Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (2)

Ние създадохме чудовище — извънредно ценно и дори полезно, и при все това крайно опасно. Нашето чудовище е едновременно и красиво и потресаващо. Ние не смеем да използваме пълните му възможности, но не можем и да го пуснем на свобода.

Заключение на гауачините за експеримента Досейди

Куршумът изтрещя в прозореца зад бюрото на Кейла Джедрик, после рикошира и се понесе с писък през подобната на каньон улица, далече долу под нейната кантора. Джедрик дори не трепна и това я накара да изпита гордост. Патрулите на Електора щяха да се погрижат за снайпериста. Патрулите, които всяка сутрин профучаваха по улиците на Чу, щяха да проследят звука на изстрела и да разберат откъде е дошъл. Тя хранеше известна надежда, че снайперистът ще успее да избяга при сганта от Периферията, но после си даде сметка, че тази надежда е слабост и я пропъди от мислите си. Сега имаше много по-важни грижи от съдбата на някакъв диверсант.

Джедрик се пресегна към ъгъла, където ранните слънчеви лъчи хвърляха отблясък върху контактната дискета на нейния терминал в Главния счетоводен компютър. Взря се в летящите пръсти, които сякаш бяха нещо отделно от нея. Те се стрелваха към клавиатурата като насекоми. Терминалът беше функционален инструмент, символ на нейния пост на Старши Свързочник. Апаратът беше поставен в специално изрязан сектор на бюрото — сив, зелен, златен, бял, самотен и смъртоносен. Сивият му екран почти се сливаше с повърхността на бюрото.

Пръстите й заиграха в отмерен и точен ритъм по клавишите. На екрана се появиха жълти цифри, проверени и осреднени по нейна заповед — в златистите им очертания се криеше тънка ивица на примесеното с насилие провидение.

Всеки ангел е въоръжен със сабя, помисли тя.

Но в действителност не гледаше на себе си като на ангел, нито пък считаше, че оръжието й е сабя. Нейното истинско оръжие беше интелектът, закален и изострен от ужасните решения, които често трябваше да се взимат на Досейди. Емоциите бяха сила, дето трябваше да се отклонява навътре или да се насочва срещу всеки, който не е успял да научи уроците на тази планета. Джедрик познаваше собствените си слабости и ги криеше предпазливо; нейните любящи родители (таили любовта си зад изтънчена жестокост) я бяха научили, че стоящите пред Досейди дилеми изискват наистина ужасни решения.

Разгледа числата върху монитора, после ги изтри и въведе нови. Знаеше, че с това отнема препитанието на петдесет човешки същества на нейната планета. Мнозина от тези петдесет души нямаше да оцелеят дълго след жестоката подигравка. Всъщност пръстите й бяха оръжия на смъртта за онези, които се проваляха при изпитанието. Но не усещаше никакво чувство на вина към хората, които убиваше. Действията й бяха продиктувани от скорошното пристигане на Йори Х. Маккай, налагаше се да бърза.

Мисълта за Маккай извикваше у нея гневно удовлетворение. Бе го чакала като хищник, притаил се в своята дупка в земята. Неговото име и код за самоличност й бяха дадени от шофьора й Хави, който явно се надяваше Джедрик да погледне на него по-благосклонно. Тя прие информацията и направи обичайното си проучване. Съмняваше се дали някой друг на Досейди можеше да постигне същия резултат, реализиран с помощта на нейните източници: Йори Х. Маккай беше възрастен мъж, представител на човешкия вид, чието съществуване изглеждаше невъзможно. Името му не се споменаваше никъде на тази планета, върху нито един документ — то не можеше да бъде открито нито в отровната Периферия, нито в Развъдниците на Чу. Маккай не съществуваше, но всеки миг той щеше да пристигне, преведен тайно от един гауачин, временно под нейно разпореждане. Маккай беше именно онова, от което тя имаше нужда. Не просто възможен ключ към Стената на Бога (за разлика от Хави, който можеше да бъде сравнен с изкривен и повреден шперц), а нещо чисто и сигурно. Никога не бе имала намерение да атакува тази ключалка с обикновени инструменти. Шансът щеше да бъде само един; и изискваше най-доброто.

Затова петдесет човешки същества от Досейди заеха безликите си места зад цифрите на нейния компютър. Примамка, която можеше да бъде пожертвана. Действията й не означаваха незабавна смърт за тези обречени хора. Възможно беше четиридесет и девет от тях никога да не разберат, че са били тласнати към преждевременна гибел в резултат на съзнателен избор. Някои щяха да попаднат в Периферията, където ги очакваше отчаяно и кратко съществуване. Други щяха да загинат в ожесточените сражения, които тя ускорено подготвяше. Трети щяха да намерят смъртта си в Развъдниците. За повечето от тях смъртоносният процес щеше да трае достатъчно дълго, за да бъде прикрита нейната намеса. Но те вече бяха убити в компютъра й и тя знаеше това. Джедрик прокле родителите си (и другите преди тях) за тази нежелана чувствителност към кръвта и сухожилията, скрити зад цифрите върху монитора. Тези любящи родители я бяха възпитали както подобава. Можеше никога да не види мъртвите тела, не беше нужно да мисли за нито един от петдесетимата и въпреки това ги чувстваше зад екрана на компютъра… топли и пулсиращи.

Тя въздъхна. Напомняха й блеещи агнета, затворени в кошара, за да бъде примамен един по-особен звяр на отровната земя на Досейди. Нейните петдесет жертвени животни щяха да създадат незначителен излишък от нещастия, изчезнал бързо на фона на високата смъртност, преди някой да разбере каква е била целта на този ход.

Досейди е болен, помисли си тя. И не за първи път си зададе въпроса: Това наистина ли е Адът?

Мнозина смятаха, че е така.

Над нас тегне нечие проклятие.

Но никой не знаеше какво бяха сторили, за да заслужат подобно наказание.

Джедрик се облегна назад, погледът й прекоси кантората без врати, насочвайки се към звуковата бариера и млечната светлина на преддверието. Някакъв странен гауачин мина, тътрейки се, покрай входа на кабинета й. Това беше същество с жабешко телосложение — служител, изпълняващ официална поръчка, чиито възлести ръце стискаха здраво пакет с кафеникави книжа. Зелената му кожа блещукаше, сякаш съвсем наскоро бе излязъл от водата.

Гауачинът й напомни за Бахранк, примамващ Маккай в нейната мрежа. Бахранк, който изпълняваше заповедите й, защото беше пристрастен към контролираното от нея вещество. Толкова по-глупаво от негова страна, че бе допуснал да привикне към някаква съставка, необходима за живота му. Един ден Бахранк щеше да продаде всичко, каквото знаеше за нея, на шпионите на Електора, но тогава щеше да е твърде късно и Електорът щеше да научи само онова, което тя пожелае и когато го пожелае. Джедрик бе избрала Бахранк със същата предпазливост и внимание, с които бе ползвала терминала на компютъра; същата предпазливост и внимание, които я бяха накарали да чака някой като Маккай. Хората-жаби бяха прословути с това, че получеха ли веднъж задача, проявяваха стриктност в изпълнението й. Те притежаваха вродено чувство за ред, но знаеха и границите на закона.

Джедрик обходи кабинета си с поглед, пестеливата функционална подреденост на помещението й я изпълни с тихо задоволство. Всичко тук беше аранжирано с педантична добросъвестност и отразяваше нейната вътрешна психическа нагласа. Радваше се, че скоро ще напусне това място, за да не се върне никога повече — като насекомо, което сменя кожата си. Стаята беше четири стъпки широка и осем дълга. От лявата й страна до стената бяха наредени дванадесет въртящи се картотеки, мрачни караули на нейните методични навици. Бе набрала нови кодове за заключване и заложила устройство за унищожаване на съдържанието, което щеше да се активира, когато гадините на Електора тикнеха носовете си вътре. Навярно щяха да сметнат това за вероломно посегателство и последен саботаж в пристъп на гняв. Щеше да мине известно време, преди натрупаните съмнения да ги насочат към преоценка и безсилни въпроси. Дори и тогава можеше да не я за подозрат в елиминирането на петдесетте човешки същества. В края на краищата тя също влизаше в списъка на петдесетимата.

Тази мисъл я накара да изпита някакво неясно чувство на загуба. Колко дълбоко проникващи бяха съблазните на властта на Досейди! Колко изтънчени! Стореното току-що от нея предизвика пукнатина в компютърната система за разпределяне на неотровна храна върху територията на единствения град на Досейди. Храната — ето това беше истинската основа на Досейдийската социална пирамида, непоклатима, грозна и застрашителна. Пукнатината я отстраняваше от една могъща ниша в тази пирамида. В продължение на много години тя беше Кейла Джедрик, Старши Свързочник — достатъчно дълго, за да се научи да се радва на високия си пост в структурата на властта. Губейки ценна точка в безкрайната игра на оцеляване, сега трябваше да живее и да действа единствено с личността на Кейла Джедрик — военачалника. Ход, чиято цел беше всичко или нищо, отчаяна стъпка на комарджия. Джедрик чувстваше, че скоро ще бъде в уязвима позиция. Но тая игра на комар бе започнала много отдавна, картите бяха раздадени още при замислянето на Досейди, когато нейните предци бяха вникнали в природата на планетата, заемайки се впоследствие с възпитанието и обучението на личността, която ще направи решителния скок.

Аз съм тази личност, каза си тя. Това е нашият момент.

Но бяха ли успели да преценят правилно проблема?

Джедрик погледна надолу през единствения прозорец към улицата на каньона. Собственото й отражение се взираше в нея: твърде тясно лице, тънък нос, прекалено широка уста и големи очи. Косата й би могла да бъде впечатляващ шлем от черно кадифе, ако я пуснеше, но Джедрик поддържаше къса прическа, която да й напомня, че не е някакъв магнетичен сексуален обект и трябва да разчита само на интелекта си. Именно така я бяха възпитавали и обучавали, и тя бе усвоила най-суровите уроци на Досейди още от рано. Бе израснала на ръст преди да навърши осемнадесет години, тялото й се бе издължило повече от краката и изглеждаше още по-висока, когато седеше. Гледаше отгоре надолу към повечето гауачини и хуманоиди от мъжки пол, при това не само в буквалния смисъл на думата. Нейните любящи родители и техните предци й бяха завещали още един подарък (и урок). Урок, който на Досейди не можеше да остане ненаучен.

Онова, което обичаш и цениш, ще бъде използвано срещу теб.

Тя се наведе напред, за да скрие тревожното си отражение в стъклото и погледът й политна далече надолу към улицата. Ето така беше по-добре. Пожертваните от нея досейдийци престанаха да бъдат топли и пулсиращи създания. Те вече бяха сведени до далечни движения, така безлични, както и танцуващите върху монитора цифри.

Джедрик забеляза, че движението не беше натоварено. Само няколко бронирани коли и никакви пешеходци. Единствено онзи изстрел в прозореца бе нарушил спокойствието на града. Все още хранеше смътна надежда, че снайперистът е избягал, макар че много по-вероятно беше този глупак да е бил заловен от някой патрулен отряд. Сганта от Периферията продължаваше да изпробва отбранителните съоръжения на Чу с тягостно повтарящи се резултати. Снайперистите рядко изчакваха късните и тихи часове на деня, когато патрулите се срещаха по-рядко, часовете, през които дори и някои от най-могъщите хуманоиди и гауачини се осмеляваха да излязат навън.

Симптоми, всичко тови са симптоми.

Нападенията от Периферията бяха само един от многобройните симптоми на Досейди, които Джедрик се бе научила да разчита по време на своето рисковано изкачване, достигнало връхната си точка в този кабинет. Не точно мисъл, а по-скоро нагласа на съзнанието, появяваща се в особени моменти на концентрация.

Отношението ни към нашето минало е тревожно и то не може да бъде обяснено от религията. Ние сме примитивни по непонятен начин, нашият живот е изтъкан от познатото и странното, от разумното и безумното.

Поради тази причина някои налудничави решения в очите на досейдийците изглеждаха великолепни и примамливи.

Безумен ли беше моят избор?

Не!

Данните стояха подредени в ума й, ясни и понятни — факти, които тя не можеше да заличи, просто извръщайки глава. Планетата Досейди бе замислена и извадена от някаква космическа торба за късмети: „Дайте ми малко от това, малко от това и малко от това…“

Планета на несъвместими противоположности.

Демополът, чрез който Досейди контролираше и манипулираше компютъризираното си общество, не съответстваше на свят, който използва енергия, излъчвана от сателит в геосинхронна орбита. Демополът вонеше на примитивно невежество, той бе дошъл от общество, залутало се по пътя на юридическия бюрократизъм — за всяко нещо си има закон и всичко се управлява от закони. Догмата, че неколцина вдъхновени от Бога хора са избрали каньона на река Чу, за да построят град, изолиран от отровната планета, и че това е станало само преди някакви си двадесетина поколения, беше мъчно смилаема. И този енергиен сателит, който се рееше над Стената на Бога — зловоние на дълга и сложна еволюция, в която нещо толкова очевидно дефектно като Демопола отдавна трябваше да бъде изхвърлено на бунището.

Космическа торба за късмети, замислена с определена цел.

Ние не еволюираме на тази планета.

Развитието на Досейди бе спряло както за гауачините, така и за хората. Тук се използваха едновременно и компютърната памет, и обикновените картотеки. Броят на наркотичните вещества, които можеха да бъдат намерени, беше скандално голям и въпреки това наркотиците бяха противопоставени на една религия, толкова плитко скроена и вулгарна в изискванията си за „проста вяра“, че двете явления оставаха в постоянна война. Мистиците умираха за „новите си прозрения“, а поддръжниците на „простата вяра“ използваха контрола си над наркотичните вещества, за да печелят все повече и повече власт. Единствената истинска вяра на Досейди беше оцеляването чрез власт и завоюването на все повече власт, за да можеш да контролираш онова, от което другите се нуждаят за оцеляването си. Тукашното общество познаваше бактериите, вирусите и мозъчните процеси, но не можеше да сложи край на Периферията и подземните Развъдници, където лечителите от култа джабуа церяха болните си с дима на тлеещи плевели.

Не можеше да стъпче и Кейла Джедрик (все още не) заради онова, което тя бе видяла. Несъвместимостите бяха навсякъде около нея, в града, в Периферията. Общество, в което се наблюдаваха толкова много антагонистични явления, не можеше да бъде нормално.

Не можеше.

Джедрик усещаше разпрострелия се около нея град с неговите непонятни полярности. Видовете на планетата бяха само два: хора и гауачини. Защо два? Нямаше ли други видове във вселената? В някои артефакти на Досейди неуловимо се загатваше за принадлежности и сечива, съобразени с еволюцията на не толкова гъвкави пръсти, колкото тези на гауачините и хората.

Защо на планетата имаше само един град?

Догмата не даваше отговор.

Ордите от Периферията прииждаха все по-близо и непрестанно търсеха начин да проникнат в изолираната стерилност на Чу. Та зад гърба им имаше цяла планета! Да, това беше отровна планета, но на Досейди течаха и други реки, съществуваха и други места, където можеха да бъдат издигнати градове-убежища. Оцеляването на двата вида налагаше да се построят още убежища — много повече от тази единствена и жалка дупка, която Гар и Трия си мислеха, че управляват. Не! Чу се издигаше самотен — почти двадесет километра широк и четиридесет дълъг, построен върху хълмове и тинести острови, където реката бавно влачеше водите си в дълбокия каньон. При последното преброяване бе установено, че в града живеят около осемдесет и девет милиона души, а три пъти по толкова водят краткотрайно съществуване в Периферията, борейки се непрестанно да проникнат в неотровния Чу.

Дайте ни скъпоценните си тела, вие, глупави перифери!

Те чуваха посланието, знаеха значението му и се противопоставяха. Какво бяха направили хората на Досейди, за да бъдат затворени тук? Какво бяха сторили техните предци? Справедливо бе да създадеш религия на омразата за такива предци… В случай че виновниците бяха наистина те.

Джедрик се наведе към прозореца и се взря в Стената на Бога, тази млечна полупрозрачност, която сковаваше Досейди; и въпреки това хора като Йори Х. Маккай можеха да преминат през нея, когато пожелаят. Копнееше да зърне Маккай очи в очи, за да се убеди, че не е отровен като Хави.

Сега тя просто имаше нужда от един Маккай. Прозрачният замисъл на Досейди й казваше, че Маккай съществува. Стори й се, че е някаква древна богиня на лова, а той — нейна жертва. Фалшивата самоличност, която си бе създала в тази кантора, бе част от нейната примамка. Сега, когато Маккай идваше, стаената лицемерна набожност, чрез която силните на Досейди поддържаха тайните си илюзии, щеше да се сгромоляса. Джедрик вече виждаше наченките на разрухата, а скоро щяха да ги видят и всички останали.

Тя си пое дълбоко дъх. Имаше нещо чисто в онова, което щеше да се случи, някаква простота. Не след дълго ще съблече завинаги едната от двете си кожи, пренасяйки цялата своя мисловна същност в личността на Кейла Джедрик, за която Досейди ще научи. Нейните хора бяха пазили тайната й добре, разкривайки на „Х“ само малка, но достатъчна част от образа на победоносната и почти нематериална досейдийка, така че силните отвъд Стената на Бога да реагират по очаквания начин. Джедрик се чувстваше пречистена от обстоятелството, че маската на този друг неин живот започваше да губи значението си. На негово място можеше да изплува цялата й истинска същност. А Маккай бе ускорил тази метаморфоза. Сега мислите й течаха ясни и прями:

Ела в капана ми, Маккай. Ти ще ме отведеш по-високо от дворцовите апартаменти на хълмовете на Консисторията.

Или ще пропадна в ад, невиждан дори и в най-невъобразимия кошмар.