Джанет Дейли
Непознатата сестра (43)

43.

Маккрий изпитваше безкрайно блаженство. Не му се искаше да се буди и да прекъсва магията на онова, което му се беше присънило, защото именно то го караше да се чувства така добре. Ала някой се размърда до него и хлад облъхна крака му, там, където доскоро се бе разливала благодатна топлина. Той инстинктивно протегна ръка да придърпа топлото тяло отново до себе си. И щом я докосна, разбра. Отвори очи да се увери, че не сънува. В прегръдките му наистина лежеше Аби.

В съня си тя му приличаше на по-чувствено копие на Идън: същата тъмна коса, която се спускаше над лицето й като черен облак, същите дълги ресници и пълна долна устна. Вече съвсем буден и развълнуван от спомена за страстната нощ, Маккрий не устоя, надвеси се над нея и целуна сочната извивка на устните й.

Аби се размърда под него и отвърна на целувката му. Той вдигна глава да й се полюбува, а тя изви гръб и протегна ръце над главата си, при което гърдите й докоснаха неговите. После се отпусна отново и почти затвори очи.

— Сутрин ли е? — попита тя с дрезгав от съня глас.

— Има ли значение? — като се подпираше на едната ръка, Маккрий прокара пръсти по тялото й.

— Да — но езикът на тялото й му говореше нещо съвсем различно.

— Така би трябвало да е всяка сутрин, Аби: ти и аз в едно легло, а Идън да спи в съседната стая.

— По-добре да ставам. Не искам да се събуди сама в непозната стая — тя се обърна и се пресегна да вземе ръчния му часовник от нощното шкафче. — Вече е осем часът. Трябва да събудя Идън, да досъбера багажа и да потегля навреме за летището, за да не изтърва самолета.

Понечи да се надигне, но Маккрий я спря.

— Вземи по-късен самолет. Остани тук с мен още малко.

Тя го погледна с копнеж, после поклати глава.

— Не мога — стана от леглото. — Доуби ще ни посрещне на аерогарата.

Разтревожен от нещо в тона й, той се загледа в стройния й гръб. Тя вдигна късата нощница от пода и я облече. Искаше му се да я дръпне обратно на леглото и да я накара да остане. При някои жени това може би щеше да даде резултат, но знаеше, че Аби не е от тях. Потискайки чувството за безсилие, той се пресегна за панталона си. Докато го вдигаше нагоре, той се обърна да я погледне.

— Ще му кажеш за нас, нали? — тя се поколеба едва забележимо, но не му отговори, а тръгна към вратата между двете стаи. Смисълът, съдържащ се в нейното мълчание, никак не му се понрави. — Не си тръгвай още, Аби. Освен ако не искаш този разговор да продължи пред Идън.

Тя спря до вратата и се обърна, докато той заобикаляше леглото.

— Защо? За какво има да говорим?

— За нас, разбира се. Или тази нощ не означава нищо за теб? — сигурен беше, че не е така. Готов бе да се обзаложи на всичко, което има.

— Разбира се, че означава — Аби избегна погледа му, с което му каза много повече, отколкото предполагаше.

Почувствал се по-уверен от отговора й, той събра смелост да я попита:

— Аби, обичаш ли ме? Тя въздъхна и кимна.

— Да.

— Ами, това променя всичко, Аби — разбра по изражението й, че думите му предизвикват противоречиви чувства у нея. — Вече не можеш да останеш омъжена за него. Трябва да му кажеш истината. Знаеш това.

— Не знам нищо такова — отвърна тя само.

Маккрий изскърца със зъби.

— Каква си ти, Аби? Твърде опърничава или твърде горда, за да признаеш, че си направила грешка? Или имаш намерение да постъпиш като баща ти, да останеш с човек, когото не обичаш, и да направиш живота на всички около себе си нещастен като своя?

— Това не е вярно — избухна тя.

— Не е ли? Кажи ми тогава колко още очакваш от мен да живея с тази твоя лъжа?

— Не знам. Не съм имала време да помисля. Аз…

— По-добре намери време, и то бързо. Достатъчно дълго играх по твоята свирка. Няма да преживея целия си живот така, да се срещам с теб тайно, когато успееш да се измъкнеш.

— Не ме заплашвай, Маккрий Уайлдър — в сините й очи проблеснаха сълзи и те станаха още по-пламенни и блестящи.

— Това не е заплаха — той въздъхна, хвана я за раменете и усети колко е напрегната. — Ние се обичаме, Аби. И няма да ти позволя да причиниш това на двама ни.

— Просто не е толкова лесно, колкото си мислиш — отвърна тя.

— Положително е по-лесно, отколкото да живеем в лъжа до края на дните си.

Тя се притисна в него и го прегърна през кръста като дете, което търси успокоение и утеха.

— Наистина те обичам, Мак. Само че вече ми е толкова трудно да разбера кое е правилно и кое не е. А винаги съм била сигурна в себе си.

Маккрий я целуна. Не знаеше какво друго да каже или да стори.

 

 

Спалнята в селската къща сякаш се взираше в нея и тишината й бе някак тежка. Старите дървени мебели в различен стил бяха нащърбени и издраскани от дългогодишната употреба, но все още вършеха работа. Доуби не смяташе за разумно нещо да се подменя само защото е старо. Чакаше го да се разпадне. Хубавата кретонена покривка на леглото и бледосините ленени пердета бяха избрани от нея. Когато ги купи навремето, беше нещо като малка победа, но сега те изобщо не я интересуваха.

Натъпкала в куфара достатъчно дрехи, за да стигнат за няколко дни, Аби затвори капака му и го свали от леглото. Докато го слагаше на пода зад вратата, погледът й падна на златната венчална халка, която продължаваше да носи. Измъкна я от пръста си и я пусна в джоба на бялата си памучна рокля.

Долу се хлопна врата. Леко навъсена, Аби спря и се ослуша. Чу стъпки в кухнята и отиде да провери. Завари Доуби да си налива чаша вода от чешмата. Смачканата му шапка бе килната на тила, по лицето му бяха полепнали сламки.

— Какво правиш тук? — тя хвърли поглед към стенния часовник. — Дори още не е станало време за обяд. Да не би някоя машина да се е счупила?

Той поклати глава, после допи водата от чашата и се обърна към умивалника да я напълни отново.

— Видях, че колата потегля. Помислих, че пак си запрашила нанякъде.

— Бен закара Идън на урока й по плуване. След това ще отидат да хапнат хамбургери с пържени картофи, така че няма да се върнат за обяд — идеята беше нейна. Не искаше Идън да е тук по това време.

— Спокойно можеше да приготвиш хамбургери и тук. Щеше да излезе доста по-евтино.

Ядосана от скъперничеството му, Аби за малко не му каза, че Бен ще плати почерпката, но се овладя. Не искаше да се отклонява в безсмислени спорове за пари.

— Трябва да поговорим, Доуби.

— За какво?

— За нас. За брака ни. От него нищо не се получи — каква ирония. Вече беше минавала веднъж през всичко това. Питаше се защо сега не й е поне малко по-леко, отколкото първия път.

— Изглеждаше ми доволна, докато не се появи Уайлдър.

Тя не се опита да отрече.

— Може би съм мислила, че нещата ще се променят, че просто ни е нужно повече време. Ала не се получи още от самото начало. Трябва да признаеш, Доуби, че аз не бях съпругата, която очакваше… някоя, която да си седи вкъщи, която да те чака тук всяка вечер, когато се прибираш от полето.

— Оплаквал ли съм се някога? Позволих ти да се занимаваш с конете си и да обикаляш из цялата страна…

— Доуби, престани — нямаше да допусне разговорът да се превърне в поредната разправия. — Моля те, искам само развод. Повярвай ми, ще е по-добре и за двама ни.

— Заради Уайлдър, нали? — рече с обвинителен тон той. — Срещаш се тайно с него зад гърба ми, нали? Искаш развод, за да се омъжиш за него. Това е, нали?

В известен смисъл всичко, което казваше той, бе истина. Само че Доуби всъщност не го вярваше.

— Аз го обичам — призна тя.

За миг той сякаш онемя, гледаше я втрещено с разширени очи и изкривено от болка лице. После се обърна рязко към умивалника и се хвана за него, навел глава, отпуснал рамене. Когато го видя такъв, го съжали.

— По дяволите, Аби — каза той с нисък и почти заглушен от усилието да се контролира глас. — Аз също те обичам. Това никакво значение ли няма?

— Разбира се, че има. Защо, мислиш, ми е толкова трудно? Никога не съм искала да ти причиня болка, Доуби. Нямаш представа колко пъти съм пожелавала да имаше някакъв друг изход.

— Тогава защо постъпваш така?

— Защото… защото така е най-правилно, най-честно.

— Честно по отношение на кого? — той отново се обърна да я погледне, очите му бяха зачервени от сълзи. — На теб? На Уайлдър? Ами аз и Иди?

Аби се извърна, неспособна да срещне погледа му.

— Трябва да поговорим за Идън. Знам колко много я обичаш…

— Какво очакваш? Тя е моя дъщеря.

Аби безмълвно поклати глава, просто нямаше сили да изрече тези думи. Но независимо колко щеше да го заболи, не можеше повече да крие истината.

— Не, Доуби, не е.

— Какво?

Колкото и да й бе трудно, тя се насили да го погледне.

— Идън не е твоя дъщеря. Когато се любихме първия път, аз вече бях бременна.

— Лъжеш.

— Не и този път. Исках детето ми да има баща и знаех, че ти ще си добър баща. И наистина беше. Не биваше да те мамя така, знам, но…

— Ако аз не съм й баща, кой тогава? — попита Доуби. — Не Уайлдър…

— Да.

— Не можеш да го докажеш. И не можеш да очакваш от мен просто да повярвам на думите ти.

— Погледни как са извити малките й пръстчета, на Маккрий са същите. Никога преди не бях виждала подобно нещо. Това е наследствен белег.

— Боже мой — той пребледня като платно. — През всичките тези години…

— Съжалявам — каза Аби. — Повече, отколкото изобщо можеш да си представиш.

 

 

Аби се опита да се свърже с Маккрий в офиса му, но й казаха, че той е в „Ривър Бенд“ на среща с Лейн Канфийлд. В един момент почти реши да не му се обажда, но трябваше да говори с него. Напрегната и притеснена, тя набра номера.

Вдигна Рейчъл. Аби веднага позна гласа й и едва не затвори.

— Бих искала да говоря с Маккрий Уайлдър, ако обичате. Казаха ми, че е там.

— Кой се обажда?

Стисна слушалката малко по-силно.

— Аби е. Трябва да говоря с него. Важно е.

— Съжалявам. Той е на съвещание.

— Знам — отвърна тя, опасявайки се, че Рейчъл ще прекъсне връзката. — Просто му кажи, че аз съм на телефона.

В продължение на няколко дълги секунди не последва никакъв отговор. После се чу тихо изпукване, но линията не беше прекъсната. Аби долови някакви странични звуци, после й далечния глас на Маккрий, който каза:

— Аби? Разбира се, че ще говоря с нея — след миг слушалката отново изпука и той се обади.

— Извинявай, че ти звъня там, но… трябва да говоря с теб.

— Не се тревожи за това. Просто ми кажи какво се е случило. Личи си, че има нещо.

— Тази сутрин казах на Доуби, че искам развод. Той веднага разбра, че ти си замесен.

— А за Идън?

— Казах му, че ти си неин баща, а не той.

— И?

Тя пое дълбоко въздух.

— Излезе от къщата. И още не се е върнал. Не знам къде е отишъл.

— Ти къде си сега?

— В къщата на Бен. Ще се настаним тук.

— Идън с теб ли е?

— Да. В дневната е, играе на дама с Бен.

— Веднага идвам.

— Мак, недей. Не бива. Нещата само ще се влошат още повече, ако Доуби те завари тук, когато се върне.

— По дяволите, Аби, не можеш да останеш там.

— Налага се… поне докато намерим място, където да прехвърлим кобилите и жребчетата. Май трябваше първо да намеря подслон за конете и после да говоря с Доуби — като си помисли колко време и пари бе вложила, за да изгради тук своята коневъдна ферма, й се прииска да бе отложила разговора.

— Погрижил съм се за това. Можеш да ги държиш на моя имот. Искам да нахвърлиш най-необходимото в един куфар, да вземеш Идън и Бен и да ме чакаш там след половин час.

— Но…

— Аби, недей да спориш с мен. Не искам да поемам риска нещо да се случи с теб… или с Идън. След като аз не мога да дойда там, вие ще дойдете да живеете при мен. Разбрахме ли се?

Аби още се колебаеше, но си помисли, че ако Доуби направи сцена, когато се върне, ще е по-добре Идън да не присъства. С Бен винаги можеха да се върнат и да се погрижат за конете.

— Да.

— Добре. Тогава ще се видим след половин час. И, Аби…

— Да?

— Обичам те.

Тя почувства как сълзите й бликват.

— И аз те обичам, Мак — обичаше го дори още повече, задето нямаше да я остави да се справя сама с всичко това. Продължаваше да държи слушалката на ухото си, макар че Маккрий беше затворил, защото не й се искаше да се откъсва от близостта, която бе почувствала помежду им. Чу се ново изпукване от прекъсване на линията. Някой беше подслушвал разговора им. И този някой не можеше да е друг, освен Рейчъл.

Рейчъл сложи внимателно слушалката, обърна се към библиотеката и се заслуша в приглушените гласове на Лейн и Маккрий. Скоро вратите се отвориха и Маккрий излезе във фоайето. Тя се отдръпна от телефона и раздразнена, че така се е втурнал да помага на Аби, изрече с насмешка:

— Тръгваш ли вече, Маккрий? — после се усмихна мило на Лейн, който излезе след него. — Аз ще го изпратя до вратата, скъпи.

— Благодаря ти. Наистина имам да говоря с няколко души по телефона — той спря да се ръкува с Маккрий. — Ще се чуем отново след около седмица, когато прегледам всичко.

— Ще чакам. Ако имаш някакви въпроси, просто ми позвъни — после погледна към Рейчъл.

Тя любезно го хвана под ръка и го поведе към входната врата, като изчака да чуе отдалечаващите се стъпки на Лейн, преди да каже:

— Значи отново си се обвързал с Аби.

— Това си е моя работа, Рейчъл.

— Ти си глупак, Маккрий — каза тя с възмутена въздишка. — Тя иска само парите ти. Сигурно не е толкова трудно да го разбереш. Знаеш не по-зле от мен, че е решила да създаде коневъдна ферма, която да съперничи на „Ривър Бенд“. Но този неин съпруг няма да й даде парите, така че е хванала теб.

— На твое място щях да помисля, преди да соча другите с пръст, Рейчъл — каза Маккрий, като освободи ръката си и посегна към солидната месингова дръжка. — Защото всеки път, когато го правиш, останалите три сочат назад към самата теб.

Пронизана от спокойните му, знаещи тъмни очи, Рейчъл се отдръпна и гневно го изгледа.

— Надявам се да запомниш, че се опитах да те предупредя — но той беше излязъл и вече затваряше вратата.

 

 

Аби чакаше в сянката на терасата, когато Маккрий отби по алеята и паркира колата си до нейната. Докато го наблюдаваше как крачи по пътеката, безразличен към непоносимата жега и задушаващата влага на източно тексаския летен следобед, страховете й започнаха да се изпаряват. Той изглеждаше толкова силен и жизнен, така способен да се справи с всяка ситуация, че най-сетне повярва във възможността всичко да завърши благополучно. Помисли си, че това е абсурдно. Винаги се беше гордяла, че е независима, че никой не й е нужен. А ето че сега жадуваше да се облегне на нечие рамо. Не на нечие, поправи се бързо тя, а само на неговото.

— Къде са Идън и Бен? — веднага попита той.

— Докато идвахме насам, видяхме конюшнята отзад. Нали познаваш Бен, не се стърпя и отиде да огледа. Идън е с него.

— Тя как приема всичко това?

— Още не знае какво става — Аби поклати глава, приковала поглед в белите копчета на ризата му. Изгаряше от желание Маккрий да я вземе в прегръдките си и да я притисне до себе си. — Не съм й казала.

— Ще й кажем по-късно… заедно — отвърна той.

— Толкова е малка, не знам доколко ще разбере, особено за теб.

— Ще караме бавно… стъпка по стъпка — Маккрий я погледна. — Честно казано, Аби, не вярвах, че ще скъсаш с него или поне че ще стане толкова бързо.

— Ако го бях обмислила, вероятно щях да изчакам. Не съм се погрижила за конете, тези дни една от кобилите ще се ожреби, а надбягванията са само след две седмици, така че моментът не е особено подходящ — но не желаеше да спи повече в едно легло с Доуби — не и сега, след прекараната с Маккрий нощ. — Обаче не можех иначе.

— Ако ти не го беше сторила, след два дни щях да го сторя аз — заяви твърдо той. — Господи, липсваше ми — прегърна я и я целуна. Тя забрави за миг всичко. Когато се отдръпна от нея, Маккрий дишаше тежко. — Струва ми се, че са минали много повече от три дни, откакто не съм те държал така в прегръдките си.

— И на мен.

— Как мислиш, колко време ще е нужно на Бен, за да огледа конюшнята?

— Не чак толкова — усмихна се тя.

Маккрий въздъхна и се отдръпна, за да е далеч от изкушението.

— Какво безобразие, че там долу няма повече от шест бокса.

— Аз дори не знаех, че има конюшня.

— Това беше едно от условията ми, когато възложих на посредника да ми търси имот. Конете трябваше да се предвидят в сделката заради Идън, ако не заради теб. Знам, че не е „Ривър Бенд“…

— „Ривър Бенд“ е само един — искаше й се той да не го бе споменавал… и тя да не бе отговаряла по този начин. — Извинявай — не можеше да го погледне.

— Мислех, че си преживяла загубата му.

— Там беше моят дом. Такова нещо не се преживява. Просто продължаваш нататък. Продължаваш с надеждата, че някой ден ще намериш дом, който ще означава също толкова много за теб — усмихна се насила и вдигна лице към него. — Още не си ми показал къщата си, Маккрий.

Той я погледна замислено, после се обърна и каза:

— Идън и Бен идват. По-добре да ги изчакаме.

Идън дотича да им покаже дълга шушулка от каталповите дървета, които хвърляха сянка над моравата. Когато и Бен се присъедини към тях, Маккрий ги въведе в голямата селска къща с вътрешен двор.

Щом зърна огромната каменна камина в дневната, Идън поиска Маккрий да запали огън, но Аби успя да я убеди, че е твърде топло. Стаята бе обзаведена със стари английски и американски мебели и дълбоки канапета.

Когато влязоха в детската стая, цялата в бледорозово и бледолилаво, Идън изпадна във възторг от разкошното легло с балдахин.

— Явно тази вечер няма да я уговаряме дълго да си легне — отбеляза Аби.

— Тъкмо на това разчитах — отвърна Маккрий и топлият му поглед говореше красноречиво какви планове има за времето, когато ще останат сами.

— А мама къде ще спи — поинтересува се Идън.

— Ето тук — той отвори вратата на спалнята.

В единия ъгъл имаше камина от бели неизпечени тухли с два шезлонга отпред. Подът около голямото легло в другия край на стаята бе застлан с кожи. Двата големи дрешника бяха свързани с отделна стая за преобличане, водеща към изискана мраморна баня.

— Не е ли прекрасно, мами? — Идън въздъхна. — Мак има най-хубавата къща, която съм виждала.

— Радвам се, че ти харесва, дребосък — той я взе на ръце.

— Да, ама къде ще спи Бен? — погледна го намръщено тя. — Не ни показа неговата стая.

— Аз няма да оставам тук тази нощ, Идън — обади се възрастният човек. — Имаме една опака кобила, която като нищо ще вземе да се ожреби тъкмо сега.

Маккрий се обърна към него.

— Ще можеш ли да се справиш с всичко, Бен?

— Мисля, че няма да има неприятности. Един от конярите ще се редува с мен да наблюдаваме кобилата. Вие се погрижете за тези двете, пък аз ще имам грижата за конете.

 

 

По-късно същата вечер, след като бяха сложили Идън да спи, Аби лежеше сгушена в скута на Маккрий, опряла глава на рамото му. Устните й още пареха от целувката. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка, издаваща вътрешното й безпокойство.

— Какво има? — попита той и наклони глава да погледне лицето й.

— Чувствам се малко виновна, че Бен отиде сам във фермата да се разправя с Доуби и да стои при кобилата през нощта. Всичко това е по моя вина. Аз трябваше да съм там и да си тегля последствията, а не той.

— Бен няма да има проблеми с него.

— Надявам се да си прав — отново въздъхна тя.

— Знам, че съм прав.

— Бен те уважава. Изобщо не знаех какво е отношението му към теб, докато не видях как те гледаше днес.

— Аз също го уважавам.

— Това също го забелязах — усмихна, се тя.

Маккрий сложи длан на бузата й и прокара палец по устните й. Ръцете му вече не бяха покрити с мазоли, но и гладки я възбуждаха не по-малко. Той се наведе и потри устни в нейните, умишлено бавейки очакваната целувка, за да я дразни. Аби вдигна ръце, зарови пръсти в косата му и дръпна главата му надолу. Най-сетне почувства удовлетворяващия натиск на устните му, които се впиха в нейните.

После Маккрий се отдръпна неохотно.

— Според теб още колко време ще мине, докато тази наша палава дъщеря заспи дълбоко?

— Не много — Аби искаше да изхвърли от съзнанието си всичко друго и само да го обича, ала не можеше. Отново се сгуши в него и разсеяно потри буза в рамото му.

— За какво мислиш?

Тя се поколеба.

— Чудех се какво… ще направи Доуби. Щях да съм по-спокойна, ако знаех.

— Аби — той повдигна брадичката й. — Ти си с мен и отсега нататък ще бъде така. Доуби не може да стори нищо, за да ни раздели. Нито той, нито Рейчъл, нито никой.

— Знам. Мисля, че когато ти се обадих днес, тя подслушваше.

— Не бих се изненадал — Маккрий замълча. Повече от всичко му се искаше да я целуне и да се наслади на страстта, която знаеше, че ще разпали у нея. Но в момента тя очакваше нещо друго от него. — Не исках да ти казвам, докато не приключим сделката, но днес Лейн по принцип се съгласи да ми продаде своя дял от „Уайлдър Ойл“. Има да се уточняват още много подробности, ала след три-четири седмици би трябвало всичко да е подписано и легализирано.

— Какво? — сините й очи се разшириха от изненада.

— Предложих му да изкупя неговия дял малко след като се преместих отново тук, но чак сега успях да събера необходимия капитал. При падащите цени на петрола напоследък банките не горят от желание да дават заеми за подобни неща.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Да ти кажа честно, затънал съм до гуша в дългове — Маккрий се усмихна. — Надявам се, че бизнесът с арабски коне е доходен.

— Но… защо правиш това?

— Не се ли досещаш? — шеговито попита той. — На два пъти те загубих заради общия ми бизнес с Лейн и Рейчъл. Не искам да те загубя трети път.

— Не е нужно да го правиш.

— Не съм склонен да поемам никакви рискове.

— Ти си луд, Маккрий — но в очите й се четеше любов.

— Дяволски си права. Луд съм по теб — когато видя изражението й, Маккрий почувства, че повече не можеше да сдържа желанието си.

Започна да я разсъблича, като я целуваше и милваше, и слабите й протести заради Идън набързо преминаха в тихи задъхани стонове. Когато Аби започна да се гърчи в ръцете му, той я занесе на леглото, смъкна собствените си дрехи, легна до нея и веднага я притисна до себе си, за да усети пламналата й плът до своята. Зацелува я по врата и по гърдите, а ръцете му галеха гладката кожа на бедрата и хълбоците й и довеждаха взаимното им желание до степен, граничеща с болка.

Когато проникна в нея, тя изви хълбоци да го поеме целия. Залюляха се в ритъма на страстта, все по-бързо и по-напрегнато. За един кратък миг преди да бъде отнесен от вихъра на бурното удоволствие, Маккрий някак почувства, че с тях винаги ще бъде така: движение срещу движение, страст срещу страст, любов срещу любов. И не искаше да е иначе.

След три дни адвокатът на Доуби се свърза с Аби и я информира за условията, при които той е готов да й даде развод. Тя трябваше да се съгласи с незабавното прекратяване на договора за наем, да се откаже от всякакви финансови претенции за направените подобрения, от правата на собственост, придобити след женитбата им, да заличи името му в удостоверението за раждане на Идън й да не предявява никакви искания за издръжка на детето. В замяна щеше да си запази всички арабски коне, седлата и оборудването за конюшните, спечелените от тях пари, както и личните вещи, принадлежащи на нея и на дъщеря й. Освен това Доуби държеше да му бъдат гарантирани разумни условия за посещения при Идън. Аби се съгласи.