Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол. Синове

Първо издание

Редактор: Ивайло Дичев

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Веселина Недялкова

Коректор: Ива Данева

Издателство „Български писател“

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Формат: 32/84/108

Тираж: 52 112 екз.

Печатни коли: 18

Издателски коли: 15,12

УИК 15,45

Дадена за набор на 10.X.1988 г.

Излиза от печат на 25.II.1989 г.

Цена 1.64 лв.

История

  1. — Добавяне

2

„Не съществува бог, но дяволът е навсякъде!“ — мислеше Филип, загледан в лицата пред себе си. Докладът на майка му беше страшен. Реки кръв бяха изтекли по заповед на грохналата албанка, но и с това не привършваха сметките на фамилията. Играейки си с едрия солитер на колието, княгиня София каза:

— Във Венеция е брат ми Менон. Дойде и неговият ред, после родът ще потърси нова земя и нов монарх покровител. В Буджак достигна султанската власт.

— Стига кръв, Софийо — дрезгаво се обади Лазар. — И скитане стига! Османецът не мъсти на деца и старци.

Старата не му обърна внимание. Бяха насядали в кръглия двор. Денят беше мек, слънцето преваляше, от езерото долитаха крясъците на чапли, от кея виковете на децата. В салона с остъклената веранда към морето пиеха кафе снаха му Алика, Бриджит Мехия… (каква дама беше станала бившата му гувернантка) жената на Влаха Раиса и… Мана. Филип се усмихва вътрешно. Бившата слугиня на баща му се беше превърнала в негова леля. Това ли имаха предвид, употребявайки израза „Ирония на съдбата“?

— Синът й прилича на нашия род — промълви той. — Здрав мъж и остър…

— Каза ли нещо, Филипе? — попита София.

— Не.

Филип върна погледа си на гостите, на „военния съвет“ на София. Смутен от майчините си еринии, брат му Константин стоеше с наведена глава. „Остарял е!“ — помисли той, прехвърляйки погледа си на Филип Ткон Македонец, единствения човек, оказал някакво влияние на покойния му баща. „Аз нося неговото име?“ Слабата, поизгърбена фигура на памакаристкия игумен средоточено слушаше тихите, припрени слова на Сокон Мехия.

— Къде криеш наемниците? — попита Константин. Облечен в маренго, силен, строен, но като че ли изнурен, брат му беше заприличал на човек, болен от агорофобия. Повече от час седяха наредени около ниската маса, а веднъж не беше вдигнал глава, неспокойният му поглед рееше по белите камъни на двора, ръката му не посягаше към виното.

— Държа ги под ключ в чифлика на Котленеца — Влаха отговори вместо майка му. — Ако желаеш да ги видиш, ще изпратя да ги викнат?

— Не, не… — гнусливо отвърна Константин. — В никакъв случай!

— Те са кучета — каза София, — нападат, когато ги насъскаш, и като всички кучета верни на този, който ги храни.

— До едно време, сестро — отново се обади едноръкият.

— Аз имам грижа за тях — Влаха отново се притече на помощ на господарката си, но над всички се извиси гласът на византиеца.

— Самадхи! Така индусите наричат просветлението, висшето осъзнаване, че живееш… Тогава твоите кучета, княгиньо, ще опознаят себе си и ще поискат своето.

— Влах — обади се Филип. — Утре сутрин да бъдат тук! Аз слагам ръка на тях!

Влаха кимна.

— Срещу кого ще ги насъскаш, Филипе? — започна Сокон Мехия, но младият син на Белия дявол го прекъсна грубо.

— Княз Филип! — натърти той. Настана тягостна тишина. Грузинецът пламна, лицето му изрази и учудване, и гняв, но положи усилия да възстанови спокойствието си и промълви тихо:

— Извинете, княз.

Филип стана и излезе от патиото. Прииждаха облаци. Щеше да вали. Дългите години на скитане, безкрайните нощувания на открито го бяха научили да познава времето по дребни неща: по листата на клена, по чашката на минзухара, по цвета на водната лилия, по крясъците на чапли и врани, по полета на сойката. Природата му вдъхваше субтилно суеверие, единствено тя. Филип княз Авалов не изпитваше уважение към който и да било смъртен, макар че в Скендера го върна бавно съзрял интерес към покойния му баща и смътно, неясно чувство към София… Разбира се, и смъртните присъди на Острова, и в стана на Валенщайн… Филип беше израснал, беше се превърнал в мислещ и действащ човек в Британия, сред найти и бардове, и ако побягна панически през Брайтън бийч в открито море, това не беше от дромомания. Всички бяха мъртви. И Дърмънд, и Хоукинс, и Мърдок, и другите… Днешната английска аристокрация беше сбирщина от шотландски, френски и датски рицари, подкрепили Кромуел за злато. За Филип вече нямаше място на Албион, а като че ли и никъде другаде по света. Дори да не беше смъртната присъда, която Валенщайн му беше издал за неизпълнение на заповед и дезертьорство, стана му, а и този на Густав Адолф навяваха скука, дворовете им приличаха повече на кабаретни салони, отколкото на рицарски биваци… На североизток Стефан Батори водеше война с диваците от Кримското хаганство… Кой знае за какво, като че ли за земите на Украйна. Оставаше Франция, но той започваше да забравя езика й, а и нямаше смисъл да влиза в Париж, преди да е сложил ръка на наследството си… И още нещо. Трябваше да прозре бащината си война с Отомания и война ли беше това, или пиратски набези? „Белия дявол спечели и съкровищата си, и славата си, а и титлата си за сметка на Османовите велможи!“ — каза Кърк Хоукинс в нощта преди Чарлс да атакува Кромуел при Строубери плейнс. Дърмънд беше поклатил глава: „Вангел воюваше за гордостта на своя народ!“ и думите му още кънтяха в главата на Филип.

Малкият Вангел изглеждаше красив като майка си и мощен като баща си. Сравнен с момчетата на Сокон и Влаха, той приличаше на войнствен лебед в обкръжението на гъсоци. Чувствената, капризна уста на майка му и дългият, строен скелет на Авалови правеха от детето потомствен аристократ, а затвореният характер на баща му и олимпиадската суета на майка му го превръщаха в митичен образ на подрастващ владетел.

— Вангел — провикна се Филип. — Знаеш ли кой съм?

— Зная, княз.

— Когато ти остане време, ела да се запознаем!

Филип понечи да продължи, но гласът на момчето го спря.

— Да дойда ли веднага… — и след къса пауза — чичо Филип?

Извървяха мълчаливо къдравия есенен бряг и се изкачиха на насипа над морето. „Да, времето се разваля!“ От степта пълзяха гъсти, черни облаци, миришеше на озон, перата на чаплите бяха настръхнали.

На кея се полюшваше старият корвет. „И с това корито Вангел Авалов стана Белия дявол?“

— Корветът на дядо — обади се малкият. Филип кимна. — Плувал е по океаните, чак до островите на Филип Втори Испански. И до Нова Франция е стигал. Къде ли не е бил. Бил е пътешественик.

„Или пират? — Филип се усмихна вътрешно. — Пират, племеннико“.

— Знам имената на мачти, ветрила… Знам как се казва всяка част на кораба, но мама не обича да говоря за това.

— Защо?

— Аз съм княз — каза той така, както би казал „Обичам кучета“. Или „Аз живея в Яш“. — Майка ми смята, че морето е призвание за авантюристи и пирати.

— И дядо ти Вангел беше княз.

— Има разлика. Той е придобил титлата, аз съм благородник по рождение.

Филип повлече тесните си ботфорти към морския кей. Вангел го последва. Ботушите бяха нови, испански и притискаха прасците му като скобите на инквизитор. Една от страничните причини за отвратителното му настроение бяха именно те.

— Ти си трета генерация на князете Авалови — каза той, — но ако не беше дядо ти, щеше да бъдеш нищо… Рая, овчар или да разнасяш гюмове с боза някъде из албанските планини.

— Излишно е да ми го казвате, княз — остро каза момчето. — Аз нося неговото име. Дядо е моят кумир!

Филип или Спидер (Бързия), както го наричаха англичаните, взря мътните си очи в племенника, в единственото продължение на рода си.

— Достоен отговор, княз Вангел. Ще го запомня.

Седнаха на гнилите пънове на буната. Вятърът все още беше слаб, но с всеки миг щеше да се изостря. И полетът на чайките го доказваше. В леко време планираха по въздушните течения, в силно — летяха вихрено срещу фуриите, като че ли решени на всяка цена да ги спрат.

— Баща ми казва, че вие сте най-добрият ездач в света? — по-скоро като констатация, отколкото като въпрос каза Вангел. — Чувал съм го да твърди, че бързината ви е като на летящите катерици.

— Има ли такова животно?

— О, горите са пълни с тях, само че нападат нощем.

„Друго е искал да каже баща ти — разсеяно помисли Филип. — Искал е да каже, че и аз нападам в мрака!“ — но на глас произнесе:

— Някой свири на клавесин, на друг му се отдават чуждите езици… Аз се случих бърз. Въпрос на природа.

— Излишна скромност, чичо. Колкото един мъж е по-силен и по-бърз, толкова е по-страшен за враговете си.

— Ти имаш ли врагове?

— Враговете на Авалови са и мои врагове.

— Останаха ли такива?

— Вода Мехия ми е разказвал за нашия род — Вангел направи пауза — и за враговете му!

„Вода Мехия?“ — Филип не очакваше това, но не се и изненада. В Молдова златото купуваше всичко.

— Мъжете, Вангеле, имат и по-страшни оръжия от силата и бързината. Например коварството, подлостта, подкупа, отровата… В нашия свят бързината става все по-безпомощно средство. Един ден сам ще го разбереш… Плувал ли си с „Белия дявол“?

— Баща ми не обича морето. Сега корветът е ваш.

— И ти, и аз сме Авалови?

Вангел мисли дълго, преди да намери отговор.

— Вие, чичо, сте Авалов на силата, аз — на бъдещето.

* * *

„Къщата се нуждае от боядисване — мислеше Филип. — Тъмно бордо, цвета на засъхналата кръв… Ще разгоня всички плесенясали капитани на Белия дявол. При Спидър ще служат убийците на старата!“ Филип се отпусна на вътрешен смях, външен рядко си позволяваше, а и когато му се случваше да отприщи вратите на веселието, ефектът у околните беше по-шокиращ от внезапен, непредизвикан изблик на гняв. Смехът му звучеше ехидно, заплашително и докарваше случайните му партньори до ужас.

— Чичо?

— Да — Филип беше забравил племенника си. — Попита ли нещо?

— По-скоро мислех… Вие с баща ми… се обичате, нали?

— Защо задаваш такъв въпрос? Имаш ли причини да се съмняваш?

— Не, но за вас говорят рядко.

— Отсъствах дълго. Редно е да ме позабравят.

— Сега, когато сте тук, ще се виждаме често, нали?

— Разбира се.

Вангел мислеше. Очите му бяха сериозни, устата високомерна и капризна.

— Приличате ли на дядо?

— Външно баща ти прилича повече. Дядо ти беше рус… Приличам на баба ти София, макар че в ръст и тяло взех нещо и от него.

— Той е бил страшен човек, нали?

— Бях много малък, когато загина… но и аз съм чувал да го наричат… да кажем, „страшен човек“.

— В „Галан“ избягват да говорят пред мен…

„Имат право… — помисли Спидер. — Константин видя достатъчно кръв, макар и да не натопи ръцете си в нея…“

Когато брат му заминаваше от Виенския лицей за Яш, Филип се готвеше да пришпори Атаман към стана на Густав Адолф. Сядаха върху конете и се чудеха какво да си кажат. Между тях имаше жена, вражда, насилие, спряло на прага на братоубийството…

— Връщам се в Яш — беше казал Константин. Ще живея уседнало. Белия дявол ни осигури лек живот. Ако решиш да се върнеш, не ми припомняй нито Лондон, нито Виена и никога не искай от мен да те чувствам брат. Ако един ден имам син и той се окаже с вашия нрав… твоя и на Белия дявол, с фрустрация ще го откажа от кръв… Дори ако трябва да го кастрирам!

„Фрустрация?“ — Филип беше чувал този термин, употребяван само в монашеския му смисъл, а там той означаваше насилствено отказване от секс.

Тръгнаха към Скендера. Вървяха рамо до рамо, чичо и племенник. Вода Мехия товареше семейството си в пищна, по румънски, дори по цигански шарена карета. Филип не държеше да присъства на раздялата.

— Ще ида да видя коня си — каза той, обърна гръб на малкия и закрачи към стопанския двор.

Прекараха вечерта в тесен семеен кръг. Вангел беше легнал, Ната разтреби масата и сервира вино около камината в патиото. Над главите им беснееше бурята, но все още дъждът не беше стигнал Скендера. Чуваха го да трещи навътре в морето. Алика отиде да погледне сина си и се бави дълго. Филип чувстваше очите й цялата вечер, чувстваше обаче и напрежението на брат си. През главата на вечно мрачната им майка двамата братя разменяха насилено учтиви погледи, всъщност пълни с разбиране, а затова и с неприязън, Филип се мъчеше да задържи очите си на Сур. Беше познал вълкодава, чувстваше острата му старческа миризма и търсеше думи, с които да оправдае смъртта му. „Древните са посичали и коня, и кучето на воина над гроба му…“ Каква глупост, но той щеше да заколи тази мърша на гроба на баща си.

— Имаш чудесен син — каза Филип, отпивайки от чашата. — За разлика от теб, едното му око е в морето.

— Влече го дядо му — учтиво, но остро отговори Константин. — На неговата възраст личността на Белия дявол изглежда обаятелна.

— За жалост само за него! — подхвърли София. — Баща ви заслужаваше обожанието и на синовете си!

— Мамо! — гласът на Константин звучеше и уморено, и примирително.

„Кой знае колко пъти е чувал този упрек? — разсеяно помисли Филип. — Къде, по дяволите, се дяна Алика?“

— Така е, синко, нито един от вас няма да достигне величието на баща си!

— В Англия казват, че гениите се раждат през поколение — подхвърли Спидер.

— Дай боже! — София се прекръсти. — Чул те господ, Филипе… Ако двореца „Галан“ не лакира сабята му?

— Няма такава опасност — продължи Спидер, поглеждайки брат си. „Запомни, че не друг, а аз ти се притичам на помощ!“ — Момчето расте силно, буйно, чувствено. Такива трудно затъват в салонното блато.

Алика излезе на верандата „преплува“ о̀паса на къщата и развяла червените си коси на вятъра, се спусна по стълбите, влезе в патиото и се отпусна в креслото до мъжа си.

— Ще вали — със силен, звучен акцент каза тя. — По-добре да влезем в салона?

— За мен е време да лягам — каза София.

— И за нас. — Гласът на Константин звучеше неуверено, но затова пък високо и с имитация на императив. — В зори се връщаме в Яш.

— Но аз не искам да лягам! — възрази Алика. — Нощта е моето време.

— Днес ще легнеш, когато аз кажа!

Филип допи чашата си и се изправи. Беше видял и чул всичко, което искаше да види и чуе.

— Ако се разминем сутринта, добър път… Лека нощ, мамо.

— Чакай! — албанката вдигна ръка, но остави уморения си поглед на огъня. — Реших да ви разделя. „Галан“ на Константин, Скендера на Филип, имота наполовина, корвета за този, който положи клетва да удари вуйчо си Менон?

Лицето на Константин отново изрази смесица от отвращение и високомерие.

— Един ден ще се удавиш в собствената си ярост! — каза той.

— Ти, Филипе? — попита албанката.

— Кой ще разпознае Менон след толкова години?

— Влаха, но ударът трябва да нанесе Авалов!

— Добре! — кимна малкият брат, когото англичаните наричаха Спидер, но брат му беше изкривил прозвището на „Спайдер“ (Паяка), в който влагаше цялото си отношение. Филип не можеше да отрече и финес в играта на думи, и здрав разум.

— Ще възразиш ли, Константине? — попита албанката.

— Такава е волята на баща ни…

— Не! — София вдигна и глас, и поглед. — Такава е моята воля! Лека нощ, Филипе. Утре наемниците ще ти се представят… Ще ти служат и за роби, и за кучета!

Ливна дъжд. Светлините на къщата загаснаха, шумовете й стихнаха. Подпрян на решетъчния прозорец, Филип вдишваше прохлада и чакаше да отмине потопът, за да приключи със стария вълкодав. Вместо да утихват, пороите се усилваха, бурята, която доскоро ревеше над морето, сега виеше кленовете като тръстики и вдигаше вълни дори в затвореното ръкавесто езеро, „Тази мърша ще доживее до утре!“ — с досада помисли той, седна на леглото и се зае да измъкне тесните лачени ботуши. „Собственик на Скендера? — с пълно безразличие мислеше той. — Срещу поход във Венеция!“ Откакто инквизицията беше прогонена от пределите на Републиката, градът-държава се беше превърнал в най-веселото селище в света. „Преди да премахна албанеца, ще видя какво е годен да ми предложи!“ Мисълта му се върна на Алика. Заслужаваше ли си отново да предизвиква този пуритан Константин? „Как би постъпил Белия дявол на мое място? И защо трябва да убивам Менон, когато Константин ми пречи значително повече? Да, Сур се отърва тази нощ.“

Филип легна, кръстоса ръце под главата и се загледа в бурята. В такъв потоп отърва кожата си на Острова, в такава нощ от Спидер стана Спайдер… Затвори очи и се унесе в спомени. „Ако сега бях в Сейнт Джеймс вместо в тази забравена от бога дупка, вратата щеше да проскърца предателски и при мен да дойде Алика. Да ида при слугинята? Как й беше името?“ Филип си представи тлъстото тяло на Ната и потръпна гнусливо… „Ще се наложи аз да избера прислугата!“ — помисли той, преди да се отпусне в съня.

Беше тъмно, студено, ленените чаршафи бяха влажни… Тогава почувствува топлина. В просъница разбра, Алика беше дошла.

— Мълчи — каза румънката.

Дланите й галеха гърдите му, зъбите й се забиваха в брадата му, острите й колене предизвикваха болки в слабините му. Филип се събуди. Дъждът беше спрял, всеки момент денят щеше да се подаде от морето. Това беше онзи миг от денонощието, когато, объркана между ден и нощ, природата се смълчаваше. Филип обърна снаха си по гръб, вплете пръсти в косите й и вдигна пешовете на копринената нощница.

— Спайдер? — изплака румънката.

— Спидер — механично каза той, прониквайки в нея. Алика изпъшка сластно и плувна в сокове. Филип я облада с целия бяс на принудителното си въздържание, обърна я по корем, впи възлестите си пръсти в настръхналите й гърди, заблъска главата й в таблата на леглото.

— Тихо, Спайдер, боли, господи…

Филип беше и глух, и сляп, но малко по малко похотта му се превърна в ликуване, актът в някакво злорадство… и свърши. Отпусна се на гръб. Тялото му гореше, но мозъкът му се избистряше, просветляваше, започваше да действа… Алика успокои дъха си, стана и залитайки, се измъкна от стаята. Спидер остана сам. Миг по-късно започна денят. Слабините му лепнеха, гърдите му светеха, оросени от капки пот. Алика беше дошла и си беше отишла като видение. Единствено секрециите им, и неговата, и нейната, бяха доказателство, че е била тук.

Надигна се. Беше студено, свежо, обаждаха се петли, гълъби… Отвори вратата. В патиото нямаше никой. Гол, разчорлен, но освободен и като че ли пречистен, Спидер отключи тежката кована врата и излезе на езерния кей. Водата беше по-топла от въздуха. Отпусна се в прозрачните й прегръдки и заплува… Плуваше бързо, мощно, с широки махове на ръцете. Плуваше в моряшко-левантинския стил на Сокон лаза… На вода Сокон Мехия, по дяволите! Плъзна се по коридорите от камъш и тръстика и бързо загуби къщата от поглед.

Утрото наложи волята си, слънцето се вдигна над морето, щуката се разигра, пернатият свят закръжи над главата му. Спидер плуваше, тялото му ликуваше, но колкото по-стройно подреждаше мислите си, толкова по-объркан се чувствуваше. „Ще се наложи да стисна брат си за гушата? Ще мисля после.“

Филип стигна северния бряг. Пред него се полюшваха рибарски лодки, горе на високия бряг сивееше разградената къща на Влаха, лаеха кучета, по моравата играеха коне. Спидер се гмурна и заплува обратно. Когато се изправи на кея в Скендера, каретата на брат му напускаше двора на път за Яш. Беше гол. Ако имаше поне един парцал около бедрата, кой знае какво щеше да направи… Филип плю и тръгна към стаята си. До обяд лежа по гръб, заслушан в шумовете на къщата. Наближаваше пладне, когато чу чаткането на копита. Влаха водеше наемниците. Изглеждаха добре, сурови, силни типове, лениви и бавни на вид, но с онази характерна отпуснатост на взривните натури, която различаваше сериозните мъже от истеричните дворцови рицари.

— Благодаря, Влах — каза Спидер. — Свободен си.

— Княз. — Влаха свали шапката си, но остана на седлото. — Обещах на майка ти да ги върна при Котленеца.

— Остават тук! Довиждане! — Спидер се огледа. — Прислуга! — викна той. Появи се Ната. Да, така я наричаше майка му. — Храна за моите гости… и вино. Сервирай в кръглия двор! Конете да се изтимарат и да им се намерят боксове!

От вратата на спалнята си се обади старата. Говореше на френски.

— Започнал си да заповядваш, Филипе? Така трябва, княже! Време ми е да си почина. Дръж тези вълци изкъсо. Аз ги направих богати, ти трябва да ги направиш истински врагове на султана!

Спидер трудно потисна раздразнението си. „Ще трябва да й покажа мястото! Когато аз говоря на робите си, никой няма да ме прекъсва!“

— Добре, мамо — на френски отговори той. — Остави ме да се запозная с тези мъже. От днес Ната е твоя лична слугиня. Аз ще потърся прислуга за къщата…

Наемниците стояха почтително, но без онова угодничество в очите, което така лесно придобиваше зависимият човек. Наум Белиот и Марин капитан бяха жилести мъже с ръста на Константин, но дори Миро Челеби, нисък и набит, имаше пъргави крака и мощен врат, в който беше стаена животинска сила.

— Кой се грижи за корвета? — попита Спидер.

— Аз, княз — отговори Марин капитан.

— В какво състояние е… „Белия дявол“? — Филип се засмя дрезгаво, безпричинно, но това не се отрази по лицата на събеседниците му.

— Годен е да плава, но за война, камо ли за абордаж е старо корито. Днес строят тесни и дълги фрегати.

— Така е — кимна Спидер. — Но за да купим нов кораб или за да го вземем с пристъп, това корито трябва да ни отведе в Средиземно море… А може би и по-далече, Анверс, Ротердам или нагоре до градовете на Ханзата.

— Корветът е готов да тръгне утре — беше краткият отговор на Марин капитан и Спидер го хареса.

— В Османия ви чака въже, нали?

— Или брадва — обади се Белиот. — По-вероятно брадва.

— Тогава ние с вас се връщаме заедно от Англия. Нашата война свърши, върнахме се за уседнал живот.

— Къде е Англия? — попита Челеби.

— Ще ви кажа, като му дойде времето.

Ната внесе пъдпъдъци и вино.

— Подкрепете се, момчета — каза Филип. — Ще служите при мен. Наздраве! Довечера ви чакам за разговор!

Спидер намери майка си на гроба на Белия дявол. Спеше в плетения стол-люлка, отпуснала сухата си ръка върху главата на вълкодава. Сур го усети, ушите му щръкнаха, изправи се с пъшкане, озъби се, направи крачка напред и падна мъртъв. Албанката не почувства смъртта. Спидер се вгледа в спокойното й, отпуснато лице. „Била е красива?“ Да, той помнеше ярката, пресолена красота на майка си…

Филип влезе в стаята си, съблече се, легна и заспа непробудно. Тялото му бавно изпускаше натрупаната в бягствата умора, но я изпускаше и се възраждаше за изстъпленията, на които го подлагаше бесният нрав на Спайдер… Къде, по дяволите, щеше да плете паяжините си, самият той не знаеше.

* * *

Забил два мускета в калъфите на седлото, поставил трети на коленете, Филип отиваше на лов, но когато София го попита:

— Къде си тръгнал?

Той отговори:

— Отивам да мисля.

Почувствал разходката, Атаман се разигра още в конюшнята, а вън от двора едва го задържаше. Наемниците копаеха гроб на вълкодава, княгинята ги надзираше с онази част от вниманието си, която не беше заета във вечен разговор с Белия дявол. Спидер отпусна поводите и позволи на жребеца да избере и темпото, и посоката. Летяха известно време покрай брега, после Атаман напипа отъпкан път и заобикаляйки езерото от изток и север, изравни галопа и продължи да препуска за свое удоволствие. „Къде отивам?“ — разсеяно помисли Филип. Беше все едно къде, стига да е далече и да е сам. Скендера го потискаше, но и връщайки се вкъщи, той не беше очаквал друго. Мрачните, квиетични монолози на майка си, греховна връзка с жената на брат си, съмнително преследване на бащината повеля… И каква беше тя? Някъде на юг, зад Дунава, бащиното му племе гинеше под османски бич. Какво общо имаше с това той, Спидер? Животът минаваше толкова бързо, че на човек не му оставаше време да разчисти своите сметки, камо ли тия, които един пират е бил годен да натрупа през дивото си, макар и кратко съществувание.

Атаман нахлу в гората и Спидер измъкна мускета. Не стреля нито веднъж, макар в храсталаците да гъмжеше от дивеч. Стрелбата по невъоръжена цел никога не беше му доставяла удоволствие. Съвсем друго чувство изпитваше срещу вдигнати цеви и с друга тръпка посягаше към оръжието. Жребецът препускаше повече от два часа и още „не беше си начесал крастата“. Клони и храсти шибаха Спидер в лицето, забиваха се в дрехите му, но без да бъде средоточен или разсеян, не ги усещаше. Прелетяха край цигански катун и ниски, злобни кучетата дълго ги преследваха. Слънцето преваляше на запад. Щеше да залезе кротко, в прекършено меко сияние, но от морето отново се задаваха облаци. „Трябва да бягам от дъжда“ — помисли Филип, но нито промени посоката, нито ускори галопа на жребеца. Излязоха от гората. Пътят продължаваше по объл хълм, а вляво долу, на брега на някаква река се гушеше Татарбунари.

Пазарището приличаше и на катун, и на площаден театър. Между сергиите се разхождаха цигани мечкадари, турци, препасали криви ятагани на широки пояси, руски и полски панове с паунови пера на калпаците, казаци, татари, ромъни, власи, може би дори българи.

— Откъде се връщаш, княз? — попита вода Сокон Мехия. Из къщата се чуваха гласовете на Бриджит и слугите, навън трещеше буря, мълнии се гонеха над морето и осветяваха широката остъклена тераса, на която им сервираха червено френско питие, по-гъсто от вино и по-слабо от ликьор.

— От война — отговори Филип.

— Навремето баща ти казваше „от път“. — Сокон беше остарял, лицето му беше сбръчкано като пехотински ботуши, но зъбите и косата светеха ослепително бели. — Особено когато не искаше да продължи разговора.

„Излишно настройвам грузинеца срещу себе си!“ — помисли Спидер.

— Воювах на страната на Чарлс. Избрах губещата страна, но с нея бяха свързани контактите на баща ми.

Сокон кимна.

— Не забравяй, че участвах в битката за Гибралтар!

— Не забравям за миг — прекъсна го Филип. — Лордовете Мърдок и Хоукинс те наричаха най-веселия капитан на Белия дявол.

— Да, весели времена бяха… Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Не знам, лаз. Не съм научен да откровенича.

— Защо се смразихте с брат ти?

Спидер го погледна за миг и побърза да отмести очите си на бурята.

— Не употребяваш ли силен израз?

— Дано — меко каза пиратът. Филип чу дори мекушави, сенилни интонации, а той имаше трениран, остър слух, свикнал да търси заплахата на думите.

— Имаше жени… Първо в Лондон, а после и във Виена. Когато бягах от Валенщайн, взех любовницата му със себе си. Константин ни настигна в Телч. Щяхме да леем кръв за една унгарка… Беше отдавана изтече много вода.

— Какво стана с унгарката?

— Убих я. По-добре беше да умре тя, от колко някой от нас… Докато той я погребваше, аз се смесих с войските на Густав Адолф и продължих на север.

— Константин не е злопаметен — каза грузинецът след дълго взиране в огъня. — Ще прости…

— Баща ми би ли простил, лаз?

— Да. Във Вангел имаше великодушие. Това беше една от чертите му, които най-често са ме поразявали.

— Искам истината за него, Соконе. Пиратската истина и целта му. От всичко, което знам за него, най-съмнителна ми изглежда целта.

Сокон дълго обмисляше отговора си, а когато проговори, Филип чу всичко, само не това, което искаше да знае.

* * *

Спидер излезе на тържището преди разсъмване. Земята беше влажна и дъхава, листата по дърветата лъщяха като лакирани, но кестените бяха извадили фалшиви цветове, а това значеше, че идва тежка зима. „Колкото по-рано сковат студовете, толкова по-добре. Имам нужда от време, от много време! Зимата ми трябва за сън и размисъл!“

Цялото му същество го теглеше в Лондон. Дори кошмарите му бяха английски, макар че вече години бродеше из континента. Къщата на Джамейка Роуд все още беше негова, но ако се върнеше там, веднага щяха да го положат на дръвника. Британия беше забравила не само бащините му заслуги при Гибралтар, но клерикалите подложиха на изтребление дори главните виновници форт „Провидънс“, бивша испанска Суета, днес да бъде ярък бисер в короната за ужас на католиците от Средиземноморието. Южният бряг на Гибралтар беше едно от най-значителните британски владения, но паметта на преподобния Оли беше къса, великите нации не познаваха благодарността. Хоукинс, Мърдок, Бруукс и другите бяха обявени за пирати и избесени във вътрешния двор на Тауър, загина дори потомственият аристократ Джон Дърмънд, а той беше замислил и ръководил тази война. Кромуел не посмя да го обеси като разбойник, но не се посвени да го отрови, и него, и жена му лейди Даяна, кръвно свързана с властващата династия… И въпреки това Лондон беше градът на мъжете. Европа употребяваше твърде много коприна, лак, парфюми, за да му изглежда достойно място за живеене. Може би Париж или Истанбул, но откакто в паническото си бягство заряза целия си наличен капитал на Джамейка Роуд, не можеше да иде където и да е, преди да уреди наследството си и да влезе в пълното му владение.

На разсъмване селяните започнаха да карат слугинчета с каруци и тържището се оживи. Филип прекара много време в оглеждане на момичетата, докато избра две, но те отговаряха на всичките му представи за жената и щяха да бъдат украшението на Скендера. Предстояха дълги, еднообразни зимни дни и нощи, а нищо не го потискаше повече от еднообразието.

* * *

— Княз — започна Марин капитан, — господарката се дразни, като се шляеме без работа из имението, а цял ден на затворено, ей богу, и куче би побесняло.

— Постройте си къщи, момчета. Буджак има много земя и двама царе. Няма по-безстопанствена земя от онази, над която се разпореждат двама господари. Напролет ще дойде ред да свършим някоя работа.

— Ние не сме строители… — вироглаво поде Наум Белиот, но срещна мътните очи на княза и побърза да млъкне.

— И убиецът има нужда от покрив — усмихнат каза Спидер. — Побързайте, чака ни дълга зима.