Неа Станд
Забравената песен (8)

Глава 8
Тя дойде с мъглите

Данил вървеше на изток, натам, откъдето трябваше да изгрява слънцето. Компасът на Броа му показваше посоката. Първоначално, когато напусна селото си, земята се спускаше надолу.

От срещата му с Дана вече бяха минали седмици. Често се питаше как е тя.

Понякога се заемаше да почиства и наточва меча, който Броа му беше дал. Малко по малко слоевете наслоена през годините мръсотия падаха. Металът заблестя. Данил го разглеждаше с интерес. Под дръжката, на острието на меча, имаше инкрустиран вълк. „Чудно откъде ли се е взел този меч в нашето село? Какво ли значи този вълк на острието?“

Друг път свиреше на кавала си. Този, който Дана му беше дала, не смееше дори да извади, камо ли да засвири на него. „Някой ден ще трябва да го направя — мислеше си той. — Но нека първо се почувствам готов. Дана каза да избера добро място. И трябва да е, когато дойде мъглата“.

Дните бяха тъмни и изморителни, а нощите студени. Данил лежеше до огъня и мислеше. Не знаеше какво да очаква от срещата си с Ендориел и това го плашеше. Предполагаше, че няма шанс да я победи, все пак тя беше една от най-могъщите магьосници. Мислеше за селото си, за нещата, които е пропуснал да направи. Спомняше си всички хора, на които беше помогнал или беше обидил. Дали щеше да ги види отново?

За да се разсее от мрачните си мисли, Данил извади книгата, която Катрина му беше дала и затърси приказка, която все още не е чел. На една от страниците беше нарисувана широка поляна, в двата й края един срещу друг стояха двама овчари и свиреха на кавал, а в средата се беше скупчило стадо овчици и гледаше към единия от тях. Над рисунката с големи букви беше изписано „Двамата овчари“.

„Нарисувала е дори чанове на овцете“ — усмихна се Данил и се зачете.

Имало едно време двама братя. Още от малки те много обичали да се надхитрят един друг.

Баща им бил заможен човек и когато пораснали, построил на всеки от тях по една голяма къща. Къщата на единия брат се намирала на единия край на селото, а къщата на другия брат — на другия край.

Станало така, че баща им умрял и им оставил голямо стадо овце.

— Аз трябва да взема стадото, защото съм по-голям — казал по-големият брат.

— Не, аз трябва да го взема, защото твоята къща е малко по-голяма от моята — казал по-малкият брат.

И така, препирали се те и всеки искал да вземе цялото стадо на баща им, не искали да го делят. Накрая, като видели, че никой няма да отстъпи, по-големият брат казал:

— Щом никой не иска да отстъпи, тогава ще изведем стадото на поляните над селото и който успее да го закара пръв в кошарата си, негово ще е. Но условието ще е да не използваме кучета или геги да подкарваме овцете надолу, а само ще можем да ги примамваме да вървят след нас.

— Добре — съгласил се по-малкият брат и се усмихнал хитро.

И така, братята завели овцете на високите поляни над селото и се разбрали, че на следващия ден, щом пукне зората, могат да започнат.

 

 

Утрото било ясно и хладно. Дърветата били притихнали, а листата им били обагрени в цветовете на есента. Първите лъчи на слънцето тъкмо огрели малките пухкави облачета в небето и ги оцветили с красивите цветове на изгрева, когато откъм лявата страна на поляната, на която било стадото, откъм пътеката, която водела към къщата на по-големия брат, се чула песен. Овцете погледнали натам и видели по-големия брат да свири на кавала си и да ги вика, и тръгнали след него.

Като видял това по-малкият брат, извадил и той кавала си и засвирил друга песен, още по-хубава. Овцете, като го чули, обърнали глави към неговата страна на поляната, видели го да свири и да ги вика, и тръгнали след него.

По-големият брат обаче не се отказвал. Засвирил той друга мелодия, весела и игрива. Овцете като го чули, обърнали се пак към него и тръгнали към неговия край на поляната, а после заслизали по пътеката към неговите кошари.

 

 

Колкото и да се опитвал по-малкият брат да надсвири брат си, не успял отново да примами овцете към своята кошара. От двамата братя по-големият бил по-изкусен свирач. Затова прибрал кавала си и затичал направо надолу през гората. Бързо изпреварил стадото, което бавно слизало надолу по пътеката, а звънците и чановете на овчиците подрънквали мелодично с песента на кавала. Скрил се зад един камък до пътеката и зачакал.

Скоро отгоре по пътеката се задал по-големият брат, слизал бавно пред стадото и свирел на кавала си. Малкият брат си спомнил, че когато били деца имало една много смешна поза, която винаги разсмивала по-големия му брат, а започнел ли да се смее — нямало да може да свири — усмихнел ли се, нямало да може да духа в кавала! Затова като наближили овцете, малкият брат изскочил иззад камъка и започнал да разсмива брат си. На него му станало толкова смешно, че паднал на земята и се запревивал от смях. През това време малкият брат бързо примамил овцете към своята пътека и ги повел към кошарите си.

 

 

Като се насмял по-големият брат, станал и видял, че стадото му било отмъкнато. Зачудил се какво да прави и се сетил, че наблизо растели едни цветя, които били много любими на овчиците. Набрал бързо една голяма торба от тях и заслизал през гората да изпревари брат си надолу по пътеката. Настлал от цветята по земята — първо по братовата си пътека, за да ги подушат овцете, а после извил през гората към своята пътека. Когато бил готов, се скрил зад един дънер и зачакал.

След малко отгоре по пътеката се появил по-малкият брат. Свирел на кавала си и се оглеждал, а стадото вървяло след него. Той изобщо не забелязал цветята и ги подминал, но овчиците веднага ги подушили и започнали да ги ядат. Първо изяли тези, които били насипани по пътеката, а после тръгнали през гората по дирята от цветя, докато накрая отново излезли на пътеката към кошарите на по-големия брат. Колкото и да свирел след тях по-малкият брат, цветята им били по-вкусни от песента му и той не могъл да ги върне на своята пътека.

 

 

Зачудил се по-малкият брат какво да прави. Вече било станало следобед, в ниското изпълзяла мъгла. До селото не оставало още много, а и скоро щяло да се мръкне, трябвало бързо да измисли нещо. Тогава се сетил, че наблизо растели едни треви, от които на човек много му се приспивало. Набрал от тях, после затичал през гората да изпревари брат си и стадото и излязъл по-надолу на братовата си пътека. Запалил малък огън с листа и шума, та да се вдигне повече пушек, и като видял брат си да приближава, хвърлил тревите в огъня и задухал с ямурлука си да направи вятър и да отведе пушека към пътеката.

Като наближил, по-големият брат усетил, че нещо пуши и се зачудил какво става. Обаче набързо много му се доспало и си казал „Я, да полегна само за десет минути, почти стигнах до селото, мога да си почина малко“. Облегнал се на един дънер и заспал.

Малкият брат само това и чакал, метнал ямурлука на раменете си и извадил кавала, за да примами овцете към кошарите си. Но не бил обмислил нещата добре — не само брат му заспал от дима на тревите, но и овчиците били налягали, коя където свари, по пътеката и по тревата и сладко спели.

— Брей! — рекъл си по-малкият брат и се почесал по главата. — Ами сега какво?

Започнал да обикаля около овцете и да им вика да стават, свирил им на кавала и им пеел песни. Толкова се улисал, че не усетил кога мъглата допълзяла и обгърнала двамата братя, пътечката и стадото, а до едно близко дърво стояла млада жена, облечена в дълга рокля, слушала го как свири и пее и се усмихвала загадъчно. Накрая, като усетила че действието на тревите започва да отслабва, тя се приближила тихо до по-малкия брат и го хванала за ръката.

— Ела — казала му тя с мелодичния си глас, като го гледала с тъмните си, дълбоки очи.

Братът много се стреснал и бързо се дръпнал. Той разбрал, че това е Ендориел, господарката на мъглите. Но докато успее да побегне, тя го грабнала за ръката и го завлякла навътре в гората.

През това време действието на тревите отминало и по-големият брат се събудил — тъкмо навреме, за да види как Ендориел изчезва с брат му в мъглите, които обгръщали пътеката. Скочил той на крака и започнал да я вика:

— Ендориел, спри, върни брат ми! Моля те, върни го! Ще ти дам цялото стадо на баща ни, с всички медни звънци и чанове! Всеки от тях си има свой глас и пее много хубаво! Ще ти харесат, ще видиш, само върни брат ми!

Препъвал се той из гората и викал, колкото му глас държи, докато накрая видял брат си да лежи до един дънер. Затичал към него и го разтърсил. Той отворил очи — жив бил. Върнали се двамата на пътеката — от овцете нямало и следа — изчезнали били, цялото стадо.

— Ендориел ме е чула и е взела стадото — казал по-големият брат, а по-малкият само кимнал тъжно. Той вече не можел нито да пее, нито да свири, защото Ендориел била откраднала гласа му.

Данил бързо затвори книгата и със свито сърце я остави настрана. „Това ли ме чака и мен?“ — помисли той угрижено. Главата го болеше. Той легна и затвори очи, опитвайки се да заспи, но в ума му отново изникна края на приказката. Насили се да не мисли за нея, представи си поляните над селото си и се опита да се съсредоточи, за да задържи образа им в съзнанието си, но напразно. Мислите му сами се връщаха към историята за Ендориел и двамата братя. „Може би и аз трябва да се науча да не мисля, като Дана“ — каза си той, обърна се по гръб и се загледа към блещукащите звезди в нощното небе. Те бяха далечни и студени.

 

 

След няколко дни Данил стигна широка река, а след нея земята малко по малко започна отново да се изкачва. Горите започнаха да стават все по-гъсти и диви. Все по-често падаха мъгли.

Стрелката на компаса, който му даде Броа, беше спряла да сочи север, а вместо това лудо се въртеше. „Трябва да съм стигнал Елгора“ — помисли си той.

Останал без компас, който да му казва посоката, Данил продължи навътре в планината. „Вече няма значение накъде вървя. Вече съм в Елгора. Сега остава само да чакам да падне мъглата и да се надявам, че господарката на мъглите ще дойде с нея“. Сърцето му се свиваше при тези мисли. Поклати глава. „Това е, като да се напъхаш напролет сам в бърлогата на мечка и знаеш, че тя всеки момент ще се събуди и ще е гладна“.

Стари дървета се извисяваха около него. Той имаше чувството, че го гледат отгоре и го следят с поглед, чакат да видят накъде отива и какво ще прави.

Понякога минаваше покрай бистри планински езера, в които плуваха безброй риби. Друг път високи скали преграждаха пътя му.

Една вечер Данил стигна до широка скала, която се издигаше встрани от пътя му. Оттам се виждаха надалече, надалече, безкрайните гористи хълмове на Елгора. Въпреки че нямаше слънце, което да огрява скалата, тя изглеждаше червена, сякаш огряна от огнен залез и като че ли меко светеше. Долу, в ниското, се стелеше тънка, почти прозрачна мъгла. Данил беше запленен от гледката и седна на скалата да погледа. Сокол излетя от близко дърво и изчезна някъде на запад, където трябваше сега да залязва слънцето. Но него го нямаше, нито пък дъжда.

Данил извади кавала, който Дана му даде. Мъглите в подножието на хълма вече се сгъстяваха и бавно се издигаха нагоре по високата скала. Лек ветрец подухваше в косата му. Отново му се стори, че високите дървета наоколо се навеждат към него и го оглеждат с интерес. „Само си въобразявам. Дърветата са си съвсем обикновени“ — помисли си той и заразглежда кавала, красивите линии, които се виеха по дървото, подобни на линиите по ръцете на Дана. И без да му мисли повече, затвори очи и засвири. Песента се понесе далече, далече, зазвуча в цялата планина. Малко по малко, мъглата от подножието на хълма се изкачи нагоре и го обгърна. Всичко потъна в бялата й тишина и само песента на кавала звучеше.

Дълго свири Данил, и от сърце. Наслаждаваше се на красивия звук. Имаше чувството, че времето е спряло, че само той съществува в целия свят, само той и песента, на върха на хълма, на скалата, в мъглите. Накрая, като спря, наоколо беше съвсем тъмно и всичко беше притихнало, а мъглата го обгръщаше. По гърба му полазиха тръпки, усещаше, че някой го наблюдава. „Пак ли са дърветата?“ — помисли си той, докато бавно се извръщаше. Зад него, на няколко крачки, стоеше млада жена и го гледаше. Тя беше така застанала, че още една крачка по-далече и нямаше да може да я забележи в гъстата мъгла. Само стоеше и го гледаше, а мъглите около нея сякаш светеха отвътре със своя собствена светлина.

Данил скочи стреснато на крака и грабна меча. Ендориел не помръдна. Той се зачуди какво да прави сега? Усети, че ако се колебае твърде дълго и ако мисли твърде много, изобщо няма да може да я атакува и затова реши да действа. Затича напред и замахна. Но докато я приближаваше, с всяка следваща крачка, сякаш потъваше в гъсто желе, сякаш времето се забави и накрая мечът му съвсем спря във въздуха, високо над главата му. След няколко удара на сърцето му времето отново тръгна, а Ендориел вече не беше там, където стоеше преди секунди, а на няколко крачки вдясно от него и го гледаше с леко наклонена на една страна глава. Зад нея, в мъглата, се виждаха силуетите на два високи бора, които, надвесени над нея, сякаш надничаха иззад двете й рамене и гледаха въпросително към Данил.

Без да се бави, той отново замахна с цялата бързина, на която беше способен. Един клон го удари през лицето и го събори. „Откъде пък се взе това!“ — помисли Данил, докато се претъркулваше на земята. Ендориел отново не беше там, където стоеше само преди няколко мига. „Страшно е бърза“ — помисли Данил. Обърна се и я видя да стои с гръб към него, близо до багажа му и да разглежда нещата му с интерес. Наведе се, взе кавала и го завъртя в ръцете си. Данил се приближи колкото може по-безшумно към нея и замахна. В последния момент Ендориел се извъртя към него с бързо движение, отстъпи половин стъпка вдясно, за да избегне удара му, като междувременно удари леко китката му с ръка. Дълбоките й тъмни очи се вглеждаха в неговите. Данил усети, че ръката му изтръпва, изгуби контрол и изпусна меча. Ендориел го хвана с ловко движение преди да падне на земята и отново се отдалечи.

„Само си играе с мен!“ — помисли си Данил. На няколко крачки от него Ендориел направи няколко бързи замахвания с меча, за да усети тежестта му. Движенията й бяха плавни и майсторски. „О, не стига, че владее магия, а може да си служи и с меч много по-добре от мен. Чудесно. Защо просто не ме довърши и да приключваме?“ След това тя заразглежда оръжието с интерес. Когато видя вълка, сякаш се учуди. Погледна въпросително към Данил, после пак към острието.

Останал без меч, Данил заотстъпва заднишком. Само след две-три крачки обаче, гърбът му опря в невидима преграда. „Тя я е направила, за да не мога да избягам“. Огледа се, а тревогата му растеше — от лявата му страна имаше не много високо разкривено дърво, а отдясно, на няколко стъпки, се издигаше скала. Ендориел запристъпва към него, като небрежно замахваше с меча ту наляво, ту надясно и го гледаше в очите. Спря на няколко крачки, близо до скалата отдясно. Очите й бяха дълбоки и някак… тъжни?

„Сега вече ще ме убие или ще ме завлече в замъка си, където никога повече няма да видя слънцето“.

Слънцето… него и без това го нямаше. Нали затова беше тръгнал да я търси? Отчаян, Данил каза:

— Дъждът и слънцето изчезнаха и селото ми е в голяма беда. Саликия ни каза, че единственият начин да ги върнем, е като намерим камъка на ветровете и че само ти знаеш къде е скрит той. Ще ми кажеш ли как да го намеря? Или… просто ще ме убиеш?

Ендориел го погледна въпросително:

— Да те убия? Защо да те убивам?

— Ами, защото… „… си зла и жестока…“ — не довърши на глас Данил. „Дали наистина е зла, не ми изглежда зла?“ Вместо това каза: — … така, както държиш меча, изглежда все едно мислиш да го използваш.

Ендориел погледна към оръжието и го постави бавно на земята. Отстъпи няколко крачки настрани и по-надалече, към скалата от дясната му страна.

— Нямам намерение да те убивам — каза тя. Изглеждаше замислена. Мъглата около нея светеше с мекия си блясък. — И ще ти кажа къде да намериш камъка. Но в замяна ти ще ми разкажеш всичко, което знаеш за този меч, а също и за селото, в което живееш, и ще отговориш на всичките ми въпроси. Приемаш ли?

— Приемам — каза Данил смаян.

Ендориел седна и опря гръб на скалата. Сви крака към тялото си и ги обгърна с ръце. Така изглеждаше още по-малка и дори беззащитна. Тъмната й коса обграждаше бялото й лице, което сякаш светеше както мъглите, които се стелеха около нея.

— Не знам колко време имаме заедно — каза тя с тих глас. — Когато задуха вятърът, той ще отвее мъглите, а с тях и аз ще изчезна. Затова първо ще изпълня моята част от сделката ни и ще ти кажа къде да намериш камъка на ветровете.

Данил се приближи по-близо, за да я чува по-добре. Погледна към меча, но отхвърли мисълта да го вземе. „С меч не можеш да победиш магьосница“ — помисли си той. Седна на земята на няколко крачки от нея. Тя отново заговори с тих глас:

— Камъкът се намира в една стара елхова гора, на север оттук. Когато я стигнеш, ще видиш, че през нея тече река. Тръгни нагоре по течението на реката и я следвай до извора. Щом го намериш, разрови под водата и корените на елите. Там ще намериш кутия, върху която е инкрустиран пръстен. Отвори кутията — вътре лежи камъкът на ветровете. Явно е дошло времето, той да се събуди.

Данил кимна. Не му изглеждаше особено трудно да намери камъка според това, което му каза Ендориел.

— А сега изпълни твоята част — каза тя. — Откъде имаш този меч?

— Броа от селския съвет ми го даде. Казва, че винаги е бил в нашето село. Никой не знае откъде точно се е взел.

В този миг мечът полетя и се озова в ръката на Ендориел. Тя заразглежда острието.

— Това е Елдре, мечът на Илдре — тихо каза тя. След това отново се обърна към Данил: — А това име — Саликия, често ли се среща по вашите земи?

— Познавам само един човек с това име — една магьосница, която живее в планините над селото ни. Разбира много от билки и други такива неща. Тя е тази, която ни каза да търсим камъка на ветровете.

— Знаеш ли откъде е родом?

— Никой не знае точно. Знаем, че е стара, много стара, защото винаги си е била там, в планините. Бабите и дядовците ни са ни разказвали за нея. Но въпреки това, тя изглежда като малко момиче, с дълга черна коса, и времето за нея сякаш е спряло.

— Саликия… — промълви Ендориел. — Това е името на едно малко синьо цвете, което се среща по най-южните склонове на Андаегил.

— Андаегил? В тази планина е моето село, само че не се намира на южните й склонове, а по̀ на запад.

Ендориел закима бавно, а очите й блестяха, сякаш в тях тлееха въглени.

— Разкажи ми повече за селото си. Как живеете, какви са хората в него. Разкажи ми… всичко.

Данил заразказва. Отначало неохотно. Мислеше си колко е скучен животът им и как нищо не се случва там. Но Ендориел го гледаше с голям интерес и му задаваше хиляди въпроси. Малко по малко той се въодушеви. Започна да си спомня разни случки от миналото, кои забавни, кои тъжни. Ендориел се смееше заедно с него на веселите и плачеше на тъжните. На Данил все повече му се струваше, че всички истории и приказки, които беше слушал за нея, са нереални и измислени.

Когато й разказа историята за дъщеричката на Броа, която се изгуби в пещерите на А’грот, Ендориел му каза:

— Знам тези пещери. Някога познавах А’грот. Той е един от най-талантливите и могъщи магьосници, които някога съм срещала, и един от малцината, които имат своя собствена песен.

— Ти също ли си от тях, Ендориел? — попита Данил.

Ендориел с тъга се загледа в мъглата и поклати глава.

— Не, вече не. Но нека ти разкажа историята му, за да можеш да я преразкажеш след това на Броа. А’грот винаги е бил голям идеалист. Той не разбираше защо хората вършат злини и се опитваше да ги накара, дори и против волята им, да бъдат добри и да живеят в хармония. Не разбираше защо позволяват помежду им да възникват конфликти.

Но, както знаеш, насила хубост не става. Един ден хората отидоха при него и му казаха, че не желаят повече да им помага, и че са се уморили да живеят живота, който той им налага. Мисля, че това много нарани А’грот, който всеотдайно се опитваше да направи света по-добър, според собствените си разбирания. Затова той реши да се оттегли и да създаде свой собствен свят. Свят на ред и справедливост. Магически, измислен свят, без злини и омраза. Силата му беше голяма и той успя да го постигне. Остави към него три входа. Единият е в дълбоките пещери в Андаегил, за които ти споменаваш и които и до днес се наричат пещерите на А’грот. Някои от подземните тунели водят към неговия свят. Ако се заблудиш и минеш по такъв тунел, ще влезеш право там. А случи ли се това, на мига ще забравиш всичко за предишния живот, който си водил, а магията на това място ще те накара да проявяваш само добрите черти на своя характер. Щом Саликия е казала на Броа, че дъщеричката му е още жива, но и не е, значи е имала предвид точно това — че тя е попаднала в света на А’грот. Там тя няма да си спомня родителите си, нито селото, в което е родена.

— Можем ли някак си да я спасим?

Ендориел поклати глава.

— Не мисля, че е възможно, тъй като дори и да намерите тунела в пещерите, който и да влезе там, ще забрави за какво е отишъл и откъде е дошъл. Съжалявам. А’грот е могъщ магьосник и малцина биха дръзнали да се изправят срещу него и магията му. Кажи на Броа, и се надявам това поне малко да го успокои, че светът, в който Ая е попаднала, е красив и съвършен. Там цари вечна пролет, дърветата цъфтят и дават сладки плодове, и всички живеят в хармония и щастие, забравили за другия свят, този над пещерите, и за цялото си минало.

Настъпи мълчание, а след това Ендориел отново го подкани да й разкаже още истории. По едно време Данил се сети за книгата на Катрина и след малко я донесе. Ендориел я взе и я заразглежда. Когато прочете приказките, в които се разказваше за нея и които я описваха като жестока и безпощадна магьосница, много се натъжи, но не каза нищо.

На Данил му се струваше, че е с Ендориел в мъглата от много дълго време. Чувстваше се, все едно я познава отдавна, сякаш нещо ги свързваше. Искаше му се вятърът да не дойде скоро и да не разпръсне мъглата.

— Ендориел, какво представлява камъкът на ветровете? Как ще върне той слънцето и дъжда?

Тогава Ендориел му разказа, че този камък всъщност е вятър, който е бил вкаменен преди много, много години и сега спи. Тогава, много отдавна, Агиана — магьосница, която можела да вижда в бъдещето — имала видение, че ще дойде ден, когато голяма беда ще сполети земята — слънцето и дъждът ще се скрият и няма да има могъщ магьосник тогава, който да може да помогне на хората. Затова веднага трябвало да се вземат мерки. Петима от най-силните магьосници на онова време, които били загрижени за бъдещето на земята, три дни, без да си починат дори и за миг, вплитали магиите си във вятъра. Когато били готови, те го превърнали в камък и така той заспал за дълго, много дълго време. След това скрили камъка така, че никой да не може да го открие, докато не дойде времето магията да бъде освободена и да изпълни предназначението си. Заровили камъка под извора в елховата гора, като знаели, че един ден той трябва да бъде намерен и вятърът да бъде събуден, за да може магията, която пази, да полети с него и да върне отново слънцето и дъжда.

— За да го събудиш, трябва само да го хвърлиш от някое високо място и той ще полети свободен.

— Откъде знаеш всички тези неща, Ендориел? — попита Данил, запленен от историята.

— Знам, защото бях една от магьосниците, които направиха магията. Освен това на мен се падна задачата да скрия камъка.

Без да го остави да каже още нещо, Ендориел стана и започна да се ослушва. Данил също се изправи.

— Какво има? — попита той.

— Вятърът идва.

— Не чувам нищо.

— И аз не го чувам, но го усещам. Идва и скоро ще разпръсне мъглата. Ако знаеш само как ми липсва, да го почувствам в косата си… Колко ли години са минали вече… — Ендориел тръсна главата си и погледна Данил решително. Очите й блестяха. — Намери камъка на ветровете и го събуди. Не губи време — след това му се усмихна окуражително и протегна ръката си към лицето му, сякаш за да го докосне. — Радвам се, че се срещ….

В този момент вятърът дойде и задуха, издуха мъглата надалеч, а с нея изчезна и Ендориел. Данил остана сам.

— … срещнахме — довърши той думите й. — И аз също, Ендориел…

Извън света на мъглата денят беше дошъл, или по-точно здрачът, който минаваше за ден. „Говорили сме цяла нощ…“ — удивено помисли Данил. До скалата лежаха мечът на Илдре и книгата на Катрина. Данил ги взе и се огледа. На няколко крачки зад него беше разкривеното дърво, до което беше застанал, когато Ендориел направи невидима преграда зад гърба му. Сега видя, че малко зад мястото, където тогава се беше опрял в стената, зееше стръмна пропаст. Данил се приближи до ръба и погледна надолу. „Още една стъпка да бях направил и край с мен! Тя не е искала да ме спре, за да не избягам. Попречила ми е, за да не падна в пропастта“.

Нещо стегна сърцето му при тази мисъл. „Толкова несправедливо сме се отнасяли към нея. Та тя изобщо не е зла, както я описват приказките…“ — загледа се към скалата, там, където само до преди няколко минути беше седяла Ендориел. „Дали някога ще я видя отново?“ — помисли си Данил. Мъка налегна сърцето му. Но нямаше какво да стори — тя си беше отишла с вятъра и мъглата, а слънцето все още го нямаше. Като в сън, Данил събра нещата си и извади компаса на Броа. Той отново сочеше вярната посока.

Данил тръгна на север, за да търси старата елхова гора.