Джанет Дейли
Непознатата сестра (2)

2.

Рейчъл побягна, искаше да се махне час по-скоро от тук. Съжали, че дойде на погребението. Направила бе грешка, ужасна грешка.

Но как бе очаквала да реагира Аби, когато се срещнат? Нима се беше надявала, че ще я прегърне и ще я поздрави като отдавна загубена своя сестра, каквато бе в действителност? Е поне полусестра. Или че ще я покани в дома си? Не, това би било ужасно.

Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да види всички онези трофеи, които Аби бе печелила по изложбите с конете на Дийн. Рейчъл отдавна бе станала редовна посетителка на библиотеката в Лос Анджелис, ровеше се в списанията и вестниците, за да задоволява потребността си от повече сведения за бащата, когото виждаше толкова рядко. С какво запълваше той времето си, когато не беше с нея? Къде живееше? Как живееше? Доста списания бяха писали за „Ривър Бенд“ през годините, предимно такива, които се занимават с арабски коне. Той рядко й споменаваше за публикациите, ала тя откриваше в тях множество фотографии на Аби, яхнала някой от великолепните му арабски коне, и него, гордо изправен до главата на животното.

Виждала бе снимки на викторианската семейна къща и скъпите модни тоалети на съпругата и другата му дъщеря на техните пищни партита и балове. Прочела бе в светските хроники на хюстънските издания за официалното представяне на Аби в обществото и с болка бе извърнала очи от фотографията, показваща я как танцува с Дийн на бала на дебютантките, зашеметяваща в разкошната си бяла рокля. Аби, така красива и дръзка… и толкова приличаща на нея.

Със свито сърце бе научавала за пътуванията й с Дийн в Англия, Европа и Близкия изток, а тя не бе ходила никъде с него, освен до Дисниленд и остров Каталина.

Цял живот бе изпитвала завист при мисълта, че Аби има Дийн непрекъснато до себе си, че той я завива вечер, когато си ляга, че е с нея на всеки празник, всяка коледна сутрин, когато отваря очи, и на всяко важно събитие, от клавирните рецитали до дипломирането. Самата тя биваше ощастливявана с присъствието му не повече от четири пъти в годината, особено след като майка и почина.

Ясно беше с коя от двете е искал да бъде, коя е обичал. Тя едва ли е била за него нещо повече от смущаващо бреме, нежелателно усложнение. Мислеше си, че вече е надживяла болката и огорчението. След завършването на Калифорнийския университет в Лос Анджелис Рейчъл се опитваше да изгради своя живот. Имаше хубава работа и обещаваща кариера като художничка в голяма рекламна агенция, но днес всичките й стари рани се отвориха отново, по-болезнени и жестоки от всякога.

Тя спря и се опита да се съвземе и да намери взетата под наем кола. Тъкмо когато откри светлокафявия файърбърд, дълга черна лимузина отби до ръба на алеята и спря на празното място зад него. Униформеният шофьор изскочи да отвори задната врата и тя се загледа разсеяно в мъжа, който слезе от нея.

Човекът каза нещо на шофьора, после тръгна с енергична походка към Рейчъл. Нещо в силните му черти й напомни за Дийн. Беше около петдесет и пет годишен, приблизително на възрастта на баща й, и тя се запита дали и край неговите очи се появяват бръчици, когато се усмихва.

След миг се увери в това, защото човекът я забеляза и веднага й се усмихна.

— Как си? — топлотата и искреността на гласа му, превръщаха въпроса в нещо повече от банална фраза.

След миг Рейчъл установи с почуда, че вече се ръкува с него.

— Добре, благодаря — набързо изтри сълзата, която се бе изтърколила по бузата й. Сигурна бе, че изглежда ужасно, че очите й са зачервени и подпухнали. Но мекият му поглед подсказваше, че той е твърде голям джентълмен, за да спомене за това.

— Службата е свършила, нали? — каза мъжът. — Съжалявам, че закъснях, но… — замълча и леко се намръщи. — Извинете ме, но вие не сте Аби, нали?

— Не. Не съм — искаше й се да умре, когато забеляза как той неволно се отдръпна от нея. През целия си живот се бе борила със срама. Нищо лошо не беше сторила, ала така и не бе успяла да се избави от чувството за вина. Разтреперана от болката, Рейчъл понечи да си тръгне.

— Чакайте. Вие трябва да сте… дъщерята на Каролайн.

Тя спря. Най-сетне бе разпозната от някого, от човек, който можеше наистина да разбере дълбоката й скръб.

— Познавали сте… майка ми? — колебливо се обърна към него.

— Да. Името ви е Рейчъл, нали?

— Да — тя също се усмихна, за пръв път от дни. — Извинете — поклати глава, гърлото й бе твърде свито от вълнение, за да каже нещо повече. — Вашето име?

— Простете. Предполагах, че ме познавате. Казвам се Лейн Канфийлд.

— Господин Канфийлд. Да, Дийн често говореше за вас. Той… много ви ценеше.

Някои хора твърдяха, че Лейн Канфийлд притежавал половината Тексас — а другата половина не заслужавала да бъде купена. Според материалите във вестниците, които Рейчъл бе чела, имуществото му бе огромно и от всякакъв вид: от компании за жилищно строителство до луксозни хотели и нефтохимически заводи. Статиите рядко бяха придружени от фотографии. Като че ли бе чувала, че не понасял да се вдига шум около личността му.

— Честно казано, чувствата бяха взаимни. Дийн бе забележителен човек и верен приятел. Ще липсва на много хора.

— Да — тя сведе глава.

— Още ли живеете в Лос Анджелис? — Лейн тактично насочи разговора към по-неутрална тема.

— Да. Той току-що ме бе посетил. На връщане отложиха полета му. Закъснял е. Бързал е да се прибере вкъщи, когато… е станала злополуката — бързал бе да се върне при Аби, дъщерята, която беше обичал.

— Дълго ли ще останете в Хюстън? Дали не бихме могли да обядваме или да вечеряме заедно? Струва ми се, че това би се харесало на Дийн, не мислите ли?

— Не сте длъжен да го правите — не желаеше да е задължена за никого.

— Нищо не съм длъжен. Имам такова желание. В кой хотел сте?

— В „Холидей Ин“, онзи до „Астро“ — чу се да отговаря тя.

— Ще ви се обадя утре, след като прегледам програмата си.

— Добре.

Казаха си „довиждане“, но Лейн постоя още малко и проследи с поглед младата жена, която се отдалечаваше. Приликата между баща и дъщеря беше голяма. Тя бе висока и стройна като него, имаше гъстата му кестенява коса и невероятно сините очи. Беше чувствителна и уязвима. Да, много приличаше на Дийн.

На Аби не й отне много време да открие майка си, да я убеди, че е време да си тръгват, и да я поведе бързо към чакащата лимузина. Не желаеше да поема риска Бабс да се сблъска с онази натрапница, която твърдеше… Все едно какво твърдеше. Самата мисъл за това бе смешна, абсурдна. Жената явно бе луда.

Потеглящите коли задръстваха тясната алея и лимузината едва пъплеше. Аби се облегна назад. Питаше се с колко ли от приятелите им е говорила тя, на кого ли още е разказала лъжите си. Тексасците страшно си падаха по скандалите.

Погледна скришом майка си. „Бабс идва от бълбукащ ручей“, чувала бе, че Ер Ди Лосън често говорел така за нея. Трябваше да признае, че сравнението бе изключително сполучливо. Майка й бе бъбрива и весела, непрекъснато скачаше от тема на тема. Можеше да говори с часове, без да каже нещо. Животът й сякаш бе безкраен низ от партита. Страшно обичаше да ги организира, както и да ги посещава.

Аби си помисли, че двама души трудно биха могли да изглеждат по-неподходящи един за друг от нейните родители. Но Бабс направо обожаваше Дийн. Не вземаше нито едно решение, дори и най-простото, без да се посъветва с него. Напълно му се доверяваше. Намираше за чудесно всичко, каквото вършеше той.

Е, не съвсем всичко. Аби се понамръщи, когато си спомни разправиите им зад затворените врати: пискливия глас на майка й, долитащите отвътре хлипове, сърдития и решителен, но измъчен вид на баща й, когато излизаше. Майка й винаги оставаше в стаята, понякога с часове, а после се появяваше бледа и потисната, необичайно тиха, с подпухнали и зачервени очи. Някои от ранните спомени на Аби бяха смътни, ала й бе останало впечатлението, че кавгите им се въртят все около едно и също нещо и че това нещо някак си е свързано с честите пътувания на баща й до Калифорния за срещи с един от клиентите му.

Веднъж, малко след като бе заминала да учи в Тексаския университет, Аби бе предложила на майка си да замине с него за Лос Анджелис.

В края на краищата — убеждаваше я тя по телефона — сега, когато вече не съм си у дома, защо трябва да стоиш съвсем сама в тази голяма къща? Това е прекрасна възможност да започнеш да пътуваш и да правиш компания на татко.

Още си спомняше задавеното, но категорично „не“, което прозвуча по линията.

— Мамо…

— Мразя Калифорния — отговори Бабс с необичайна горчивина.

— Мамо, ти дори не си ходила там.

— Нито пък имам желание да отида — и рязко смени темата.

При други обстоятелства Аби би я разпитвала, докато не разбере причината. Ставаше невероятно упорита, когато се сблъскваше с някаква стена. Ако се налагаше, разглобяваше я тухла по тухла, за да види какво има зад нея. Ала беше разбрала, че става дума за нещо, за което Бабс не желае дори да мисли. И сега се питаше защо.

Онази жена, Рейчъл, бе казала, че е от Лос Анджелис, спомни си неохотно Аби. Разбира се, това бе само съвпадение, както и характерните й сини очи. Лосъново синьо. Обезпокоена от тази мисъл, тя се намръщи. В паметта й изникна втренченият поглед, с който я гледаше баща й, когато си мислеше, че тя не го забелязва, неговото измъчено изражение, тъгата и съжалението в наситеносините му очи, същите като нейните. И тези на Рейчъл Фар.

Винаги си бе мислила, че я гледа така, защото съжалява, че не е момче. Кой мъж не би искал да има син, който да продължи името и традициите на семейството? Той се беше опитвал да я обича. А тя отчаяно се бе мъчила да спечели любовта му и никога не бе успяла напълно.

Може би вината бе нейна. Може би, ако не бе спорила толкова много с него… Аби често подхващаше разправиите само за да го накара да погледне в нея, а не през нея. Караха се за всичко, от конете и домашната работа, до парите и политиката. Последният им голям сблъсък бе за развода й.

— Аби, мисля, че както винаги действаш прибързано — смъмри я той, когато му каза, че е напуснала Кристофър. — Във всяко семейство има проблеми. Ако се беше помъчила да проявиш малко повече разбиране…

— Разбиране ли? — избухна тя. — Кажи ми какво разбиране може да прояви една съпруга, когато открие, че мъжът й върти любов с други жени, дори с някои от нейните познати?

— Е, това не означава, че…

— Какво очакваш да направя? Да му го простя? Да не искаш да кажеш, че трябва да гледам на другата страна, докато той ме прави на глупачка пред всичките ни приятели? Няма да позволя да ме унижават така, никога повече.

— Разбирам колко наранена се чувстваш от неговата… недискретност — той подбираше внимателно думите и крачеше пред бюрото си, сякаш пледира пред съдебните заседатели. — Съмнявам се, че го е направил нарочно. Тези неща понякога започват така невинно. Докато разбере, мъжът може да се окаже затънал повече, отколкото изобщо е искал. Не е било планирано. Просто се е случило.

— От собствен опит ли знаеш, татко? — сряза го тя, а той пребледня и се извърна. Имаше виновен вид. Аби, която никога не пропускаше възможността да спечели предимство, се хвърли в атака. — Изневерявал ли си на мама? Затова ли защитаваш Кристофър и се опълчваш против мен, собствената си дъщеря? Не те ли е грижа, че съм нещастна?

— Разбира се, че ме е грижа — увери я той.

— Наистина ли? Понякога се чудя — тя се отдръпна от него и се помъчи да потисне огорчението си. — Татко, знам, че според теб трябва да простя и да забравя случилото се. Но не мога и няма да го направя. Не мога да му вярвам. А без доверие няма любов. Може би изобщо не е имало. Вече не знам, а и, честно казано, не ме интересува. Искам само да се избавя от този брак и Кристофър да изчезне от живота ми.

— По дяволите, Аби, нито един Лосън не се е развеждал.

— В такъв случай просто ще бъда първата, нали? Време е някой да създаде прецедент — на излизане от кабинета му спря на вратата и добави… — Но не се безпокой, татко. Няма да искам услугите ти като адвокат. Ще си намеря някой друг, някой, който няма такива скрупули.

След това рядко засягаха тази тема. Но Аби знаеше, че баща й така и не се бе примирил с развода. Върна се вкъщи със съзнанието за новото напрежение, възникнало помежду им, но решена да го преодолее. Само че не успя. Смъртта му я изпревари.

Почувства задушаващо стягане в гърлото, в очите й напираха сълзи.

През тъмните стъкла на лимузината зърна Рейчъл Фар, застанала между надгробните плочи. Дали баща й не бе имал връзка с друга жена? И дали Рейчъл Фар не бе резултат от тази връзка? Толкова абсурдно ли бе това, колкото си бе мислила в началото?

Твърде много бяха полузабравените спомени, които я караха да допуска, че тук има нещо повече от поредица съвпадения. Дочутите фрази от караниците между родителите й, непрекъснатите пътувания на баща й до Лос Анджелис, начинът, по който се взираше в нея, сякаш вижда друга — все неща, на които никога не бе гледала като на късчета от пъзел и които сега започваха да се подреждат. Предан съпруг и баща. Нима е било само преструвка? И през всичките тези години е крил в Лос Анджелис друга дъщеря?

Като се бореше с чувството, че е предадена Аби отново се вгледа в Рейчъл и се замисли над смущаващите прилики: цвета на косата, формата на лицето и сините очи. Доминантността на бащата, така би го Нарекъл Бен с езика на коневъдите: способността на жребеца да предава на потомството своите характерни белези.

Чувстваше се така, сякаш нейният свят внезапно бе преобърнат и силно разклатен. Вече подлагаше на съмнение всичко, което бе приемала за истина. Мислила бе, че познава баща си. Сега той й се струваше почти чужд. Дали изобщо бе обичал майка й… или нея? Ненавиждаше тези въпроси, тези съмнения… и спомените, сега омърсени от измамата.

— Аби, виж! — възкликна Бабс и тя изтръпна, сигурна, че е забелязала Рейчъл Фар. — Това не е ли Лейн Канфийлд?

Обсебена от Рейчъл, Аби не бе обърнала внимание на мъжа, с когото разговаряше тя. Наистина беше Лейн Канфийлд, най-близкият приятел на баща й. Не го бе виждала от сватбата си преди шест години, но той почти не се бе променил. Все още беше в отлична форма, имаше авторитетна осанка и успяваше да изглежда хладен и спокоен в следобедната жега, въпреки че беше с костюм и вратовръзка. Ако изобщо се забелязваше някаква промяна, това беше косата му, поначало преждевременно прошарена, сега бе посивяла още повече и бе заприличала на потъмняло сребро.

Но от къде на къде разговаряше с Рейчъл Фар? Познаваше ли я? Държеше се така, сякаш я познава. Впрочем, ако всичко това бе вярно, не беше ли логично баща й да се е доверявал на Лейн? Логиката стана още по-съкрушителна, когато си припомни, че той бе определил Лейн Канфийлд за изпълнител на своето завещание.

— Лейн е — майка й натисна бутона на страничната облегалка, опитвайки се да задейства автоматичното отваряне на прозореца. Най-сетне успя и влажната жега на юнския следобед нахлу в колата. — Лейн! Лейн Канфийлд!

Като чу името си, той се обърна и дойде при тях.

— Бабс, толкова съжалявам. Нямах възможност да дойда по-рано. Бях на съвещание в Саудитска Арабия. Научих за… катастрофата… едва късно снощи. Пристигнах по най-бързия възможен начин — каза той.

— Важното е, че си тук. Дийн държеше толкова много на твоето приятелство, но съм сигурна, че знаеш това — Бабс не пускаше ръката му. — Ще пътуваш с нас до къщата, нали?

— Разбира се. Дай ми само минутка.

Лейн тръгна нанякъде и Аби си помисли, че може би се опитва да догони Рейчъл. Ала не, той спря до черната лимузина, паркирана няколко коли по-нататък, каза нещо на шофьора, после пое обратно.

Чувстваше се като парализирана, не искаше да повярва, че е възможно. Но когато Лейн Канфийлд се качи в купето и се настани на седалката срещу майка й, почувства върху себе си внимателния му поглед. Явно изследваше всяка нейна черта и я сравняваше с Рейчъл, но не изглеждаше изненадан от приликата помежду им, което означаваше, че я е очаквал.

— Ще останеш за вечеря, нали, Лейн? Ще дойдат семейство Рамзи и семейство Коул. И още доста хора обещаха да наминат. Ще ни е много приятно, ако се присъединиш към нас — настояваше Бабс.

— Бих искал — Лейн с усилие насочи вниманието си към вдовицата на Дийн, все още привлекателна жена за своите четирийсет и осем години. — За съжаление ще трябва да си тръгна рано. Налага се довечера да се върна в града и да свърша някои неща.

— Разбирам — Бабс кимна, гласът й трепереше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи, но с огромно усилие се овладя и се обърна към Аби: — Лейн беше шафер на сватбата ни, но предполагам, знаеш това, нали, Аби?

— Да, мамо.

— Никога няма да забравя онзи ден — Бабс въздъхна. — Спомняш ли си как колата ни не искаше да потегли, Лейн? Дийн бърника мотора близо час. Целият му смокинг беше изцапан с грес, а аз си мислех само, че ще трябва да потеглим на медения си месец с онзи файтон. Дийн опита всичко, но така и не успя да я оправи.

— Струва ми се, че липсваха някои части — Лейн се усмихна при спомена за саботажа, организиран от него и приятелите му.

— Нищо чудно тогава — след всичките тези години смехът на Бабс все още бе заразителен. — Ти ни зае своята кола, ако не се лъжа.

— Да — Лейн си спомни началото на онзи далечен ден.