Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Непознатата сестра

ИК „Бард“ ООД, София, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–177–5

История

  1. — Добавяне

28.

Тази нощ Аби сънува Маккрий. Бяха се оженили и след церемонията той я беше завел под някакви натежали от мъх дървета, пред бяла къщичка, в която й каза, че ще живеят. Външната врата стоеше отворена. После Аби видя вътре Рейчъл и Маккрий й каза, че тя също живее тук, че тримата ще заживеят щастливо заедно. Аби се отскубна от него и побягна, но той я подгони. В началото тичаше толкова бързо, че Маккрий не успяваше да я хване, но после той започна да става все по-висок и по-висок и ръцете му ставаха все по-дълги. Всеки момент щеше да ги протегне и да я хване. И тогава чу, че Рейчъл се смее злорадо.

Някой докосна рамото й и тя изпищя. Седна в леглото цялата плувнала в пот.

— Не знам ти как се чувстваш, Аби, но мен току-що ме изплаши до смърт — Бабс стоеше до нея, притиснала ръка до гърдите си, и се смееше.

— Ами… сънувах кошмар — кошмар, пропит от реалността. Все още малко замаяна, тя погледна слънчевата светлина, която струеше през прозореца на стаята. — Колко е часът?

— Девет. Реших да надникна и да видя дали не искаш да дойдеш на черква.

— Мисля да пропусна черквата тази сутрин.

— Съжалявам, че те събудих — майка й се отдръпна от леглото. — Поспи си още, ако можеш. И не се безпокой за неделния обяд. Той е във фурната.

Когато вратата се затвори, Аби се пъхна отново под завивките, ала знаеше, че повече няма да заспи. Отчаяно й се искаше да забрави изтеклата нощ. Почти беше преодоляла болката и горчивината от предишното разочарование, а ето че всичко се бе повторило и болеше още по-силно.

Поне й оставаше утехата, че Маккрий напуска щата. Повече нямаше опасност да се сблъска неочаквано с него или да го види някъде с някого, например с Рейчъл. Той щеше да изчезне от живота й, този път завинаги.

Аби остана в леглото, докато не чу майка си и Бен да излизат от къщата. После отиде в малката баня, изми ръцете си и наплиска лицето си със студена вода. Отвори огледалната вратичка на шкафчето за лекарства над умивалника и посегна да вземе четката си за зъби, но ръката й замръзна при вида на плоската пластмасова кутийка на долната полица: кутийката с диафрагмата й.

Аби много бе искала да има дете, особено през първите години на брака си с Кристофър, ала не бе могла да зачене. Кристофър твърдеше, че неговият лекар не е установил нищо нередно при него и следователно вината трябва да е у нея. Скоро откри, че той й изневерява. Отначало обвиняваше себе си, мислеше, че нейната неспособност да забременее го тласка в обятията на други жени. Кристофър се кълнеше, че я обича и че другите не означават нищо за него, обещаваше да й бъде верен. Тя чакаше и използваше противозачатъчни средства, защото не желаеше да ражда деца, докато бракът им е така нестабилен.

Почти сигурна, че е стерилна, с Маккрий тя се беше предпазвала само в най-рисковите периоди. И сега пресмяташе със свито сърце в коя фаза на цикъла си се намира. Напоследък не беше обръщала много внимание на тези неща; не й изглеждаше важно, след като не ходеше с никого. Не предполагаше, че ще й се случи нещо като последната нощ.

И сега бе изправена пред твърде реалната възможност да е забременяла. Аби притисна ръка към корема си, изплашена и почти готова да повърне. Най-сетне щеше да разбере дали проблемът е бил у Кристофър или у нея… само че детето нямаше да е от Кристофър. Щеше да е от Маккрий.

Не искаше да мисли за това. Не искаше дори да допусне, че е възможно да е забременяла. Но се налагаше. Ако беше забременяла, какво щеше да прави? Кое беше най-правилното? Кое беше най-доброто? Свят й се завиваше от безбройните въпроси, но не намираше лесен отговор за никой от тях.

 

 

Не след дълго страховете на Аби придобиха съвсем реални измерения. Започна да се буди сутрин с чувство на гадене. На няколко пъти й се струваше, че няма да издържи утринните тренировки, но винаги издържаше. Когато Бабс отбеляза, че изглежда бледа, тя го обясни с умората и многото работа. Но знаеше, че не може да крие истината още дълго. Рано или късно хората щяха да започнат да се досещат, ако вече не бяха започнали.

Охраненият стоманеносив кон, който яздеше, изпръхтя срещу пухтящия трактор в съседната памукова нива. Тя го потупа по шията и му заговори тихо, за да го успокои. Доуби й помаха за поздрав, тя вдигна ръка в отговор и обърна коня към плевнята, отдалечена само на триста-четиристотин метра.

В такива моменти, когато искаше да остане сама и да мисли, тя благославяше теорията на Бен, че конете трябва да се яздят колкото е възможно повече на открито, а не да се гонят на манежа. Той твърдеше, че нищо не уморява по-бързо добрия кон от тренировките на манежа, защото и той като ездача се отегчава от монотонното обикаляна в кръг. Аби беше съгласна с философията му.

Когато влезе в двора, видя Бен в малкото заграждение за тренировки, което бяха направили до плевнята. Работеше с едногодишна кобила, която обучаваха за демонстрации без ездач. Удоволствие бе да го гледаш. Бен не разчиташе на грубите методи, които използваха някои треньори: никакви вериги под челюстта, никакво дърпане на главата и никакъв бой с камшика. Вместо това използваше дългия камшик, за да привлича вниманието на коня: плющеше с него зад задните му крака и всъщност почти не го докосваше. Повечето коне бързо схващаха, че когато внимават, камшикът не се чува. Веднъж привлякъл вниманието на тренираното животно, за Бен бе сравнително лесно да го научи да стои обърнато към него и да съобразява движенията си с промените в положението на неговото тяло, създаваше му условни рефлекси.

Аби спря край плевнята и докато сваляше седлото на коня, наблюдаваше Бен отстрани. Както винаги той спази правилото тренировките да са кратки, за да не подлагат на изпитание способността на коня да се съсредоточава. Свърши по същото време, когато Аби започна да разтрива своя кон. И след като върна младата кобила при другите, дойде при нея.

— Добре ли мина ездата? Доволна ли си от Акхар?

— Да — Аби прекъсна за момент работата и запретна ръкавите на дебелия си пуловер, усещайки болезнеността на гърдите си.

— По-добре ли се чувстваш сега, след ездата?

— Чувствам се прекрасно. Както се чувствах и преди да потегля — войнствено отвърна тя, забелязала настойчивия му поглед. През последните дни бе хващала Бен няколко пъти да я наблюдава внимателно. Струваше й се, че той подозира нещо, но може би просто ставаше мнителна.

— Когато човек има грижи, хубаво е да язди от време на време.

— Грижи ли? Какво те кара да мислиш, че имам грижи? Във всеки случай не повече от обикновено. Просто съм уморена, това е — но повече от нормалното. Имаше чувството, че може да спи цяла седмица и пак да не й е достатъчно.

— Естествено е да си уморена — каза Бен и Аби настръхна. Обикновено безизразното му лице бе набраздено от тревога. — Имаш вид на жена, когато…

Аби разбра, че няма смисъл да крие истината от него. Той вече се беше досетил. Погледна го право в очите и каза с кисела усмивка:

— Надявах се, че понеже не съм кобила, няма да познаеш, че съм бременна само като ме погледнеш. Трябваше да се досетя, че не мога да те заблудя.

— Значи е вярно?

— Да. Бащата е Маккрий Уайлдър — знаеше, че Бен никога не би я попитал. — Той беше на партито, което организирахме в „Ривър Оукс“ в началото на месеца — струваше й се, че е било преди цяла вечност, а не преди по-малко от три седмици. — Мислех… Всъщност няма значение какво съм мислила. То се оказа заблуда.

— Той знае ли?

— Не — рязко отвърна тя. — И не бива никога да узнава, Бен. Никой не бива да знае. Искам да ми дадеш дума, че няма да кажеш на никого кой е бащата, дори на майка ми.

— Щом желанието ти е такова, ще го изпълня — обеща Бен. — Но какво ще правиш?

— Ще задържа детето, разбира се — независимо от всичките коренни промени в живота си все още искаше дете, това бе простата истина.

— Но млада жена без съпруг, знаеш какво ще кажат хората — напомни й тъжно той.

— Тогава просто ще трябва да си намеря съпруг, нали така? — заяви Аби с безгрижие, което нямаше нищо общо с истинските й чувства. — Когато чу трактора, който се връщаше от полето, тя се обърна и хвърли поглед към Доуби. — Той става за кандидат, не мислиш ли?

— Предлагал ли ти е? — попита Бен.

— Не, но това е дребна подробност — Аби отхвърли съмненията по същия начин, по който отхвърляше чувствата си. Ако думите й звучаха сурово и безсърдечно, то бе, защото трябваше да бъде такава. С бебе на път се налагаше да бъде практична. Не можеше да си позволи лукса да се съобразява с чувствата — нито със своите, нито с тези на Доуби. — Мога да се оправя с него.

— Но искаш ли съпруг, когото можеш да манипулираш? — Бен се навъси.

— Не искам изобщо никакъв съпруг — заяви Аби леко разгорещено. — Но след като трябва да имам такъв, защо да не се омъжа за някого, когото мога да управлявам?

— Няма да уважаваш такъв мъж.

— Не е и нужно да го уважавам. Трябва само да се омъжа за него — но не бе искала да говори така пренебрежително за Доуби. — Освен това от него ще излезе добър баща.

Късно същия следобед, след като конете бяха нахранени, на път за къщата Аби мина покрай навеса за машини. Когато видя Доуби да се занимава вътре с някаква част от трактора, тя се поколеба. Повече от всичко й се искаше да се прибере и да полегне за малко, ала не можеше да отлага осъществяването на своите планове. Смени посоката и влезе при него.

— Здравей, Доуби.

Щом чу гласа й, той бързо се изправи и изтри изцапаните си с машинно масло ръце в мръсен парцал.

— Здрасти, Аби — усмихна й се сърдечно. — Видях те да яздиш в полето този следобед.

— И аз те видях — тя отговори на усмивката му и мина на въпроса: — Чудех се дали си свободен тази вечер. Ще ми се да ида някъде да изпия едно питие и може би да потанцувам. Но не ми се ходи сама. Няма да изглежда порядъчно. И си помислих… че може би ще искаш да дойдеш с мен.

За момент той бе твърде изненадан, за да отговори.

— С удоволствие — каза най-сетне. — Можем да тръгнем по-рано и да вечеряме някъде преди това.

— Добре — съгласи се с готовност тя.

— Ще те взема към седем. Става ли?

— Чудесно. Ще бъда готова.

Доуби дойде да я вземе с чисто новия си пикап, който обикновено държеше покрит в гаража. Той самият бе издокаран в яке с каубойска кройка, нови дънки с изгладени ръбове и лъснати до блясък каубойски ботуши от змийска кожа. Дори косата му блестеше, току-що измита.

Вечерта не се оказа такова мъчение, каквото очакваше Аби. Не би могла да мечтае за по-внимателен кавалер. Доуби не пропускаше да отваря вратите пред нея, да държи стола й, да й носи напитките. По време на вечерята говориха предимно за неговата ферма и за пазарните цени в момента. Танцуваха двойна стъпка и бавни парчета в местен кънтри бар, но той през цялото време внимаваше да я държи на разстояние. Явно в миналото бе отблъсквала ухажванията му твърде често и това го правеше подозрителен.

Докато пътуваха обратно към фермата, Аби наистина се почувства виновна, че го използва. Искаше й се Доуби да не беше такъв джентълмен. Но беше длъжна да го напрани за доброто на всички.

Изчака го да заобиколи, за да й помогне да слезе от пикапа. Той отвори вратата и й подаде ръка.

— Е, пристигнахме живи и здрави.

Тя слезе, но не пусна ръката му.

— Искам да проверя как е Бриз, преди да се прибера. Ще дойдеш ли с мен?

— Добре — съгласи се той предпазливо, сякаш не му беше много ясно какво очаква от него.

Аби тръгна към плевнята.

— Тази вечер прекарах добре. Надявам се, ти също, Доуби.

— Да — увери я той, като вървеше на половин крачка след нея. — И аз не съм излизал от доста време.

Той протегна ръка и отвори вратата пред нея. Аби влезе и щракна ключа на лампата. Няколко от конете изпръхтяха, проточиха шии над хранилките и ги загледаха въпросително. Аби ги отмина и пое по пътеката към бокса на своята кобила. Ривър Бриз я приветства с тихо цвилене.

— Как си, моето момиче? — заговори й напевно Аби.

— Тя наистина те харесва — каза Доуби, който я наблюдаваше отстрани. — Аз самият никога не съм се занимавал много с коне. Когато бях малък, един кон ме хвърли и си счупих крака. Още на другата седмица го продадохме.

— Трябвало е да опиташ отново — тя се обърна леко и изви тялото си към него. — След като е оздравял кракът ти, разбира се. Това, че си пострадал веднъж, не означава, че ще пострадаш отново.

Той я погледна, после наведе очи към пода и пристъпи от крак на крак.

— Някои неща просто не си заслужават риска.

— Защо никога не си се женил, Доуби? Ти можеш да дадеш толкова много на една жена, без да говорим за къщата и за тази ферма. Сигурно има десетки момичета, които само чакат да им предложиш.

— Може би — съгласи се той. — Но никога не съм искал някоя от тях — погледна я колебливо. — Има само едно момиче, за което съм искал да се оженя. Мисля, че знаеш това.

— Хората се променят.

— Аз не съм се променил — гласът му бе изтънял.

— Радвам се — наложи си да се усмихне окуражително. Непрекъснато си повтаряше, че всичко ще бъде наред, ако само успее да се справи с това.

Той приближи колебливо и опря ръка на преградата до главата й. Гледа я известно време, после нерешително се наклони към нея и предпазливо притисна устни към нейните за няколко секунди. Когато понечи да се отдръпне, Аби сложи ръка на бузата му.

— Много се радвам, Доуби — прошепна тя, приближи устните си до неговите и започна да ги движи нежно и настойчиво върху тях.

За миг Доуби бе твърде стъписан от това, че тя бе поела инициативата, за да реагира. После ръцете му се сключиха около нея и той я притисна към себе си. Зацелува я грубо, страстно и почти изплаши Аби. Приличаше на човек, лишаван дълго от вода, който пресушава първата подадена му чаша. После внезапно престана.

— Извинявай, Аби. Аз…

— Не се извинявай — и се притисна към него, когато той понечи да се отдръпне.

— Толкова отдавна ми се иска да те… целуна и… прегърна. А сега… Защо сега, Аби? — попита той.

— Понякога така свикваш да виждаш някого около себе си, че… преставаш да го забелязваш. Доуби — Аби подбираше внимателно думите. — Знаеш, че той е добър, мил и прекрасен, но… просто го приемаш като даденост. Не забелязваш неговите качества. Предполагам, че и с мен е било така.

— Наистина ли?

— Да — кимна тя. — Мисля, че след като се разведох, се боях да се доверя отново на мъж. Но през тези последни месеци, откакто живея тук и те виждам всеки ден, очите ми се отвориха.

— А аз мислех, че нямам никакви шансове с теб.

— Лъгал си се — тя сложи глава на рамото му, тъй като нямаше повече сили да го гледа в очите и да го лъже. — Много си се лъгал, Доуби.

— През цялото това време аз…

— Знам — Аби вдигна глава, потърси устните му и здраво стисна очи, когато той я целуна.

Чувстваше се като измамница. Но решително си напомни, че не е такава. Доуби получаваше онова, което желае: нея. Може би той очакваше нещо повече, но животът беше такъв.

Целувките следваха една след друга и ласките му ставаха по-дръзки. Скоро за Аби не представляваше никаква трудност да го дръпне на купата слама край хранилките. Не беше и подозирала, че съблазняването може да е толкова лесно, нито че след това ще се чувства така празна и отвратена.

Сълзите пареха очите й и тя му обърна гръб, седна и облече блузата си. Чуваше зад себе си шумолене на слама, трополене на ботуши, шум от вдигането на цип: явно и той се обличаше. Закопча бавно блузата си, опитвайки се да отложи момента, когато ще трябва да се обърне с лице към него и да се престори, че й е било много приятно.

— Аби — той бе коленичил на сламата до нея. — Ти… съжаляваш ли?

Това бе последният въпрос, който очакваше. Искаше й се да му се разкрещи, задето е така внимателен.

— Не, разбира се, че не съжалявам — отвърна тя.

И това беше самата истина. Би го направила отново, щом като трябваше да плати тази цена, за да сложи венчална халка на пръста си. За нищо на света не би се подложила на срама и унижението да роди извънбрачно дете. Достатъчно бяха одумвали семейството й. Нямаше да одумват и нея. Когато дойдеше време детето да се появи на бял свят, тя щеше да има съпруг. Изпълнена с нова решителност, тя се обърна към Доуби.

— Ти съжаляваш ли?

— Не — гледаше я с обожание. — Как бих могъл? Аз те обичам, Аби.

— Не можеш да си представиш колко много исках да чуя това — заяви пламенно тя.

 

 

Когато потеглиха за фермата в онази сива и дъждовна коледна утрин, Аби беше по закон госпожа Доуби Хикс. И халката на пръста й го доказваше. Но ако някой си направеше труда да погледне по-внимателно тази халка, щеше да види, че тя е само имитация на злато, като брака й.