Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (19)

Техният закон! Той е опасна основа за тентични традиции. Той не е нищо повече от средство да се оправдае един фалшив морал!

Гауачински коментар върху законите на Обединения Разум

Докато се обличаха под бледата утринна светлина, проникваща през единствения прозорец, Маккай реши да разбере какво има предвид Джедрик, когато му каза, че ще бъде негов учител.

— Ще отговориш ли на евентуални мои въпроси за Досейди?

— Не.

Какво искаше да скрие от него? Отговорът дойде веднага: онези области, в които се чувстваше силна и от които черпеше власт.

— Ще се почувства ли някой обиден за това… че правихме секс?

— Да се почувства обиден? Защо трябва някой да се почувства обиден?

— Аз не…

— Отговори на въпроса ми!

— Защо трябва да отговарям на всеки твой въпрос?

— За да останеш жив.

— Ти знаеш вече всичко, което можех…

Джедрик подмина оправданието му.

— Значи хората от твоя Съюз на Разума понякога негодуват, когато разберат за сексуалните връзки на другите. В такъв случай те не знаят как да използват секса, за да печелят власт.

Маккай примигна. Нейният бърз и светкавичен анализ имаше направо опустошително въздействие.

Тя се взря дълбоко в очите му.

— Какво би правил без мен, Маккай? Още ли не си разбрал, че онези, които са ти възложили тази задача, са те изпратили тук на смърт?

— А може би не са изключвали възможността да оцелея по някакъв начин?

Джедрик претегли думите му. Да, тя също бе решила да помисли над това по-късно. И наистина, възможно беше Маккай да има скрити качества, които въпросите й не бяха успели да разбулят. В момента обаче я дразнеше мисълта, че не знае достатъчно за Съюза на Разума, за да подложи това на проверка. Точно сега времето беше неподходящо. Неговият отговор я бе смутил. Струваше й се, че всяка възможна стъпка вече е била предрешена от сили, за които не знае почти нищо. Водеха я за носа, може би точно както тя водеше Броей… или както тези загадъчни гауачини от Съюза на Разума очевидно водеха Маккай… клетия Маккай. Тя се отказа от тези разсъждения като безплодни. Явно трябваше веднага да се заеме със скритите таланти на агента. Всичко, каквото откриеше, щеше да хвърли светлина върху неговия Обединен Разум.

— Маккай, аз притежавам голяма власт сред хуманоидите и дори сред част от гауачините в Развъдниците… а и другаде. За тази цел поддържам военна сила, включително и бойци, които използват хладни оръжия.

Той кимна. Тонът й беше като на лектор, но Маккай го приемаше безропотно, давайки си сметка за грижите, с които тя го обгражда.

— Първо ще отидем до една тренировъчна площадка, където дават необходимата подготовка на моите бойци.

Обръщайки се, Джедрик го поведе към коридора и надолу по стълбите, които минаваха покрай клетката. Маккай си спомни за Пчарки и за онова колосално разхищение на пространство с клетката в средата.

— Защо държиш Пчарки затворен? — попита той Джедрик.

— За да избягам.

Отказа да даде допълнителни разяснения към този странен отговор.

Малко по-късно излязоха на един двор, притиснат от солидните стени на високи сгради. Високо горе се виждаше квадратче небе. Стъклените тръби по стените осигуряваха оскъдно осветление. Два отряда стояха строени един срещу друг в средата на двора. Бяха хуманоиди, мъже и жени, всички въоръжени с някакви тръби, в единия край на които имаше издатини, доближени до телата им. Около двата отряда стояха други хуманоиди на позиции, удобни за наблюдение. До вратата, през която Джедрик и Маккай бяха минали, имаше пропускателен пункт с писалище.

— Това са бойни групи — каза Джедрик, посочвайки войниците.

Сетне се обърна и размени няколко думи с двамата младежи на пропускателния пункт.

Според грубата сметка на Маккай войниците бяха около двеста. Беше очевидно, че всичко е спряло заради присъствието на Джедрик. На агента му хрумна мисълта, че тези младежи едва ли са напълно подготвени за жестоката кървава реалност на Досейди. Това го накара да направи преоценка на собствените си възможности.

Поведението на Джедрик при разговора и с двамата мъже му подсказа, че тя ги познава добре. Следяха внимателно всяка нейна дума. Възрастта им не предполагаше отговорните постове, на които бяха назначени.

По един подтискащ начин плацдармът му напомняше за други подобни съоръжения, каквито бе виждал в най-затънтените кътчета на Обединения Разум. Военните игри представляваха постоянна съблазън за няколко биологични вида — съблазън, която БюСаб до този момент успяваше да пренасочва към неща като оръжейния фетишизъм например.

Освен вездесъщата воня, Маккай долавяше и слабото ухание на готвена храна. Подсмъркна.

Обръщайки се към него, Джедрик каза:

— На новобранците току-що бе раздадена храна. Това е част от заплащането им.

Очевидно бе прочела мислите му и сега очакваше от него някаква реакция.

Маккай огледа плацдарма. Току-що им е била раздадена храна? По земята не се виждаше нито трошичка. Спомни си за грижовното отношение към храната в ресторанта, на което не бе обърнал достатъчно внимание.

Джедрик отново с лекота прочете мислите му.

— Нищо не се пропилява — подметна тя.

Сетне се обърна с гръб към него.

Маккай проследи погледа й. В далечния край на двора стояха четири жени с оръжия в ръцете. Той веднага фокусира вниманието си върху онази вляво, хумаиоид на средна възраст. Тя носеше… не, това беше невъзможно, но…

Джедрик тръгна през площадката към същата тая жена. Маккай я последва с поглед, прикован в оръжието й. Беше уголемен вариант на лъчемета от неговия комплект! Джедрик размени няколко думи с жената.

— Този ли е новият?

— Да. Стига го донесе сутринта.

— Върши ли работа?

— Според нас, да. Фокусира експлозията с по-голяма концентрация от нашите оръжия.

— Добре. Продължавайте.

Близо до стената зад жените имаше и други военни. Възрастен еднорък мъж се опита да привлече вниманието на Джедрик, която бе тръгнала с Маккай към близката врата.

— Би ли могла да ни кажеш…

— Не сега…

Щом тръгнаха по коридора зад вратата, Джедрик спря и се обърна с лице към Маккай.

— Впечатлението ти за нашето обучение? Веднага!

— Не е достатъчно разностранно.

Очевидно тя изучаваше инстинктите му, изисквайки неподправени и неконтролирани от разсъдъка реакции. Отговорът накара лицето й да пламне — емоционална откритост, която той щеше да се научи да цени много по-късно. След малко Джедрик кимна.

— Те са десантен отряд. Функциите на един десантен отряд трябва да бъдат заменяеми. Чакай тук.

Тя се върна на плацдарма. Наблюдавайки я през отворената врата, Маккай я видя да разговаря с жената с лъчемета. Сетне се върна и му кимна одобрително.

— Нещо друго?

— Те са ужасно млади. Трябва да назначиш няколко опитни офицери, които да обуздават опасното им безразсъдство.

— Да, погрижих се вече за това. От днес нататък, Маккай, всяка сутрин ще идваш с мен за около час. Наблюдавай обучението, но не се бъркай. Докладвай ми за впечатленията си.

Той кимна. Смяташе, че й е полезен; очевидно бе избрал вярната посока. Но тъй или иначе, това беше идиотско начинание. Тия безумни деца притежаваха оръжия, които можеха да направят от Досейди необитаема планета. В действията им се забелязваше и някаква атавистична приповдигнатост. Маккай не можеше да се изненада от това. Човешката психика беше склонна бързо да откликва на масовото насилие, както и на всяка друга принуда. Това явно бе свързано със сексуалността на хуманоидите, възбуда, произлизаща от най-примитивни времена.

Джедрик продължаваше да върви.

— Не се отдалечавай от мен.

Сега те се изкачваха по една вътрешна стълба и докато подтичваше след нея, Маккай установи, че мислите му се връщат непрекъснато към модифицирания лъчемет в ръцете на онази жена. Скоростта, с която бяха създали по-голям модел,беше изумителна. Още едно потвърждение, че страховете на Арич са основателни.

Когато стигнаха до края на стълбите, Джедрик почука кратко на една врата. В отговор се чу мъжки глас:

— Влез.

Вратата се отвори и Маккай се озова в малка празна стая с портал в дъното, който водеше към по-широко осветено помещение. Оттам долитаха нечии гласове, достатъчно тихи, за да бъдат неразбираеми. Малката стая бе обзаведена с ниска маса и пет неугледни стола. Нямаше никакви прозорци, но матираните абажури на тавана хвърляха светлина без сенки. Върху масата бе разстлан голям лист хартия с цветни графики.

Шумолене на някаква тъкан насочи вниманието на Маккай към портала. В стаята влезе ниска стройна жена с бяла блуза, посивяла коса и тъмни проницателни очи на човек, свикнал да заповядва, а след нея се появи малко по-висок мъж също с бяла блуза. Ако не беше лъскавочерната му коса, той би изглеждал по-възрастен от жената. Погледът му също бе заповеднически. Жената заговори:

— Извинявай, че се забавихме, Джедрик. Променяхме групирането на силите. В момента Броей не знае къде бунтовете могат да се трансформират в мащабни военни действия.

Унизителното раболепие в гласа й изненада Маккай. Тази жена се смяташе за много по-нископоставена от Джедрик. Мъжът възприе същия тон, посочвайки столовете.

— Седнете, моля. На тази карта е показано окончателното разположение на силите.

В момента, когато жената се извърна към него, Маккай долови остра, силна и донякъде позната миризма. Беше я усетил на няколко пъти, докато минаваха през Развъдниците. Жената продължи да говори, а в това време Джедрик и Маккай се настаниха на столовете.

— Това не е неочаквано. — Тя посочи скицата върху листа хартия.

Мъжът до нея се намеси.

— Ние вече на няколко пъти ти споменахме, че Трия е готова да премине на наша страна.

— От нея можем да очакваме само проблеми — отвърна Джедрик.

— Но Гар…

Оспорването дойде от страна на жената, ала Джедрик я прекъсна.

— Зная, Гар прави всичко, каквото тя му каже. Дъщерята ръководи бащата. Той мисли, че тя е най-изумителното нещо, което се е появило на този свят, и че е способна…

— Нейните качества не са предмет на този разговор — подметна мъжът.

Жената заговори още по-пламенно.

— Да, именно нейното влияние върху Гар…

— Нито един от тях не може да предвиди ходовете ми — рече Джедрик, — а аз предвидих техните.

Мъжът се наведе над масата, доближавайки лицето си до това на Джедрик. Изведнъж Маккай почувства в него един огромен и опасен звяр — опасен, защото действията му никога не можеха да бъдат изцяло предвидими. Докато говореше, ръцете му потрепваха.

— Ние ти разказахме подробно за всички наши разкрития, всеки наш източник, всяко наше заключение. Да не би сега да искаш да кажеш, че не споделяш нашата преценка…

— Вие не разбирате ситуацията — отвърна Джедрик.

Жената се отдръпна назад. Миг по-късно тя кимна. Джедрик заговори отново:

— Не за първи път се налага да правя преоценка на вашите заключения. Изслушайте ме: Трия ще изостави Броей, когато тя стане готова, а не когато той стане готов. Същото ще се случи с всеки, комуто тя служи, дори и с Гар.

Мъжът и жената извикаха в един глас:

— Да изостави Гар?

— Трия служи единствено на Трия. Никога не забравяйте това. И особено, ако премине на наша страна.

Мъжът и жената замълчаха.

Маккай се замисли над думите на Джедрик и още веднъж намери в тях потвърждение, че на Досейди има хора, които не преследват единствено лични цели. Тонът й бе недвусмислен — тя не одобряваше и не се доверяваше на Трия, защото Трия служеше единствено на егоистичните си амбиции. Следователно Джедрик (и тези двамата, ако можеше да се разчита на логиката) служеха на някаква неизвестна обща цел. Беше ли това някаква форма на патриотизъм, ориентиран към техния вид? Агентите на БюСаб винаги бяха нащрек за подобни опасни прояви на племенна психоза, не непременно за да ги смажат, а за да направят така, че те да не експлодират в смъртоносно за Обединения Разум насилие.

След известен размисъл жената с бялата блуза каза:

— След като не можем да спечелим Трия на наша страна… бихме могли да използваме нейната самостоятелност, за да я държим в ръцете си. — И добави: — Освен ако според теб не съществува възможност да я убедим, че ще победим Броей.

Жената прехапа долната си устна, на лицето й се изписа уплаха.

Очите на Джедрик станаха проницателни.

— Какво те безпокои?

Жената посочи картата на масата.

— Гар продължава да участва във взимането на важни решения. Не би трябвало да е така, но е. Ако той…

Мъжът се притече на помощ и заговори пламенно:

— По някакъв начин той държи Броей в ръцете си!

Жената поклати глава.

— Или пък Броей играе игра, която не е според очакванията ни.

Джедрик погледна жената, сетне мъжа и накрая Маккай. Обърна се уж към него, но той разбра, че всъщност говори на себе си.

— Става дума за конкретни факти. Гар е разкрил нещо на Броей. Аз зная какво му е казал. Нищо друго не би накарало Електора да реагира по този начин. — Тя кимна по посока на картата. — Ние ги държим в ръцете си!

Жената се осмели да попита:

— Добре ли се справихме?

— По-добре, отколкото предполагате.

Мъжът се усмихна.

— Може би сега е моментът да напомня… дали е възможно да получим по-големи стаи. Проклетите деца непрекъснато разместват мебелите. Ние се блъскаме…

— Не сега!

Джедрик стана. Маккай я последва.

— Искам да видя децата — рече Джедрик.

Мъжът се извърна към портала.

— Хей, веднага елате тук! Джедрик иска да ви види!

Трите деца притичаха от другата стая. Майка им дори не ги погледна. Баща им ги удостои с гневен взор изпод вежди, преди да се обърне към Джедрик:

— Не са донесли храна в тази къща почти от седмица.

Маккай се вгледа внимателно в децата, следвайки примера на Джедрик. Те стояха в редица точно до вратата и по лицата им не можеше да се прецени как реагират на повикването. Бяха две момичета и едно момче. Момичето вдясно бе на около девет години, а другото вляво на пет или шест. Момчето беше по-голямо, може би на дванадесет или тринадесет. То фиксира присъствието на Маккай само с поглед. Беше поглед на хищник, видял лесна плячка, но вече сит. И трите приличаха повече на жената, отколкото на мъжа, но беше очевидно, че са техни деца: очите, формата на ушите, носът…

Джедрик приключи с огледа и посочи момчето.

— Започнете да го пращате във втората тренировъчна група.

— Време беше — рече жената. — И двамата ще се радваме да се махне оттук.

— Да тръгваме, Маккай.

В коридора Джедрик му каза:

— Нека да изпреваря въпроса ти. Това е едно съвсем типично семейство.

Агентът преглътна сухо. Що за дребнава цел преследваха тези хора — да получат по-голяма квартира, където да живеят, без да се блъскат в мебелите си! Не бе почувствал никаква топлота между двамата съпрузи. Изглеждаха просто партньори. Докато говореха, в тона им нямаше и намек за някакво чувство един към друг. Беше му трудно да си представи, че въобще се любят, но очевидно го правеха — бяха създали три деца.

Изведнъж разбра всичко. Откритието дойде като експлозия. Естествено, че ще крият емоциите си! Каква друга защита им оставаше? Конфронтацията между хората на Досейди властваше над всичко. Но имаше и още нещо.

Маккай заговори, следвайки Джедрик надолу по стълбите:

— Тези двамата… са пристрастени към някакво наркотично средство, нали?

Тя рязко спря и се обърна към него.

— А как иначе, според теб, ще ги държа в ръцете си? Наименованието на наркотика е дис. Много рядък. Доставят го от планините отвъд… далеч отвъд… За целта Периферията изпраща детски отряди, които получават моя дис. Понякога по пътя загиват по тридесет деца при отряд от петдесет. Разбираш ли за какво става дума, Маккай?

Двамата отново тръгнаха надолу по стълбите.

Осъзнавайки, че Джедрик бе отделила време, за да му предаде поредния досейдийски урок, зашеметеният Маккай успя единствено да я последва до стаята, където един екип от специалисти изсветли тъмните места по кожата му.

Щом излязоха оттам, той вече не носеше печата на Пайлашката врата.