Христо Калчев
Белия дявол — Синове (5)

5

Когато пристигнаха във Виена, Алика изгаряше от треска, бълнуваше, изпадаше в безсъзнание… Гаснеше пред очите му. „Умира!“ — с яд мислеше Спидер. Лицето й се топеше, — скулите изпъкнаха, очите потънаха в ябълките си, дишането й беше по-учестено от галопа на коне или съвсем замираше.

Според плана на града на „Остринг гасе“ се намираше зданието на банка „Братя Бернщайн“. Филип я откри лесно, скочи от каретата и нахлу в халето й.

— Търся господин Бернщайн — на английски извика той, но като видя неразбиране в очите на чиновниците, повтори въпроса на френски. — Кажете на господаря си, че княз Авалов иска да го види незабавно!

Спидер очакваше да се появи дългобрад евреин с боне, когато от офиса излезе елегантен мъж, малко по-възрастен от него, дребен, приветлив и усмихнат.

— Княз Авалов?

— Господин Бернщайн, жена ми умира в каретата! Имам нужда от хотел и от най-добрите лекари на Виена. За колко време можете да ми доставите тази услуга?

— Веднага — променил изражението си, добил сериозна и делова маска, отговори Мориц Бернщайн. — Останете в моя дом, княз, а аз ще изпратя хората си да свикат най-авторитетен консилиум?

— Благодаря! — Филип почувства и облекчение, и симпатия към този бързоумен мъж.

— Тогава да тръгваме? — Мориц повика заместника си, даде му нарежданията си и поведе гостите си. Къщата му беше на гърба на банката, слугите му пренесоха Алика в спалнята, определена за тях. Сара Бернщайн, господарката на дома, се зае с разсъбличането и с ония процедури, които всички жени знаят и към които най-суровите мъже пристъпват плахо.

Прав, с чаша чай в ръце, Спидер гледаше през филистрините на широки прозорци Мориц да настанява Атаман в своята конюшня, да се разплаща с влашките кочияши… Професорите започнаха да пристигат един след друг. Светилата на виенската медицина прекараха повече от час при Алика. Десетина минути след началото на прегледа в салона влезе мъж над петдесетте години, целуна Мориц по двете бузи и почтително застана пред него.

— Екселенц, аз съм Аарон Асса, адвокатът на вашия дом.

Филип му подаде ръка. Идвайки от дивата Молдова, той изведнъж си припомни колко удобен и лесен за живеене може да бъде цивилизованият свят.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Асса… Моля, поемете преговорите с професорите. Не съм в състояние да чуя фатална вест!

Четири денонощия по-късно Алика започна да оздравява. Спидер не беше сигурен дали професорите с огромните си хонорари върнаха здравето й, или Сара Бернщайн, която увиваше голото й тяло със студени чаршафи, накиснати в оцет, и ги сменяше горещи и сухи като слама. Когато Алика поиска да яде, Спидер сам й поднесе бульона от говеждо месо. Снаха му лежеше подпряна на възглавници, слаба, жълта и, по дяволите — грозна. Спидер потисна надигащото се отвращение и целуна напуканите й, все още горещи устни.

— Ще живееш, Али — каза той, употребявайки прозвището, което беше чул от баща й. — Смъртта те отмина, макар и неохотно.

— Господ ме наказва! — с ужасени очи промълви Алика, но яде с апетит, поиска още, спа непробудно целия ден, вечеря с апетит, а на сутринта Филип едва се въздържа да не се вмъкне под юргана й. „И в лицето, и в тялото й има някакво сатанинско изкушение!“ — мислеше той, слизайки в гостната, където го чакаха банкерът и адвокатът за делови разговор.

Откакто я отвлече, докато треската я събори, Спидер не слизаше от снаха си. Любеше я в каретата, по влашки и маджарски ханове, докато накрая я простуди до смърт. Сега, заслепен от еротичен бяс, той довършваше първия си акт с полуздравата Алика. Свикнал да „взима“ жената в истинския смисъл на думата, да упражнява волята си над нея, дори силата си, Спидер за първи път разбираше дълбокия смисъл на израза „Тя ми се отдава!“ и с ненаситна алчност приемаше щедростта на тялото й. Алика беше тънка, белокожа и едрогърда жена с алени зърна, които растяха под ласките му като гъби, клокочещи слабини, сякаш прокълнати никога да не познаят пълното задоволяване. Жените, с които беше спал, имаха ерогенни зони по телата си, Алика нямаше неерогенна, те трябваше да бъдат настройвани за любов, извън бяса на любовта Алика беше неприветлива, разстроена, мрачна, дори зла.

— Какво обяснение даде на евреина? — попита тя, когато дишането й се нормализира.

— Казах му, че си моя жена.

— Но той ще разбере истината? Асса познава Константин?

— За него е важно да остана техен клиент — разсеяно отговори Спидер. След дълго мълчание Алика попита:

— Знаят ли, че Вангел е отвлечен?

— Не стана дума за него.

— Но нали те трябва да приведат парите за откупа?

— Не е задължително, но и да го направят, това ще бъде само една банкова операция.

— Не разбирам?

— Златото ще мине от техните ръце в султанската хазна. Не е нужно да знаят, че то ще послужи за откуп.

— Кой ще го направи?

— Или Константин, или свекърва ти.

— И аз никога няма да видя сина си?

Спидер не отговори. Разговорът му с евреите беше на съвсем друга тема. Те бяха обсъждали банковия трансфер на независимия клиент на банка „Братя Бернщайн“ княз Филип Авалов, завинаги отделен от фамилията си. „Едва ли ще ми задават въпроси?“ — мислеше Спидер, готвещ се да им довери тайната си.

— Заминавам за Венеция… Може би ще остана там. Вие ще бъдете мои доверени лица. Не искам никой, дори княгиня Авалова да научи новия ми адрес?

Мориц Бернщайн кимна. Адвокатът вече му беше обяснил какви принуди заставят младия княз да вземе мерки за своето инкогнито.

— Фил?

— Кажи, Али?

— Ненавиждам брат ти… Когато ме пипне, имам чувството, че ме лазят голи охлюви!

— Той е мой брат — разсеяно поднесе апострофа си Филип. Алика не продължи веднага, но все пак продължи.

— По годежа майка ти ме заведе под дъба… Знаеш къде седи? — Спидер кимна. — Тогава ми говори за вас двамата. Каза — Константин е благородник, Филип — княз… Не разбрах разликата. Княгинята помисли, че се преструвам, но все пак даде някакво обяснение. „Константин е рицар, чувствителен, добър, честен. Той ще бъде верен съпруг, любящ баща, великодушен господар… Това са половината от чертите на баща му. Другата половина притежава Филип — потаен, коварен, жесток, егоист в обема на монарха, еротоман и мистик…“

Филип плъзна ръката си по гърдите й. Разговорът му беше и безинтересен, и го намираше безсмислен. Ако той трябваше да описва характера на брат си, би употребил други думи, за себе си също, но в очите на Алика имаше настоятелна молба за отговор.

— Знаеш ли какво научих? — започна той. — Ние имаме трети брат… Отраснал като син на едноръкия…

— Константин знае отдавна. Мъчеше се да го крие от майка ти?

— Тя от него… — Спидер се усмихна. — Да, те наистина са благородници.

Алика свали ръката му от гърдите си, нахлузи нощница, зави се до брадата.

— Марс яде сурово месо — с откровена погнуса каза тя. — Реже главите на костенурките и пие кръвта им! — Гласът й се разклати и секна.

Филип затвори очи и видя Марс — копелето, кучето, което говори френски и иска да бъде княз… „Той е повече мой брат от Константин!“ — с изненада помисли той.

— Да повикам ли Марс във Венеция? Кой знае, един ден може да ни потрябва?

— Фил?

— Да.

— Какво значи Спайдър?

— Паяк.

— Константин те нарича Спайдър?

— Знам.

— А Спидер?

— Може да означава много неща… В смисъла, който влага Константин — човек, който нанася коварни удари.

— Кой ти прикачи този прякор?

— Един английски войник… Константин би казал: „Един британски рицар!“

Очите на Алика посърнаха. Някаква мрачна сянка мина през тях.

— Ние нямаме бъдеще…

— Навикнах — мислещ за брат си Марс, говорещ за брат си Константин, каза Спидер. — От десет години живея всеки ден като последен.

— Аз не мога така!

— Ще се научиш, Али, или трябваше да останеш при мъжа си!

— Гавриш ли се с мен?

— Мисля на глас… Заминаваме за Венеция.

Изненадата изсветли очите й.

— Какво ще правим във… Венеция?

— Ще живеем.

— Ти си богат, нали? — сигурна в отговора и затова без особен интерес попита тя. — Ще купим къща… Мразя да строя. Венеция е република, не признават аристократичните гербове?

Филип очакваше това възражение и беше готов с отговора.

— Ние няма да ставаме поданици на Републиката.

— Да, може би това е изход? А Вангел… Какво ще стане със сина ми?

Спидер се надигна и започна да се облича.

— Али — каза той. — За Вангел мислят много хора, богати и могъщи. Когато имам какво да ти кажа, ще ти го кажа сам!

Филип надяна ботфортите, наметна английския си сюртук и излезе от спалнята на евреите.

* * *

Подозрението, че Спайдер е отвлякъл Алика, скоро се превърна в убеждение, но ако нещо истински тормозеше Константин, беше мисълта, че това е станало с нейно съгласие. „Спайдер е мъртъв!“ — хладно мислеше той, докато чакаше платените агенти да му известят убежището на брат му. „Какво да правя с Алика? Да превърна Вангел в сирак? Но как да й поверя възпитанието му, щом е годна да извърши най-гнусното престъпление, кръвосмешението!“

Константин не живееше, той чакаше. Марин капитан, Миро Челеби и Наум Белиот следваха табиите на Кенан паша и дебнеха възможност да отвлекат младия княз. Лазар се върна от „Памакаристос“ с писмо от вселенския патриарх Висарион. Главата на православната църква предлагаше намесата си пред Високата порта, ако семейството на княз Авалов е в състояние да му изпрати сигурни гаранции, че неговият наследник се намира на точно място, пазен от точно упоменат велможа и предлага за освобождението му точна сума в злато. В момента, освен със златото Константин не разполагаше с друго. Платените му агенти пишеха от Браила, Констанца, Търговище, Краков, Виена… Спайдер беше потънал вдън земя. На запитването в банката Мориц Бернщайн беше отговорил: „Вашият брат, негово благородие княз Филип Авалов, изтегли крупна сума в злато и заяви, че до една година ще съобщи на какъв адрес нашата банка ще оперира с негово благородие.“ Една година? Константин не можеше да чака толкова! Не можеше да чака и един ден! „Дали не е минал Ламанша?“ Годен ли беше Спайдер на такава дързост! Лондон беше единственият град, в който Константин нямаше да го преследва. Това щяха да направят палачите на Кромуел.

Беше разпратил агенти в Лайпциг, Прага, Карлсбад, Дрезден, Белград, Пеща, но второ известие все още нямаше. Майка му беше притихнала в злокобно очакване. Не беше ясно как ще постъпи, ако господ развърже ръцете и. Отмъстителността й беше патологична. Гледайки я да седи в стола-люлка до гроба на Белия дявол, Константин потръпваше, представяйки си какви бесове бушуват в главата й. „Отче наш, да бъде волята ти, да дойде царството ти…“ — механично започна молитва, но не стигна края й. Отчаянието отново отвлече мисълта му. „Чия карма тежи на плещите ми? Чии грехове плащам? За чие изкупление ще иде мърцина младият живот на сина ми?“ И отговорите се появяваха сами, като нашепнати от Фортуна. „Баща ти Вангел пирата плуваше в кръв, майка ти София не прие смирението, надигна глава срещу съдбата и се превърна в кърваво възмездие за ужас и погнуса божия, брат ти Филип извърши страшни и безсмислени грехове, превърна се в истински син на дявола, за да увенчае престъпния си венец с най-гнусния цвят — кръвосмешението!… Господи — мислеше отчаян. — Грешниците попадат в ада след смъртта си, аз се родих в него…!“

Константин се прибра в стаята си и се отпусна в леглото. „Как ще постъпя, ако дойде вест: «Брат ти се крие там и там, жена ти живее с него в престъпен конкубинат…» Ще го застрелям из засада? Ще платя отравянето му… Господи, и аз се готвя да действам като син на дявола!“

— Пирате, бъди проклет навеки! — извика той. — Ти ми отне всички шансове да живея като човек, а ме лиши от демонична сила, вдъхвайки ми съвест и скрупули!

„Държа се като истеричка?“ — Константин стана и отвори вратата. Майка му продължаваше немите си диалози с Белия дявол, прислугата беше или в кухнята, или в своите пристройки назад по брега на езерото. Константин влезе в салона, наля чаша унгарско вино и бавно излезе при гроба на баща си.

— Не те свърта, Константине — каза София. Това не беше въпрос, не беше само констатация, може би имаше укор в гласа й?

— На мое място ти какво би направила?

Албанката го погледна в очите.

— Това, което правя. Чакам.

— И аз чакам… по принуда. Неведението ме подлудява.

— За какво неведение говориш, Константине? Враговете на твоя дом отвлякоха Вангел, брат ти Филип — жена ти… Или те глождят някакви съмнения?

Константин изпита дива ненавист към майка си.

— И какво ще дочакаш, мамо? Разкаянието на бейлербея? Или на малкия ти син… или може би смирението му? Той е твой син… и на Белия дявол!

София се прекръсти вяло и отново втренчи избелелите си очи в него.

— Когато баща ти беше жив, аз живеех по божиите закони. Когато загина в морето и името му остана без защита, аз поех кръста на покойника и избих враговете му… Твоят син е дете, агнец божий, невинен и беззащитен, затова баба му София ще се съюзи със сатаната, но ще го изтръгне от ръцете на султана! Но ти и брат ти Филип сте пълнолетни мъже и аз няма да се бъркам в делата ви, ако ще и гърлата да си прегризете. За добро или за зло, семето на Белия дявол покълна встрани от отмъщението. Ако един ден моята кръв се затрие, неговата ще остане… А сега иди си пий виното другаде! Не понасям нито упреци, нито мъжка истерия!

Константин повлече крака към къщата, допи чашата, хвърли я в храстите, прибра се в стаята си, просна се по корем в леглото и рева от унижение, от болка, от самота, от самосъжаление и безпомощност… Събудиха го възбудени гласове. Беше нощ, когато влезе в хола. Завари майка си с наемниците. Вангел беше в Одрин. Султанът беше обявил девширме, набиране на еничари сред християнското население. Момчетата се пазеха от софти и капукулу и щяха да се появят на бял свят едва на пълнолетието си и след като положат „чакма“, еничарската бойна клетва. Джамаатът или казармата в Одрин беше под личната заповед на султана, охраняваха я ичоглани, избраните еничари, които не се подчиняваха нито на бейлербея, нито на великия род Кюпрюлю… Смазани от път, глад и безсъние, убийците на София бяха освободени и се оттеглиха. Останаха сами.

— А сега, мамо? — злорадо попита Константин. — Как ще спасиш внука си, агнеца божий, Вангел Авалов Втори?

— Ще разменя живота му срещу твоя! — каза София и безшумно излезе от салона.

* * *

В началото на декември, чрез посредничеството на банка „Братя Бернщайн“ Марс получи новите си документи като княз Авалов, писмо от Аарон Асса, адвоката на фамилията, който му предлагаше да поеме делата му като постоянен защитник на интересите по всяка точка на земното кълбо, и покана от Виенския хусарски лицей, който уверяваше, че е достатъчно да ги осведоми за раждането на наследника си, за да запазят мястото сред послушниците си до навършване на необходимата възраст. София Авалова, която го беше нарекла куче и му беше забранила да прекрачва прага на къщата й, беше стигнала толкова далече в щедростта си, че беше приписала на копелето на мъжа си една пета от златото, което притежаваше като лична собственост. Асса го уверяваше, че капиталът му се съхранява във фамилната банка и е на негово разположение.

Марс отиде в Килия, подстрига се, купи си три ката нови дрехи, бельо, ботфорти, преспа у Стефан Котленеца, избра най-мощния тригодишен жребец, който препускаше из ливадите, нарече го Ром (така наричаше коня си покойният дон), оседла го и се върна в имението.

— Лазаре — започна той. — Говорих със сестра ти. Казах й всичко, Нарече ме куче, но ме призна за син на княз Авалов. Как мислиш, защо го направи?

Албанецът изпадна в дълбоко мълчание, но все пак отговори:

— София чувства проклятие върху рода си, а кармата до тебе не стига.

— Сега аз съм княз Марс Авалов… или мислиш, че нямам право да нося това име?

Едноръкият се взря в бившия си син, който днес заставаше пред него в качеството си на високопоставен племенник.

— Ти искаш да се превърнеш в Белия дявол? — мрачно попита той.

— Дал ли съм поводи да го мислиш?

— Външно от бебе, но отвътре си кух… Вангел Аваля беше враг на Империята. За да воюва с нея, той се съюзи с англичаните, с Марс французина, беше емир, дон де мар, княз… стига превъплъщенията да го криеха от преследване… Неговата война не беше нито моя, нито на грузинеца, ние вървяхме с него за плячка, но той беше пират, защото златото му позволяваше да бъде Белия дявол!

От Лазар за първи път чуваше тези думи, но Сокон Мехия многократно му беше казвал същото, по друг начин, разбира се, и Марс, незаконороденият, отдавна беше свикнал да гледа на бащините си подвизи като на трагична битка на гном с гиганти.

— Какво трябва да направя, за да бъда негов син?

— Да уважаваш майка си… Вангел дон беше човек на семейството.

— Ти уважаваш ли я, Лазаре?

Едноръкият отмести поглед и не отговори.

— Заминаваш ли, момче?

— Ще се заселя в Битоля.

— Откъде знаеш това име?

— От Бриджит Мехия.

— Битоля е отомански град?

— Не, градът на Белия дявол.

Лазар кимна.

— Така е… Ще кажеш ли на майка си?

— Тя е тиня, а тинята не познава вълненията… Един ден ще разбере, че съм заминал, и ще ме забрави.

— Жесток си… Белия дявол не беше жесток, въпреки че затри повече свят от космите на главата ти… Запомни го, може да ти е от полза.

Марс пропусна тези думи покрай ушите си. „Родих се копеле и двадесет и четири години се домогвах до баща си! Сега, когато съм син на великия пират, съзнателно ще се превърна в сирак и завинаги ще напусна тези, които знаят, че съм заченат от похот и в престъпление.“

— Не заминавай, Марс… В империята още помнят името на баща ти. Там те чака смърт, момче!

— Не мога да остана, Лазаре. Докато бях твой син, имах семейство. Княгиня Авалова беше моя леля, синовете й — братовчеди. Сега съм Авалов. Бившата ми леля вече не ми е никаква и ме нарича куче, имам братя, но те са князе и винаги ще изпитват отвращение към греха на баща си… Ти, Лазаре, и ти вече не си ми никакъв, а жена ти… Сам виждаш, че не мога да остана?

— Да — едноръкият стана тежко. — Сгреших, че ти казах чий син си.

— Възможно е, но ми каза и аз поемам по пътя си!

— Ела! — Лазар сложи единствената си ръка на рамото му. — Част от златото е твое, чака те.

— Не, Лазаре… Сестра ти ме направи богат с парите на баща ми. Не искам твое злато.

— Няма мое злато, Марс — гласът на албанеца трепереше. — Всичко е негово… Ако Белия дявол не беше живял, и аз, и Сокон, и Влаха… до един щяхме да бъдем просяци.

Лазар тръгна към къщата, Марс се поколеба, но все пак го последва. Когато се изравниха и го погледна, по изпитото, състарено лице на бившия му баща се стичаха едри сълзи.

* * *

Навръх Коледа Константин получи известие, че Спайдер и Алика са във Венеция. Информацията му беше доста по-обширна. Споменаваше се улицата, на която бяха наели къща, описваше се подробно частният дворец на Менон Скодели, вуйчо им, с когото Спайдер поддържаше тесни отношения.

— Какво ще кажеш на това? — Константин хвърли писмото в скута на майка си.

София препрочете известието и отпусна ръце. „Безпомощно!“ — помисли той, но като се взря в изражението й, побърза да се коригира. От известно време старата беше започнала да става вяла, разсеяна, все по-трудно се средоточаваше и все по-често забравяше мисълта си.

— Филип е при брат ти Менон във Венеция? И жена ми е с него!

Старата кимна.

— Аз му казах да иде там. Менон е поданик на Републиката, а тя има посланик при Високата порта.

— Защо не си ми казала досега? — обнадежден възкликна той.

— Бях забравила… Заповядах му да започне постъпки за откупуване на Вангел… но не и да отвлича жена ти!

— Но те са заедно, защото той се опитва да… освободи сина й!

— Не бъди наивен! — сухо каза София. — Алика се промъкна в стаята му още тук… под носа ти!

— Откъде знаеш? — с отчаянието на удавник попита той.

— Винаги знам какво става в тази къща! — София му подаде писмото. — Имаш ли някакви планове!

Константин се отпусна срещу нея. Тялото му вреше в кисела пот, виеше му се свят, устата му беше толкова суха, че въздухът режеше гърлото му като нож.

— Нямам избор — каза той след дълго мълчание. — Трябва да ги убия… и да освободя сина си от Одринското кале!

— Думи на мъж — сериозно произнесе майка му, но до слуха му достигнаха и нотки на ирония. — Как смяташ да действаш?

— Ще пратя твоите убийци във Венеция… а аз ще замина при Висарион в „Памакаристос“… с корвета.

— Филип познава наемниците.

— Ще нападат нощем… Искам доказателства, че и двамата са мъртви!

— Може и да ги получиш… кой знае. Не забравяй чий син е брат ти?

— Никога не съм го забравял — отчаяно се провикна той. — Излишно е да ми напомняш! Знам какъв грях поемам на съвестта си!

София го погледна с празен поглед.

— Не говоря за грехове… Добре, по-нататък?

— Ще помоля Висарион да се застъпи за Вангел… Ще дам всичко, което имам, но ще изтръгна сина си от ръцете на исляма!

— И ще пътуваш по море? С корвета?

— Това е решението ми!

— Добре, прати някого да доведе Влаха и кажи на наемниците, че ги викам… Веднага!

* * *

Петмачтовият престарял и пресъхнал корвет отблъсна от скендерския кей и заплава на юг под порива на мелтема. Мъчен от суха, раздираща кашлица, Влаха въртеше румпела с треперещи ръце и взираше в хоризонта трескавите си очи. Той нямаше да се върне от този рейс. Легнал в капитанската каюта на баща си, Константин се мъчеше да чете френското издание на Евангелието, но очите му рееха по редовете, мислите му бяха другаде… „Господи — мълвеше той, — от такава принуда ли започва животът на пирата?“