Христо Калчев
Белия дявол — Синове (21)

21

Алика не излезе за закуска. Константин знаеше, че е бил груб с нея и беше започнал да съжалява, но не можеше да позволи да наричат майка му лъжкиня в деня на погребението й.

Сокон и Горам бяха заминали на разсъмване.

— Така е с пияниците, княз — каза Наум Белиот. — Докато кипи виното, спят като заклани, прекипи ли, удрят ги нервите и никъде не ги свърта.

— Вангел спи ли?

— Отидоха с Марс да бият патици.

— А Зоя?

— Не е излизала от стаята си, господарю.

Константин изпи едно кафе и влезе в кабинета на майка си. Предстояха му дълги часове ровене в документи, сверяване на приходи и разходи, писма до банката, до кредитирани чокои, пръснати от Украйна до Добруджа, до Аарон Асса. Сега, когато делата на рода рухнаха в ръцете му, когато от него зависеше на коя операция да даде ход и коя да спре, първата му работа щеше да бъде отказ от зърнения трансфер. Той не беше Белия дявол и нямаше да върши нищо, което намирисва на престъпление. Ни той, нито докато е жив, някой от рода! Щеше да финансира акциите на Марс изцяло и щедро, дори ако се наложеше да наема кораби или да купува съгласието на онзи религиозен фанатик Василий Лупус.

През прозореца му се мярна Зоя, после я видя да крачи покрай езерото с букет от есенни цветя… по-късно я чу и да пее. Слънцето още не беше стигнало зенита си, когато чу завръщането на князете.

Стана, разкърши снага и излезе да ги посрещне. На седлата висяха по три патици, лицето на Вангел пламтеше от младост и възбуда, на лицето на Марс играеше тънка усмивка.

— Има ръка — каза той. — Вангел удари всичките птици.

Младият княз хукна да носи улова в кухнята, Константин каза:

— Разбира се, ти дублираше всеки изстрел?

— Не, честна дума. Очите му врат, бърз, ловък. Ще излезе ловец от него.

— Не искам да развива страст към оръжията — Константин го хвана под ръка и го поведе към къщата. — Ела да пием по едно кафе. Искам да те запозная със семейните дела.

Зададе се Зоя. На челото й имаше плетен венец, в ръцете букет като жетварски сноп.

— Ще отвлека мъжа ти за един час? Ако не възразяваш?

— Аз ще разпределя цветята по вазите — усмихната каза Зоя.

Ната сервира кафето и се оттегли. Константин му предложи пура, разположиха се в креслата.

— Ти си Авалов — каза старшият брат. — Трябва да влезеш в течение на операциите и да поемеш своя дял от теглото.

— Тегло ли е? — прикривайки смущението си зад усмивка, попита Марс.

— И то какво. Богатството е бреме, а ние сме много богати. Имаме милиони в банката, в имоти, в кредити, повечето пресрочени, в търговски операции, в строителни сдружения от Яш до Браила и от другата страна на Дунава до Констанца.

— И всичко това създаде Вангел Аваля от Битоля?

— Съвсем сам, брат. И това не е всичко. Капитали в Лондон, във Виена, търговско корабно сдружение в Солун и т.н. Трябва да прочетеш документацията.

— Защо аз?

— Защото си син на Вангел Аваля, защото си мой брат и защото си длъжен да ми помагаш! Този товар е непоносим за сам човек.

— Майка ти ми даде капитал.

— Прехвърли го на Зоя или на детето, което чакате, и се хващай за работа. Богатството е хубаво нещо, Марс, но изисква работа и грижи.

— Но аз не разбирам нищо от търговия, нито от банково дело?

— Нито аз. Знаеш, завърших виенски хусарски лицей, а баща ни не беше виждал училище. Всичко, което знаеше, беше научил със сабя в ръка.

Марс отпи от кафето и потъна в размисъл.

— Как виждаш моето участие?

— Равноправни пълномощия. Разбира се, ако един ден Филип се върне, пълномощията ще бъдат три.

— Той има ли възможност да ползва правото си на Авалов?

— Сега не. Има личен капитал, немалък предполагам. Днес права имам само аз, но утре това писмо ще тръгне за кантората на нашия адвокат във Виена… Аарон Асса, чувал ли си това име?

— Княгинята ми преведе златото чрез него.

— Точно така. Когато това писмо влезе в ръцете му, ти ще ползваш правата, които имам и аз.

Марс продължи да се усмихва.

— А задълженията?

— Войната на Белия дявол. Оттеглиш ли се, половината от бухгалтерското тегло на този кабинет пада върху тебе.

— Защо не кажеш „нашата война“?

— Защото аз нямам сили за нея… Откровено ти го казвам. Не мога да понасям насилието, леенето на кръв, чуждото страдание, а баща ни струпа това богатство, за да воюва за народа си… — Константин стана и с широки крачки тръгна из кабинета. — И това е половината от истината, Марс. Не мога да понасям и несгодите. Студ, пек, глад, умора, мръсно бельо… Белия дявол сгреши с нас. Ако искаше да ни направи борци, не трябваше да допуска да отраснем като князе…

„Да — каза си незаконороденият. — Това е абсолютната истина!“

— Прав си, Константине. Разбирам. За тебе тази война е завещание, но аз ще воювам за моя народ!

— Тогава ти си щастлив човек! Аз видях този народ. Той не може да бъде свободен. Не защото е робски, или защото не може да си извоюва свободата, а защото няма да знае какво да прави с нея. Робството е форма на цивилизования свят да удържа низките страсти на нисшите духом. До свободата трябва да се дорасне, Марс, а народът на нашия баща, твоят народ, е в ембрионалното си развитие. Знам, цветът му е унищожен, гордостта и волята прекършени. Това са трагични факти, но факт е също, че в този момент българинът не е годен да понесе свободата… Може би затова Белия дявол дойде да чака смъртта тук, а не оттатък, на родна земя…

В кабинета връхлетя Зоя. Приличаше на луда, очите й едва се удържаха в орбитите, ужасът късаше думите й като дрипи.

— Там, бързо, Алика, господи…!

* * *

„Скъпи — започваше първото и последно писмо, което получаваше от жена си. — Не мога да живея. Моят живот свърши отдавна, не искам да си припомням точно кога. Не мога да понеса вината си не защото е вина, а защото е към теб, човека, когото не мога да обвиня в нищо. Не мога да понасям погледи, намеци, упреци… Нямам сили. Затова си отивам доброволно. Господ ще ми прости, той знае, че съм много, много слаба. Сега, когато пиша това писмо, мисля, че те обичам… Сигурна съм, че те обичам, скъпи, и затова ми е толкова трудно да изпия рецината на майка ти. Ако Вангел никога не разбере каква нещастница е била майка му, аз ще ти бъда благодарна и в отвъдния свят. Последната ми молба към бога е синът ни да не прилича на мен. Обичай Марс, скъпи, той е твоят брат. На мама и татко кажи, че съм починала от гръдна жаба. Сбогом. Моли се за душата ми. Алика.“

Ната затрупа Алика с лед, а Наум препусна за Търговище да доведе родителите й. Седнаха да чакат. Мълчаха. Зоя изглеждаше толкова зле, че Константин помоли Марс да я застави да легне. Ната й свари отвара от маточина, билката я успокои, цветът се върна на лицето й и потъна в съня.

Вангел се опитваше да се държи мъжки, но от време на време изчезваше. Братята го оставяха да се наплаче. Свечери се. Запалиха свещи, фенери. Мълчаха.

— Легни си, Вангеле — помоли Константин. — Утре ни чака тежък ден.

Младият княз се вдигна и мълчаливо излезе. Константин извади писмото и го подаде на Марс. Незаконороденият прочете писмото, смачка го и го поднесе към свещта. Изгледаха догарянето му.

— Колко безсмислено нещо е животът — тихо каза Константин. — Добре, че децата не го знаят.

— И болезнено.

В салона влезе Игнат. Изглеждаше пиян.

— Ваши благородия — с фъфлене и заекване започна той. — Дошъл е приставът от Галац… Води Атаман… — Игнат изхлипа и падна на колене. — И господин Филип на него… Мъртъв, боже помози!

Обезкървен, а подгизнал от кръв, восъчно бял, а черен от съсиреци, Спайдер лежеше, положен на пруста.

* * *

След двадесет и шест часа бясна езда Марс се върна от Галац. Когато скочи в Скендера, конят му преплиташе крака, тялото му беше така обезводнено, че беше престанало да отделя пот и пяна. Марс поиска чаша вода и се отпусна в стола.

— Единият от труповете е Хасан Али — дрезгаво каза той. — Другите са моаджири от потерята. Филип е нападнал, но не е успял да се измъкне. Ударът в гърба го е смъкнал от седлото.

— Хасан Али! — тих ужас се чу в гласа на Зоя. — Защо в Молдова?

— Заради теб, Зуи — Марс взе ръката й. — Хасан Али паша и княз Филип Авалов в смъртна хватка… В това има нещо величествено!

— Живя като паяк, но умря красиво… — Константин се изправи. — До онзи ден в Скендера се белееше само гробът на баща ми. Утре гробовете ще бъдат четири… Господ да ни е на помощ!

— Амин! — прекръствайки се набожно, каза Зоя.

* * *

С падането на снеговете Марс поведе отряда си по брега на Дунава — към залеза на слънцето. Щеше да напада далече от Килия, от влашкия бряг, така че ако османлиите вдигнеха наказателна потеря, да се сблъскат с войската на княз Матей Бесараб. На десетия ден отрядът наближи Турну Мъгурели и Марс заповяда да намерят гемиджии за прехвърляне на реката. Отсреща беше Никопол, един от седемте турски форта на българския бряг. Раздели хората на две групи. Наум Белиот с едната гемия мина срещу село Мокрица, Марс западно от Никопол. Продължиха навътре в страната, заобикаляха села, избягваха главните пътища, където можеха да срещнат освен редовна войска и предатели, годни да предупредят властта за присъствието им в страната. Целта беше околностите на Севлиево, оттам започваше войната им с Отомания.

Срещнаха се привечер срещу Коледа и със запалени факли влязоха в село Дряново. Марс повери своята група на Калуд от Алфатар, наречен Вола заради изключителната му сила, и възседнал Атаман, коня на Филип, излезе на селския мегдан. Наум удари конака, Калуд Вола богатите къщи. Изкараха десетина читаци, един онбашия и трима от първенците на Дряново, които местните наричаха чорбаджии. Накладоха огън, Марс поиска да нахранят и напоят хората му, държа реч за свободата, за гордостта и честта, но смълчаното население наблюдаваше с уплах въжетата, които Белиот премяташе на дряновете, и не чуваха дума от патриотичното слово на русия кърджалия, който говореше езика им като влах и им разваляше най-светлия зимен празник — коледуването.

„Рано е за речи!“ — реши Марс и даде знак на Наум да бесят читаците. Утрото ги завари в колибите над Ловеч. Ако османлиите бяха вдигнали потеря, тя не можеше да излезе по-рано от разсъмване, а снегът отдавна беше заличил следите им. Марс хапна и легна, но сън не го ловеше. Чуваше Вола и хората му да делят жълтиците на дряновските чокои и малко по малко започна да разбира, че акцията беше най-обикновено разбойническо нападение. „Избихме десетина рязани, ограбихме няколко чорбаджии и развалихме празника на хората! Това е всичко!“

Следващата нощ връхлетяха Троян. Градчето изглеждаше заможно, сокаците му почистени от сняг, сметищата сковани с дъски и захлупени с капаци. Отново се разделиха на два отряда, само че този път Марс прати Вола да удари конака, а Белиот да заварди изходните пътища. Когато Атаман стъпи на мегдана, започна престрелката. Марс смушка жребеца, но докато стигне конака, битката беше приключила. Вола беше избил заптиетата и вече тършуваше по долапите за злато.

— Всички на мегдана! — сухо заповяда Марс. — Да се изведе населението! Ей, ти! — Избра човек наслуки. — Бягай да удариш камбаната!

Сънените троянци се събраха на мегдана и историята се повтори. Марс говори пред глуха публика. Когато разбра пълното безсмислие на усилията си, отстъпи мястото си на поп Анастас.

— Знаете ли кои сме ние, поганци? — започна попът. — Ние сме вашите освободители от игото мохамедово, тор говежда! Ние главите си сложихме под топора, кози барбойки, а вие се прозявате насреща ни и се чудите как да се върнете в топлите постели, да барате дебелите гъзове на жените си! Фъшкии сте вие и фъшкии ще пукнете! Сполайте!

Върнаха се в ловешките колиби. Калуд Вола отново раздели златото, както си знаеше, и глух за воплите на ограбените, заповяда да му врътнат овен на чеверме и да му донесат от дряновското вино.

— Вола се самозабрави — каза Белиот.

— Виждам… Ще говоря с него… Утре. Ако не разбере от дума, ще се разделяме!

Този разговор обаче не се състоя. Пред Ловеч ги чакаше потеря. Препускаха две денонощия и загубиха четирима души, докато снегът не обърка потерята пред Пирдоп. Марс поведе хората в Балкана. Наближиха Панагюрище, прекараха нощта в снега, увити в кожите, а на сутринта прати Наум да търси бивак. Три дни се криха в една тепавица над градчето, а по пладне на четвъртия излязоха на мегдана. Изпука пушка и едно момче от Негру вода рухна в снега. От двадесет и четири души отряд останаха деветнадесет. Хванаха убиеца, оказа се даскалът на килийното училище, обесиха го с петима турци и един полуумен въоръжен горски, ограбиха безмилостно всички къщи, които им се сториха по-заможни, запалиха конака и тръгнаха на юг през снежните баири. Надвечер влязоха в Стрелча. В селото нямаше турци, населението ги посрещна по-сърдечно откъдето и да било, но Вола отново проведе грабежа си. „Изтеглим ли се от селото, ще го поставя на истинското му място!“ — Марс трепереше от ярост, но не можеше да наказва четника си пред селяните. Преспаха по къщите на стрелчани и на сутринта тръгнаха за Татарпазарджик.

— Стой! — заповяда Марс, когато покривите на Стрелча се загубиха от поглед. — Вол, ела тук! Извади златото! Цялото злато на Стрелча!

— Какво говориш, княз? — Лицето на алфатарецът стана зло, очите му шарени като на котка подсказваха, че ще се бори за всяка лира. Могъщите му мускули се напрегнаха. — За какво им е злато на тия отрепки? На тях им дай кашкавал и сирене!

— Златото, Вол! — Марс измъкна пищова си и го вдигна до очите му. — Стрелям!

Калуд се обърна, откачи една торба от седлото и я хвърли в краката на Атаман.

— Ти — Марс избра момче наслуки. — Бягай обратно. Попът да върне златото на собствениците му! Чакам те тук!

Стойко от Липница обърна коня и отиде да изпълни заповедта, но до свечеряване още не беше се върнал.

— Науме, иди да видиш какво става! — каза Марс, сигурен, че е безсмислено.

Белиот се върна скоро. Стойко не беше влизал в Стрелча. Със златото в ръце беше заобиколил селото и хукнал, където му видят очите, стига да е далече от разбойническата шайка на княз Авалов.

Пред Татарпазарджик налетяха на редовен спахийски ескадрон. Марс застреля предводителя им, но в преследването двама паднаха от куршуми и петима в плен. Когато нощта ги затисна край Чепино, отрядът наброяваше единадесет души. Наум чу лай на кучета, намериха овчари каракачани, пиха мляко, ядоха безсолен хляб и се проснаха да спят изтощени от студ и преследване… Каракачаните повикаха потерята, Вола ги изкла като гергьовски агнета, но цяла седмица се въртяха из снежните чукари. От куршуми загинаха Стоян Едрия от Тутракан и Матея Попиванчев от село Биволаре, а конят на Ангел Пехливанина счупи крак и потерята го съсече пред очите им.

Удари снежна виелица, би ги три дни, но потерята се върна и когато се добраха до една запустяла мелница край Ихтиман, Марс обяви — три дни за поемане на солука! Бяха останали осем души, измършавели и подивели като карпатски вълци. Марс броди цял ден из околностите, уби няколко зайци, една сърна, откърши боров клон, върза го за опашката на Атаман и метейки следите, се върна в мелницата. Запалиха огън, ядоха дивеч и потънаха в безпаметен сън. Капнал от умора, с тръпнещи крайници, с тежка, а празна глава, Марс полегна край огъня. Знаеше, че няма да заспи, не преди да припадне от немощ. Този набег в България беше пълен провал, време беше да си го признае. Прав беше Спайдер, не можеш да освободиш някой, който не желае да бъде свободен. Можеш да лееш кръв, да грабиш, да бягаш от потери, но това е съдбата на всички разбойници по всички географски ширини. Бяха избили двадесетина османлии, но и техните жертви не бяха по-малко. Отрядът се беше стопил до една трета, а до дунавския бряг кой знае още колко момчета щяха да оставят кокалите си по полетата. „Провал!“ Според Хермес такова понятие не съществуваше, просто махалото беше стигнало фазата на отчаянието и всеки момент щеше да тръгне по обратния си път, но Хермес беше безпомощен да обясни трагедията на един народ и да оправдае освободителен поход, който се е изродил в разбойнически набег.

— Момчета — каза Марс една сутрин. — Ще се разделим по двама. Връщаме се в Килия. Зимата не е сезон за война. Напролет ще съберем нови хора и ще ударим султана. Наум остава с мен, останалите са свободни.

Тогава Вола се надигна от ъгъла си.

— Добре, княз, върни златото и да се делиме!

— Какво злато, Вол?

— Стрелчанското!

— Знаеш какво стана с това злато… Или може би не беше там?

Калуд Вола се изсмя гърлено.

— Че бях, бях, княз, ама отде да знам, че Стойко от Липница не те чака някъде да делите жълтиците!

Марс замахна и стовари тежкия си юмрук в брадата на алфатареца. Калуд залитна, но падайки, измъкна пищов изпод ямурлука си. Князът се хвърли встрани, изстрелът изтрещя нахалост, следващия миг и Марс, и Наум насочиха по две цеви във Вола.

— Стани, Вол! — сухо заповяда копелето. — Избери си ортак. — Вола посочи Анещи от Македония. — Взимайте си дърмите и да ви няма! Срещнем ли се още веднъж, ти ще бъдеш мъртъв вол, Калуде!

* * *

Обратният път минаваше през Фелибе, Заара, Казанлък, Сливен, Котел, а оттам през Балкана, та чак при Преслав слязоха в равнината. Шестдесет и четири денонощия път, преследвания, бягство, нападения над конаци и отново бягство. Във Фелибе нахлуха в палатите на румелийския бейлербей Кенан паша, сгащиха го в кревата с две кадъни, та трябваше да затрият и тях. Потерята ги гони чак до Заара, но убиецът на Филип Ткон, пашата, който отвлече Вангел, никога повече нямаше да влезе в царствения си харем.

В Заара беше меко, слънчево, сухо, но тръгнаха ли за Казанлък, отново ги лъхна Балканът. Студ, виелици, сняг до кръста, че и до шия. Великолепно животно беше Атаман, издържаше на всичко, но Наум сменяше трети кон, а и този изглеждаше взел-дал.

Край Сливен имаше пазар на животни, но кон, годен да мине Балкана, не продаваха. През нощта Марс и Белиот проникнаха в джамаата, отвлякоха една алена арабска кобила, но си навлякоха сто часа дива потеря през планината. Три дни им трябваше да заблудят турците, че отиват към Елена, а на петия влязоха в Котел. Нямаше читаци в града, но и доверие към чужденеца нямаше. Наеха стая в Аполоновия хан, напариха се с вряла вода, изядоха храната на една глутница вълци, спаха нервно, нащрек, будиха се от плъхове, от гаргите, пърхащи в стрехата, от собственото си хъркане. Не беше съмнало още, когато тръгнаха да превалят планината. Загледан в Марс, Наум откриваше дълбоките промени, настъпващи, в него. Гняв и ярост! Князът беше променил изражението си. Очите му светеха като на разярена котка, ноздрите му се разширяваха, кожата му се опъваше и заприличваше на самия сатана…

Така живееха четвърти месец — или нападаха, или бягаха от потери, спяха като таласъми и отново ставаха роби на княжеската ярост. Марс не говореше, освен когато заповядваше, но насън стенеше като дете и Белиот се чудеше как да му помогне.

— Какво ти е, Марс? — попита веднъж той. — Какво те коси, за бога?

Марс не отговори тогава, но няколко часа по-късно внезапно избухна.

— Милиони читаци! Не можеш ги изкла всички, по дяволите! Не се ли вдигне българинът, такива като нас са плюнка в морето! А той не мърда, спи! Спи скота му овчи и не го е еня, че такива идиоти като теб и мен са тръгнали гордост да му вдъхват!

После млъкна. Мълча от Преслав през целия Делиорман, а това беше пет дни път, че и повече. Белиот започна да мисли, че е онемял, когато една вечер съгледаха село в далечината.

— Наближаваме Дунава — с пресипнал от неупотреба глас каза копелето. — Ще потърсим огън за през нощта, а утре ще се прехвърлим в Буджак.

Селото се оказа голямо, житно, с хан и кръчма. Наеха стая, прибраха конете на пълни ясли и седнаха. Ханджията им опече овнешки бут, донесе две кани вино и отиде да си гледа работата.

— Наздраве, Науме — каза Марс. — Край на мъките. Утре сме си вкъщи!

— Искам да те питам нещо, Марс?

— Казвай? — подкани го с пълна уста той.

— Истина ли е, че ще се върнеш тук напролет?

Марс остави храната, погледна го разсеяно, избърса устата си, понечи да отговори… Тогава изтрещя пушка и той рухна върху масата. Наум скочи. Срещу него с чекмаклийки в ръце и широки усмивки на лицата стояха Калуд Вола и Анещи Македонеца.

— Хайде, Науме! — каза Вола. — Златото на масата, и твоето, и княжеското!

Случайността ги беше завела в Алфатар, селото на Калуд Вола, останалото свърши сляпата съдба…

* * *

Марс напълни петия гроб в Скендера. Карпатите дъхаха леден вятър, снегът хрущеше под ботушите, вълчия вой се чуваше през монотонното опело… Пресъхнала и на сълзи, и на мъка, Зоя хвърли шепа пръст върху ковчега и подкрепяна от Вангел, се прибра в къщата. Константин заби кръста в земята и ги последва. Преди да влезе в хола, князът се обърна и каза през рамо:

— Тръгвай, Науме! Донесеш ли главите им, имаш един милион рубли в злато!

После се прибра в кръглата къща и затвори вратата. Наум Белиот спечели милиона и стана управител на Скендера. Не само на него, и на имотите Кобадин, Неводари, Килия, на чифлиците на Влаха и на Стефан Котленеца.

Княз Константин се прибра в Яш. Мразеше Скендера и не можеше да живее в него, макар че в завещанието си изрично беше разпоредил един ден да го погребат при близките му, под единствения дъб в Буджак.

В началото на май Зоя роди момиче. Кръстиха го София в яшката православна църква. Княз Вангел топна в купола първата си братовчедка, която навръх Нова година щеше да стане негова сестра. На Васильовден княз Константин заведе снаха си Зоя под венчило.

— Да съберем децата си, самотата си, а ако е останало нещо, и надеждите си? — каза княз Константин Авалов. Зоя затвори очи и дълго не отговори. Седяха на терасата на „Галан“ и гледаха как Яш заспива пред очите им.

— Зоя — каза Константин. — Ще ми отговориш ли?

Зоя се пресегна, взе ръката му в сухите си, трескави пръсти и допря устни до дланта му.