Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (21)

Атаката на онези, които искат да умрат, е нещо, срещу което не може да бъде изградена съвършена защита.

Афоризъм на хуманоидите

На третата сутрин след пристигането си Маккай се чувстваше така, все едно че е прекарал целия си живот на Досейди. Планетата го бе погълнала напълно.

Той стоеше сам в стаята на Джедрик, взирайки се разсеяно в неоправеното легло. От него се очакваше да подреди къщата преди завръщането й. Маккай знаеше това. Сега вече разбираше какви са причините за страховете на Арич. Гауачините от Тандалур наистина можеха да унищожат това място, макар да разбираха, че по този начин ще създадат една кървава бездна, в която всяко разумно същество ще таи най-дълбоките си страхове. Сега това бе очевидно. По-неясно беше как Бягащият клан очакваше той да предотврати взимането на чудовищното решение.

Загадките оставаха.

Маккай си представи Досейди като злокачествен организъм, пазещ ревниво тайните си от него. Тази планета беше враг на Обединения Разум, но агентът установи, че емоционално е на нейна страна, което пък беше предателство спрямо БюСаб, спрямо клетвата му на легум, спрямо всичко. Но не можеше да се пребори с това чувство, нито пък да го игнорира. На Досейди бяха живели само няколко поколения, ала и през този кратък период животът тук бе получил специфичен облик. Чудовищен? Да, ако човек държеше прекалено много на драгоценните си митове. Планетата Досейди би могла да бъде най-голямата очистителна сила в историята на Обединения Разум.

Цялата идея за Съюза на Разума бе започнала да му се струва отблъскваща. И гауачините на Арич. Гауачинските Закони? Тези проклети Закони!

В стаята на Джедрик бе тихо. Болезнено тихо.

Той знаеше, че по улиците на Чу се водят ожесточени сражения между гауачини и хуманоиди. Докато беше с Джедрик, през плацдарма пренасяха тичешком ранени бойци. След това тя му показа своя команден пост — стая от другата страна на коридора над клетката на Пчарки. Маккай стоеше наблизо и наблюдаваше действията й, сякаш Джедрик беше шоузвезда, а самият той — зрител. Представлението бе главозамайващо. Броей ще направи това и това. Броей ще издаде такава и такава заповед. И всеки път докладите потвърждаваха колко точно е предугаждала ходовете на своя противник.

От време на време Джедрик споменаваше имената на Гар и Трия. Той усещаше неуловимата разлика в отношението и към двете съставки на този тандем.

На втората вечер Джедрик бе събудила сексуалните му апетити вещо и деликатно. Тя го превърна в свой шепнещ роб, а след това се надвеси над него, подпряна на лакът, и се усмихна хладно.

— Виждаш ли, Маккай, и аз мога да играя твоята игра.

За негова изненада тези думи отключиха цял един пласт от съзнанието му, неподозиран дори от него. Стори му се, че е разгърнала живота му, за да го подложи на опустошително наблюдение.

И наблюдателят беше той!

Другите същества създаваха трайни връзки и направляваха действията си в съответствие със солидна емоционална основа. Но той беше продукт на БюСаб, гауачините… и на събитията в живота му. Ставаше все по-ясно защо гауачините бяха избрали именно него за тази задача.

Бях разнебитена личност и те са можели да ме прекроят, както пожелаят!

Е, добре, гауачините все пак щяха да се изненадат, когато разберат какво са създали. Досейди беше доказателство за това. Възможно бе дори да не подозират за новото лице на Маккай.

У него назряваше ожесточение, което навярно бе пуснало кълнове още преди години. Самотата в собствения му живот, заедно с пълната отдаденост на БюСаб, бяха достигнали връхната си точка при съприкосновението със самотата на тази окована планета. В душата му бе кристализирала невероятна смесица от чувства, а в ума му се раждаха нови и нови, нажежени до бяло мисли.

Власт!

Ах, ето какво означаваше да си досейдиец!

Той отклони погледа си от студената усмивка на Джедрик и придърпа завивките над раменете си.

Благодаря ти, нежни учителю.

Подобни мисли се лутаха в ума му и на другата сутрин, когато започна да оправя леглото в самотната стая. След като бе му открила себе си, Джедрик поднови интереса му към него самия; тъкмо бе заспал, когато тя го събуди, за да го обсипе с нови въпроси.

Въпреки мрачното си настроение, Маккай все още се чувстваше задължен да наблюдава поведението й от всевъзможни ъгли. Нищо на Досейди не беше прекалено абсурдно. Трябваше да си изгради по-ясна картина на това общество и неговите движещи сили.

Преди да се върне в стаята, бе направил още една обиколка на плацдарма заедно с Джедрик. Там видя нови модификации на оръжията от своя комплект и разбра, че този двор е просто изпитателна площадка; по всяка вероятност заговорниците разполагаха и с други.

Още не й беше казал, че е възможно хората на Арич да унищожат населението на Досейди по насилствен начин. Призори Джедрик сама бе съсредоточила вниманието си именно в тази посока. Дори и докато деляха малката тоалетна срещу стаята й, тя продължаваше да настоява за отговора. Известно време той я парираше с въпроси за Пчарки. Поинтересува се каква е енергията, която тече по онази клетка. Едно от предположенията му предизвика изненадата на Джедрик.

— Пчарки знае нещо важно, което се надява да размени срещу свободата си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Очевидно е. Ще ти кажа и друго: той е дошъл тук по своя воля… каквато и да е била целта му.

— Бързо се учиш, Маккай.

Тя му се присмиваше. Отговори и с гневен поглед.

— Е, добре! Не зная каква е била целта му, но може би и ти само си въобразяваш, че го знаеш.

За миг в очите й трепна заплаха, след това процеди през зъби:

— Твоите врати-трамплини ни докараха много глупаци, но Пчарки е най-големият сред тях. Аз зная причината за неговото появяване. И преди са идвали доста такива. А сега… има само един. Броей въпреки цялото си могъщество не може да намери своя Пчарки. И Кейла Джедрик е онази, която го прави безсилен.

Твърде късно разбра, че Маккай умишлено я бе тласнал към този изблик. Как беше постигнал това? За съвсем кратко време агентът бе разкрил удивително много. Опасно беше да подценява този уж наивен пришълец, дошъл отвъд Стената на Бога.

Джедрик отново се зае да го разпитва за нещата, които предполагаше, че той все още държи в тайна. Но случаят се оказа на негова страна — в стаята влетяха помощниците й, които настояха за предварителен оглед на новите оръжия. Явно имаха нужда от тях.

Малко по-късно двамата с Маккай отидоха до командния пост, а после на закуска в една столова в района на Развъдниците. През цялото време, докато се хранеха, той я обсипваше с въпроси за сраженията. На какъв периметър се водят? Може ли да види някои от пленниците? Използват ли се оръжията, за чийто модел бяха послужили апаратите от неговия комплект? На тяхна ли страна клони изходът от боевете?

Понякога Джедрик просто не обръщаше внимание на въпросите му. По-голямата част от отговорите й бяха кратки и разсеяни. Да. Не. Не. Да. Маккай разбра, че му отговаря едносрично, за да му подскаже, че трябва да я остави на мира. Отвличаше вниманието й. Предадоха й нещо важно и той го пропусна. Макар това да го ядоса, опита се да прикрие раздразнението си, мъчейки се да пробие стената от грижи и безпокойства. За негова изненада тя му отговори смислено, когато я попита за родителите на трите деца и за проведения там разговор.

— Тогава ти искаше да уточниш някакво конкретно място: „Отвъд…“ Отвъд какво?

— Това е нещо, което Гар смята, че не зная. Той си мисли, че единствено неговите фанатици-самоубийци разполагат с такъв доклад от Периферията.

Маккай се втренчи в нея, защото изведнъж му хрумна една странна идея. Той вече знаеше доста за Гар и Трия. На въпросите му за тях Джедрик отговаряше открито и дори често го използваше, за да изясни собствените си мисли. Но… фанатиците-самоубийци?

— Тези фанатици хомосексуалисти ли са?

Тя се нахвърли върху него.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто предположение.

— Какво значение има това?

— Отговори на въпроса ми.

— Да!

Маккай потръпна.

— Обясни ми! — каза тя заповеднически.

— Когато хуманоидите, поради някаква причина, престанат да се интересуват от оцеляването на своя вид, става относително лесно да бъдат накарани да направят малката стъпка до желанието за самозадоволяване.

— Да разбирам ли, че изводите ти са на базата на някакви исторически данни?

— Да.

— Пример?

— С редки изключения примитивните хуманоиди от родово-племенната епоха са сформирали от своите хомосексуалисти отчаяни бойни отряди. Тези отряди са били използвани в краен случай, а участниците в тях са се сражавали като берсеркери^[1], надявайки се и дори искайки да загинат.

Джедрик го накара да й обясни понятието берсеркери и с поведението си му подсказа, че му вярва. Известно време тя остана погълната в размисъл и след това запита:

— Как се справя вашият Обединен Разум с тези отклонения?

— Полагаме големи грижи да насочим всички естествени сексуални разновидности към конструктивни дейности, свързани с оцеляването. Стремим се да ги предпазим от онези фактори, които могат да ги тласнат към деструктивно поведение.

Едва по-късно Маккай се сети, че Джедрик не му бе отговорила на въпроса: отвъд какво? Но тя вече го водеше енергично към залата за съвещания, където се бяха събрали повече от двадесет хуманоиди, включително и двамата родители, изготвили картата за разположението на силите на Гар и Трия. Той си даде сметка, че не знае дори имената им.

Фактът, че не познаваше повечето от присъстващите по име и физиономия, го поставяше в неизгодна позиция.

Те, разбира се, бяха наясно към кого се обръщат, но често движенията им оставаха толкова неуловими, че той рядко успяваше да се ориентира точно. Тъй или иначе, Маккай откри необходимия му ключ. Хората около масата възприемаха колегите си като съответни способности и компетентност, които могат да разрешат определен проблем. И въпросът не беше в това, че прикриват емоциите си, те просто ги управляваха, В нито един от пластовете на съзнанието им не съществуваха емоционални затъмнения от рода на любов и приятелство. Подобни неща само подкопаваха тяхната сила. Всичко в залата бе подчинено на строгия постулат quid pro quo^[2]. Маккай, замаян от многобройните въпроси, които летяха около него, знаеше, че разполага с един-единствен истински актив — той беше ключ, който можеха да използват, за да проникнат през Стената на Бога. Много важен ключ, но за нещастие, според тях, собственост на идиот.

Сетне те поискаха от него информация за фанатиците-самоубийци. Изцедиха го до последната капка като дете, което е трябвало да декламира пред възрастните; а когато дойде време за обсъждане на важните въпроси, го изпратиха да си върви в стаята.