Христо Калчев
Белия дявол — Синове (20)

20

— Как живееш, сине? — попита София.

— Мъча се да отгледам Вангел.

— Добре знаеш какво ме интересува?

— Друго не знам. — Константин обърна уморените си очи към езерото. — Защо те интересува?

— Аз съм майка, Константине. Страданията ти не са ми безразлични.

— Ти ли изтрови Бриджит и слугинята? — София кимна. — И Сокон още не ти е отрязал главата?

— Дължиш уважение на майка си и почитание! — гласът й звучеше отпуснато, чуваха се старчески хрипове, някакво свирене на дробовете, което сутрин и вечер се засилваше. — Тези жени трябваше да умрат! Мъжете им не ми искат обяснения, значи гледат на смъртта им като на необходимост.

Константин погледна майка си. Изпитваше отвращение към нея, но и някакъв страх, който никой друг не беше успял да му вдъхне. Нито Спидер, нито могъщите врагове на баща им.

— Каква е присъдата на Алика и кога смяташ да я изпълниш? Все пак тя е майка на сина ми?

— Ти ме мразиш, Константине.

— Отговори, дявол да те вземе! Имам право да знам какво очаква жена ми!

Старата княгиня се вдигна тежко, мина през патиото, излезе от къщата и тръгна към гроба на баща им. Константин я последва с ръце в джобовете и с нарастващ гняв в душата. „Ако посегне на Алика, ще я удуша с възглавницата й… Но каква компенсация ще бъде тя срещу младия живот на Алика!“

София се отпусна на плетения люлеещ се стол. Константин застана между нея и светлината. Разсъмваше се, пернатият свят свиреше и пееше в храстите, слънцето изплува от морето и освети един тих и мек ден в края на циганското лято.

— Отговори — кротко каза той. — Искам да знам, каква смърт замисляш за Алика?

— Никаква. Живейте в любов и разбирателство, правете деца… — горчива ирония кънтеше в гласа й, очите й бяха влажни и светеха гневно, но ръцете й не трепереха вече. Сега лежаха спокойно в скута. — Тази жена превърна в ад твоя живот, на тебе причини страдания, непоносими обиди за истинския мъж. Само ти имаш право да я съдиш, и аз, твоята майка, ти признавам това право!

— Имам ли честната ти дума, че никога, по никакъв повод няма да посегнеш на Алика?

— Имаш я. А сега се махай. Имам нужда да остана сама!

Константин не се махна, напротив, седна на земята пред нея, прегърна нозете си, подпря брада на коленете.

— Това, което казваш, не е голямо прозрение, майко. Какъв е смисълът да назоваваш видимото? Опитай да погледнеш зад него. Ние сме християни. Мислила ли си как е изграден невидимият свят на Твореца? Какво следва след престъплението? Наказание? Не! Дай възможност на съгрешилия да стигне до разкаянието, дочакай смирението в очите му и го накажи с всеопрощение. Тогава срамът и угризенията ще бъдат насъщният му ден, ще заменят хляба и водата…

Очите на София не криеха изненадата си, пазвата й се люлееше, гърдите свиреха като косове.

— Ти се готвиш да я накажеш с опрощение?

— Не аз, ти. В мен няма отмъстител, мамо. Аз преживявам чуждата агония като своя, но твоята жажда за мъст трябва да пресъхне. Стига кръв! Ако не спреш сама, ще те спра аз! — Константин се прекръсти. — Заклевам се тук, пред гроба на баща ми!

София разбра всичко. Лицето й отново беше по старчески отпуснато, очите вяли и гаснещи.

— Добре, сине… А сега ме остави сама.

Константин се изправи, но когато изтупа бричовете си и се готвеше да се прибере в къщата, от нея излезе Филип и развял тежкото си самурено палто, тръгна към тях. Константин го изчака на мястото си.

— По-добре, че сте тук — каза Спайдер. — И баща ми ще участва в раздялата.

София вдигна глава.

— Заминаваш ли, Филипе?

— Крайно време е — Филип се усмихна ехидно. — Константине, искам Вангел никога да не разбере, че съм ви напуснал по принуда!

— Той те видя да стреляш в коня на Марс?

— Не му обяснявай защо… С времето ще започне да мисли, че това е била трагична грешка. Не искам прекомерно, надявам се?

Константин кимна.

— Кажи му, че не съм могъл да изчакам събуждането му — усмивката му отново наподобяваше нещо средно между злоба и лукавство. — Почуках на Алика. Исках да й поискам прошка… Прати ме по дяволите! — Филип отмина брат си и застана срещу старицата. — Сбогом, мамо! Когато удари камбаната, желая ти лека кончина.

— Къде отиваш, Филипе?

— Не знам със сигурност… Ще тръгна към Венеция. Там все пак е онзи несретник, брат ти… Когато ме натисне самотата, ще има с кого да разменя две думи.

— Започнал си да се самосъжаляваш? — подхвърли княгинята.

— Права си. Такива думи звучат глупаво в моята уста — наведе се, взе ръката й и я целуна. — Сбогом, мамо!

— Сбогом, Филип Авалов. Бог да те пази.

Спайдер протегна ръка, Константин я пое.

— Сбогом, брат!

— Сбогом — Константин освободи ръката си и го прегърна. — Нямам омраза към тебе, Филипе. Ако един ден стане нетърпимо, не се колебай да се върнеш.

— Не, Константине. Днес се виждаме за последен път.

Йоан негъра изведе оседлания Атаман. Филип прекоси поляната, яхна го и ходом излезе от имението.

Константин продължи да не мърда от мястото си. Нещо се скъса в него, нещо от последните му устои, от последните му живи връзки с този свят. Отиваше си брат му, отиваше си безгрижното им детство, напускаше го един дразнител, който винаги го бе държал нащрек, но с който беше свикнал и който щеше да му липсва. Отиваше си един неудачник, роден богат, а скроен бедно, надарен със силата на баща си, но и с пороците на плебея, които го превръщаха във вечно виновен роб. Към отшелничеството и неизвестността тръгваше един убит дух, който си беше позволил да презира чуждата любов, а когато чувствата споходиха и него, любовта му се отплати с презрение, каквото гордият му нрав не можеше да понесе.

— Филип си отиде, мамо?

Княгинята не отговори.

— Имало е дни, когато съм молил бог да го махне от очите ми, а сега мисълта, че никога повече няма да го видя, ми се струва непоносима. — Княгинята продължи да мълчи. — Мамо?

Константин се надвеси над стола на майка си, видя смъртта. Княгиня София Авалова беше угаснала, но на лицето й все още стоеше маската на дива, нечовешка скръб.

* * *

Спидер не бързаше да напусне Молдова, напротив, правеше всичко да удължи престоя си в княжеството. Отиде в Яш, изкъпа се в руската баня на майка си, преоблече се и тръгна към кафе „Сибиу“. Заведението беше полупразно, още не беше мръкнало, но домнула Лиза беше на поста си и скочи да го посрещне.

— Добре дошъл, княз Филип?

— Добре заварила, домнула. Кафе и вестници, моля.

Спидер избра едно от сепаретата. Когато Лиза му донесе пресата, попита.

— Къде са девиците?

— Почиват още. Сега ще излязат в салона — Лиза седна срещу него, изчака да му поднесат кафето и когато останаха сами, продължи. — Имам нещо специално за вас, княз? Тежки гърди, отзад закръглена… Осемнадесетгодишна?

— Нова?

— Илона. Унгарка. Ще останете доволен, княз?

— Добре, Лиза, убеди ме. Прати я и да сервират шампанско.

Илона малко отговаряше на описанието, напротив, изглеждаше уплашена, притеснена и приличаше много повече на слугиня, заловена в кражба, отколкото на курва, годна да го отвлече от мрачните мисли.

— Седни — каза Спидер. — Отпусни се за бога. Няма да те изям, я?

Унгарката приседна в края на стола и дори не погледна шампанското, което остави пред нея.

— За първи път ли… правиш компания на мъж?

— Не, ваше благородие — със силен акцент отговори тя.

— Тогава от какво се плашиш? Девствена ли си?

— Не, ваше благородие.

— Страх ли те е от мен?

— Да, ваше благородие.

Спидер изпсува наум и пресуши чашата си.

— Искаш ли… да спиш с мен?

— Не зная, ваше благородие…

— Ти си тъпа, уплашена гъска… Ти си, и курва не си! Ти си нищо! Ясно ли е?

— Да, ваше…

— Стани! — кресна Спидер. Момичето скочи ужасено. Подаде й банкнотата, която би заслужила, ако беше ползвал услугите й, и я отпрати. След няколко секунди пердето се разтвори и Лиза влезе в сепарето.

— Княз?

— Остави, Лиза, нямам настроение за разврат. Ще допия виното и ще вървя да спя. Цял ден прекарах на коня.

Но когато се прибра в „Галан“ и легна, бързо разбра, че не е в състояние да заспи. Облече се, излезе на верандата, пуши лула, пи вино, изчака заспиването на града и се върна в спалнята. Чувстваше се бодър, напрегнат и много далеч от онова състояние, в което мозъкът му би бил годен да примами съня. „До Венеция има един месец езда. Ако намеря кораб до Виена, ще си спестя и скуката на пътя, и умората. Ще тръгна по течението. Все някоя гемия ще ме настигне.“

Спидер оседла Атаман, преметна пътните чанти зад седлото, яхна го и потегли. Спокойно и без бързане за два дни щеше да стигне реката.

* * *

Погребението на княгиня София беше скромно и в семеен кръг. От Килия дойдоха Марс, Зоя и Наум Белиот, от северния бряг на езерото Раиса, от околностите на Татарбунари вода Сокон Мехия със сина си Горам. Заровиха тялото до Белия дявол, поп Анастас извърши опелото на български, после Константин покани близките си на масата.

— Кога тръгваш? — попита Константин.

— Чакам дъждовете — отговори Марс, загледан в сина му. — Вангел започва да прилича на дядо си… Ако съдя по портрета?

— Дано тази прилика остане само външна!

— Дано! — не разбрал смисъла на думите му, Сокон се прекръсти и изля виното в гърлото си. Константин беше броил до десетата му чаша, после се отказа. Сокон слезе пиян от каретата, пиян присъства на погребението и много скоро щеше да се строполи от стола.

— Престани да пиеш! — обади се Горам.

— Да — кимна Сокон с плувнали очи, наля чашата си до преливане и обяви на всеослушание. — Последна чаша и отивам да спя!

— Ще тръгнеш ли с мен? — попита Марс.

— Напролет — Константин изпитваше чувството, че някаква висша сила унищожава семейството му и със страх и умиление гледаше оределите му членове. — Ще отведа Вангел и Алика на север. Стопят ли се снеговете, ще те потърся в Килия!

— Филип ви напуснал, вярно ли е? — попита Сокон през слюнки, заекване и напразни мъки да съсредоточи погледа си.

— Не — отговори Вангел. — Замина на гости при дядо Менон във Венеция.

— Слугите казаха, че заминал и няма да се връща вече — обади се Горам. — Татко го чу от тях.

— Лъжат — Вангел не изпитваше симпатия към това женствено момче и не се чувстваше длъжен да го крие. — Чичо, защо не дойдете с нас в Русия?

— И това ще стане. Зоя трябва да роди, бебето да закрепне… Догодина ще дойдем при вас.

— Ще пътуваме бавно — Вангел нямаше намерение да се предава. Марс беше неговият герой и той с голямо неудоволствие разбра, че ще живее в Килия, на един ден път, а сега разстоянията между тях щяха да станат огромни. — Аз ще се грижа за Зоя, докато ти и баща ми купувате земя?

— Има неща, които не разбираш — обади се Алика.

Лицето на младия княз доби обидено и вироглаво изражение.

— Грешиш, мамо. Много добре знам защо Марс остана в Килия… Готви се да напада турците през Дунава.

Константин избухна в смях, последваха го Марс, Наум, Зоя, дори Сокон се опита да се включи в общото веселие. Единствено Горам и Алика не промениха израженията си.

— Догодина ще те взема с мен, Вангеле, но дотогава нито дума никому?

— Тук сме в семеен кръг, затова си позволих да го кажа, Марс — но Алика прекъсна сина си.

— Зоя трябва да ляга вече?

— Чувствам се чудесно! — опита да възрази тя, но Марс побърза да се намеси.

— Ще се видим утре на закуска. Хайде, Зуи, време е да се оттеглим.

— И за нас е време — обади се Горам. — Хайде, татко!

— Княз — обади се и Наум. — Ще помогна на вода Мехия и ако не възразявате, и аз ще легна?

— Лека нощ, Науме! — каза Константин. — Утре те чакам на закуска.

— Компанията се развали — Вангел се прозя шумно, но срещна укорителния поглед на майка си и постави длан пред устата. — Умирам за сън… Вие няма ли да лягате?

Когато Вангел тръшна вратата на стаята си и шумовете в къщата стихнаха, Алика вдигна глава.

— Това, че майка ти умря, значи ли, че аз ще живея?

— Имаш ли чувството, че те заплашва смърт?

— А ти — не?

Константин обмисли отговора.

— Майка ми избиваше тези, които по някакъв начин бяха свързани с баща ми.

— Мана и Бриджит? Какви врагове бяха те на Белия дявол? С всяка чаша, с всяка чиния чаках отровата… Ужасно е да се живее така. Нали знаеш: „По-добре ужасен край, отколкото безкраен ужас!“ Смъртта я изненада, иначе и аз щях да мина по реда си.

Константин поклати глава.

— Не, Алика. Обеща ми да не се бърка в моите отношения.

— И ти й повярва?

Константин стана.

— Не съди за майка ми по себе си, Алика. Тя беше страшна, защото се нагърби с мисията на баща ми, но беше княгиня, дама и никога не лъжеше. Лека нощ.

* * *

Спидер пътуваше на юг. Не познаваше добре страната, но знаеше, че е достатъчно да се държи за десния бряг на река Прут и тя непременно ще го изведе на Дунава. Нощта беше тъмна, тиха и страшно дълга. Повече от петнадесет часа плътен, лепкав мрак застилаше земята, после слънцето изгряваше някъде долу, на юг и едва топлеше въздуха. Всеки ден можеха да духнат северните ветрове, да докарат облаци и да падне първият сняг. „Трябва да бързам!“ — мислеше Филип, полюшвайки се ритмично на седлото. Атаман охотно поддържаше парадния си галоп, сам избираше пътя, сам следваше руслото на реката и господарят му спокойно можеше да се отдаде на мисли. Там, от другата страна на реката, на брега на Дунава и на един ден път от морето спеше бившата му съпруга Зоя, която се готвеше да роди дете на новия му брат Марс и това му се струваше непоносимо. В дни, когато мъката не го душеше така, той разбираше основанията й, признаваше качествата на копелето и знаеше, че единственият му изход е да се махне час по-скоро и да отиде колкото може по-далеч. Но в нощи като тази, когато цялото му същество боледуваше животински липсата й, Спидер едва се въздържаше да не полети към Килия и с оръжие да наложи и волята си, и правосъдието си. Въздържаше го не страх от незаконородения, не увереността, че застанал срещу нещо, шансовете му са малко, не му липсваше нито кураж, нито сила, нито умението да си служи с оръжията. Въздържаха го очите на Зуи, студеният им блясък, презрението, с което можеше да го натовари, и любовта, с която беше годна да погледне Марс.

Спидер спря жребеца. Скочи, препъна го, зави се със самуреното си палто и легна в сухата трева. „Къде съм тръгнал, по дяволите! — трескаво, с пламнала глава мислеше той. — Ще се върна за жена си. От кого наследих тази патологична страст към бягството? Утре сутрин ще потърся брод през Прут и ще се върна в Килия. Аз съм син на Белия дявол, а той никога, никого не е изоставял… ни жена си, ни бог, ни дявола…!“

Но на сутринта се събуди уморен, потиснат, очите на Зоя отново се бяха явявали в съня му… и Спидер продължи пътя си. По обяд спря в хана на Хуши, обядва, нахрани Атаман, остави го да отдъхне и го възседна отново. Целия ден и цялата нощ, менейки хода от ходом на галоп, Спидер вървеше към Дунава. Когато и той, и Атаман грохнаха, потърси място за почивка и откри, че се е добрал до онова място, където Прут се влива в Дунава. Първата част от бягството му беше завършила. Разседла Атаман, пусна го в блатистия естуар на реката и се хвърли на земята.

Събудиха го викове, мъжки команди, издадени на турски, цвилене на коне. Скочи и се огледа. В сивата мъгла на утрото три лодки, натоварени с воини и коне, прекосяваха Дунава. Филип свирна на Атаман, оседла го и се метна на гърба му. Нямаше никакво намерение да се сблъсква с турците, но любопитството го задържа да разгадае намеренията им. „Хайдушка шайка — реши той. — Малко за наказателен отряд и много за търговски керван!“

Яхнал Атаман, Спидер се укри в тръстиките и зачака слънцето. Светлината щеше да му даде отговор на много въпроси и на най-важния — в коя посока, по течението на Дунава или срещу него е най-безопасно да тръгне. Лодките навлязоха в папратта на Прут, после се появиха отново. Гребците натискаха греблата и бързаха да се върнат на южния бряг. Когато слънцето проби мъглата, лодките бяха стигнали талвега на Дунава, а Спидер успя да преброи седем коня, струпани на петдесетина метра под него, в подножието на скалата. След малко замириса на дим. Турците не бързаха за никъде, готвеха се за дълга почивка, може би щяха да чакат нощта, за да извършат нападението си, и лодките отново да ги откарат в Отомания. Спидер се огледа. Вдясно се виждаха покрайнините на Галац, вляво на Рени, но в която и посока да тръгнеше, щеше да предизвика вниманието на турците, а може би и преследването им. Спидер измъкна от торбата сгъваем артилерийски далекоглед, подарък лично от Валенщайн. Турците се суетяха около огъня, готвеха се да пекат риба, миеха домати, режеха лук. На огнището обаче грееше ръцете си мъж с бяла чалма, без съмнение предводителят им, а когато се обърна, Спидер разпозна Хасан Али паша, моаджира. В първия момент сграбчи поводите, но преди да забие петите и да смушка Атаман, някаква сила го задържа на място. „Хасан Али търси Зоя? — тази мисъл порази мозъка му като мълния, вдигна утайката на гнева и изби в пот по вкочаненото му тяло. — И ще я намери, ей богу! От Браила до Яш и от Леово до Килия, когото и да попита, всеки щеше да му каже къде е Скендера и къде къщата на Марс Авалов, незаконородения син на Белия дявол!“

— Ти си мъртъв, Хасан Али!

Спидер измъкна мускета и държейки Атаман на къс повод, бавно и колкото позволяваше теренът, безшумно започна да се промъква през тръстиката. Метър, два, десет, двадесет…

— Хасан Али? — извика Спидер и когато моаджирът се обърна, изпразни мускета в гърдите му. Пашата рухна, чалмата му отхвръкна, падна в огъня и пламна с висок, син език. Спидер хвърли мускета, измъкна пищовите и ползвайки изненадата, изпразни двете цеви във втрещените турци, хвърли ги, измъкна сабята и смушка жребеца. Трябваше да прекоси огъня и да препусне на изток, към Рени. „С бога напред!“ — помисли Филип, но когато Атаман прескачаше кладата, почувства удар в кръста и падна от седлото. Почувства втори, трети, десети… и се предаде на смъртта…

Няколко часа по-късно се върна в съзнание. Лежеше до тлеещия огън, на няколко крачки от него Атаман хрупаше прегорялата паша, Хасан Али лежеше по гръб с отхвърлена глава и празни очи, зад него се валяше трупът на друг турчин. Опита да се мобилизира и да се вдигне. Краката му бяха мъртви. Ръката му напипа ятагана, който стърчеше в гърба му и беше прерязал гръбначния стълб като тръстика. Спидер разбра, беше се върнал в съзнание, за да преживее отново целия ужас на смъртта. „Нямаш милост, господи! — вяло помисли той, загледан в пищова, който се подаваше от пояса на моаджира. — Мъка в живота, мъка в смъртта.“

— Атаман! Ела тук… — Спидер се хвана за поводите. — Хайде, тръгвай бавно.

Когато се изравни с трупа на Хасан Али, пусна юздата и дълго лежа в премала, събирайки сила за последното усилие в живота си. Малко по малко световъртежът се разсея, дъхът му се успокои и отново мисълта му надделя болката.

— Услужи ми с пищова си, паша? — гласно каза той и измъкна сребърната ръкохватка от пояса му. — Ние бяхме законните мъже на Зуи, Хасан Али, редно е заедно да идем в пъкъла!

Спидер се подпря на лакти, лапна дулото и натисна спусъка.