Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (12)

Ние от Саботажното Бюро оставаме законоведци от особена категория. Ние знаем, че излишъкът от закони е в ущърб на обществото; същото се отнася и за недостига от такива. Хората винаги търсят равновесието. Ние сме като балансиращата сила при гауачините: без да се надяваме да постигнем рая в обществото на смъртните, се стремим към недостижимото. Всеки агент познава собствената си съвест и знае защо служи на такъв господар. Това е ключът към нашата същност — ние сме слуги на тленната съвест, преследващи нетленни цели. Изпълняваме дълга си, без да очакваме похвали и без да сме убедени в успеха.

Из ранните съчинения на Билдун, Шеф на БюСаб, панспечи

Тръгнаха по улиците веднага щом следобедните сенки се спуснаха над дълбините на града. Трия и шестима внимателно подбрани придружители, всички до един мъжки хуманоиди. Тя се бе напръскала с мускус, за да повдигне духа им и сега ги водеше по стръмните обиколни улици, по които шпионите на Броей бяха елиминирани. Всичките й войници бяха с брони и оръжия, каквито обикновено носеха ударните групи.

Преди около час недалеч оттук бе избухнал метеж, не особено разрушителен, за да се стигне до струпване на големи бойни части, но тъй или иначе неколцина гауачини бяха ликвидирани от хуманоидна клика. Изпращането на ударна група в Развъдник бе нещо съвсем нормално след подобно уреждане на сметки между представители на двата вида. Вероятността Трия и нейните шестима придружители да бъдат нападнати не беше голяма. Едва ли някой от метежниците би искал да се стигне до мащабни военни операции за прочистване на района.

Притихналите улици очакваха напрегнато развоя на събитията.

Седмината пресякоха едно мокро кръстовище, канавките бяха пълни с червена и зелена кръв. Миризмата на влага подсказа на Трия, че водите на неизвестен Гралуз са били пуснати, за да отмият мръсотиите по улиците.

Щеше да последва и отмъщение. Без съмнение известен брой деца на хуманюиди щяха да загинат през следващите няколко дни. Все същият стереотип.

Малко по-късно групата прекоси района на сблъсъка. Пътьом войниците разгледаха местата, където бяха лежали труповете, опитвайки се да преценят броя на жертвите. Нито късче плът не бе оставено за птиците.

След като излязоха от Развъдниците, те минаха през една врата, пазена от гауачини — хората на Броей. Няколко преки по-нататък следваше врата под охраната на хуманоиди, служители на Гар. Броей скоро щеше да научи за нейните действия. Трия знаеше това, но бе казала, че отива към Развъдниците. След малко групата се озова на тясна уличка; срещу тях се издигаше някаква второразрядна сграда. По-ниските й етажи бяха без прозорци; единственият отвор в сляпата сива фасада бе бронираната с решетка врата. Зад нея се мержелееше слабо осветен коридор. В измамно голите стени бяха скрити автоматични оръжия и апаратура за наблюдение.

Спирайки хората си с ръка, Трия се скри в тъмното, докато разгледа входа на сградата. Вратата беше с обикновена ключалка. В нишата вляво от нея стоеше човек от охраната, чийто силует се виждаше смътно зад бронираната решетка. Отрядът, който охраняваше този дом, бе готов да се притече на помощ при първия сигнал от колегата им на входа или в случай на тревога, подадена от онези, които наблюдаваха улицата с апаратурата за следене.

Информаторите на Трия й бяха казали, че това е евентуалният изход за бягство на Джедрик. И той в никакъв случай не родеше към затънтените кътчета на Развъдниците. Разумно. Само че Трия от години имаше агент в тази сграда, както и в много други. Рутинна предпазна мярка. Сега всичко зависеше от избора на точен момент за действие. Агентът й бе получил нареждане да елиминира охраната от поста за наблюдение. Единствено човекът на входа трябваше да бъде пощаден. Трия изчакваше уречения час.

Улицата миришеше на канални нечистотии. Повредена тръба? Авария? Щети вследствие на бунта? Това място не й харесваше. Каква беше играта на Джедрик?

Очакваха ли ги някакви изненади в тази охранявана сграда? Кейла би трябвало да е узнала вече, че е заподозряна като вдъхновителка на метежа… както и за други неща. Дали се чувстваше в безопасност там, сред собствените си последователи? Хората са склонни да се чувстват на сигурно място, когато са сред свои. Но едва ли силата на ударното й ядро бе толкова голяма. И все пак в плана на Джедрик имаше някои криволици, които Трия все още не бе разгадала. На повърхността плуваха достатъчно признаци, които говореха за открита конфронтация. Или пък бяха покана за преговори? Възможно беше Джедрик да се е появила тук само за да привлече Трия. Тази перспектива предизвика у нея вълнение.

Заедно ние ще бъдем непобедими!

Да, Джедрик се вместваше в представата за изключителен агент. Със собствената организация около себе си…

Тя още веднъж хвърли поглед вляво и вдясно. Както можеше да се очаква, улиците бяха безлюдни. Погледна часовника си. Моментът бе дошъл. Махвайки с ръка, отпрати двама от хората си по двата фланга, а един млад хуманоид тръгна направо към отсрещната врата. Когато стигнаха до мястото, останалите трима придружители я обградиха под формата на триъгълен щит и така прекосиха улицата.

Постовият на вратата беше хуманоид с посивяла коса и бледо лице, което лъщеше в жълти оттенъци от мъждивата светлина в коридора. Клепачите му бяха натежали от скорошната доза наркотик, доставена от агента на Трия.

Тя отвори вратата и както бе очаквала, видя овалния контактен превключвател в дясната ръка на караула. Усмихна й се с раздалечените си зъби, насочвайки превключвателя към нея. Беше я познал. Сега почти всичко зависеше от точността на нейния агент.

— Искаш ли да умреш за жабите? — попита го Трия.

Пазачът знаеше за метежа и за вълненията по улиците. Беше хуманоид, с чувство за принадлежност към своя биологичен вид, но в същото време не забравяше, че работи за гауачина Броей. Въпросът бе точно изчислен, за да го изпълни с нерешителност. Беше ли тя ренегат? Караулът бе лоялен към своя вид и фанатично верен на поста си, който го спасяваше от бездната на социалното дъно. Към това се прибавяше и неговата наркомания. Всички телохранители бяха наркомани, но този специално използваше наркотик, който притъпяваше сетивата му и спъваше дори най-простите мисловни операции. По правило не трябваше да взима упойващи вещества по време на работа и сега това го безпокоеше. Толкова много неща трябваше да прецени в този момент. Въпросът на Трия предизвика очакваната реакция. Не искаше да умре за жабите.

Тя посочи превключвателя с ръка.

— Това е само сигнално реле — каза телохранителят. — Тук няма бомба.

Трия остана мълчалива, изчаквайки момента, когато мъжът пред нея ще бъде обсебен напълно от собствените си съмнения.

Постовият преглътна.

— Какво искаш…

— Или се присъедини към нас, или ще умреш.

Той отмести поглед към придружителите й. Такива неща се случваха често в Развъдниците и не толкова често тук по склоновете, които водеха към възвишенията. Пазачът явно нямаше пълна информация кого точно пази. Но имаше ясни инструкции и сигнално реле, с което трябваше да бие тревога при евентуални нападения. Други бяха хората, натоварени със задачата да направят онези по-неуловими разграничения, истинските решения. Това бе слабото място на тази сграда.

— Да се присъединя към кого? — попита той.

В гласа му имаше пресилена войнственост и тя разбра, че е в ръцете й.

— Към своя собствен биологичен вид.

Тези нейни думи сякаш приковаха притъпения му мозък към някакви първични страхове. Той знаеше какво трябва да направи: да отвори ръката си. По такъв начин аларменото устройство в контактния превключвател щеше да бъде обезвредено. Ако направеше това по свое собствено желание, може би нямаше да бъде убит. Пазачът все пак реши да отвори дланта си, но с големи колебания, защото не беше сигурен какъв точно ще бъде ефектът. Можеше да се окаже, че устройството в ръката не е просто сигнален предавател. Ами ако е бомба? Дълги часове този въпрос го беше измъчвал.

— Ние ще бъдем добри към теб — каза Трия.

Тя дружески постави длан върху рамото му, давайки му възможност да почувства пълния ефект на нейния мускус, и в същото време протегна другата си ръка, за да му покаже, че не е въоръжена.

— Демонстрирай на моя придружител как се борави с това устройство.

Един от младите мъже пристъпи напред.

Телохранителят му показа как се работи с апарата, обяснявайки бавно и тромаво, и сетне му го подаде.

— Лесно е, щом веднъж му хванеш цаката.

След като нейният човек бе уловил здраво релето, Трия дръпна ръката си от рамото на пазача и докосна сънната му артерия със скритата в нокътя й отровна игла. Телохранителят успя само да изпъшка с широко отворени от изумление очи, преди тялото му да се подкоси на земята, освобождавайки се от прегръдката й.

— Бях добра към него — рече Трия.

Придружителите й се ухилиха. Постепенно човек свикваше с тези нейни странности. Те издърпаха тялото така, че да не се вижда, и го напъхаха в нишата, а младият мъж със сигналния превключвател зае мястото до вратата. Останалите се понесоха към вътрешността на сградата, пазейки Трия с телата си. Цялата операция отне по-малко от две минути. Всичко вървеше гладко и това бе в реда на нещата.

Вестибюлът и ярко осветените коридори бяха празни.

Чудесно.

Агентът й в тази сграда заслужаваше повишение.

Отказаха се от асансьора и тръгнаха по стълбите. От крайната им цел ги делеше само един етаж. Коридорът на горния етаж също бе празен. Трия ги поведе към съответната врата и си послужи с ключа, който й бе дал нейният агент. Вратата се отвори безшумно и те влетяха в стаята.

Вътре транспарантите бяха дръпнати и нямаше никакво изкуствено осветление. Хората й заеха места до входа и покрай двете странични стени. Предстоеше най-опасният момент.

През малките процепи, където транспарантите не покриваха напълно южния прозорец, проникваше светлина. Трия различи смътните очертания на мебели, легло с тъмна изпъкналост върху него.

— Джедрик? — шепот.

Краката иа Трия докоснаха някаква мека тъкан, пантоф.

— Джедрик?

Пищялът й се опря в леглото. Държеше оръжието готово за стрелба, докато опипваше тъмния силует. Това бе само купчина завивки. Трия се обърна.

Вратата на банята беше затворена, но отдолу се процеждаше тънка ивица светлина. Заобиколи завивките и сандала на пода, застана от едната страна на вратата и махна на хората си да заемат другата. До този момент бяха действали почти безшумно.

Тя натисна предпазливо дръжката и отвори рязко вратата. Ваната бе пълна с вода и в нея имаше тяло с лице надолу, едната ръка на трупа висеше безволево над ръба. Зад лявото ухо се виждаше морава ивица. Трия повдигна главата на жертвата, улавяйки я за косата и сетне я отпусна внимателно, за да не се изпръска. Това бе нейната агентка, онази, на която бе разчитала за провеждането на операцията. А смъртта подсказваше характерната за гауачините ритуална екзекуция — моравата ивица под ухото. Там е бил забит гауачински нокът, който е накарал жертвата да замлъкне, преди да бъде удавена. Може би е станало именно така. Или пък това бе просто инсценировка, за да изглеждат нещата като гауачинско покушение?

Трия почувства как цялата операция пропада и усети тревогата на хората си. Помисли си дали да не се обади на Гар още тук, но страхът и погнусата взеха връх. Влезе в спалнята, преди да отвори комуникатора и да натисне бутона за извънредни обстоятелства.

— Централа. — Гласът отсреща бе напрегнат.

Отговорът на Трия прозвуча глухо.

— Нашата агентка е мъртва.

Мълчание. Предположи, че настройват локатора на нейната вълна. След това отново чу глас:

— Там ли е трупът?

— Да. Била е убита.

Долетя гласът на Гар:

— Това е невъзможно. Лично аз разговарях с нея преди по-малко от час. Тя…

— Била е удавена във вана — рече Трия. — Първо са я ударили… нещо остро е било забито под едното й ухо.

Гар замълча отново, докато премисляше ситуацията. По всяка вероятност бе завладян от същата неувереност, която обземаше и нея.

Тя хвърли поглед към придружителите си. Бяха заели позиции с лице към вратата, която свързваше стаята с коридора. Ако ги нападнеха, атаката действително щеше да дойде именно оттам.

Каналът с Гар остана отворен и Трия чу отсечените му нареждания, но разбра само няколко думи:

— …отряд… не позволявай… време… — И сетне съвсем отчетливо: — Те ще платят за това!

Кой ще плати? — зачуди се Трия.

Започваше да вижда Джедрик в нова светлина.

Отново прозвуча гласът на Гар:

— Съществува ли непосредствена опасност за теб?

— Не зная — призна тя неохотно.

— Стой, където си. Ще ти изпратя помощ. Уведомих Броей за случилото се.

Ето как Гар виждаше нещата. Да. Най-вероятно това бе правилният подход към развоя на събитията. Джедрик се бе изплъзнала. Нямаше никакъв смисъл да продължава акцията сама. Сега беше ред на Броей.

Потрепваше, докато даваше нареждания на подчинените си. Те се подготвяха да продадат скъпо живота си в случай на атака, но Трия започваше да се съмнява, че някой ще ги нападне в този момент. Това бе просто поредното послание на Джедрик. Въпросът беше как то да бъде правилно изтълкувано.