Христо Калчев
Белия дявол — Синове (18)

18

В деня на светия мъченик Евпъл София застана лице в лице с новата си снаха Зоя. Август се точеше горещ, задушен, безводен. Полетата бяха прегорели, дивечът се беше вдигнал на север, в Карпатите реките бяха пресъхнали, земята зееше в ронливи пукнатини като рани. Четиринадесет дни ни един облак не беше минавал по небето, повече от два месеца не беше валял дъжд. Хората излизаха нощем като таласъми да свършат някоя и друга работа и цял ден лежаха на сянка с изплезени езици като кучета. Когато Наум Белиот поведе снахата към патиото, някъде далече на запад изтрещя гръмотевица. „Господи — помисли старата княгиня, — свършиха ли мъките на тази земя страдалка?“

— Господарке — обади се Наум. — Това е княгиня Зоя Авалова.

„Красива! — албанката не мръдна от мястото си. — Устни като малини, нозе на кошута, гърди като на оная кучка Алика, силни, остри, чувствени!“

— Добре дошла, дъще — каза София. — Науме, иди да спиш. Довечера те чакам на трапезата. Откъде си родом, Зоя?

— Хърватка съм, ваше благородие.

— Иди да се изкъпеш на езерото… Друга вода сега в Скендера няма. Докато миеш умората от пътя, аз ще внеса гардероба ти в стаята.

— Нямам гардероб, ваше…

— Имаш, Зоя… иди, иди, слугинята ще ти покаже в коя стая те чакам.

В деня на свети Евпъл Зоя получи всичките бижута, кожи и коприна, които албанката беше събрала за целия си живот с Белия дявол, но които беше престанала да носи след смъртта му. Подухна свеж вятър, замириса на дъжд. Гръмотевиците започнаха да се приближават, свраките полетяха в панически кръгове над езерото, после дойде и бурята. Черни облаци скриха слънцето, природата се смълча, пое дъх и посрещна стихията.

— Виж — каза албанката, — половин час вали, а още всичко е сухо.

Зоя кимна сънливо. Трескаво търсеше начин да каже на албанката, че мрази сина й Филип, и криеше настроението си зад привидна умора. И тогава чу:

— Познавам Филип по-добре от теб, Зоя.

— Моля… Извинете, ваше благородие. — Зоя чувстваше цялата кръв в главата си, сърцето й биеше до пръсване, краката й омекнаха така, че трябваше да седне. — Не разбирам, ваше…

— Наричай ме, майко… — взряна в бурята, княгинята измъкна от ръкава си сгънат лист й и го показа. — Константин изпрати писмо по наемника. Почивай, дъще, яж, спи, отпусни тялото и душата. Имаме време и да говорим, и да мислим. Опитай да заобичаш тази къща… Засега това е достатъчно.

София я хвана под ръка и я поведе към дълга маса, украсена с цветя и канделабри.

— Вали… — тихо каза Зоя.

— Нека вали. Господ си знае работата. Толкова кръв трябва да се отмие, толкова грехове, подлости, предателства, че дори потопът е безсилен да пречисти тоя свят, дъще. Ела. Отпусни си душата и се наслаждавай на вечерята.

Пред вратата чакаше Наум. Сменил дрипите си с кожен ловен костюм и нови ботуши, той се поклони на княгинята и отстъпи, правейки й път да мине.

— Заповядай на масата, Науме. Имаш три дни да си вземеш солука, после те чака работа!

София настани Зоя, посочи стол на Белиот и даде знак на Ната да сервира вечерята.

* * *

От края на пролетта княгиня Авалова започна да чака момчетата. Със стабилизирането на времето зъбоболът стихна, но когато една сутрин отвори уста срещу огледалото, втрещена установи, че са й израсли нови, бели и яки зъби, така наречените мъдреци, без които спокойно беше доживяла шестдесетте си години. „Ще падне голям смях, като кажа на децата!“ — помисли тя, но вечерта от Яш пристигнаха Аурел и Магдалена, а нея я досрамя да се похвали с придобивката си. Аурел старееше красиво. Побеляваше, но тялото му, макар и дребно, пазеше линията си, зъбите му блестяха, бръчките говореха по-скоро за бурен живот, отколкото за възраст, а когато погледнеше влюбено жена си, заприличваше на онова буйно и чувствено момче, с което преди четвърт век дружеше покойният й съпруг.

— Имаш ли новини от князете? — попита Аурел.

— Скоро ще се върнат — София се обърна към Магдалена. — Зиги пише ли? Как му понася виенският живот?

Синът на Аурел беше кръстен Сигизмунд, в чест на покойния владетел на Молдова, и от две години учеше във виенския хусарски лицей. Чуха конски тропот, после и гръмотевичния глас на Сокон Мехия. София беше пратила да поканят семейство Мехия и брат й Лазар, но не вярваше едноръкият да се отзове на поканата.

— Рядко пише — отговори Магдалена.

— Когато му свършат парите — добави Аурел и стана да посрещне Сокон и французойката.

— Мир на този дом! — лазът целуна ръце на двете княгини и задържа ръката на Абруд. — Как си, старо момче?

— Благодаря на бога, крепя се. Жена ти става все по-красива, Соконе?

— И все по-млада… — Аурел чу пренебрежителни нотки в гласа му, но не му остана време да ги оцени. Французойката вървеше към него с протегната ръка.

— Щастлива съм да ви видя, княз. Рядко нарушавате дивата скука на Буджак?

— Здравейте, Бриджит. Тъкмо казвах на вода Мехия, че ставате все по-красива.

— Развалили сте настроението му — Бриджит се врътна и тръгна към Магдалена. Тогава на вратата се появи Лазар Шкодер.

— Заповядай, брат — София го хвана за единствената ръка и го поведе към масата. — Седнете, скъпи гости. Княз и княгиня Абруд ни събраха на тази вечеря… Щастлива съм да ви видя в Скендера, всички вас!

— Какво става в Яш, княз? — попита Лазар. — Говори се, че Василий Лупус се готвел да отхвърли васалитета?

— Приказки, Лазаре. За такъв акт му трябват силни съюзници.

— Или велики покровители — обади се Сокон.

Абруд кимна.

— Лупус не разполага ни с едното, ни с другото.

Лазар не беше доволен от отговора.

— Знаете какво казваше Вангел дон! По море Британия, по суша Русия.

— Татарите опожариха Москва и Нижни Новгород — каза София. — Говори се, че са нахлули в киевското княжество.

— Чух — Лазар вдигна бялата си глава. — Кажи им, Соконе, кой насъсква татарите и с какво?

— Високата порта, цял свят го знае. Кюпрюлю изпрати в Бахчисарай някои от най-фанатичните си софти.

— Дори така да е, това не променя факта. На Русия не може да се разчита.

— Ако Василий Лупус не намери съюзник тази есен, напролет полумесецът ще се развява над двореца му — гласът на Лазар звучеше по старчески уморено, а заедно с това заядливо и отчаяно.

— Кажи му го, Лазаре — Аурел се опитваше да внесе шеговита нотка, но албанецът нямаше намерение да се предава.

— Аз или вие Абрудите сте приближени на двора? Турците безпрепятствено стигат до Килия. Преди няколко дни един еничарски ага почука на вратата ми. Водеше двадесетина пешаци.

— И какво искаше? — попита София.

— Агнета, хляб и вино.

— И ти му ги продаде?

— Изпъдих го! — гордо отговори едноръкият. — Утре ще доведе сто дьонмета и ще подпалят чифлика от четири страни.

— Трябваше да му дадеш храна, Лазаре — обади се Сокон. — Гостоприемството е от бога.

— И това ми го казваш ти, лаз? Дето презглава бега от Трапезунд, дето те клаха при Лепанто, на Киркира, в Янина?

Сокон се засмя гърлено.

— Това е минало, скъпи ми Лазаре. Отдавна забравено минало. Днес ние с тебе сме поданици на Молдова, а тя е подвластна на султана. Наздраве. Когато бях малко момче, дядо ми имаше такава брада. Питам го веднъж: „Дядо, кое е най-страшното нещо на този свят?“ Старецът отговаря: „Да се пръкне малък народ между два многобройни!“ Такава беше съдбата на Грузия, Лазаре, такава е и на Молдова.

Пиха мълчаливо. Думите на едноръкия обаче им бяха насадили мрачни мисли. Единствено Бриджит и Магдалена водеха някакъв разговор шепнешком.

— Докато Вангел беше жив, не изпадахте в униние, капитани — обади се София. — Тогава знаехте какво да правите.

— Годините вървят, София — каза Аурел, — а с тях се мени и обстановката. Ако по времето на Батори можеше да се мисли за война на юг, днес е изключено!

— Защо?

— Дълго е за обяснение. Повярвай ми, така е. Знам какви са настроенията в двореца.

— Вангел не се интересуваше от ничии настроения, Аурел. Той знаеше какво е необходимо за народа му и го преследваше докрай! До смърт! Иначе Високата порта не би отмъщавала на внука му.

— Така е — гласът на Лазар изскърца уморено, главата му залитна и едва сега видяха, че е пиян. — Вангел дон режеше главите на джагалите… като зелки!

Лицето на Абруд се изпъна.

— Вангел Авалов беше българин, господа. Аз нямам лична война с падишаха.

— Все още — обади се Лазар.

— Какво искаш да кажеш?

— Аурел, когато турците влязат в Молдова с достатъчно сили, първата им работа ще бъде да изколят елита на княжеството. Ще избият до крак всички, които имат някаква стойност, които знаят да четат и пишат, всички, които си служат с оръжие, а това значи, че семейство Абруд ще бъде едно от първите, дето ще мине под ножа!

— Мрачна прогноза, Лазаре? — кисело усмихнат каза молдовският княз.

— Мрачна, но точна, Аурел. Василий Лупус е религиозен фанатик и извинявай, по-скоро бреме за княжеството, отколкото негова защита. Сега не е време за теоретични спорове между католици и православни!

Намеси се и Сокон.

— Докато водите спорове около триединството на Отец, Син и Свети дух, османите ще ви потурчат, Аурел… И ще ви обрежат!

Аурел поклати глава.

— Хабсбургите няма да допуснат султана до границите си.

— Аурел — Сокон се надвеси над масата. — Вие молдовците сте уседнали хора, пътувате малко, затова не знаеш, че Отомамия и Свещената източна империя отдавна граничат от Венецианския залив до Белград на Дунава. Повече от двеста години. Това е най-кървавата граница в света. Когато Сигизмунд Батори подписа васалитета, император Рудолф се ужаси така, че заболя от гръдна жаба и предаде богу дух.

— Той беше стар и болен — примирително каза Аурел.

— Рудолф беше десетина години по-млад от мен… — Сокон се засмя гърлено. — А аз все още яхам слугините!

— Сокон! — Бриджит вложи цялото презрение, на което беше годна.

— Защото жена ми, французойката, ме отби като малаче! Много съм бил груб за префинената й…

— Ти се напи, лаз — каза София.

Бриджит скочи.

— Княгиньо, моля да ме извините, аз не мога да остана!

— Върви на майната си! — Сокон намигна на Лазар и вдигна чашата си. — Наздраве, албанец! Да пием за добрите стари времена!

— Наздраве, лаз… Всички жени са кучки!

— Лазаре — обади се София.

— Млък! — едноръкият се взря в сестра си с празен, пиянски поглед. — Аз съм те отгледал… И за баща, и за майка съм ти служил! И децата съм ти гледал, и на мъжа ти служих вярно… Заслужил съм си правото да говоря, както мисля!

Настъпи неловка пауза. Бриджит излезе от хола, княгиня Абруд тръгна след нея.

— Ще остана малко при Бриджит и ще си легна.

— Добре, скъпа, лека нощ — Абруд трепереше от гняв. „Този простак, този мръсен пират си позволява да говори обидно за дама в мое присъствие… Та той не уважава и мен.“ Сокон обаче почувства настроението му.

— Ако търсиш свада, Аурел, губиш си времето. Аз вече не мога да държа пищовите! — лазът се засмя гърлено. — Ръцете ми треперят.

— Никой не търси свада — каза София. Както винаги, тя не беше чула и разбрала нищо, което не я засяга лично. Отношенията на тези мъже с жените им не беше нейна работа, не засягаше пряко оцеляването на семейството й и дълбоко не я интересуваше. — Ната, налей вино на господата.

— Отпусни душата, Аурел — обади се Лазар. — Ние пиратите сме груби хора. Не можеш да очакваш от лаза да се държи лъскаво като ония ратаи с титли, дето се навъртат около твоя владетел?

— Той е и твой владетел, Лазаре!

— Не! — едноръкият изпи чашата си на един дъх и я разби в плота на масата. — Това дойдох да ви кажа. Време е да търсим нови земи за конете си… Дано не е късно, да пази господ!

София наостри уши.

— Какво говориш, брат?

— Истината. Стефан Котленеца се стяга. Стадата му пътуват на север, покъщнината му тръгва утре на разсъмване. Чакай го в Скендера за сбогом и благословия!

— Избрал ли е земя? — попита Сокон.

— Ще търси пасбища в киевското княжество. Пет деца има горкият. Не иска да ги принася курбан на аллаха!

— И ти ще го последваш? — възкликна София.

Лазар кимна.

— Ако хетманът е склонен да ми продаде земя.

— А той склонен ли е?

— Ще чакам хабер от Стефан…

— А имота тук, а къщата в Килия? Ще ги продаваш ли? — попита Сокон.

— Кой е луд да купи вулкан? — Лазар доля чашите й пресуши своята. — Майната им на имотите. Пиратското имане е бездънно. Кожите спасяваме, а вие двамата… — посочи София и Сокон — и децата си. Другиден тук ще мине огън и меч, ако не и утре… Аурел — албанецът погледна стария приятел на зет си и бързо отклони очи. — Абруд са знатна фамилия. Вие можете да търсите спасение във Виена, в Прага, още по на запад… но за нас, след преврата в Лондон, спасението е на североизток… Сокон да ви каже, по време на зърнените акции ние стигахме до шведските крепости при Полтава. Земя огромна, села малко, пръснати на стотици левги едно от друго. Яздили сме по петнадесет, двадесет дни, без да срещнем жив човек. Ето, Сокон е жив, питайте го.

— Така е — избоботи лазът. — Всичко е, както казва албанецът, стига да се намери кой да продаде земя и да даде солидни гаранции върху имота.

— Ако се намери, ще тръгнеш ли с мен?

Сокон дълго не отговори.

— Какво ме заплашва тук? Смърт? Цял живот бях с единия крак в гроба.

— Синът ти годен ли е да живее така, лаз?

— По дяволите, не! Горам е баба. Вместо кръв, сополи текат по жилите му и за това е виновна оная… дето ме направи рогоносец, от сибирски лос по-клонест!

Отново ги затисна мълчанието.

— Какво пък — обади се Аурел. — Лазар може би е прав, София? Не е лошо да потърсите ново покровителство?

— Тук е гробът на мъжа ми — глухо отговори албанката. — Тук ще се върнат синовете ми.

— Дочакай ги, сестро… Изровете костите на Вангел дон и тръгни към житните пояси. Ще търсим бедна земя, за пасища… Ние не сме земеделци, няма да пречим на местните, няма да посягаме на залъка им и ще живеем в мир.

— Вярваш ли в този мир, брат? — обади се албанката.

— Вярвам му като на бога, Софийо… Ние бяхме пирати, децата ви са от друго тесто замесени, богати са, за какво им е да поглеждат чуждото?

— Добре, Лазаре, ние имаме деца… А ти, който нямаш, защо ти пръв помисли за бягство?

Лазар имаше готов отговор.

— Искам да умра свободен човек и никой да не осквернява гроба ми!

София се вдигна и тръгна към спалнята си.

— Яжте, пийте, скъпи гости, но не се наскърбявайте. Това би било противно на вашия домакин Вангел Аваля… Утре ще продължим разговора.

Когато се събуди и излезе от стаята си, албанката завари жените да бъбрят пред чаша кафе на масата пред езерния кей. Аурел и Сокон спяха, Лазар беше оседлал коня си и се беше върнал в Килия. София седна. Бъбриха за децата, за есенните балове. Към десет се появи Аурел, извини се, че в Яш го чака неотложна работа. София и Бриджит изгледаха отдалечаването на каретата им по пътя към Прут.

— Сокон е недоволен от теб. Мисли, че не си му вярна жена?

— Прав е, княгиньо — заядливо, със сълзливи нотки в гласа отговори Бриджит. — Ненавиждам го!

— Тогава защо се омъжи за него?

— О, беше толкова отдавна? Не помня вече.

— Аз мога да ти кажа, момиче. Направи го, за да останеш близо до Белия дявол.

Бриджит не скри изненадата си.

— Аз бях влюбена във Вангел, княгиньо!

— Не го наричай Вангел! Пред мен, не! За теб той беше княз Авалов!

„Мога да я пратя по дяволите, а мога и да отровя старините й! — с пламнало лице мислеше французойката. — Нищо лошо не съм видяла от тази страшна жена… И защо страшна, по дяволите, тя е най-обикновена старица, безсилна, безпомощна, беззъба…!“

— Права сте, княгиньо… Бях много млада, много бедна… и глупава. Мислех си, че ще принудя Сокон да стои далеч от мен…

— И се излъга?

— Излъгах се горко, госпожо. Дванадесет пъти ходих да помятам при една циганка в Исмаил.

— Друго би било, ако княз Авалов пълнеше утробата ти… нали, момиче?

— Аз съм на четиридесет и три години, госпожо княгиньо? Отдавна не съм никакво момиче.

— Ще ми отговориш ли?

Бриджит наведе глава.

— Да, госпожо, друго би било.

— Вангел знаеше ли?

— Казах му… Той не ви изневери, княгиньо… С мен, не!

— Защо, Бриджит? Кажи ми истината… От двадесет и седем години Белия дявол лежи в гроба.

— Не говорете така, госпожо… За бога, тръпки ме побиват!

София стана, влезе в къщата и се върна с кана вино и две кристални чаши. Напълни ги, но не бързаше да поднесе чаша на бившата гувернантка на синовете си.

— Изнервена ли си, Бриджит? Пий, виното ще те успокои — и когато французойката отпи първата си глътка, попита: — Сокон познава ли любовника ти?

— Да. Завари ни спящи… и голи. За бога, госпожо, има ли значение дали го познава, или не?

— Кой е той, Бриджит?

— Полковник Николае Буряни, началникът на татарбунарския гарнизон.

— И полковникът е още жив? Лазът започва да остарява.

— Стига кръв, госпожо! Тук не е Отоманската империя! Сокон има син. Ако убие полковника, ще го осъдят на смърт и Горам ще остане сирак… Не можете ли да го разберете?

— Разбирам, момиче — София вдигна чашата си. — Наздраве — пиха мълчаливо, албанката доля чашите. — Казваш, Бриджит, че си била влюбена в Белия, дявол? А той в тебе?

— Не го наричайте Бял дявол, за бога… Извинете! — Бриджит наведе очи. — Да, госпожо, и той беше влюбен в мен. Каза ми го в Галан, когато вие пътувахте за Лондон… После се върна тук… и загина.

София се облегна в стола.

— Помня това време. По пътя за Англия бях много неспокойна… Все имах предчувствието, че нещо лошо ще се случи… — София се усмихна спокойно, ведро, разбиращо. — Вангел не беше мъж за една жена… И други като теб минаха през живота му.

— Не е същото, госпожо! — извика Бриджит. Бузите й бяха зачервени от виното, очите й горяха трескаво. „Мрази ме…“ — развеселена помисли София, когато я чу да продължава. — Княз Авалов направи син на вашата слугиня, но обичаше мен! Само мен! О, господи, аз се напих… Извинете, госпожо?

— Няма нищо, Бриджит. Не се безпокой за нищо. Ната, ела тук! — извика княгинята. — Ната, иди събуди вода Мехия. Кажи му да побърза, че жена му умира.

— Кой умира? Аз? Глупости, госпожо, чувствам се отлично. Може би виното ме хвана малко…

София игнорира думите й.

— Изпълнявай, Ната! Кажи на Сокон да побърза… и тогава погледна французойката.

— Умирам ли, госпожо? — с пепеляво лице и надебелял език попита Бриджит. София кимна. — Но нали и вие пихте от виното?

— Отровата беше в твоята чаша.

— Трябваше да го очаквам… Вещица проклета! И ти ще се гърчиш в огнена геена!

— Всекиму заслуженото, Бриджит. Прочети си молитвата, краят наближава.

От очите на бившата гувернантка рукнаха жълто-зелени сълзи. Отровата беше започнала да действа.

— Милост, госпожо, няма ли някакво средство?

София поклати глава.

— Бързай, Бриджит! Моли се за упокоя на душата си!

На прага застана Сокон. Беше сънлив, махмурлия, бос, с голи, космати и побелели гърди, стар, отпуснат, жалък…

— Какво става тук? Кой умира… Защо не ме оставите да спя?

— Соконе, тя… — гърч отсече думите на Бриджит и тя рухна на пода.

Лазът Сокон Мехия клекна над трупа на жена си, пипна пулса й, помириса дъха, склопи очите и се изправи. Сега лицето му беше още по-подпухнало, още по-уморено, още по-старо.

— Има ли отрова в каната? — попита той.

— Не.

Лазът допи виното на едри глътки, седна в стола, в който умря жена му, обърса устата си с длан и погледна албанката.

— Докога ще заместваш провидението? — глухо попита той.

— Докато се налага, лаз. Иди подготви сина си. Момчето трябва да се сбогува с майка си. Кажи му: Майка ти е при своя бог, Гораме. Ние трябва да се радваме за нея. — София стана, заобиколи масата и сложи дланта си на рамото му. — Хайде, събери сили, лаз! Аз ще изпратя покойната довечера… Готова за церемонията.

Когато остана сама, София повика Ната, заповяда й да напълни каната с вино и да се заеме с трупа.

— Тя беше красива. Постарай се и синът й да я запомни така!

Вода Мехия замина за Татарбунари и къщата утихна. Албанката взе каната, чаша и излезе. Тръгна към морето, там, където под единствения дъб се белееше гробът на пирата. Отпусна се в стола-люлка и отпи дълбока глътка.

— Не ме разбирай зле, Вангели? — високо произнесе тя. — Не за твоите чувства наказах Бриджит, скъпи. Не, бог ми е свидетел! Тя трябваше да умре, пирате, за да порасне синът й горд мъж и един ден, когато Всевишният повика Сокон лаза при себе си, духът му да не скита като върколак около измърсеното си ложе!

Ната я събуди на свечеряване. Трупът беше тръгнал с колата за Татарбунари, а на масата при езерния кей беше сервирана вечерята.

— Да впрегнат ландото! — заповяда София, крачейки към къщата. — След вечеря заминавам при брат ми в Килия.

* * *

— Само ние с теб останахме, Лазаре! — погледът на княгинята рееше по правоъгълните стени на двуетажната къща, по високите червени дувари, зад които бяха прословутите конюшни на брат й. За пръв път идваше в дома му и това, което видя, я потисна от вратата. Лазар беше богат човек, а живееше в грозен свят, по-грозен и на вид по-беден от света, който значително по-бедният им баща беше създал в Киркира. — „Защо? — питаше се София и отговорът се натрапваше сам. — Така изглежда всяка къща, в която не е бушувала любов, в която не са кънтели детски гласове… А Марс?“

— Менон е жив — отговори Лазар.

— За мен умря в Янина.

— Жив е! — мрачно, с присъщата си упоритост каза той.

Седяха на грубо скована маса, под уродлива, криворасла дюля и се мъчеха да почувстват онази близост, която кръвта им налагаше.

— Остави, Менон…

— Ще дойдеш ли с мен, Софийо?

— Не още. Докато момчетата не се върнат, ще трябва да ги чакам в Скендера.

— Да не дочакаш спахиите?

— Всичко, е в божиите ръце… Бриджит е мъртва, Лазаре. В момента Сокон я погребва в Неводари.

В очите на Лазар се мярна ужас.

— Твоя работа, нали? За какви престъпления я наказа?

— Спасих сина й Горам от унижения. Сокон я осъди онзи ден, аз само изпълних присъдата.

Край пердето се мярна Мана, но срещнаха погледите си и бившата слугиня се дръпна във вътрешността на стаята. София беше сигурна, че дебне зад пердето.

— Лека й пръст — въздъхна Лазар. — Твоята гувернантка направи от Марс мъж.

— Не?

— Да, сестро… Ако някой ти поиска сметка за французойката, това ще бъде той…

София махна с ръка. Нищо на божия свят не беше в състояние да я уплаши… „Още по-малко на тази възраст, когато ми растат нови зъби!“

— Ще вземеш ли Мана в Рус, Лазаре?… Върни я в Браила. Дай й злато и да се маха… Ако ти се свидят парите, кажи, аз ще ги дам.

— Действаш като Вангел, Софийо. И той мислеше, че със злато може да захрани и алчност, и пороци, и душите грешни.

— Вангел е мъртъв, Лазаре!

— Царство му небесно… Кажи, без да го увърташ, какво искаш от мен?

София се облегна на грубия стол, затвори очи и мълча дълго.

— Уморена съм, брат, ще бъда кратка. Ако тръгна на север, с мен ще дойдат синовете ми и Вангел, Раиса с децата си, баща и син Мехия. Там ще живеем в нов свят, между чужди хора. Ако сред нас остане и сянка на недоверие, обществото ни ще загине, преди да е пуснало и най-слаби корени…

— Какво ти пречи Мана… Тя е кал, тиня… Дори синът й гледа през нея като през пара?

— Именно затова трябва да остане в тинята, Лазаре. Ако я помъкнеш на север, аз ще отведа синовете си на запад.

— Тримата?

— Тримата, Лазаре… Или без Мана слугинята към Рус, или аз ще отведа цялото семейство на Белия дявол в Бохемия!

Десетина дни по-късно Стефан Котленеца мина през Скендера. Беше тръгнал след стадата си и идваше да се сбогува. Старият овчар носеше писмо от Лазар. Сутринта Мана слугинята беше тръгнала за Браила.

Когато Котленеца отмина, София прати Ната да доведе Игнат и Йоан негъра. Един час по-късно два коня потеглиха за Браила. Слугите на княгиня Авалова отиваха да вземат главата на любовницата на Белия дявол, на майката на незаконородения му син, на жената, която й беше причинила най-много мъка през целия й шестдесетгодишен живот.