Христо Калчев
Белия дявол — Синове (17)

17

Когато Хасан Али влезе в Солун, бегълците вече ги нямаше. След дълго разпитване и с помощта на местния валия разбраха, че жената и единият от преследваните са тръгнали в една посока, бащата и синът в друга, но кой пътува през Босфора за Понт и кой през Коринт за Адриатика, никой не можа да каже.

Моаджирът се заключи в една от собите на конака и рева от ярост. Свестиха го. Лежеше на отоманката, наложен с пиявици.

— Аман, паша! — каза белобрадият валия. — Бива ли за някакви гяури да опънеш петалата?

Хасан Али се надигна, пи жадно блудкавата вода на Солун, изчака да му махнат пиявиците и уморено погледна стария валия.

— Гяурката е моя жена, Абдулла паша. Поруга дома на правоверния, кучката му бездомна. Ще посоля главата й и ще я забия пред портата си в Сараево… Аллах Акбар!

— Ишша… — с цъкане и вайкане валията изрази съчувствието си, но благоприличието го задължаваше да чуе изповедта на събеседника си и той наведе глава над кафето.

— Мъжете, валия бей, са стари врагове на царщината. Бащата е син на онзи Бял дявол, който посрами адмирал Али паша при Лепанто.

— Аман, паша?

— Той е, валия бей. Синът му беше ичоглан в едринското кале, но го изтръгнаха от редовете на избраните. Трима братя са князете Авалови, но другите двама се пръснаха по пътя. Сто дни ме разиграваха из чукарите. Арабски коне яздят, на всичко даянат — ни студ ги плаши, ни глад, Абдулла паша. Не току-тъй са синове на Белия дявол.

— Ясно ми е сега, Хасан Али паша — валията беше оставил кафето и се взираше в красивото, изпито и измъчено лице на моаджира. — Разбирам дерта ти. Какво очакваш да направя за тебе?

— Много можеш да направиш, валия бей. Да разпратиш бързоходци по всички градове на Македония. Шест души мъже, едно момче русо като слама и Зоя ханъм, жена ми… Те бягаха от потерята. Един посякохме по пътя, двама влязоха в Солун с жената на ичоглана. Значи другите трима са някъде наоколо и дебнат по кьошетата поганската си работа. Двама са високи, руси, валия бей, добри ездачи, добри стрелци. Малкият син на Белия дявол, валия бей, издави и изгори еничарите край Битоля, а и нагоре из планината. Марс се казва, паша, и е другар с хайдуците Петро Дундар и Лошан войвода. Наши хора пратиха хабер, че се е върнал в Битоля. Третият е слуга, къс, як, без врат, мургав като мене. Това е, паша, жив да си, помагай, че се посрамихме.

Валията плесна с ръце и стражата влезе с теманета. Половин час по-късно конници се пръснаха да търсят бегълците из Македония, а Абдулла заведе моаджира в покоите си и заповяда да поднесат обяда.

* * *

Хасан Али беше красив мъж с буйни мустаци, падащи над устата, среден на ръст, жилав и кривокрак като всички потомствени ездачи. Някой от прадедите му беше приел правата вяра, вече никой не можеше да установи кой точно, със сигурност се знаеше обаче, че повече от сто години родът му защищава Далмация от венецианските галери, а дядо му, бащата на Домуза, беше получил пашалъка си от султан Селим Втори, задето беше издавил кавалерите на дожа Гаетано Галици пред Сплит. Медалите му още красяха сарая им в Сараево, където приемаха със салтанати високопоставените си гости. Син на Домуз паша — жесток и безмилостен властник, Хасан Али от дете беше свикнал да търпи лишения и несгоди. Когато стана на двадесет години, баща му избра двама от най-добрите си конника и им заповяда да заведат сина му на поклонение в Мека. Пътуването трябваше да трае три месеца и нито ден повече. Ако Хасан Али не държеше на друмните несгоди, пазвантите имаха правото да го бият, да го връзват за коня, но в никой случай да не му позволяват глезотии и капризи. На третия месец Хасан Али се върна хаджия, но сам. Пазвантите измряха от изтощение. Единият на отиване в Александрия, другият на връщане в сухите, каменисти и горещи плата на Анадола.

Хасан Али береше цветя със зъби при пълен кариер на коня, хвърляше дванадесет ножа с една ръка и опираше раменете в земята на всички пехливани на Босна, стига да не тежаха повече от двадесет оки от него. Домуз беше лош човек, но добър баща и искаше един ден синът му да бъде достоен паша, затова го принуди да учи арабски при един от младите софти, които на тълпи заливаха империята и преподаваха Корана на правоверните. Хасан Али се справи и с науката, нещо повече, така изучи и турското, и арабското писмо, че можеше да пише стихове за аллаха и природата и на двата езика. Когато Домуз видя с очите си колко учен и какъв войник е станал синът му, подари му ловния си сарай, две хиляди златни лири и му позволи да започне да урежда харема си.

Моаджирът заживя собствен живот, стараейки се да си създаде собствен свят. Домуз беше безмилостен и караше стриктно по шерията. На крадците режеше ръцете, на лъжците — езиците, блудниците убиваха с камъни, убийците лягаха на дръвника. Цяло Сараево се страхуваше от него, и правоверни, и гяури, а и той ползваше закона, без да обръща внимание на вярата. Хасан Али знаеше, че е наследил много от враговете на баща си и че зад гърба му често го наричат Домузоглу, но това не го тревожеше особено. Един ден той щеше да докаже, че е учен и справедлив управник, дотогава обаче щеше да гледа младините си и да се наслаждава на живота и на бодливото му цвете — жената.

Когато младият дож Корадо Орлани пое управлението на Републиката, първата му работа беше да си осигури мир с Отомания. Мирът беше неискрен, временен. Днес Хасан Али знаеше, дожът имаше нужда от нов, по-бързоходен тип корита, каквито правеха английските и холандските корабостроителници, че му се налагаше спешно да подмени остарялата артилерия и най-вече да потърси и наеме мъже, годни да воюват с флотата на полумесеца. Изтънчените венециански контета бяха годни да танцуват мадригал, да играят на боли и на ринг, но не и да понасят несгодите на войната.

Възползвайки се от мира, Хасан Али отиде да види Великия град. Върна се болен, поразен, с осакатена душа и разклатена вяра в аллаха. Венеция беше друг свят, друг век, друга епоха. Отомания тънеше в невежество, във физическа и духовна беднотия, в беззаконие и атавистична жестокост. Роден буден, с възприемчива природа, Хасан Али скиташе из града и жадните му очи поглъщаха всичко. Фрески, мозайки, сграфита, отвсякъде го гледаха светци, дяволи, голи жени. Църквите кънтяха от звуците на органи, чембала, клавесини и християните приемаха своя бог, много по-благороден, мъдър и всеопрощаващ от аллах, в неповторимата среда на изкуството. Че живописта и музиката са изкуство и какво е изкуство, Хасан Али, разбира се, не знаеше, но роден отворен за красотата, той го приемаше с душата си, за да преболедува и намрази своя кървав и примитивен свят. Венеция почиташе властта и се стремеше към нея, но това не пречеше на върховния й вожд дон Корадо да танцува с жените на сеньорите си, нито на тях да въртят в обятията си неговата съпруга, без да рискуват нито гнева му, нито отмъщение. Хасан Али скиташе като пиян из улици и канали. За да улесни достъпа си, а и да се спаси от излишно любопитство, младият моаджир носеше дрехите на богат патриций, а те му отваряха вратите на таверни, дворци, църкви… Венеция го омая, плени го, но го принуди и да я намрази до смърт, до отчаяната война на екзодуса. И истинската причина беше жената, „бодливото цвете“ на порока. В света, от който идваше, нямаше жени, нямаше ги по улицата, по кафенета и кръчми или ако се мяркаха някъде, те бяха забулени, ако са правоверни, или груби, дебели, с напукани пети и длани, с мръсни, сплъстени коси, с празни пазви или, напротив, надути като дойни крави. В неговия свят жената се обявяваше за тайнство, докато я добиеш като собственост. Повдигайки булото на загадката обаче, откриваш, че си идеализирал едно животно, че си тръпнел като жребец, за да яхнеш… крава! Аллах, защо лиши правоверния от жената!

В Босна започна да изтрезнява. Аллах си знаеше работата. Неговият свят беше свят на мъже, във Венеция командваха жените. Сваляха генерали, обявяваха войни, напускаха мъжете си като циганките и всичко това се вършеше свободно и безнаказано. Във Венеция, пленен от самодивския чар на венецианките, той беше готов да предаде своя свят. Стъпил на твърдината на Империята, той биеше чело в каменния под на джамията и молеше аллаха да изпълни сърцето му с презрение към изкушенията на гяурите, към жените им — тези демони с разголени гърди, чийто смях щеше да го преследва до края на живота му… И тогава видя Зоя. И Зоя видя него. Хърватката го намрази от пръв поглед, а той… той загуби съня си завинаги, загуби душата си, радостта на очите си.

— Как сте, паша? — попита валията Абдулла на другия ден. Пиеха кафе на широк чардак, надвесен над морето. Долу, на каменния сокак, чакаше потерята за заповед и посока, но Хасан Али рееше поглед из залива, негоден да предприеме нищо.

— Благодаря на аллах, добре, паша. Някакви вести да са стигнали до ушите ти?

Абдула сгърчи вежди. „Бърза младия воин — помисли той. — Неучтиво е да говорим за работа, докато си пием кафето!“ После вдигна очи, взря ги в сивото, изнурено лице на моаджира, разбра как е прекарал нощта и го съжали от дъното на благородната си, препатила душа.

— Рано е, Хасан Али паша… Ще минат седмица, две… може и месец да се отъркаля, преди да се върнат бързоходците.

— Не мога да чакам толкова, пашалар!! Хвърлих чоп, падна се да вървя на запад. Тръгвам веднага, с твое разрешение, валия бей. Ако получиш някакъв хабер, прати човек да ме настигне по брега, жив да си. Във всеки конак ще му кажат къде да ме търси.

— Върви, сине — кимна валията, прехвърляйки кехлибарената си броеница. — Аллах да ти посочва пътя, паша. Не бери грижа, докопам ли някой от гяурите — твой е!

Хасан Али скочи, недопил кафето, извърши темането по всички правила на учтивостта и хукна по стълбите.

„Ще те намеря, Зоя ханъм! Накрай света да идеш, и там ще те търся!“ — мислеше Хасан Али, поклащайки се на седлото. Целият гняв, който беше събрал, се беше превърнал в буца мъка, заседнала на гърлото. Беше минал цял месец, откакто бе излязъл от Солун и хукнал от пристанище на пристанище. Чак в Атина намери кой да му каже, че една от търсените гемии е заредила вода и отплавала на юг. Малка утеха. Гемията можеше да бъде някъде в средата на морето, ако търсеше африкански бряг, около Пелопонес, ако не й стискаше да мине през вратите на Коринт, на брега на Пинд, ако е избрала късия път за Венеция и Европа. Хасан Али отново хвърли чоп и продължи по северния бряг на Коринтския провлак. Питаше по даляни, буни, по малките пристани до входа на Йонийско море, но, изглежда, гемията не беше избрала неговия път. „Ще я причакам на далматинския бряг!“ — реши той.

* * *

„Аз живях достатъчно — утешаваше се моаджирът. — Цели тридесет години. Видях повече, отколкото моите сънародници могат да видят за три живота. Значи мога да умра с отворени очи или да доживея старини с жената, която искам… Аллах, не, която обичам!“

Конниците на потерята започнаха да се разбягват, но пашата ги разбираше и не им се сърдеше. Вече цяла година гонеха призраци из Империята и колкото по-посрамен и отчаян изглеждаше той, техният предводител, толкова по-дръзки и устати ставаха воините му. Един след обяд Хасан Али ги събра в двора на янинския джамаат и държа къса, дълго премислена реч.

— Воини на аллаха. Очите ви пламтят от безсъние, ръцете ви тежат от умора, конете ви се мъкнат като призраци, нивите ви пустеят, жените ви родиха деца, които не познавате, старците ви измряха в самота… Четиристотин дни ние преследваме синовете на Белия дявол по заповед на Негово величество султана. Прохладни долини, ледени планински плата, буйни реки, пек и бури, всичко издържахте, воини на аллаха, достойно и безропотно. Днес аз, вашият паша, ви казвам — стига толкова, върнете се по домовете си! Аз преследвам не само синовете на Белия дявол. Аз търся законната си жена Зоя ханъм… Мъж, който не отмъсти за честта си, осъжда се на срам и позор тук на земята и на вечни мъки в отвъдното!

Когато обаче преброи хората си на другата сутрин, от петдесет спахии бяха останали четирима. Цял април мина в чакане. Превали времето на бурите, Адриатика слегна, облаците се разкъсаха, рибарите тръгнаха да пресрещат паламуда, до ушите им стигна вестта за нова война с Венеция за Крит, а това значеше, че флотата на дож Корадо Орлани е минала някъде между италийските и далматински брегове, без в Янина да почувстват или видят движението й. Избухнаха пролетните бунтове в Армения, в Атина, на Родос. На изток от Едрине и на север от Родопа българите избиваха черкези и кърджалии, но покрай разбойниците напълниха гроба и някои чиновници на Високата порта и великият везир изпрати спахиите си да умиротворят раята, а те, като всяка войска, го удариха през просото. Колеха безразборно, изнасилваха, грабеха, палеха и планините се напълниха с хайдуци. Хасан Али се взираше в хоризонта и молеше своя бог да не го осъжда на вечен срам и самоубийство. Че няма да се върне в Сараево с празни ръце, той отдавна знаеше… И аллах чу молбата му. Солунският валия Абдулла паша му прати иширет, че в тетовския зандан е запрян един от слугите на князете Авалови.

* * *

Миро Челеби беше престанал да брои дните, когато в тъмницата влезе Хасан Али паша, но щом видя моаджира, разбра, че е мъртъв. Пашата седна, поиска да нахранят затворника пред него, помоли за кафе и тютюн и когато всичко беше изпълнено, попита:

— Как се казваш, момче?

— Миро Челеби, паша, от село Меша в Босна.

— Моаджир?

— Бошнак, твоя светлост, от родители християни.

Хасан Али кимна разбиращо.

— Знаеш ли кой съм аз, Миро ефенди?

Ред беше на наемника да кима.

— Знам, твоя светлост, ти си Хасан Али паша, син на… — Миро млъкна.

— На Домуз паша! — Хасан Али се усмихна подкупващо. — Щом цяла Босна му вика Свинята, защо се страхуваш на глас да произнесеш прякора му?

— Не ме е страх, паша. От срам млъкнах.

— Това е добре, Миро ефенди. Срамът е от аллаха. Безсрамен стана света, ефенди, затова сме на тоя хал. — Пашата се замисли, после вдигна глава и попита. — Защо те запряха в зандан, Миро Челеби?

— Знаеш, паша! Вземи ми главата като на мъж, но те моля да не ме мъчиш с женски приказки?

— Откъде да знам, че взимам главата на когото трябва, ефенди? — Хасан Али продължи да се усмихва. — Ти беше ли, когато нападнаха князете едринския джамаат?

— Бях, паша, и ти добре го знаеш. Нали цялото време търча по петите ни.

— Търчах, верно е, Миро Челеби. Но ето че дотърчах при тебе. Сега ти ще ми кажеш къде са князете?

— Пръснаха се, паша. Кой накъде види. Това беше единственият начин да заблудят потерята.

— И това е вярно, Челеби. Ти си смел мъж, а смелият мъж не лъже. С вас имаше и една жена… Тя накъде и с кого потегли?

— Имаше жена, паша, верно е. Княгиня Зоя Авалова, жената на Филип, средния син на Белия дявол… — Хасан Али едва се справи с призляването, а трябваше да чуе и останалите приказки на бошнака. — Когато аз тръгнах да търся моя господар… третия син Марс, княгинята все още беше с групата.

Плувнал в пот, Хасан Али кимна и дълго, мълчаливо пи кафето си.

— Кои са князете, Миро Челеби? — с треперещ глас попита той. — Вие бяхте шест мъже, младия еничар и… княгиня Зоя?

— Русите мъже са князете, паша. Ние, Марин капитан, дето го посякохте, Наум и аз сме ратаи на майка им, старата княгиня, вдовицата на Белия дявол.

— Тогава как ще ми обясниш, Миро ефенди, че единият княз застреля коня на брат си баш кога налитахме на вас?

— Не мога да го обясня, паша, кълна се. Княз Филип осъди на смърт младия си брат… Защо, само те знаят! Мой дълг беше да потърся господаря си Марс… и ето ме тук, паша, в зандана.

— Вярвам ти, Челеби — сега лицето на Хасан Али изразяваше гняв и мъка. Миро можеше да се закълне, че никога не е виждал по-скъсано мъжко лице от неговото. — Гяурите не почитат ни баща, ни братя, ни Разпнатия… Как мислиш, ефенди? За жената се смразиха братята, нали? Не казвай не, аллах Акбар! Знам им кучешките нрави!

— Не казвам не, паша, но и да не мога да кажа. И да е имало такова нещо, на нас, слугите, кой ще ни каже?

Настана тишина в тъмницата. Само лулите им просвятваха в полумрака и на пашата гърдите свиреха като ковашки мехове. От гняв ли, от болест ли, Челеби не знаеше и не разбра никога.

— Хайде сега да мислим, Челеби ефенди? — обади се пашата. — Като се пръснат братята Авалови, къде ще се съберат? В Буджак, нали?

Миро изтръпна.

— Откъде знаеш това име, паша! Буджак е извън Империята?

— Кой пита тук, ефендилер, ти или аз?

Челеби наведе очи и не ги вдигна, докато не чу гласа му.

— Ще ти кажа нещо, Челеби. Средният брат, Филип дето му викаш, същият, дето застреля коня на твоя господар, изостави големия си брат със сина му и жена си и отпраши някъде на север. Как мислиш, защо заряза княгинята?

— Не знам, паша, наистина не знам!

— Добре, не знаеш. Не беше там, вярвам ти, но не можеш да не знаеш къде е тръгнал? Само луд ще прекоси цяла империя на кон, щом е на един ден път от морето!

— Ако не се връща в Буджак, значи е отпрашил за Венеция, паша. Той оттам дойде под Едрине, когато дебнехме да освободим младия княз.

— Живее във Венеция?

— Не. Във Венеция живее брат на старата княгиня. Та той беше при него, оттам дойде.

— Чух това, Челеби? Друго ми кажи, къде живее с жена си Зоя?

— Още никъде, паша. Когато тръгна от Буджак, не беше женен. Кажи ми, паша, за бога, кой господар се изповядва на слугите?

— Добре, Челеби. Освен в Буджак, князете други имоти имат ли? Демек, ако знаят, че по тях тича потеря, къде ще се скрият, докато мине бурята?

— Много имот имат, паша. Богати са като царе… е, да не е като царе, но колко великия везир със сигурност. Злато имат цяла конна войска да поддържат.

Хасан Али отново наведе глава.

— Друго те питам, Челеби. Къде ще идат, ако в Буджак стане опасно за тях?

— На много места, паша. В Исмаил, в Килия, в Татарбунари, в Яш… по-нагоре по Дунава до Виена чак и по-нататък, не помня как се казваха градовете… Жив да си, паша, аз не лъжа никога!

Помагайки с длани на коленете си, Хасан Али стана и почука на портата.

— Това е за днес, Челеби. Почивай, утре ще продължим моабета… — и излезе.

Миро Челеби не дочака това „утре“. Вечерта с водоносеца влязоха и няколко заптии. Един от тях хвърли конопено въже в краката му. Миро беше живял достатъчно в Отомания, за да знае какво значи това. Хасан Али паша моаджирът го осъждаше на смърт, но жестът му беше царски. Когато Падишаха пратеше на велможите си копринен шнур, значи очакваше от тях на другия ден да му докладват, че сами са сложили край на живота си. Голям жест и Миро Челеби, бошнакът, го оцени по достойнство.

— Помогнете, агалар — каза той и подложи могъщия си врат на въжето.