Ти винаги си имала всичко. А сега се опитваш да ми откраднеш и сина. До този момент дори не съм подозирала колко много те мразя. Махай се оттук, преди да съм наредила да те изхвърлят!

— Не те обвинявам, че ме мразиш. Сигурно си го заслужавам. Но няма да си тръгна, докато не ти кажа онова, за което съм дошла.

— Нямам никакво намерение да те слушам — Рейчъл понечи да се обърне и да си тръгне, но Аби я хвана за лакътя и я спря.

— Трябва да ме изслушаш… заради Алекс. Той мисли, че не го искаш. Не можеш да го оставиш с това убеждение. Аз съм израснала с мисълта, че баща ми не ме обича истински. Ти също. Не си ли спомняш колко боли? Сега Алекс се чувства така.

— Него никога не го е било грижа за мен — отвърна наежено тя. — Винаги е обичал само Лейн.

— И ти си показала недоволството си от това, нали? Не си ли си давала сметка, че ти е отвръщал със същото? Децата са много чувствителни, но все пак са само деца. Не можеш да очакваш, че ще разберат наранените ти чувства, когато още не са се научили да се справят дори със своите. Той иска да го обичаш и мисли, че след като не го обичаш, нещо у него не е наред.

Рейчъл се опитваше да не я слуша. Всяка дума я бодеше и човъркаше като осил. Но нито една не беше вярна. Не можеше да е вярна.

— Не знаеш какво говориш — възмути се тя.

— Така ли? — отвърна Аби. — Погледни нас двете, Рейчъл. Виж как горчивината и завистта осакатиха живота ни. Само като си помисля какво съм говорила, какво съм вършила и как съм се чувствала. И обвинявах за всичко теб. Ние сме сестри. Какво ни превърна във врагове? Защо вечно си съперничим? Не може да е заради обичта на татко. Него вече го няма. Но ако можеше да ни види сега… Рейчъл, трябва да знаеш, че той не е искал да станем такива.

— Престани!

— Той трябва да е обичал и двете ни. Отне ми много време, за да го проумея. Ти също трябва да вярваш в това. Ние с теб може никога да не бъдем сестри в истинския смисъл на думата, но защо не прекратим поне тези разправии?

— Ще ти се, нали?

Аби дълго я гледа.

— Просто обичай сина си, Рейчъл — каза накрая тя. — И му го покажи, както трябваше да стори и татко.

Рейчъл се обърна и побягна със замъглени от сълзи очи. Това беше лъжа. Не можеше да е вярно.

Аби почувства на рамото си ръката на Маккрий.

— Поне се опита.

Тя погледна към Лейн и детето в ръцете му. Поколеба се, но все пак каза:

— Съжалявам, че предизвиках тази сцена.

— Недей — тихо отвърна Лейн. — Време беше всичко това да се каже.

В този момент се чу тропот на копита и Рейчъл изхвърча от конюшнята, яхнала своята тъмносива кобила. Аби стоя няколко секунди като втрещена, после каза:

— Сложила е на кобилата само оглавник и повод!

— Ей, бързо! Някой да тръгне след нея! — нареди Лейн.

Разтърсвана от ридания, заслепена от сълзи, Рейчъл вплете пръсти в тъмната грива на Саймун. Заби токове в хълбоците й и я подкара в още по-бърз галоп, та дано да избяга от мисълта, от която главата й заплашваше да се пръсне.

— Не е вярно! Не може тя да е права! — хлипаше тя. Препускаше през поляната, като заобикаляше изникващите на пътя й огромни орехови дървета и разпръскваше пасящите между тях кобили и жребчета, ала пулсиращата в слепоочията й болка не стихваше. Непрекъснато си повтаряше, че Аби й говори всичките тези неща само за да я обърка. Изключено беше Дийн да е обичал и двете им.

— Татко — Рейчъл зарови лице в гривата на коня.

Не видя приближаващата бяла дъсчена ограда, но усети, че задницата на кобилата се надигна и предните й крака се сковаха, когато се опита да ги запъне и да подвие задните, за да намали скоростта.

В последната секунда Саймун успя да спре с приплъзване току пред оградата и Рейчъл полетя напред. Кобилата отстъпи назад и се изви, за да се отдалечи от оградата, тя почувства, че пада, и се вкопчи в единственото нещо, което държеше още в ръката си: въжето. Но когато увисна с цялата си тежест на него, кобилата загуби равновесие. Рейчъл усети най-напред разтърсващия удар в земята, след това смазващата тежест на сивото тяло, което се строполи върху нея, после болка, силна и мъчителна. Изрече името на баща си, после се остави да бъде погълната от благословения мрак.

 

 

Диагнозата беше тежки вътрешни наранявания и кръвоизливи. Оперираха я, за да спрат кървенето и да закърпят, каквото могат, но не беше сигурно, че ще оживее. Лейн отказа да напусне частната стая в интензивното отделение на болницата. Създадени бяха специални условия, за да може да спи в същата стая. Ала през трите дни, докато Рейчъл лежеше в безсъзнание, той почти не бе мигнал. Повечето време седеше до леглото й и се взираше в мъртвешки бледото й лице, в тръбичките, които стърчаха от носа, от ръцете, от тялото й, в жиците към мониторите, които поддържаха вярата му, че още е жива дори когато очите му не откриваха никакви признаци на живот. Никога преди не се бе молил, но сега, докато бдеше край нея, не му оставаше друго, освен да се моли тя да се върне при него.

Клепачите й потрепнаха. Лейн още се чудеше дали не си въобразява, когато чудото се повтори и той затаи дъх, приковал поглед в лицето й. И ето че очите й се отвориха. Той веднага натисна звънеца за дежурната сестра и се наведе над нея.

— Рейчъл, чуваш ли ме?

Макар че това очевидно й бе трудно, тя фокусира погледа си върху него. Устните й помръднаха, но от тях не излезе никакъв звук. Лейн стисна ръката й между дланите си и отново промълви името й.

— Лейн? — гласът й бе по-тих от шепот.

— Да, скъпа. Тук съм — наведе се по-близо, в очите му бликнаха сълзи.

— Знаех си… че… ще си тук — едва доловимите думи явно й костваха големи усилия.

Влезе сестрата и той бе принуден да се отдръпне настрана.

През този ден Рейчъл още няколко пъти губи съзнание и идва отново на себе си. Лейн гледаше на това като на обнадеждаващ знак. Специалистът, когото беше повикал, призна, че следващите четирийсет и осем часа ще бъдат критични.

Аби забави крачка, за да се изравни с Бен, докато вървяха през паркинга към болницата.

— Тя трябва да оздравее, Бен — през последните три дни бе повтаряла тези думи всеки път, когато идваше в болницата да посети Рейчъл. Но нямаше никакви обнадеждаващи новини, докато тази вечер Лейн не й телефонира вкъщи.

— Ако само бях оставила Маккрий да закара сам Алекс — рече тъжно Аби.

— Престани да разиграваш в главата си тази игра на „ако“ — набразденото и слабо лице на Бен бе смръщено. — „Ако само“ не беше отишла там, после „ако само“ Алекс не беше избягал и „ако само“ не му бе позволила да играе с Идън. Така лека-полека ще стигнеш до „ако само“ Идън не се беше родила и „ако само“ баща ти не беше загинал. Никой не, може да каже къде е истинската причина.

— Знам — тя въздъхна тежко. — Но въпреки това се чувствам отговорна за случилото се с нея.

— Добре си спомням деня, когато научи, че „Ривър Бенд“ ще трябва да се продаде. Ти също препусна като луда през пасището. Ако беше паднала, ако се беше пребила, щеше ли да виниш господин Канфийлд? Защото той ти го съобщи. Щеше ли да виниш баща си или Рейчъл? — Бен спря, за да отвори стъклената врата, и отстъпи встрани да направи път на Аби.

— Онова беше различно.

— Изходът беше различен. Ти не пострада от лудешкото си препускане — колкото и строг да беше гласът му, изражението му преливаше от нежност и разбиране.

— Вината не е твоя, Аби.

— Бен — отвърна тя, — „ако само“ Рейчъл беше познавала някого като теб като малка!

— Стига толкова — той й се закани с пръст, но на лицето му грееше топла усмивка.

— Хайде — Аби го прегърна и двамата влязоха заедно в болницата. Стерилната атмосфера, миризмата на лекарства и антисептици, приглушеният звук на звънците, всичко това набързо я отрезви. — Оставих на Маккрий съобщение да ни чака в сестринската стая на интензивното отделение. Надявам се да го е получил.

Когато стигнаха там, той вече ги чакаше. Тъмният му поглед се плъзна бързо по нея и в очите му се мярна облекчение.

Представях си те как караш като бясна през това движение. Ако знаех, че Бен ще е с теб, нямаше да се безпокоя толкова.

— Видя ли се вече с Лейн?

— Не. Току-що идвам. Къде са Идън и Алекс?

— Мама беше у дома, когато Лейн се обади. Остана да ги гледа — след като бе научила колко сериозно е положението на Рейчъл, Аби бе убедила Лейн да остави Алекс у тях, вместо на прислужниците, колкото и грижовни да са те.

Сестрата дойде да ги придружи до частната болнична стая и когато наближиха, отвътре излезе Лейн. Аби отново бе поразената от промяната у него. През последните три дни той сякаш бе остарял с десет години, лицето му бе изпито и уморено от напрежението и недоспиването. Дори косата му изглеждаше още по-бяла. Липсваха му самоувереността и силата, които бяха така характерни за него. Сега изглеждаше уязвим и изплашен — и някак изгубен, както Алекс преди.

— Аби. Слава Богу, че си тук — каза той, като грабна ръката й и я стисна в своята. — Рейчъл пита за теб.

— Как е тя?

Но Лейн само поклати глава. Тя не знаеше как да разбира това: дали означаваше, че не знае, или че състоянието на Рейчъл се е влошило. Той бързо я въведе в стаята, като направи знак на охраната да пусне вътре Маккрий и Бен.

Заведе Аби до болничното легло, после се наведе и хвана ръката на Рейчъл.

— Рейчъл, аз съм, Лейн. Чуваш ли ме? — в отговор клепачите й едва-едва трепнаха. — Аби е тук. Разбираш ли? Аби.

Докато Рейчъл се мъчеше да отвори очи, Лейн отстъпи мястото си до нея на Аби. Тя се взираше в бледото копие на собственото си лице върху възглавницата.

— Аби… моята почти близначка — гласът й бе толкова тих, че тя трябваше да се надвеси над нея, за да долови думите.

— Да. Ние сме почти близначки, нали? — опита се да се усмихне, въпреки че очите й плуваха в сълзи. — Ти ще се пребориш, Рейчъл. Знам, че ще оздравееш.

— Аби — последва дълга пауза, сякаш Рейчъл се мъчеше да събере сили. — Ти… беше права… за нещата, които… каза.

— Мисля, че не бива да говориш повече — мъчително й беше да я гледа такава и да си спомня сблъсъците им в миналото, когато и двете фучаха и извиваха гърбове като котки, стреснати от отражението си в огледалото.

Рейчъл се усмихна слабо.

— Лейн и Алекс ще имат нужда от теб. И… позволи на децата ни… да израснат заедно… както трябваше… да израснем… и ние.

— Да — сълзите рукнаха от очите й. — Но не бива да говориш така, Рейчъл. Ти ще оздравееш.

Тя затвори за малко очи, сякаш нямаше търпение да слуша протестите на Аби.

— Аз… обичам сина си. Погрижи се той… да го разбере.

— Ще се погрижа.

Помръкналите очи на Рейчъл зашариха из стаята.

— Лейн? Къде е той?

Като примигваше бързо, за да прогони сълзите, Аби се обърна да погледне Лейн.

— Тя пита за теб — отстъпи назад и му позволи да заеме мястото й. Облегна се на Маккрий, благодарна за силната му ръка, която се обви около нея, за да й вдъхне утеха… благодарна, че се обичат.

— Скъпа — Лейн милваше лицето на Рейчъл с трепереща длан. — Тук съм. Сега си почивай.

— Аз наистина те обичам — прошепна тя.

— И аз те обичам — той заплака. — Ще прекараме още много време заедно. Обещавам ти.

Устните й се извиха в слаба усмивка.

— Вече трябва да вървя, скъпи — прошепна Рейчъл и добави толкова тихо, че Лейн дори не бе сигурен, че го е чул: — Татко… ме чака.