Христо Калчев
Белия дявол — Синове (15)

15

Когато Наум Белиот пристигна в Скендера, княгиня София Авалова страдаше от зъбобол. В устата й бяха останали по четири резци отгоре и отдолу, но от няколко месеца и те бяха започнали да се обаждат. „Превръщам се в старица — спокойно мислеше албанката. — Животът свършва!“ Не й се умираше, напротив. Семейните дела бяха в хаос. Мъжете Авалови скитаха някъде из Империята и само всевишният знаеше живи ли са още. София беше свикнала да губи близките си и с примирение посрещаше лоши новини, от добрите обаче беше започнало да й призлява. Ставаше нещо с нея. Когато получи последното писмо от Константин, кръвта се изтегли от главата й и рухна на пода, но когато се свести в ръцете на Ната, знаеше съдържанието му, сякаш някой в отвъдното й го беше прочел.

— Марс е освободил Вангел! — с треперещи ръце София разгърна ситните, педантични страници на първородния си син, увери се в отвличането на внука си и хукна из Скендера. „Бели дяволе, познах те — шепнеше тя. — Сърцето ми те позна, скъпи. Каква сила вдъхна на Марс, Вангели, и него ли остави за свой наместник на земята! Ела в съня ми, чакам заповедите ти, княз Авалов!“

 

 

Но Белия дявол отлагаше появяването си. Мина лятото, земята подгизна от есенните дъждове, карпатските студове я сковаха и до средата на април Скендера приличаше на ледена пустиня. От началото на века Европа не помнеше такива студове. Замръзнаха Дунавът, Рейн, Елба, Балтика, Понт Евксински, над царския град валя сняг и затрупа всичко по-ниско от човешки бой. София зъзнеше край камината, слушаше воя на вълците и чакаше пролетта да отвори пътищата, по които трябваше да се завърнат двамата й сина, внукът й Вангел я Марс, копелето на Мана слугинята. Когато слънцето проби оловото на небето и топенето започна, от юг плъпнаха конните орти на спахиите. София не знаеше, а и никой не беше чул в затънтения накрай света Скендер, че цезарят на Свещената източна империя Фердинанд Втори беше подписал ферман, по силата на който Молдова, Влашко и Трансилвания губеха формалната си независимост и падаха под властта на Османовци.

Напоена с влага, съживена под ласките на слънцето, земята набуя в трева и бурен, дивечът изпълзя от дебрите и Скендера възкръсна.

— Ната — извика София една сутрин. — Викни ратаите, прати за Стефан Котленеца… Трябва да стегнем къщата. Скоро князете ще застанат на прага.

Мина май, юни, но все още никой не идваше, никакво писмо не стигаше до Буджак, нито някой, било Аарон Асса, било Аурел Абруд бяха получили някакви сведения за момчетата. В началото на юли султанът изпрати войска да раздели трите княжества на вилаети и да утвърди властта му, но навръх Илинден избухна войната с Венеция за Крит и Високата порта изтегли аскера си на юг, към пристанищата на Солун и Галиполи… За Крит, острова на раздора, щеше да се води четвърта поредна война… И тогава по пътя от Килия се зададе Наум Белиот.

* * *

Войната се затягаше, жертвите растяха, дъното около острова обрасна с пробити, подпалени, разцепени и преобърнати кораби, но Фортуна все не накланяше везните в нечия полза. Венеция беше получила уверения и от Генуа, и от Неапол, че ще я подкрепят на синьо дъно, но колкото и да се взираха на запад капитаните на Републиката, помощ не се задаваше. За разлика от великите си прадеди, Мустафа Кюпрюлю паша, великият везир на Отомания, все още не успяваше да събере в едно пристанище и фелуците си, и ортите, които трябваше да заменят изтощения и обезкървен гарнизон в Кандия. Изнемогващите защитници на Крит гинеха като мухи от глад и дизентерия.

От няколко дни цареше затишие, морето лежеше спокойно и гладко като платнище, проснато за съхнене, по пладне температурата скачаше толкова, че живачният термометър на пристанището всеки ден пръсваше стъкленицата си. Умората си казваше думата и нито галерите помръдваха, вързани на котвите си, нито османците, превзели с щурм Кандия през зимата, правеха опит да разкъсат обръча, оковал пристанището… Тогава задуха бриз, по небето плъзнала облаци, замириса на дъжд. За критяни това значеше възкръсване. Градът разтвори капаците на прозорците и пусна вятъра в спарените си стаи, по сокаците се чуха копита, писнаха зурни, но когато в пет часа по турско време мюезинът се провикна от минарето и чалмалиите паднаха по очи във възхвала на аллаха, от православния манастир, високо горе над града, долетяха тържествени камбани. От северозапад се спускаха галерите на Венеция. Това, което ни обнадеждените християни знаеха, ни рязаните информатори на Хюсеин бей, шефа на гарнизона, бяха успели да му докладват, беше, че флотата се командва от дож Корадо Орлани и че на левия му фланг плава петмачтовият английски бриг „Спидер“, командван от неговия собственик княз Филип Авалов, наречен още Паяка.

Бягството беше стихията на Спидер. Ако се чувстваше добре, възроден и годен да прощава, това беше само задгърбил грижи, опасности, понесъл се в кариер към безгрижието. Изоставил веднъж брат си и Зоя, той почувства облекчението на роба, счупил оковите си. Усетил настроението на господаря си, Атаман отприщи мощния си галоп и с всяка секунда го отдалечаваше недостижимо и от азиатската злоба на Хасан Али, и от кой знае от кого вменените му задължения към семейство, родова чест, та дори и към енигматичната родина на баща му. „Извини ме, Бели дяволе, но не бива да искаш от един княз да гледа на това стадо като на едноутробни братя!“

Вятърът свиреше в ушите му, но тишината и самотата бяха така всеобхватни, че скоро остави избор и на път, и на посока на жребеца и потъна в мисли. Цялата представа, която беше изградил за себе си, всичките достойнства, които си приписваше или беше убеден, че притежава, рухнаха. Марс му създаде комплекси, вдъхна му неувереност, та дори и страх, накара го да се озърта като циганин на тържище и в края на краищата го принуди да стреля от засада като наемниците на майка му. Спидер се срамуваше, че не му достигна кураж да се опълчи открито срещу копелето, и се боеше, че му е оставил шанс да оцелее. Ако Марс беше жив, неговите собствени дни бяха броени, освен ако Зоя не изпросеше опрощението му… Зоя? И наум произнесено, това име режеше мозъка му, изпълваше го с яростна болка, устата му се наливаше с отровна слюнка, унижението се спускаше като пелена над очите му. Той, княз Авалов, рицарят, воювал срещу преподобния Оливер Кромуел, участвал в похода на най-големия авантюрист на века Валенщайн, беше свил знамената пред сина на бащината си слугиня и единствената му надежда за спасение сега беше кариерът на коня му. Трудно се понасяше такова самопризнание, още повече когато Зоя, собствената му съпруга, нито за миг не беше се побояла да му каже всичко това в очите.

Атаман разклати галопа и Спидер слезе от седлото. Цяло денонощие бягаше на североизток, време беше да даде отдих на жребеца. Свали сбруята и го пусна да пасе, опъна кожата, зави се и заспа. Няколко часа по-късно в просъница чу кучешки лай. Скочи. Слънцето преваляше в кротък залез, температурата падаше, студеният, пълен с мирис на бор въздух режеше дъха. Оседла Атаман и търкайки очи, потегли ходом. Лаят се усилваше. Пътеката се виеше между два обли хълма и се губеше някъде долу… „Да не би да съм превалил планината?“ — мислеше той, когато се надвеси над сребърната лента на спокойна, пълзяща на юг река. Това беше Иструм, но Спидер не го знаеше. Не знаеше също, че поне временно се е спасил и от дивото преследване на моаджира, и от отмъщението на Марс, копелето на Белия дявол.

* * *

Когато се добра до Битоля, Марс разбра, че е избрал погрешен път. Нито Константин, нито Филип бяха минавали през града, а и двамата имаха огромна преднина пред пешеходец като него. Марс спа два дни в хижата на Петро Дундар, купи кон и отново тръгна на път. Връщаше се в Молдова с тескерето на Марс Шкодер и по същия път. Съдбата се гавреше с него. Беше тръгнал по друмищата на великия си баща, а щеше да се върне по-жалък, отколкото се чувстваше на тръгване, а и по-малко готов да понесе на плещите си една… велика съдба. Беше се научил да дебне като котка, да изчаква момента си, да убива, но това далеч не беше достатъчно. Великият се раждаше велик и никакви усилия на нищожеството не бяха в състояние да го издигнат до висотата на могъществото. Хермес беше достатъчно мъдър да отнеме от учениците си страха от смъртта, но беше безпомощен, когато трябваше да им даде устои, а и достатъчно смислена цел в настоящия тленен живот. Ако Ньобур беше наоколо, Марс щеше да му зададе един-единствен въпрос: „Как да издигна ръста си до мита за Белия дявол?“ — но знаеше, че не може да получи истински отговор. Ньобур би се отплеснал в доказателства, че никаква дейност на този свят не е от значение… Не, херметиците бяха неговият извор на знания, устои и сетива за света, но отдавна не го задоволяваха. Еклесиаст казваше: „Който трупа познания, трупа тъга!“, а това като че ли обясняваше пресищането му от алхимизма. От това учение беше усвоил способността да пътува астрално. Затворил очи, напрегнал вътрешното си зрение, сега той почти сигурно виждаше Константин, Вангел и Зоя да влизат в Солун, следвани от поболяната душа и разкъсаното самолюбие на Хасан Али, можеше със сравнителна сигурност да проследи Спайдер из тесните, надвиснали над водни ръкави улици на Венеция, но инстинктът му подсказваше, че трябва да върви на север, към Молдова, където фамилията на баща му щеше да понесе смъртен удар. Какъв, от кого… познанията му не стигаха, за да проникне в недрата на причините, да обхване мащаба на последствията, но инстинктът му за миг не се съмняваше, че когато небесният огън изсипе своята геена над дома на Белия дявол, той, неговият незаконороден син, трябва да бъде там, за да посрещне съдбата си.

* * *

Когато влизаха в Солун, глашатаят вече биеше барабана и предизвестяваше залостването на градските порти. Докато Наум Белиот търсеше хан, Вангел и Зоя легнаха в тревата зад градската баня, а Константин слезе от коня и с тръпнещи крака тръгна към пристанището. Трябваше да намери два кораба, тръгващи на разсъмване в две различни посоки. Единият през Истанбул и Понт за Молдова, на който възнамеряваше да качи снаха си и наемника, и друг за Венеция, с който той и сина му щяха да се доберат до дома на Менон Скодели, където може би все още живееше Алика… и всичко това трябваше да стане, преди да са разлостили портите и Хасан Али да нахлуе в града…

* * *

Когато Спидер пристигна във Венеция, Алика беше наела малък замък на остров Сан Джорджо Маджоре срещу площад Сан Марко и обградена от своя прислуга и високопоставени приятели, с лека ръка и на едро пилееше златото на Авалови.

Филип нае гондола, прекоси залива, но когато се готвеше да акостира на кея на снаха си, вратата на „Каза Алика“, както беше нарекла двореца си, се разтвори широко, през нея излязоха четири носилки и потеглиха по улицата към вътрешността на острова. Спидер скочи на кея и ги последва. Зад пердетата се чуваше смях, възбудени женски гласове ехтяха в каменните фасади на дворците, но нито един от тях не беше на Алика. След стотина ярда носачите спряха, оставиха на кокилите ценния си багаж и спуснаха стълбите. На улицата се изсипаха девет жени, облечени в кадифе и коприна, пъстри като папагали и много по-шумни от тях. Спидер ги изчака да влязат в таверната и бавно влачейки по паважа новите си ботфорти, тръгна след матроните. Таверната се наричаше „Златният фазан“. Беше чувал за нея, преди да потегли на път с флойта, а сега щеше да му се удаде случай да надникне в нея. „Златният фазан“ беше една от най-прочутите кръчми на Венеция… Казвайки това, празноглавците от площад Сан Марко го потвърждаваха със слуха, а защо не клюката, че самият велик дож дон Корадо именно тук се среща с любовницата си.

Таверната беше подземна, широка, подпряна на каменни колони, и по-светла, отколкото отвън можеше да се допусне. Когато стигна до средата на залата и се обърна към светлината, Спидер видя широка панорама на Венецианския залив, но и няколко врати с тежки завеси, зад които изчезнаха жените.

— Какво обичате? — попита нисък, дебел мъж с барета и дага, стърчаща под наметалото му.

— Търся дона Алика — каза той. — Аз съм брат на мъжа й.

Няколко минути по-късно едно от пердетата се размърда и Алика се върна в таверната.

— Кога пристигна, Спайдер?

Обръщението му подейства като шамар, но преглътна предизвикателството и отговори, стараещ се да подражава тембъра й.

— Здравей, снахо. От три дни съм във Венеция… Как прекарваш времето си…

— Как ме намери?

— Проследих носачите.

— Тогава знаеш как си прекарвам времето?

— Нямам представа.

— Весело… — някаква сянка мина през теменужените й очи, но мускулите на лицето й се разтегнаха в усмивка. — Надявам се, че не се готвиш да ми държиш сметка?

— Не — Спидер остави очите си да реят из залива. — Как си прекарваш времето, е твоя работа, но чии пари харчиш, това имам право да знам!

— Авалови. Свои нямам, знаеш. Поне тук, във Венеция.

— Да — Спидер кимна, после дълго мълча, загледан в маневрирането на един галеон. — Не те ли интересува откъде идвам, кого видях… Имам ли някакви известия за сина ти?

— Ако имаш да ми казваш нещо, ще го направиш сам… Или се лъжа, Спайдер?

— Аз имам име, Алика!

— Не мога да те наричам другояче… Извини ме.

— Не мога да те извиня… момиче! — ярост се надигаше от жлъчката и тръпнещо желание да я стисне за гушата. — Ако развратничиш с мои пари и очакваш да търпя това, дължиш ми поне външно уважение!

Този път Алика се усмихна наистина.

— Все пак ми държиш сметка? И за златото, и за поведението? Питам се, откъде взимаш толкова наглост, девер? Брат ти Константин е скромен човек.

— И морален… по-морален от двама ни… — Спидер се взря в празните й, като че ли тъжни очи и потърси място за сядане. — Искам вино и ломбардски стек! За твоя сметка! Виното да е от това, което пиете с твоите… приятелки!

Алика се измъкна през същото перде и дълго не се върна, но съдържателят изпрати прислугата с пълен поднос. Имаше няколко кристални кани с вино, фурми, сирене, бадеми… Спидер се нахвърли на ядките и пресуши първата кана. Беше жаден, гладен, грохнал от преследвания и бягства, петимен за дамски слабини и сън. Когато Алика се върна в таверната, на подноса не беше останало нищо за ядене, третата кана беше започната, но нито гладът, нито жаждата, нито яростта бяха заченали затихването си.

— Къде е стекът?

— Пекат го.

— Къде беше досега?

— Исках да се убедя, че ще бъде ломбардски.

— Убеди ли се?

— Да — Алика кимна и седна от другата страна на масата. — Добро ли е виното?

— Знаеш, че е добро. Кога ще приготвят стека?

— Всеки момент.

Спидер отпиваше, но не й предлагаше, макар че на подноса имаше още една чаша… Внесоха месото. На подноса имаше пюре от ябълки, желе от боровинки и бял млечен сос, но Спидер знаеше от опит, че той е по-лют от всички пиперлии чушки, които растяха край чифлика на Стефан Котленеца.

— Благодаря. Можеш да си вървиш… Като ми потрябваш, ще те намеря!

Алика не мръдна от мястото си.

— Не чу ли? Това е всичко, което искам.

— Но не и аз, Спайдер!

— Алика!

— Спайдер! — Алика скочи. — Къде е синът ми? Къде е Вангел, куче! Ако не кажеш веднага, преди да си доядеш стека… ще те превърна в кървава пихтия!

Спидер се огледа и разбра какво й дава куража да му говори непочтително, да крещи и заплашва. В таверната бяха влезли цяла дузина носачи с шпаги в ръце. Бяха препречили всички изходи и чакаха заповед да се нахвърлят върху него. „Ето къде се беше бавила кучката!“ Спидер я погледна, огледа охраната и избухна в смях, така мислеше, всъщност в злобен кикот, така звучеше.

— Смешна си, Алика! И кучетата ти са смешни. Искаш ли да ги избия до крак… Тук, пред тебе!

— Къде е синът ми, Филипе? — с отчаян, грохнал глас промълви тя, отпусна се в стола, захлупи лице на масата и заплака.

Спидер допи виното, побутна стека, вече не му се ядеше, измъкна сирийската си сабя и стана.

— Вангел е на свобода. Марс… Княз Марс Авалов го изтръгна от казармата. Все още бродят из България. Константин и синът ти… Кажи на кучетата да освободят пътя! Опитат ли да ме спрат, ще хвърчат глави!

Излизайки от таверната, Филип погледна през рамо. Алика все още лежеше на масата.

Вечерта го свари пиян, зъл като белка и в още по-пълна безпътица. И във Венеция не го чакаше нищо. Сега си даваше сметка, че бягството му към Република е било по инерция, по-скоро продиктувано от подсъзнателната увереност, че няма къде да иде, отколкото от непременното желание да се върне тук, където смъртният грях на кръвосмешението го бе довел… Спидер прекоси грамадния хол, добра се до леглото, отпусна се под балдахина и заспа, по-скоро пропадна в пиянските си, кой от кой по-кошмарни сънища…

По обяд слугите го събудиха. Долу в салона го чакаха Менон и Алика. Снаха му беше положила усилия да добие вид на дама, но и да не беше, изнуреното й лице, сенките под зачервените очи подсказваха достатъчно ясно какъв ужас е била тази нощ за нея.

Спидер й разказа всичко, което знаеше. Не скри нищо, нито брака си с хърватката, нито предпочитанията й към копелето, нито опита му да осъди на смърт натрапения си брат.

— Константин знае ли… че родих от тебе?

— Знае, Алика.

— Разкаяние… Тази поза е отвратителна, Спайдер!

Филип не обърна внимание на настроението й.

— Казах му всичко… Константин е загубил очи за света. Други въпроси го занимават сега. Той ще ти върне сина, но ти трябва да изчистиш… обора! Нали, Меноне?

Менон не отговори. „Старее… Старият грешник върви към края…“

— Добре, Филип Авалов — Алика стана. — Утре тръгвам за Молдова…

— Чакай тук — каза Спидер. — Брат ми няма да откаже на сина си да приберат скъпата, предана мама.

— Мръсник!

Спидер изгледа разсеяно бясното й препускане към изхода.

* * *

— Какви нищожества сме ние, Меноне? — Обядваха сами, вуйчо и племенник, всеки потънал в своите мисли. — Ние, синовете на Вангел Аваля. Баща ни воюваше със султана, помагаха му претендентите за Константиновия скиптър, корсарите на Британия. Белия дявол стана личен враг на Филип Втори и изведе Англия на бреговете му. Кой от нас е годен на подобно отмъщение? Ние сме плъхове, похотливи плъхове, които не могат да разделят една жена… Баща ми рушеше с едната ръка и строеше с другата, името му се произнасяше с уважение в Уиндзор, Ескориал в Долма Бахче. Той беше равен на императори, патриарси, на големите пирати… А ние? Кои сме ние? — Менон продължаваше да мълчи. — Получихме огромно богатство, приятелството на най-големите английски фамилии, подкрепата на виенските банки. Ние можехме да бъдем доновете на Източна Европа, ако не бяхме се родили плъхове!… Аз загубих връзките си с Англия, но преди това загубих уважението й. Валенщайн ме прие като син на големия пират на Леванта, но после ме осъди на смърт като дезертьор… Константин намрази баща ни още като дете. По-лесно му беше. Омразата го спасяваше от непосилното задължение да издигне ръста си до неговия…

— Вие имате още един брат — каза Менон. Спидер преболедува думите му. Опита се да чуе ехидни нотки, упрек или презрение, но тембърът на албанеца звучеше по старчески уморено, пресипнало и като че ли тъжно.

— Да — каза Спидер. — Дори ние да нямаме трети брат, Белия дявол има трети син!

Отпиваха от виното, поглеждаха се крадешком и мълчаха. Бузите на Менон висяха, ръката му трепереше, наметалото му беше посипано с пърхот и бели косми. „Колко ли е годишен… Може да наближава дори осемдесет, черният предател!“

— Какво става във Венеция, Меноне? Градът запада от ден на ден?

— Война — неопределено отговори албанецът.

— Война ли? С кого?

— Дон Корадо събира нова флота. Воюва за Крит.

— Откога?

— Вече близо година. Получил е уверението на няколко града, че ще го подкрепят. — Менон затвори очи. — Кръстоносен поход по море… Хазната е празна, данъците непосилни… Дори за мен.

Останал сам, Спидер отново се дотътри до леглото. За едно денонощие се напиваше трети път. Отпусна се и затвори очи. „Утре се връщам в Молдова!“ — каза гласно той, но това решение не му достави никакво успокоение. Какво щеше да прави в Скендера? Ще командва слугите на майка си? Ще плува в езерото, ще скита с мускет из горите, ще спи с жените на чокоите, докато един ден пукне от астма или сифилис… Или ще тръгне по света… Отново? Къде? Париж… С какво беше по-различен Париж от Лондон, Виена, Прага, Венеция… А той, Паяка, не можа да се приспособи към нито един от тези полиси.

Когато се събуди, нощта падаше отново. Вятърът вдигаше тежки, кални вълни, луната изгряваше над Далмация и скоро щеше да освети каналите. Филип излезе и седна на балкона. „И утре няма да тръгна на север! — помисли той в мига, когато осъзна, че ако тръгне нанякъде, това в никой случай няма да бъде към бащиния му дом. — Война?“ Тогава го връхлетя второ прозрение. „Аз съм лош войник, защото презирам и тия, с които воювам рамо до рамо, и тия, за чиито глави съм тръгнал!“ Да, само идиотът не чувства, че е презиран, и само той може да бъде командван с презрение.

Спидер скочи и с широки крачки тръгна по верандата. „Белия дявол знаеше да предизвиква любов. Обичаха го и Сокон лаза, и Лазар, и Влаха, и Котленеца. С любов говореха за него Филип Ткон, Дърмънд, адмиралите Мърдок и Хоукинс. Обичаха го княз Абруд, Дарма мавританката, майка им… А това значеше, че и той ги е обичал или поне, че никога не ги е презирал!“ Реки пот шурнаха по гърба му. „Защо зарязах найтите в ръцете на преподобния Оли? Защото презирах и Чарлс, и Джейкъб, и дебелогъзите им кралици, и вечно пияните им рицари! Защото аз, синът на Белия дявол, си бях позволил да презирам Великобритания, внушавайки си, че съм й равен по сила, слава и благородство!“

Какъв глупак, боже мой? И защо отвлякох Алика, ако не от презрение към морал, фамилия… презрение към бога и божите заповеди, в края на краищата! Защо си позволих да бъда съдник на Марс, ако не от презрение към баща му… По дяволите! Спидер се хвърли в канапето. Дишаше тежко, дрехите лепнеха, сърцето го биеше в гърлото. „По дяволите! — изкрещя той срещу луната. — Защо никой никога не ми каза, че величието е любов!“

* * *

— Сам ли си, Науме? — попита княгинята.

— Не, господарке. Водя жената на негово височество…

— Алика?

— Зоя… Жената на княз Филип.

— Така ли? И къде е… нейно височество?

— Чака заповед да ви се представи?

София наведе глава и мълча дълго.

— Къде са синовете ми, Науме?

— Княз Константин и синът му пътуват за Венеция, господарке. Отидоха да търсят майката на младия княз.

— А Филип?

Ред беше на Наум да наведе глава.

— Княз Филип ни напусна в България… Не благоволи да каже къде отива.

— Това е в негов стил — София кимна. — Кой освободи Вангел?

— Марс копелето, господарке.

— Княз Марс Авалов, куче! — Гласът й режеше като щорм. — Повтори!

— Княз Марс Авалов — смирено произнесе Наум Белиот. — Той освободи благородния ви внук от еничарската табия в Едрине.

— А той къде е?

— Не знам, господарке… Убиха коня му. Преследваше ни потеря… Изгубихме го от очи. Сигурно си пробива път към Молдова.

— Добре, Науме… Кажи на Ната да подготви банята и доведи княгиня Зоя.