Николай Кун
Старогръцки легенди и митове (41)

Орфей и Евридика

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“

Орфей в подземното царство

Великият певец Орфей — син на речния бог Еагър и на музата Калиопа — живеел в далечна (за тогавашните гърци — прев.) Тракия. Жена на Орфей била прекрасната нимфа Евридика. Певецът горещо я обичал. Но Орфей не се радвал дълго на щастлив живот с жена си. Веднъж наскоро след сватбата хубавата Евридика беряла със своите млади немирни другарки нимфи пролетни цветя в една зелена долина. Тя не забелязала една скрита в гъстата трева змия и я настъпила. Змията ухапала младата Орфеева жена за крака. Високо извикала Евридика и паднала на ръцете на притеклите се нейни другарки. Тя побледняла, очите й се склопили. Отровата на змията скъсала нишката на живота й. Дружките на Евридика изпаднали в ужас и техният скръбен плач се разнесъл надалеч. Чул го Орфей. Той изтичва в долината и там вижда студения труп на своята нежно обичана жена. Орфей бил обзет от отчаяние. Не можел да се помири с тая загуба. Дълго оплаквал той своята Евридика; и цялата природа, като слушала тъжното му пеене, плачела заедно с него.

Накрая Орфей решил да слезе в мрачното царство на душите на умрелите, за да склони владетеля Хадес и неговата жена Персефона да му върнат съпругата. Орфей се спуснал през мрачната пещера при Тенар към бреговете на свещената река Стикс.

Стои Орфей на брега на Стикс. Как да премине на другия бряг отсреща, където се намира мрачното царство на владетеля Хадес? Около Орфей се тълпят сенки на умрели. Едва се чуват техните стонове, сякаш шумолят падащи листа в гората през късна есен. Ето зачул се в далечината плясък на весла. Приближава се ладията на Харон, превозвача на душите на умрелите. Харон спира лодката до брега. Орфей моли да го пренесе заедно с душите на отсрещния бряг, но строгият Харон му отказал. Както и да го молил Орфей, отговорът на Харон бил все един и същ — „не!“.

Тогава Орфей дръннал по струните на своята златна лира и звуците й като широка вълна се разнесли по брега на мрачния Стикс. Със своята музика Орфей очаровал Харон; слуша той свиренето на Орфей, подпрян на веслото. Под звуците на музиката Орфей влязъл в ладията; Харон я отблъснал с веслото от брега и тя заплавала през мрачните води на Стикс. Харон прекарал през реката Орфей. Излязъл Орфей от ладията и свирейки на златната китара, се отправил през мрачното царство на душите на умрелите към трона на бог Хадес; придружавали го душите, които долетели, привлечени от звуците на китарата му.

Свирейки на китарата, Орфей се приближил до трона на Хадес и ме се поклонил. По-силно ударил той по струните на китарата и запял; пеел за своята любов към Евридика и за това, колко щастлив бил животът му с нея през светлите, ясни дни на пролетта. Но бързо отминали дните на щастието. Евридика загинала, Орфей пеел за своето нещастие, за мъките на разбитата му любов, за скръбта си по умрялата. Всички в царството на Хадес слушали с внимание пеенето на Орфей, всички били очаровани от неговата песен. Отпуснал глава на гърдите си, и бог Хадес слушал Орфей. Склонила глава на рамото на мъжа си, слушала песента Персефона; скръбни сълзи трепкали по ресниците й. Омаян от звуците на песента, Тантал забравил глада и жаждата, които го измъчвали. Сизиф прекратил тежката си, безплодна работа, седнал на камъка, който изкачвал по планината, и дълбоко, дълбоко се замислил. Очаровани от пеенето, стояли данаидите; те забравили за своя съд без дъно. Дори страшната богиня с три лица Хеката се закрила с ръце, за да не се виждат сълзите на очите й. Сълзи блестели и в очите на безмилостните Еринии; дори тях затрогнал с песента си Орфей. Но все по-тихо звучат струните на златната китара, все потиха става песента на Орфей и тя замира, сякаш едва доловима печална въздишка.

Наоколо царувало дълбоко мълчание. Нарушил го бог Хадес, като попитал Орфей защо е дошъл в неговото царство, за какво иска да го моли. Хадес се заклел с ненарушимата клетва на боговете — във водите на река Стикс, че ще изпълни молбата на дивния певец. Орфей отговорил на Хадес така:

— О, могъщи владетелю Хадесе, ти приемаш в царството си всичките нас, смъртните, когато се свършат дните на нашия живот. Аз не съм дошъл тук, за да гледам ужасите, които пълнят твоето царство, не съм дошъл, за да отведа като Херакъл пазача на твоето царство — триглавия Цербер. Дойдох тук да те помоля да пуснеш обратно на земята моята Евридика. Възвърни я към живот; виждаш как страдам по нея! Помисли, властителю, колко би страдал и ти, ако ти отнемеха твоята жена Персефона. Пък и ти няма да възвърнеш Евридика завинаги. Тя пак ще се върне в твоето царство. Кратък е нашият живот, владетелю Хадесе. О, позволи на Евридика да изпита радостите на живота, защото тя тъй млада слезе в царството ти!

Замислил се бог Хадес и отговорил на Орфей:

— Добре, Орфее! Ще ти върна Евридика. Отведи я обратно към живота, към слънчевата светлина! Но ти трябва да изпълниш едно условие: ще тръгнеш напред подир бог Хермес, той ще те води, а зад тебе ще върви Евридика. Но докато вървиш из подземното царство, ти не трябва да се обръщаш назад. Помни! Обърнеш ли се, Евридика веднага ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.

Орфей бил съгласен на всичко. Той бърза по-скоро да си тръгне. Бързият като мисълта Хермес довел сянката на Евридика. Орфей я гледа с възторг. Той иска да прегърне сянката на Евридика, но Хермес го възпира, като му казва:

— Орфее, та ти прегръщаш само сянка. Да вървим по-скоро; нашият път е труден.

Тръгнали. Напред върви Хермес, подир него Орфей, а зад Орфей сянката на Евридика. Бързо преминали те царството на Хадес. Харон ги прекарал през река Стикс със своята ладия. Ето и пътечката, която извежда на повърхността на земята. Пътят е труден. Пътечката се извива стръмно нагоре и цялата е отрупана с камъни. Наоколо — гъст здрач. Едва се очертава в здрача фигурата на вървящия напред Хермес. Но ето че в далечината почнала да прозира светлина. Там е изходът. И около пътниците станало сякаш по-светло. Ако се обърна, мисли си Орфей, ще видя вече Евридика. Но първи ли тя след него? Не е ли останала в изпълненото с мрак царство на душите на умрелите? Може би е останала; пътят е тъй труден! Сигурно е изостанала Евридика и ще бъде обречена да се скита вечно в мрака. Орфей запристъпва по-бавно, ослушва се. Нищо не се чува. Та нима могат да се чуят стъпките на безплътна сянка? Все по-голяма тревога за Евридика обзема Орфей. Все по-често той се спира. А наоколо е все по-светло. Сега Орфей съвсем ясно би видял сянката на жена си. И забравил всичко, той се спрял и се обърнал. Почти до себе си той вижда сянката на Евридика. Протегнал към нея ръце Орфей, но сянката се отдалечила, отдалечила и потънала в мрака. Като вцепенен стоял Орфей, обзет от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика и виновник за тази втора смърт бил самият той.

Дълго стоял така Орфей. Като че бил безжизнен; като че стояла там мраморна статуя. Най-после Орфей се помръднал, направил една крачка, втора и поел обратно към бреговете на мрачния Стикс. Той решил отново да се върне при трона на Хадес, отново да го молител Орфей — молбите на певеца не трогнали коравосърдечния Харон. Седем дни и седем нощи седял печалният Орфей на брега на Стикс, проливайки скръбни сълзи; забравил да се храни, забравил всичко, роптаейки срещу боговете от мрачното царство на душите на умрелите. Едва на осмия ден решил той да напусне бреговете на Стикс и да се върне в Тракия.

Смъртта на Орфей

Четири години изминали от смъртта на Евридика, но Орфей й останал верен, както и преди. Той не желаел да встъпи в брак с нито една жена от Тракия. Веднъж в ранна пролет, когато по дърветата се появявали първите листенца, великият певец седял на един невисок хълм. Златната китара лежала в краката му. Певецът я взел, дръннал леко по струните и запял. Цялата природа се заслушала в чудното му пеене. Песента на Орфей звучала с такава сила, така покорявала тя и привличала към певеца, че около него като омагьосани се стекли диви животни, напуснали околните гори и планини. От всички страни долетели птици да слушат певеца. Даже и дърветата се размърдали от местата си и заобиколили Орфей; дъбове и тополи, стройни кипариси и широколистни платани, борове и ели се струпвали около певеца и го слушали; нито едно клонче, нито един лист по тях не трепвал. Сякаш цялата природа била омагьосана от дивното пеене и от звуците на китарата на Орфей. Изведнъж се дочули в далечината силни викове, звън на тимпани и смях. Това били киконските жени, които празнували веселия празник на шумния Бакх. Вакханките се приближавали все повече; ето те виждат Орфей и една от тях високо се провиква:

— Ей го женомразеца!

Замахнала вакханката с тирса си и го запратила по Орфей. Но бръшлянът, с който бил обвит тирсът, предпазил певеца. Друга вакханка хвърлила по Орфей камък, но камъкът, покорен от омайното пеене, паднал в краката на Орфей; сякаш го молел за прошка. Все по-гръмко се носели около певеца крясъците на вакханките, все по-гръмко звучали песните им и все по-силно звънтели тимпаните. Шумът от празника на Бакх заглушил певеца. Вакханките заобиколили Орфей, връхлетели върху него като ято хищни птици. Като град се изсипали върху певеца тирсове и камъни. Напразно Орфей се моли да го пощадят; бесните вакханки не се вслушват в гласа, на който се покоряват дървета и скали. Окървавен, Орфей паднал на земята, душата му отлетяла, а вакханките разкъсали тялото му с окървавените си ръце. Те захвърлили главата на Орфей и китарата му в бистрите води на река Хебър. И — о, чудо! — струните на китарата, понесена от вълните на реката, тихо зазвучават, сякаш оплакват гибелта на певеца, а брегът тъжно им приглася. Цялата природа оплаквала Орфей: плачели дървета и цветя, плачели животни и птици и дори немите скали плачели, а реките придошли от проливаните сълзи. Нимфите и дриадите в знак на траур разплели косите си и облекли тъмни дрехи. Все по-далеч и по-далеч отнасял Хебър главата и китарата на певеца към просторното море, а морските вълни отнесли китарата на бреговете на Лесбос. Оттогава звуците на дивни песни звучат на Лесбос. А златната Орфеева лира боговете поставили по-късно всред съзвездията на небето.

Душата на Орфей слязла в царството на сенките и отново видяла онези места, където Орфей търсил някога своята Евридика. Пак срещнал великият певец сянката на Евридика и я притиснал с любов в своите обятия. От тоя момент те можели вече да бъдат неразделни. Сенките на Орфей и на Евридика бродят в здрача по полята, обрасли с асфодели. Сега Орфей без страх може да се обръща, за да види върви ли подир него Евридика.