Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Непознатата сестра

ИК „Бард“ ООД, София, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–177–5

История

  1. — Добавяне

36.

Сутрини, следобеди, вечери. Рейчъл използваше всяка възможност да е с Рос. Разкошните партита и не по-малко бляскавите търгове, неделима част от изложбата в Скотсдейл, и позволяваха да се среща с него. Като пристигаха и си тръгваха винаги поотделно, те посетиха елегантния прием в „Лоуис“, разкошно соаре в имението на семейство Райли, тежкарския обяд в „Билтимор“, вечеря в тесен кръг в луксозен апартамент и безброй официални приеми и непретенциозни партита в конюшните.

Уреждаха да сядат на една маса в елегантния сектор на „златните карти“ и да гледат предлаганите за продан арабски коне в зрелищно режисираните постановки, разигравани на фона на макет на Версайския дворец, огромни репродукции на прочути картини и лъскави съвременни декори от хром и кристал. Пиеха заедно шампанско и хапваха ягоди с шоколад, докато ги забавляваха знаменити артисти и арабски коне се носеха по пистите сред облаци бяла мъгла.

Седяха заедно на трибуните и се подкрепяха морално, когато конете им се състезаваха в елиминациите, за да бъдат класирани за финалите. Ала освен всичко това имаше нощи, безумно страстни нощи, когато Рос я любеше така прехласнато и така всеотдайно, че не можеше да се съмнява в дълбочината на чувствата му. И й се струваше, че нищо не може да помрачи щастието, което беше открила.

Рейчъл нахлузи копринената нощница през главата си и усети как чувствената материя се плъзга по тялото й. Разсеяно оправи тесните презрамки на раменете си и се обърна отново към огромното легло, където лежеше и я наблюдаваше Рос.

— Нали уж трябваше да се обличаш — смъмри го нежно тя.

— Опитвах се да реша дали си по-красива с дрехи или без дрехи.

— И?

— Не мога да определя — той се надигна на лакът, хвана ръката й и я придърпа по-близо до леглото. — Защо не свалиш тази нощница, за да мога да преценя?

— Не, няма да стане — тя се изви назад и леко се дръпна, без да направи истинско усилие да се освободи. — Късно е, почти полунощ. И трябва да ставам рано. Утре е големият ден — Сироко щеше да участва във финалите на състезанията по дресура.

— И?

— И трябва да се наспя. Ти също.

— Защо да не спя тук при теб тази нощ? Искам сутринта да се събудя и да те видя до себе си.

— Рос, не можем. Представи си, че те видят да излизаш от апартамента ми сутринта. Какво ще си помислят хората?

— Същото, каквото си мислят, когато ме виждат да се измъквам посред нощ — той я дръпна на леглото и започна да я целува по рамото. — Не мислиш сериозно, че сме успели да заблудим някого, нали? Всички вече са забелязали как те гледам с блеснали от любов очи.

— Вероятно — ала не й се искаше да се замисля за това.

— Аз наистина те обичам, Рейчъл. И не ме е грижа дори ако целият свят научи.

— Рос, аз… — посегна да помилва лицето му, но в този момент телефонът иззвъня и тя скочи. В първия момент не бе в състояние да стори нищо, освен да стои, вторачена в апарата, който звънна втори път. Погледна колебливо към Рос, чието изражение изведнъж бе станало сериозно, после вдигна слушалката.

— Ало?

— Рейчъл, скъпа, събудих ли те? — гласът на Лейн звучеше ясно по линията.

— Да — излъга тя, стисна по-силно слушалката и обърна гръб на Рос. — Случило ли се е нещо? Алекс… добре ли е?

— Да, много е добре — отвърна той. — Всъщност днес дори нямаше температура.

— Тогава… — след като нямаше нищо тревожно, защо й звънеше посред нощ?

— Днес се опитвах да се свържа с теб.

— Така ли? Съжалявам. Непрекъснато бях в движение и изобщо не се сетих да проверя дали са ми оставени някакви съобщения. Щях да ти се обадя, но… — но не бе искала да, говори с него. И сега не й се говореше, не и докато Рос лежеше до нея.

— И аз си помислих така. И се извинявам, че ти звъня толкова късно и те вдигам от леглото, но исках да ти съобщя, че утре вземам, самолета от Хюстън. Ще трябва да се отбия и да взема Маккрий от нефтеното ни поле в Западен Тексас, налага се да обсъдим някои документи. Но към обяд ще пристигнем във Финикс.

— Наистина ли? — Рейчъл не знаеше какво да мисли, какво да каже.

— Обещах ти, че ще съм там за финалите. Нима някога съм изменял на думата си? — смъмри я той престорено строго.

— Да, разбира се.

— Не изглеждаш особено зарадвана.

— О, радвам се — бързо отвърна тя. — Само че съм полузаспала. Защо да не те посрещна утре на аерогарата?

— Това ще бъде чудесно — изглеждаше доволен от нейното обяснение. — Връщай се в леглото, скъпа, и ще се видим утре, впрочем днес.

— Да. Лека нощ.

— Лека нощ, скъпа.

Рейчъл почака да чуе щракването в другия край на линията, преди да сложи бавно слушалката. Неволно докосна венчалния пръстен.

— Съпругът ти ли беше? — попита Рос.

— Да. Утре пристига.

Зад гърба й Рос се надигна и седна. Прокара длан по ръката й в милувка, която не се различаваше от безбройните други, с които я бе обсипвал, но този път тя се напрегна от допира му. Телефонното обаждане бе усложнило нещата. Преди не повече от десет минути всичко й изглеждаше толкова просто: Рос я обичаше и това, че Лейн беше неин съпруг, и се струваше съвсем несъществено. Ала не беше така.

— Ще му кажеш ли за нас? — попита Рос, смъквайки презрамката на нощницата й, за да я целуне по рамото.

Мисълта за това я изплаши. Ами ако се беше излъгала? Ако Рос не я обичаше истински? Всичко бе станало; толкова бързо, как можеше да бъде сигурна? Разтревожена, Рейчъл скочи от леглото и се отдалечи на няколко крачки от него.

— Не виждам как, Рос. Маккрий ще е с него — каза с принудено спокойствие.

— Рейчъл…

— Моля те, Рос, мисля, че ще е най-добре, ако сега се облечеш и си тръгнеш.

— Не — той стана от леглото. — Няма да ходя никъде, докато не си изясним някои неща — когато тя понечи да се обърне, той я хвана за рамото, завъртя я към себе си и с отчаяно изражение се взря в лицето й за някакъв знак. — Какво по-точно искаш да кажеш? „Беше приятно, но сега довиждане“? Защото аз няма да го приема. Не мога просто да си тръгна и да забравя, че това се е случило. Аз те обичам. За мен то не е мимолетно увлечение.

— Рос, аз също искам да те видя отново. Но след като Лейн е тук, това ще е невъзможно. А ти имаш да правиш записи за телевизията и много други ангажименти. Отсега нататък няма да ни е толкова лесно да се срещаме.

— Можеш винаги да напуснеш Лейн и да дойдеш с мен — той се опита да я притегли в прегръдките си, но Рейчъл опря ръце на гърдите му.

— Искам да съм с теб, Рос. Нужен си ми повече, отколкото можеш да си представиш. Но ако наистина ме обичаш, не ме карай да правя това. Не мога. Във всеки случай не и сега. Твърде скоро е. Има много други неща, за които трябва да помисля. Дори не знам дали съм съвсем убедена, че ще е най-доброто решение и за двама ни.

— Ако аз те обичам и ти ме обичаш, би трябвало да е най-доброто.

— Ти не разбираш — Рейчъл поклати глава. — Някога мислех, че обичам и Лейн. Този път искам да съм сигурна.

— Скъпа… — той понечи да възрази, после замълча и въздъхна тежко. — Добре. Няма да те карам да бързаш, макар че ще ми е трудно. Защото няма да съм щастлив, докато не си с мен всеки ден и всяка нощ. Знам, че не съм богат като твоя съпруг, но в никакъв случай не съм беден. Обещавам ти, че ще имаш всичко, което някога си желала. Само го назови, и то ще е твое.

— Нищо не искам — защо всички мъже смятаха, че трябва да купуват любовта й със скъпи подаръци?

Минаха още двайсет минути, докато успее да убеди Рос да се облече и да си тръгне. Най-сетне остана сама и имаше време да помисли. Докато лежеше будна, почти й се искаше да не се беше обвързвала с него. Вярно, че се бе чувствала щастлива, но това се бе случвало и друг път и никога не бе продължавало дълго. Защо не си го беше припомнила по-рано?