Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от земите на Аегония (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2012)
Източник
aegonia.com

Издание:

Неа Станд. Забравената песен

Книга първа от Истории от земите на Аегония

Първо издание, 2012 г.

Редактор: Нели Колева

Художник: Николай Николов

Издателство: ДиМакс

http://aegonia.com

ISBN: 978–954–782–043–2

История

  1. — Добавяне

Глава 11
Сънища

(истинската история на Аегония)

Пътят към руините на Аегония беше дълъг и труден. Всяка вечер Данил палеше малък огън и вареше по едно листо от билките, които Саликия му беше дала. След това заспиваше, изморен от пътя, и сънуваше. Сънуваше истинската история на Аегония и Ендориел. И така, нощ след нощ, разбра точно какво се беше случило.

 

 

Както Саликия му беше разказала, Ендориел беше царица на Аегония. Дълги години царството се радваше на мир и благоденствие. Но един ден земите й бяха нападнати от многочислена и силна армия. Предвождаше я могъщ магьосник на име Варкхагор.

За него се носеха легенди, които разказваха, че е роден в снежна буря в ледената планина Харникар. Скоро след като се родил, майка му умряла. Но една черна мечка го намерила и го отгледала като свое дете. Може би затова хората казваха, че нямало кой да го научи на човещина и Варкхагор израснал свиреп и безмилостен. Казваха, че вместо сърце той има парче лед от високите върхове на Харникар и никога досега не е изпитвал жал, нито пощада към никого, че желанието му да властва е неутолимо.

Той вече беше завладял много други народи и ги беше подчинил на волята си. Армията му растеше, а с нея и силата му. Започна да си представя, че ще завладее целия свят и ще властва над него завинаги, както никой преди това.

Когато достигна до земите на Аегония и се изправи пред портите на града, Варкхагор беше горд и самоуверен на буйния си черен жребец. Ендориел го гледаше от високата крепостна стена, а вятърът вееше тъмната й коса и нашепваше в ухото й песента на бойните барабани на армията пред замъка й.

Както беше постъпвал с всички преди това, Варкхагор й предложи да предаде града и да признае върховната му власт, да издигне знамето на черната мечка над кулите си и той щеше да пощади народа й, а нея да остави като свой наместник. Откажеше ли, заплашваше да изравни града със земята.

Славата на Варкхагор беше пристигнала тук много преди него и Ендориел знаеше срещу какво се изправя. Знаеше, че ако предаде града, той ще го пощади, а в противен случай няма да има милост за никого. Варкхагор й даде три дни да реши, но Ендориел нямаше нужда от тях. Тя веднага му отговори, че не се страхува от него и никога няма да се предаде, и ако той не си тръгне веднага, го очаква дълга и изтощителна война.

Варкхагор беше удивен — отдавна никой не си беше позволявал да му говори така. Ендориел му се струваше смешна и дребна, а двамата й воини-близнаци — нелепи, с чипите си носове, лунички и слаби, издължени тела. Без да се двоуми, той обсади града, като искаше да го превземе бързо и да продължи напред. Той си обеща съдбата на Ендориел и Аегония да бъде жесток пример за всички следващи народи, които щеше да покори.

 

 

Същата вечер Варкхагор седеше в шатрата си върху черна меча кожа и разглеждаше карта на земите около Аегония и южните склонове на Андаегил, която разузнавачите му бяха нарисували. „Букова гора“ — прочете той наум. Малко по-наляво имаше отбелязана широка река, пресечена с извита линия, а до нея пишеше „Каменен мост“. Беше оставил съзнанието си празно от всякакви мисли и само плъзгаше погледа си по картата и оставяше нещата сами да му хрумват, както беше правил толкова много пъти преди това.

Платнището на шатрата се отметна и влезе Деванкар.

— Викал си ме, господарю — каза той.

Варкхагор не можеше да разбере напълно значението на тази дума. Мечката нямаше господар, нито беше нечий господар, тя просто взимаше каквото иска, но ги беше оставил да го наричат, както си искат.

Варкхагор махна към една еленова кожа наблизо и му направи знак да седне. Никога не позволяваше на някой друг да се докосва до мечата му кожа. Деванкар седна, където му бяха посочили, и скръсти крака под себе си. Варкхагор се загледа в него с острите си зелени очи.

— Деванкаре, знаеш че беседите ни са много интересни и полезни за мен и високо ценя знанията ти. Досега си ми разказвал истории за много от Магьосниците, но никога не си споменавал за Ендориел. Защо?

— Това е защото самият аз не знам почти нищо за нея — призна Деванкар. — Наистина е странно, защото си спомням, че съм чел текстове за Ендориел в библиотеките на Адернон, но сега не мога да си спомня нищо от това, което пишеше в тях.

— Наистина странно… — Варкхагор замислено поглади брадичката си. — Имаш толкова добра памет, помниш толкова много неща, дори дребни подробности, а си забравил текстовете за една от Магьосниците…

Деванкар изглеждаше объркан и не знаеше какво да отговори. Варкхагор продължи:

— Още по-странното е, че се опитах с магия да видя миналото й, но не открих нищо за живота й преди да възроди Аегония, все едно изобщо не я е имало! Тук определено е намесена магия. Сигурно е омагьосала спомена за миналото си и всеки, който узнае нещо за него, бързо го забравя. Но няма значение. Скоро Аегония ще падне и никой няма да си спомня за нея.

— Господарю — каза Деванкар внимателно, — струва ми се, че Аегония е по-различна от останалите царства, които завладяхте. Ендориел не ми прилича на тиранин, хората в земите й живеят добре. Може би не е нужно да превземате този град.

Но Варкхагор отново се беше съсредоточил върху картата и почти не чу какво му казва Деванкар. Беше твърде обсебен от идеята да има целия свят и отдавна беше забравил защо започна първите си бойни походи.

— Спомням си, че веднъж ми разказа за някаква история с каменен мост — каза Варкхагор. — Припомни ми я.

Деванкар въздъхна тихо и заразказва.

 

 

На следващата сутрин Варкхагор нападна града, като възнамеряваше да го довърши бързо. Но ентусиазмът му бързо беше попарен. Илдре и Елдре се оказаха изключителни воини, верни до смърт на Ендориел, а нейната магическа сила, тя беше равна на неговата, и нито той можеше да завладее града, нито тя да го отблъсне.

Дните се нижеха, а Варкхагор за пръв път от много време не можеше да постигне целта си. Каквито и идеи да му хрумваха, нито една не успяваше. Ендориел сякаш беше подготвена за всичко.

Като видя, че няма да му е лесно да превземе града със сила, Варкхагор започна да наблюдава Ендориел, за да разбере кое е слабото й място и така, малко по малко, започна да я опознава все по-добре. Той беше силно впечатлен от всеотдайността, с която защитаваше народа си. Тя неуморно бдеше в кулата си, извисена над града, и беше готова да посрещне всяка негова атака. Воините й бяха готови да изпълнят всичките й заповеди с пълно доверие и отдаденост, на което той само можеше да завиди.

В същото време обаче, Ендориел не погубваше напразно живота на вражеските воини. Никога не го отнемаше, освен ако не беше крайно необходимо.

Малко по малко той започна да я харесва все повече и повече.

След месеци изтощителни битки Варкхагор най-после призна пред себе си, че е срещнал достоен противник — нещо, което не му се беше случвало, откакто напусна Харникар. Той разбра, че този път ще трябва да действа по друг начин. Реши да предложи на Ендориел сделка. Нещо, на което — беше сигурен — тя нямаше да може да устои.

Затова отиде в замъка й, за да се срещне с нея. Самоуверен беше той, докато пристъпваше през белия град, под дървета, изпъстрени с цветовете на есента, и после по дългите коридори. Хората се отдръпваха от пътя му и го гледаха със страх. В един от коридорите Варкхагор видя дребно момиче с дълга черна коса, което го гледаше изплашено с пъстрите си очи. Той му се ухили накриво, докато минаваше покрай него. „Чудесно, нека се страхуват“.

Варкхагор влезе в тронната зала. Ендориел беше там, а също и двамата близнаци. Той поиска да говори насаме с нея.

— Вървете — каза тя и им махна с ръка. Те бавно тръгнаха към вратата, като го гледаха свирепо, без да мигат, докато минаваха покрай него. И погледите, и походките им много си приличаха. „Личи си, че прекарват почти цялото си време заедно — помисли Варкхагор. — Това е тяхната сила, но дали може да бъде и слабост?“

След това се обърна към Ендориел и докато Елдре и Илдре все още прекосяваха дългата зала, я заразглежда. За пръв път я виждаше толкова отблизо. Сърцето му заби учестено. Ендориел седеше леко на огромния си трон пред него и гледаше след близнаците, изчаквайки ги да излязат. Изглеждаше му толкова крехка и беззащитна, но той вече добре знаеше, че това е само илюзия. Пред него беше една от най-могъщите магьосници, които беше срещал. „Как съм могъл да я пропусна, да не науча за нея по-рано? Защо е завоалирала миналото си?“ Варкхагор се загледа в косата й, в светлата й кожа, в нежното й тяло. „Как съм могъл да не я харесвам преди?“

Когато близнаците най-после излязоха, Варкхагор й каза:

— Ендориел, мисля, че сме в патова ситуация. Никой от нас не може да надделее над другия. Много мислих и реших да ти направя едно предложение, което, смятам, ще те заинтригува. Ако ми отстъпиш върховна власт над земите си, ти ще можеш да останеш царица на Аегония, но освен това ще можеш да властваш и над всички други народи, които съм завладял и които ще завладея занапред. Само аз, единствен в целия свят, ще имам власт по-голяма от твоята. Ще споделя с теб всичко, което имам, всичко. И славата си, и богатствата си, и земите си, и армиите си.

Ендориел го слушаше, без да го прекъсва. Варкхагор продължи:

— Нека ти разкажа една история. Имало някога една планина, в която извирал бистър извор. Но той не бил обикновен. Всеки, който пиел от него, бивал дарен с безсмъртие. Аз знам къде е този извор, Ендориел, и ако приемеш предложението ми, ще ти дам дара му. Двамата с теб ще властваме заедно, до края на времето. Ще можем да определяме реда в света, ще можем да го направим такъв, какъвто искаме. И никой няма да може да се изправи срещу нас.

Ендориел го гледаше мълчаливо с дълбоките си, тъмни очи. В тях се четеше някаква едва доловима тъга. Накрая му каза:

— Ами ако си го представяме различен, тогава какво? Ще се водим по твоята представа, предполагам, нали твоята власт ще е по-голяма от моята. Не, Варкхагоре. Грешиш, ако мислиш, че искам да властвам над много земи. Знам, че се чудиш как така магьосник като мен живее в това затънтено място, на края на света. Е, някога и аз бях като теб. Бях опиянена от силата си и невъобразимите неща, които можех да правя с нея. Но силата не идва с мъдрост, а хората правят грешки. Разбрах, че тя не е най-важното и колкото и да е голяма, има по-големи неща от нея. Може би един ден и ти ще разбереш.

Освен това не можеш да казваш на някого, че искаш да прекараш вечността с него и в същото време да искаш да властваш над него, над земите и народа му, защото двете неща са напълно несъвместими.

Не желая дара на безсмъртието, ако ще трябва да споделя вечния си живот с теб. Може би вече ме познаваш достатъчно добре и знаеш, че никога не бих предала собствения си народ.

— Ендориел, това няма да е предателство. Въпреки че първия път отказахте да се предадете, аз ще престъпя принципите си и ще ви дам още един шанс. Животът в Аегония ще си продължи както досега, нищо няма да се промени.

— Може би не днес или тази година. Но дали един ден няма да решиш, че армията ти е намаляла и искаш да я попълниш с подчинените си аегонци, без значение какво е тяхното желание? А когато се измориш да воюваш, тогава какво ли ще ти хрумне?

Варкхагор замълча, не можеше да отрече, че в думите й има логика.

— Защо ти е да владееш толкова земи? — простичко го попита Ендориел. — И какво ще правиш после с тях? — тя поклати бавно глава. — Напомняш ми на А’грот. Той не искаше да завладее целия свят, но искаше да наложи собствените си разбирания за добро върху хората. Не разбираше, че единственият начин да ги направи по-добри, е като им дава личния си пример и като работи всеотдайно за тях, като е справедлив и ги обича. Не съществува такова нещо като налагане на доброто, защото то не идва отвън, а отвътре. Това, което той разбираше под добро, беше просто друга страна на егото му.

Сега и ти искаш да имаш света и да го направиш какъвто на теб ще ти харесва. Но какъв ще е той, Варкхагоре, когато най-после го имаш? Като теб ли ще е, пълен с огорчение и желание за мъст? Нали вече отмъсти на Ашаел, защо не спреш дотук? Защо продължаваш бойните си походи, заслепен от жажда за слава, сила и власт?

Ендориел стана и посочи рязко към вратата.

Върви си! Никога няма да ти се подчиня, нито ще предам Аегония.

 

 

Варкхагор страшно се разгневи. Обичаше Ендориел, но обичаше и себе си, а сега беше наранен. Чувстваше се неразбран и отхвърлен. Върна се в лагера си и беше решен на всичко, само и само да я победи и да разруши Аегония. Затвори се в бойната си шатра заедно с най-близките си съветници — Деванкар, Киан и Танил, за да измислят план. План, който да отслаби силата й и да я прекърши.

Два дни и две нощи никой от тях не напусна шатрата, докато накрая, по изгрев-слънце на третия ден, им хрумна нещо. Планът беше рискован, но можеше и да успее. Най-напред те трябваше да примамят Ендориел извън крепостта й. Чрез магия Варкхагор научи, че в планината над града има малко езеро, което наричаха Езерото на сълзите. Никой не знаеше пътя до него и никой не ходеше там освен Ендориел и двамата близнаци.

— Това е добре — каза той на останалите трима. — Няма да очакват нещо лошо да им се случи там. Знаят, че никой друг не познава мястото и ще се чувстват в безопасност. Сега, първо трябва да заловим единия от двамата близнаци. Няма значение дали Елдре, или Илдре. Ще атакуваме крепостта, за да ги примамим навън. Още в началото на битката трябва да ги разделим. Така те ще бъдат по-слаби и ще ни е по-лесно.

Варкхагор бавно обикаляше шатрата. Съветниците му мълчаливо го гледаха, като отвреме-навреме кимаха с глави.

— След това трябва да действаме бързо. Тук се намесвам аз — ще използвам близнака за примамка, за да накарам Ендориел да отиде до езерото и там ще открадна песента й.

— Но, господарю, може ли песента на магьосник да бъде открадната? — попита Киан учудено.

— Имам идея как може да стане, макар никой никога да не се е опитвал да направи такова нещо. Ако успея, тя ще загуби най-голямата си сила. И тогава ще мога да правя с нея каквото си поискам — няма да е способна да ми се противопостави. Градът ще падне, а Ендориел ще затворя в златна клетка.

— Господарю — каза Танил, — мен ако питате, ако успеете да отслабите силата й, по-добре е да я убиете. Нима можете да рискувате тя да живее?

— Не! — отсече Варкхагор и спря насред шатрата. — Ендориел ще живее. Ще й дам време и съм сигурен, че тя ще ме разбере, ще ме обикне и ще властвам заедно с нея над целия свят — той поднови бавните си обиколки, като отново мислеше за щурма. — Атаките срещу крепостта трябва да бъдат тежки, за да успеем да заловим някой от близнаците и за да държим Ендориел заета през цялото време. Много е вероятно по-голямата част от армията ни да загине, затова това ще е последният ни шанс да спечелим. Или ще успеем и ще пленя Ендориел, или ще се провалим и ще трябва да се оттеглим и да събираме нови сили.

 

 

Час по-късно всички детайли от плана бяха обсъдени и всеки знаеше добре отредената си роля. Тримата съветници се поклониха и излязоха. Танил се извини и изчезна някъде, а Деванкар и Киан се загледаха към града и планината, която се извисяваше на север от него.

— Андаегил — каза Деванкар. — Според някои името й означава „голяма, обширна планина“. Други мислят, че то значи „огън в небето“. Преди много, много години най-високите й върхове са били вулкани, и нощем, щом погледнеш към планината, изглеждало все едно небето гори.

Двамата тръгнаха през лагера към шатрите си. Около тях мъже и жени точеха мечовете и късите си ножове, промазваха лъковете си, почистваха броните си.

— Деванкаре, да ти призная, когато преди четири години тръгна с нас, ти нямах никакво доверие.

— Може би, като цяло, не вярваш особено на хората?

Киан се засмя гръмко с дрезгавия си глас и тръсна глава. Кестенявите й къдрици, стигащи до раменете й, се разлюляха. На челото си винаги връзваше кожена лента, за да попречи на буйната си коса да влиза в очите й. Бойната й брадва висеше на колана й, както обикновено.

— Защо тогава вярвам на Варкхагор?

— Винаги си има изключения — вдигна рамене Деванкар.

— А сега сериозно. Ти не си воин и не ми приличаш на човек, който се стреми към слава и власт. Защо тръгна с нас? До ден-днешен не мога да си отговоря на този въпрос.

Деванкар подритна един камък по пътя си. Изглеждаше замислен.

— Чувала ли си някога за Агиана?

Киан поклати глава. Деванкар продължи:

— Адернон се намира на кръстопът и свитъци и книги от всички краища на света са събирани в огромната библиотека на замъка. Изчел съм повечето неща там. Има някои много интересни текстове, в които са описани събития, свързани с най-могъщите магьосници, живели някога. Както вероятно знаеш, малцината, престрашили се да станат магьосници, живеят доста дълго. Някои от тях си имат собствена песен, която толкова удължава живота им, че на практика ги прави почти безсмъртни. Разбира се, не съвсем, те могат да бъдат убити, а ако все пак това не се случи, вероятно биха умрели един ден от естествена смърт. Песента им дава огромна сила. Тя не е някакво специално умение, а по-скоро усилва многократно това, което вече имат. Да намериш своя песен е изключително опасно и обикновено завършва с гибел или загуба на разсъдъка.

Киан гръмко се засмя.

— Е, предполагам, ако беше лесно дори и аз бих се пробвала.

Деванкар се усмихна любезно на шегата й и продължи:

— Известните ми магьосници, които имат своя песен, са едва седем. Двама от тях са Варкхагор и Ендориел. Третият е Ашаел, но той вече беше убит от Варкхагор…

— … за което ще съм му вечно благодарна и ще има верността ми до края на живота ми… — Киан се завъртя на пети и леко се поклони по посока на шатрата на Варкхагор, после продължи да върви до Деванкар.

— Четвъртият е А’грот. За него се споменава, че отдавна живее в някакъв друг свят, който сам е създал с магията си. Петата е Валендиан, но за нея няма почти никакви сведения и се появява изключително рядко в текстове. Смята се, че тя живее някъде на юг, отвъд Голямото море, и е повелителка на ветровете и бурите. Шестият е Драгор. За него пък се разказва, че живее на върха на висока, стръмна, скалиста планина, наречена Кандар. Може да разказва на камъните неща, тайни думи и заклинания и те ги пазят в себе си през вековете. Също знае как да ги слуша и те му разказват невъобразими неща. Той е измислил нещо наистина изключително — начин магията да се вплете във вятъра и той да се „вкамени“, т.е. наистина се превръща в камък, като по този начин заспива, а когато по-късно ти потрябва, можеш да я използваш, като хвърлиш камъка от някое високо място. Той се събужда и се разпада на песъчинки, а вятърът и магията политат свободно. И други магьосници използват откритието му. Някои текстове казват, че Драгор всъщност вече е твърде отегчен от нашия свят и прекарва голяма част от времето си в света на камъните и скалите, като самият той се вкаменява, седнал на огромния си каменен трон, високо в скалистата планина. Казват, че се е заел да разкаже на камъните всичките си знания, които никак не са малко, защото това е най-сигурният начин те да се запазят за вечни времена. Според него хартията е твърде несигурна, тя гори лесно, а хората пък забравят и са твърде кратковременни. Камъкът обаче може да помни с векове и не би изменил значението на думите. Само се надявам, че един ден ще има хора, способни да научат от камъните и скалите казаното от Драгор.

Деванкар замълча за момент и се замисли. Киан поглъщаше с интерес всяка негова дума.

— Варкхагор е най-младият магьосник, намерил своя песен, и доколкото знам, той е единственият, който има дара на безсмъртието и знае къде е изворът. Неговата история започва, когато Ашаел убива майка му и за малко не убива и него самия. Ако е знаел каква зла участ ще го сполети заради това му деяние, сигурно е щял да бъде много по-внимателен, и когато убива някого, би проверил дали наистина го е довършил, или не съвсем. Сигурен съм, че не би повторил грешката си, ако все още имаше тази възможност. Но съдбата си е съдба и всяко наше действие има своите последствия.

Деванкар отново се умълча.

— Дотук спомена шест магьосника. Кой е седмият?

— Ето че стигнахме до същината на въпроса ти защо съм тръгнал с вас, след като нито съм воин, нито имам амбиции за слава и богатства. Седмият от известните ми магьосници е Агиана. Изключителна личност, която винаги е предпочитала да живее по-усамотен живот и дирите й се губят още преди векове. Тя има една особена дарба, извън силата й като магьосница, и тя е, че понякога има видения за бъдещето. Именно едно от тях привлече вниманието ми. В него тя описва, че ще се появи някой — обикновено не уточнява дали ще е мъж, или жена — който ще е човек само наполовина. Че този човек ще пожелае да завладее света. Че ще бъде твърде неуравновесен, добро и зло ще се борят в него, за да вземат връх, винаги ще се движи по острието на бръснача. Ако надделее злата му страна, той ще успее и ще покори света. Ще бъде първият, който го е постигал някога. Но злата му природа ще донесе много скръб, ужас и страдание на хората. Ако обаче надделее другата му страна, добрата, той ще се провали и сам ще страда ужасно.

Киан го гледаше втрещено.

— Брей, че работа. Значи ние при всички случаи губим? Или Варкхагор ще подивее и ще се окаже зъл, или пък ще се провалим и няма да завладеем света!

— Нещо такова.

— Значи затова си с него? Заради пророчеството?

— Да. Още щом му предадохме Адернон разбрах, че Агиана е видяла него във видението си. Той е наполовина човек, наполовина мечка. Когато влезе в битка, се самозабравя. Понякога излиза извън себе си. Може да се вбеси и да убие и за най-дребното нещо, а в същото време може да отмине с лека ръка голяма обида. Вече четири години го наблюдавам, но не мога да предвиждам държанието му. Склонен е да проявява голяма жестокост, а после да се чуди защо е постъпил така. В същото време съм го виждал да отделя огромно внимание на някакви напълно маловажни неща. Струва ми се, че за него дивите животни са много по-ценни от хората. Веднъж едно скално орле беше паднало от гнездото си, което се намираше на високи, отвесни скали, които, според мен, беше невъзможно някой да изкачи. Родителите му явно бяха решили да го изоставят. Варкхагор го взе и се изкачи до гнездото, за да го върне там. В същото време съм го виждал да посича малки деца, когато някой град откаже да му се подчини. Виждал съм го да осакатява, убива или хвърля в тъмница хора, които отглеждат ловни соколи или държат в плен диви животни, или ги осакатяват и убиват за забавление.

Колкото и да разправят, че е жесток и няма сърце, заклевам ти се, Киан, веднъж го видях, че спаси едно момче от горяща къща, в един от градовете, които му се предадоха и на които вече беше господар. След това ръцете му имаха ужасни рани, които с времето, малко по малко, зараснаха. Той не иска никой да знае за тази му страна, за да не го мислят за слаб. Иска хората да се страхуват от него. Тревожа се, че като държи да изглежда жесток и като го мислят за жесток, той подхранва тази своя страна повече от другата.

Киан изглеждаше замислена. Деванкар въздъхна:

— Решението му за Ендориел, да не я убива, ми дава надежда, че проявява добрината си.

— Може би е само егоизъм. Той я желае и затова иска да я запази жива. Каква полза да я убива, ако тя вече няма песента си?

Деванкар поклати бавно глава.

— Да оставиш човек като Ендориел жив, когато е в ръцете ти, може да бъде изключително опасно, и Варкхагор го знае добре. За да рискува, значи има наистина сериозна причина.

— Какво може да му направи, нали той е безсмъртен?

— Безсмъртието, колкото дар, толкова може да бъде жестоко проклятие. Наистина, Варкхагор се е обвързал с това тяло, но какво ако то пострада дотолкова, че да стане неизползваемо…

Киан закова на място.

— Деванкаре, плашиш ме с тези приказки. Не мога да си представя, че нещо може да се случи на Варкхагор. Щом Ендориел сега не може да го победи, значи няма да може и когато песента й вече я няма. Варкхагор казва, че тогава силата й ще намалее, и то много. Така че не виждам за какво има толкова да се тревожим.

Деванкар се загледа към кулата на Ендориел, извисяваща се над града.

— Дано да си права… — каза той. Но стомахът му беше свит и имаше натрапчивото чувство, че нещо много лошо ще се случи. — Киан, трябва да направим всичко по силите си, за да наклоним везните към добрата му страна. В противен случай може да стане лошо, наистина много лошо. И не казвай за това на Танил. Нямам му голямо доверие. Прекалено много гледа собствения си интерес, и е твърде добър тактик.

Киан кимна и сложи ръка на рамото му.

— Хайде, да се приготвяме. Скоро битката ще започне.

 

 

Денят беше мрачен и мъглив. Войските на Варкхагор нападнаха града на две места. В прикритието на мъглата и с цената на много жертви те успяха да разбият голямата южна порта и западната порта. Наложи се Илдре и Елдре да се разделят, за да ги удържат. Когато воините на Варкхагор се престориха, че отстъпват под напора на войските им, Елдре и Илдре тръгнаха след тях, за да ги изтласкат по-надалеч от крепостната стена, докато зад тях поправят отново тежките дървени врати. Илдре препусна на юг, а Елдре на запад. И тогава, в мъглата, Елдре беше нападната от засада. Всички бяха безмилостно убити, а тя беше ранена със стрела в лявото рамо и пленена от воините на Варкхагор. Щом разбра, че вече разполага с единия близнак, той изпрати нови отряди да нападнат крепостта. Илдре беше изтласкан обратно и принуден да се завърне в замъка. Варкхагор знаеше, че той ще усети, че нещо не е наред със сестра му и затова трябваше атаките да продължават и да го държат зает.

 

 

Час по-късно битката все още ехтеше в есенната мъгла. Варкхагор пращаше нови и нови отряди към замъка.

Нисък и набит мъж с плешива глава и бяла престилка, цялата оцапана с кръв, се приближи към него и се поклони ниско.

— Господарю, както и да опитвах, не успях да разбера, откъде тръгва пътеката към Езерото на сълзите. Тя се оказа доста… хм… неразговорлива.

— Всичко ли опита? — попита Варкхагор разсеяно, без да го поглежда.

— О да. И… опасявам се, че може би имаме малък проблем. Страхувам се, че малко я повредихме.

Варкхагор не беше и очаквал разпитът да мине без повреди. Рязко се обърна към ниския мъж и го изгледа отгоре с острите си зелени очи.

— Какво имаш предвид? Жива ли е?

— О, да, съвсем жива си е, но тя вече… хм, ами… няма да може да говори, тъй като… ами… опасявам се, че отсега нататък няма да има език. Прехапа го, за да не издаде тайната.

Варкхагор се замисли. „Чудесно! Как не се сетих сам?“ А на глас каза със студен глас, изпълнен със заплаха:

— Да се надяваме, че и така ще ми свърши работа.

А откъде тръгва пътеката така или иначе вече беше разбрал с магия. Разпитът на Елдре беше само резервен вариант, пък и му трябваше тя да бъде накрая на силите си, макар и все още жива, за да му послужи като примамка за Ендориел.

— Доведете я пред шатрата ми.

Мъжът се поклони и се отдалечи. Варкхагор повика Танил и му каза:

— Дайте ми час, а след това започнете да изтегляте войските, както е по план. До залез остават само няколко часа, а имаме още много работа.

След това изчезна в мъглата. След няколко минути се озова в шатрата си. В единия й край беше просната черна меча кожа. Варкхагор легна по гръб на нея и затвори очи. Започна да си представя Елдре и малко по малко да „измества“ спомена за реалността. „Да, Елдре излиза от замъка на бойния си кон, с лък в ръка, и препуска на запад след отстъпващите воини — пръстите на Варкхагор леко се свиваха и рошеха мечата козина. — Дотук добре. А сега, малко изкривяване. Елдре извива още на запад, преследвайки бегълците към склоновете на Андаегил. Те побягват нагоре в планината, а тя продължава след тях заедно с хората си. Нагоре и нагоре. Навътре в горите. Устройват им засада. Всички се бият храбро, воини и от двете страни падат покосени. Добре, драматично. Стрела ранява Елдре в лявата ръка, в рамото — точно, както се случи. Сега — ново изкривяване. Елдре повече не може да стреля, затова вади късия си меч и убива двама от хората на Варкхагор. Оглежда се и вижда, че е сама. Всичките й хора са мъртви. Мъглата пълзи наоколо. Някъде наблизо се чува да приближават още от воините на Варкхагор. Кръвта на Елдре избива под стрелата в рамото и тя го притиска с ръка — Варкхагор притисна с дясната си ръка лявото си рамо. — Тя разбира, че няма да може да стигне до замъка и затова решава да се скрие при Езерото на сълзите, където врагът няма да може да я намери — Варкхагор си представи пътеката към езерото, както я беше видял в магията си. — Затова тръгва, препъвайки се по стръмната тясна пътека. Стига до езерото и пада на земята малко преди изворчето, напълно изтощена и безпомощна“.

Когато приключи с магията, Варкхагор стана. Всичко му отне едва няколко минути. „Би трябвало да свърши работа, когато Ендориел реши да я търси“ — помисли си той. Леко замаян, взе един вързоп, който лежеше до изхода на шатрата, метна го на гърба си и излезе. Вече бяха довели Елдре и го чакаха почтително леко встрани от входа. Тя изглеждаше окаяно. Косата й, лявата й ръка и брадичката й бяха зацапани с кръв. Очите й бяха потъмнели и отнесени. Не можеше да стои сама и затова се налагаше двама да я крепят за подмишниците. Краката й бяха съвсем отпуснати, а единият изглеждаше странно изкривен на една страна. Вълна от съчувствие заля Варкхагор, но той бързо я потисна. „Нямах избор, Ендориел не ми остави избор. Нямам друг начин да я победя“.

Варкхагор я подхвана и махна на воините, които я бяха довели, да си вървят. Елдре тихо изстена. Той я погали по русата зацапана коса и й прошепна тихичко:

— Знам, че те боли, но потърпи още малко. Няма да допусна да умреш сега. Скоро всичко ще свърши, обещавам ти.

След това с лекота я метна на рамото си и затича в мъглата към Андаегил и Езерото на сълзите.

 

 

Варкхагор тичаше неуморно по тясната пътека с Елдре на едното си рамо и вързопа в ръка. Старите дърветата се накланяха към него и го удряха с клоните си, сякаш за да му попречат да продължи пътя си, но той не им обръщаше внимание. Дългата му тъмна коса, хваната на опашка, подскачаше по гърба му на всяка крачка. Въпреки товара си, той се придвижваше много по-бързо от всеки обикновен човек и не му отне много време да се изкачи до езерото.

Варкхагор вече беше видял мястото в магията си, но то беше замъглено и неясно. Сега, попаднал там наистина, беше удивен и запленен от красотата му. Остави вързопа и Елдре, която беше в безсъзнание, на брега на езерото и тръгна да разгледа наоколо.

Легендата разказваше, че преди много, много години, още преди Аегония да съществува, в планината Андаегил имало един мрачен замък. В него живеел магьосник, от когото всички много се страхували. На всеки няколко години той искал от близкото село да му даде най-хубавата си девойка за невеста, като в замяна обещавал да не унищожава посевите, да не уморява овцете и да не разрушава къщите. Щом девойката му омръзнела или остареела, той поисквал друга.

И така, един ден магьосникът поискал нова невеста от селото. Със свити сърца хората му изпратили Валендиан — най-личната си мома. Тя била и хубава, и умна, и добра. Но магьосникът не бил доволен — не била достатъчно красива за него. Ядосал се и затворил невестата си в най-високата кула на замъка, като се заканил да направи страшна магия и да отмъсти на селото й за обидата.

Валендиан много се изплашила и натъжила. Затворена във високата кула, тя застанала на прозореца, вдигнала лице към пълната луна и проклела съдбата си, че не е по-хубава, та да спаси селото си от злия магьосник. След това започнала да сплита дългата си руса коса, да пее тъжни песни и да рони горчиви сълзи.

Така станало, че луната я чула и я съжалила. Тя помолила земята под замъка да не поглъща сълзите на невестата. И така, капка след капка, под прозореца на високата кула се появило езеро, в което пълната луна се огледала с цялата си магичност и красота.

Валендиан погледнала надолу и видяла езерото. Водата сякаш й пеела и я викала: „Ела при мен!“ Запленена от красотата му и омагьосана от песента му, тя свалила дрехите си, скочила от кулата и се гмурнала в дълбоките води. Езерото било солено, с вкуса на сълзите й. Водата я погълнала, но тя не се удавила. Вместо това усетила голяма сила да се влива в нея. Усетила, че може да прави невъобразими неща с тази сила. Излязла на брега и пеейки лунната песен на езерото, разрушила замъка на злия магьосник, а него погубила, и така завинаги избавила селото си от това зло.

 

 

Минало се, не минало време, треви и дървета порасли около езерото. Те не били обикновени, а обичали да пият солена вода. Пиели я и я пречиствали от солта, а по листенцата и по кората им избивали хиляди миниатюрни бели кристалчета. Така гората винаги изглеждала, сякаш е заскрежена, но не със замръзнала вода, а със сол. Заскрежени треви се люлеели на вятъра. Дори и камъните около езерото били целите покрити с бели кристалчета. А изпод корените на най-голямото дърво извирал бистър извор с най-сладка и чиста вода.

В тази гора се разхождаше сега Варкхагор, а солта хрущеше под краката му. Заразглежда с почуда кората на дърветата и заскрежените им листа. Отчупи едно кристалче и го опита — сол!

Приближи до най-голямото дърво. Под корените му извираше вода. Наведе се Варкхагор и пи. Водата беше бистра и вкусна и утоли жаждата му.

— Невероятно! — каза той на себе си, а очите му блестяха.

Отиде до Елдре и я домъкна близо до извора, като остави диря от изпочупени кристалчета, все едно че сама е пълзяла дотук. Постави я да легне на няколко крачки от водата, но достатъчно далече, че да не може да я стигне. Нагласи тялото й да лежи така, както си го беше представил по-рано, докато преплиташе магията в шатрата си, а счупеният й крак да изглежда що-годе нормално.

Елдре дойде в съзнание и се заоглежда диво. Лицето й беше изкривено от болка. Тя видя Варкхагор, надвесен над нея, и инстинктивно посегна към ботуша си. Той й се изсмя:

— Да не мислиш, че съм толкова глупав да ти оставя някое острие!

Елдре отчаяно го заудря с дясната си ръка, която все още можеше да движи. Насили се да извика, но от устата й излезе само грубо грачене. В това време Варкхагор позачисти брадичката и челото й от засъхналата кръв с малко вода.

— Стой мирно.

Щом той се отдръпна, Елдре се опита да изпълзи до извора, но не успя. Не можеше да движи счупения си крак и лявата си ръка, където се беше забила стрелата. Цялото тяло ужасно я болеше. Отчаяна, тя се опита да се претъркули към езерото, за да скочи във водата и да се удави, но не можа да направи дори и едно завъртане. Опитваше отново и отново. Варкхагор замислено я гледаше от няколко крачки разстояние.

— Чудесно — кимна той. — Сега ще трябва да останеш тук, докато Ендориел дойде да те спасява. Не се тревожи, аз ще съм наблизо, ако нещо ти потрябва междувременно.

Елдре го гледаше с потъмнелите си от болка и изтощение очи как се отдалечава с вързопа в ръка. Опита отново да пълзи или да се претърколи, но не успя да помръдне. Кръвта й капеше на земята и обагряше кристалите в червено. Сълзи на безсилие и яд капеха от очите й и разтапяха солта под нея.

 

 

Варкхагор заобиколи езерото, като внимаваше да не оставя видими следи по тревите и камъните. Избра място, където да се скрие, и развърза вързопа. В него имаше дрехи, бели като сняг, или по-точно — като сол. Така щеше да му е много по-лесно да остане незабелязан от Ендориел, когато тя се появи. „Ако се появи… — помисли си той. — Не, тя ще дойде, сигурен съм. Не би изоставила Елдре“. Варкхагор се преоблече, прибра във вързопа старите си дрехи, изцапани с кръвта на Елдре, повдигна с лекота един огромен камък и го пъхна под него. След това се скри зад широк дънер, съвсем близо до водата. Протегна ръка към езерото и загреба няколко капки, за да провери дали може да го направи достатъчно бързо, без да мести тялото си. Повтори движението няколко пъти. Накрая се отпусна, облегнат на дънера, и се загледа в красивата побеляла гора и гладката езерна вода. „Ловецът трябва да бъде търпелив“ — помисли си той и зачака. Мъглата тук беше съвсем лека и ефирна и Варкхагор виждаше добре отсрещния бряг и тялото на Елдре, проснато на няколко крачки от извора. Въздухът беше студен и влажен. Скоро щеше да дойде здрачът, след него и нощта, а той нямаше за къде да бърза.

 

 

Щом войските на Варкхагор се оттеглиха, Ендориел се запъти към тронната зала. Още преди да стигне обаче, тичешком я застигна Илдре. Изглеждаше изморен и раздърпан, по дрехите му имаше засъхнала кръв. Дългият му меч висеше на бедрото му и въпреки скорошната битка, блестеше от чистота.

— Ендориел — каза й той с дрезгав, изпълнен с тревога глас, — нещо не е наред с Елдре. Не мога да я намеря и никой не я е виждал в последните часове. Освен това… имам чувството, че с нея се е случило нещо ужасно.

Двамата забързаха към стаята на Ендориел, където тя направи магия, за да види в миналото и да разбере какво се е случило с Елдре. Но вместо да види истината и без да знае, че това е измама, Ендориел видя видението, което Варкхагор си беше представил и беше вплел в магията си, за да замени спомена за това, което наистина се беше случило по време на битката.

— Изтласкала е воините на Варкхагор в планината — каза Ендориел. — Сега е при Езерото на сълзите и е ранена. Но е все още жива. Има още час до залез, ще бързам да стигна при нея и да й помогна.

— Идвам с теб! — каза Илдре.

Тя го хвана за ръката и поклати глава. Лицето му изглеждаше още по-слабо на бледата светлина в стаята.

— Не можем да оставим замъка без нито един от трима ни. Освен това знаеш, че така ще ме забавиш. Ще се движа възможно най-бързо и да се надяваме, че няма да закъснея.

 

 

Ендориел излезе през малката северна порта, която водеше направо към планината, и затича по стръмната, тясна пътечка към езерото. „Студено е — помисли си тя. — Тази есен е по-студена от обикновено“.

Скоро се здрачи. Гората, през която минаваше пътеката, беше съвсем притихнала — не се чуваха нито птиците, нито вятърът, сякаш някой ги беше изплашил и те се бяха изпокрили. Старите дървета се привеждаха към Ендориел и й шепнеха: „Не отивай там, върни се!“ Тя ги гледаше озадачено:

— Не мога да изоставя Елдре. Трябва да й помогна. Трябва да стигна до езерото, и то колкото може по-бързо!

Скоро стигна до заскрежената от малки солни кристалчета гора и излезе на брега. Вече беше почти тъмно. Ендориел видя Елдре да лежи на няколко крачки от извора, просната по очи. Усети, че е жива, но тежко ранена и на края на силите си. Затова запя песента си, за да й вдъхне нови сили, преди да е станало твърде късно. Тя мислеше, че е сама на брега на езерото, а дори и Елдре да чуеше песента й, Ендориел й имаше пълно доверие.

Звукът от песента се понесе над водата. Всичко наоколо затрептя с мелодията й и се изпълни със сила и живот.

Дънерът, зад който Варкхагор се беше притаил, беше близо до Ендориел, вляво от нея, срещу мястото, където лежеше Елдре. Оттам той я виждаше добре, без тя да го забелязва. Когато Ендориел запя, той заслуша песента й захласнат. Никога досега не беше чувал песента на друг магьосник. Знаеше само своята собствена песен, а в сравнение с тази на Ендориел, сега тя му се стори груба и недодялана. За малко щеше да забрави защо е чакал досега Ендориел и защо се е надявал да изпее магическата си песен. За малко да стане твърде късно да изпълни последната част от плана си, за която дори не беше сигурен, че ще успее. Варкхагор тръсна глава, за да се отърси от вълшебната музика, и когато Ендориел я изпя цялата и освободи силата й, в мига преди песента да стигне до Елдре, докато все още се носеше по повърхността на езерото, докато то вибрираше с мелодията й, Варкхагор гребна с бързо движение една малка капчица вода, с магията си я пречисти от солта, замрази я и тя се превърна в малка снежинка. Погледна я на студената си груба длан — толкова крехка, толкова красива. В следващия миг, преди Ендориел да разбере какво точно става, той запрати силен вятър към нея и я повали на земята. Тя падна и удари главата си в един камък. Солните кристалчета се натрошиха и почервеняха от кръвта й.

 

 

Ендориел се събуди от дълбок сън. Лежеше върху влажен, плосък камък. Около нея всичко тънеше в мъгла. Тя стана с мъка и залитна на една страна. Опря се във висока скала, която се издигаше отвесно нагоре. Повървя малко покрай нея, но тя сякаш нямаше край. Срещу скалата се издигаха високи борове. Малки капчици кондензирана мъгла светеха по игличките им.

Мястото й беше напълно непознато. Усещаше, че някаква магия се оцежда от тялото й. Напрегна се да разбере каква е, преди да отшуми напълно. „Магията на съня и забравата? Някой ме е приспал. Колко ли дълго съм лежала тук, на тази скала?“

Седна отново и се насили да си спомни как е попаднала там. И защо чувстваше такава огромна празнина в себе си, сякаш някаква част от нея я нямаше? Нещо не беше наред.

„Обсадата!“ — спомни си Ендориел. Усети силна болка отдясно на главата си. Сложи ръка на мястото и напипа засъхнала кръв в косата си. И тогава спомените я връхлетяха — битката при Аегония, отстъплението на войските на Варкхагор, видението за Елдре, тичането до Езерото на сълзите, шепота на дърветата. Елдре, смъртно ранена, просната по очи близо до извора. Песента…

Песента…

Песента й я нямаше! Ендориел я беше забравила! Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни мелодията й. Не я усещаше в себе си, не усещаше силата й да тече в кръвта й, да тупти със сърцето й. Тя затвори очи, за да спре сълзите си. Вече не се чувстваше цяла, част от нея беше загубена, заменена от огромна мъка и празнота.

Едва тогава усети нечие присъствие наблизо. Отвори очи и погледна натам. Варкхагор беше седнал недалече от нея на един камък и я гледаше съчувствено. Целият, от глава до пети, беше облечен в черни дрехи. По тъмната му, дълга коса блещукаха малки капчици, като тези на боровите иглички — явно отдавна седеше и я наблюдаваше. В зелените му очи сякаш тлееха огньове.

Когато видя, че тя го е забелязала, Варкхагор стана, приближи се и седна до нея на скалата. Ендориел инстинктивно се дръпна, когато той протегна ръка към нея.

— Ендориел… — гласът му беше дрезгав и нисък. — Знам, че ужасно ти липсва, но какъв друг избор имах?

— Как? — промълви тя. — Как е възможно?

Варкхагор се загледа към високите борове.

— Една зима бях в полите на Харникар. Беше студен и мрачен ден и усетих, че изгладняла глутница вълци е надушила дирята ми. От известно време вървяха след мен, макар и на доста голямо разстояние, а гладът ги притискаше.

Стигнах до широка река, която не беше напълно замръзнала. Знаех, че точно там вълците ще нападнат и те го сториха. С магия преминах на другия бряг на реката, но те наскачаха във водата, решили да преплуват след мен.

Тогава запях песента си. И тъй като реката беше полузамръзнала, усетих съпротивлението й. Сякаш песента ми се забави, сякаш се разстла във времето, стана мудна и заспала. Знаеш, че ако има вода наоколо, песента я изпълва, вибрира в нея.

Когато най-после осъзнах, че не мога да те победя със сила и когато ти отказа предложението ми, реших да използвам хитрост. Спомних си за тази случка от преди години, и си казах: „Ами ако докато песента е във водата, я замразя? Дали ще остане вътре, дали ще бъде пленена в леда?“ Тъй като не можех да измисля нищо по-добро, за да те надхитря, реших да рискувам. Трябваше да те примамя на някое място, където има вода. Изкривих реалността, за да помислиш, че Елдре е сама при езерото, и ти повярва. Знаех, че няма да я изоставиш и че няма да пратиш някой друг — кой би могъл да й помогне в окаяното й състояние, освен ти? Погрижих се тя да е на ръба на оцеляването, защото знаех, че ще го усетиш, щом я видиш. Ако тя не беше толкова зле, ти нямаше да запееш песента си. Разбира се, внимавах да не умре, преди да я намериш.

Когато чух песента ти, тя ме омагьоса и за малко да забравя защо съм там. Но се осъзнах бързо и в точния момент, гребнах една капчица и я замразих. И планът ми успя — песента ти остана в нея, замразена! Знаех, че няма начин да си я спомниш — тя е жива и може да бъде само на едно място — или е в теб, или е на свобода. Или е в леда. Следващото нещо, което трябваше да направя, беше да те приспя и да скрия малката снежинка така, че никой никога да не може да я намери. Не се тревожи, завоалирал съм спомена за това къде е скрита и никаква магия не би могла да покаже къде я отнесох.

И тук дойде последната част от плана ми — трябваше да измисля подходящ затвор за теб. Място, на което слънцето и дъждът никога няма да могат да те намерят. Дълго време обмислях всякакви варианти. Хрумваха ми най-различни възможности. Мислех си, че бих могъл да те затворя в някоя тъмна гора с гъсти клони, където не проникват слънчеви лъчи, нито пада дъжд, но колкото и да е гъста, слънцето пак може да проникне, а дъждът се стича по листата и кората на дърветата. Хрумна ми, че може да е в дълбока подземна пещера, но дъждът пада и влиза навътре в земята. Ами на луната — за дъжда тя е безкрайно далеч… И изгрява нощем… Но понякога изгрява и през деня и със слънцето се виждат на небосклона, то би те намерило там.

И тогава се сетих за мъглата. Изгрее ли слънцето, тя се изпарява под топлите му лъчи. Падне ли дъжда, разтапя се под капките му. Никога не биха те намерили тук!

Ендориел го гледаше с тъмните си очи. В тях не се четеше нито капчица страх, само огромна мъка.

— Добре, Варкхагоре, ти ме победи. Защо не ме убиеш?

Варкхагор мълчеше, загледан към дърветата. Мъглата се кълбеше около тях, ту се сгъстяваше, ту ставаше по-рехава и ги разкриваше. Ендориел продължи:

— Само за едно те моля, да пощадиш Аегония и народа ми. Поискай каквото желаеш в замяна и ще ти го дам. Вземи живота ми, все ми е едно.

Варкхагор бавно поклати глава.

— Съжалявам, Ендориел, но е късно за това. Най-напред Елдре умря там, при езерото. Вече беше твърде слаба. След това слязох от планината и както ти бях обещал, реших този път да наруша принципите си и да дам на народа ти втори шанс да се предадат. За да им помогна да вземат правилното решение и да се спасят, им казах, че си приела предложението, което ти направих само преди няколко дни, и че си предала града. Никой не ми повярва. Илдре знаеше, че си тръгнала към езерото, за да търсиш сестра му, а и останалите ти имат твърде голямо доверие. Колко бях глупав, да си мисля, че мога да ги убедя! Накрая се наложи да си послужа с магия. Едва тогава те повярваха, но отново отказаха да се предадат. И тогава сами се обрекоха. Опожарих града и го разруших. Вече всички са мъртви, не оставихме живи. Те умряха, вярвайки, че си ги изоставила. Биха се достойно, до последна капка кръв. Никой не моли за пощада.

Варкхагор погледна към Ендориел. Видя мъката в очите й и едва сега осъзна какво е сторил и колко много я е наранил.

— Съжалявам, Ендориел — каза с тих глас. — Те имаха не една, а две възможности да се спасят. Сами избраха съдбата си.

Сълзи се стичаха от очите й. Тя скочи на крака и заудря Варкхагор с малките си юмруци. Той бавно се изправи, с високия си ръст, и се извиси над нея, докато тя продължаваше да го удря в гърдите с всичка сила. Варкхагор хвана ръцете й, за да спре ударите, като внимаваше да не я нарани.

— Ендориел, за нас не е късно. Защо толкова се натъжаваш заради обикновените смъртни хора? Те така или иначе до няколко години щяха да умрат. Но ние с теб можем да бъдем вечни. Можем да бъдем заедно, можем да си споделим този свят. Обещавам ти, че никой няма да може да ти заповядва, дори и аз. Ще бъдеш господарка на всички земи, които съм завоювал. Не се сърдя, че преди ми отказа. Ще те даря с безсмъртие и ще бъдем заедно, завинаги.

Ендориел го отблъсна силно и отстъпи няколко крачки назад. Гърбът й опря във високата скала.

— Ти уби всичко, което обичах и открадна най-скъпото ми нещо — силата ми, живота ми. Как бих могла да бъда с теб? По-скоро бих умряла!

С един скок Варкхагор се озова пред нея и я притисна към скалата. Усещаше топлината на дъха и тялото й. Усещаше магическата й сила, огромна, въпреки че песента й вече я нямаше.

— Може би не разбираш напълно положението си, Ендориел — каза той задъхано. — Няма я вече силата ти. Няма ги глупавия ти вълк и совата, за да те пазят. Няма я Аегония и предишната й слава. Всичко стана на пепел и отлетя с вятъра. Вече си сама и мога да правя с теб каквото си поискам. Ако реша, мога да те убия, ако реша, мога да те оставя да скиташ в мъглите до края на времето. Знам, че обичаш светлината и че тя много ще ти липсва, а мъглите са мрачни, влажни и студени. И никой не ще те намери тук — нито слънцето, нито дъжда. Малко по малко, всички ще те забравят.

Ендориел не каза нищо, само го гледаше с помрачените си от гняв и мъка очи. Безсилен, Варкхагор удари с юмрук в скалата до нея. Огромни скални късове се отрониха някъде отгоре, от обвитата в мъгла скала, и падаха с тътен на земята около тях.

— Щом така си решил, в мъглата нека да е тогава — каза тя дрезгаво с тих глас.

Варкхагор бавно се отдръпна от нея. Раменете му бяха отпуснати надолу и превити напред, сякаш носеше голям товар на плещите си.

— Да, Ендориел, сега не ме обичаш. Но имаш много време пред себе си. Просто помисли и се опитай да ме разбереш. И тогава, знам, че ще ме обикнеш… Не съм виновен за гибелта на хората ти, нито че трябваше да открадна песента ти. Нямах избор. Наистина нямах.

След това се обърна и изчезна в мъглата.

Останала сама, Ендориел се свлече надолу по скалата и седна, опряла гръб в нея. Обгърна с ръце коленете си. Мъглата се сгъстяваше и ставаше все по-студено. Горчиви сълзи се стичаха по лицето й.

 

 

Данил се събуди, огрян от топлите слънчеви лъчи. Най-после беше разбрал цялата истина за Ендориел и какво се беше случило с Аегония и предците му. Ендориел не ги беше предала. Тя не беше господарка на мъглите, а тяхна пленница.

„Какво ли е станало с Варкхагор, къде ли е той сега?“ — зачуди се Данил, докато прибираше нещата си.

В платнената торбичка, която Саликия му даде, беше останало само едно листо. Но и той имаше само още едно нещо, което трябваше да узнае.

Същата вечер, по здрач, Данил стигна до руините на древния град. Те бяха целите обрасли в диви храсти. Стъкми огън и свари последното листо от билките на Саликия, изпи отварата и заспа.

 

 

Озова се в тронна зала. Срещу него, на висок трон, седеше Ендориел, но сякаш не го виждаше. Държеше два меча в ръце — единия дълъг, другия по-къс. На дългия меч имаше инкрустиран вълк, а на по-късия — блатна сова. Изведнъж Ендориел рязко стана и замахна напред едновременно с двата меча. От остриетата изскочиха вълк и сова и полетяха право към него. В главата му заехтя глас, който сякаш идваше от тях: „Спомни си защо си тук, Даниле!“

 

 

Миг преди вълкът и совата да го достигнат, тронната зала изчезна и Данил се озова на обширна поляна, цялата покрита със сняг и огряна от зимното слънце. Наблизо се чуваше ромоленето на поточе. От побелялата елхова гора отсреща бавно излезе едър сив вълк и се приближи към него, като през цялото време го гледаше втренчено с жълтите си очи. Когато стигна до него, седна. „Спомни си какво си дошъл да научиш“ — чу той мисъл в главата си, която като че ли идваше откъм вълка.

— Какво е то? — попита Данил на глас.

Вълкът мълчеше. На Данил му се стори, че се опитва да му каже нещо, но мислите му не могат да го достигнат. Сякаш нещо ги спираше.

В този миг от небето се спусна блатната сова и го нападна. Стреснат, той падна на земята и закри очите си с ръка.

 

 

Поляната изчезна и Данил се озова в студено и мрачно подземие. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги. Когато очите му привикнаха с бледата светлина, той видя, че пред него на земята стоят вълкът и совата и го гледат с лъскавите си очи. Тежки вериги от отсрещната стена бяха закопчани към врата на вълка и крака на совата.

„Спомни си защо си тук, Даниле, и какво трябва да узнаеш!“ — чу той вълка в главата си.

„Времето ти изтича. Не позволявай последната билка на Саликия да иде на халос. Магията му е силна, но ако опиташ, ще можеш да преминеш отвъд нея“ — помисли той с гласа на совата.

Данил се напрегна. Какво трябваше да си спомни? Защо беше в това подземие, окован във вериги? Нещо свързано с Ендориел ли трябваше да научи?

Вълкът скочи към него, но веригата не беше достатъчно дълга. По средата на скока му тя го дръпна за шията и го повали скимтящ на земята. Совата се разбесня по пръстения под на килията, опитвайки се да се освободи. Данил изпъна своите вериги. Напрегна мускулите си, искаше да ги скъса. Усещаше, че всеки момент ще успее и тогава ще си спомни какво е това, заради което е дошъл на това място. Кръв закапа от китките му.

 

 

В този миг килията изчезна и Данил се озова на висока скала, някъде високо в планината. Всичко наоколо беше затрупано със сняг. Гъста мъгла затулваше околността, но той усещаше, че зад него зее дълбока пропаст.

„Защо съм тук?“ — помисли Данил.

Някъде наблизо избуха сова. Данил чу, че нещо бързо се приближава към него. Голям сив вълк скочи върху му и го събори в снега. Започна да ръмжи срещу лицето му. Над вълка закръжи блатната сова.

„Времето ти почти свърши, Даниле. Спомни си!“ — помисли вълка и замахна с предната си лапа, оставяйки дълбоки резки на лицето му. В този момент го връхлетя совата и започна да дере лицето му с острите си нокти. „Хайде, можеш да победиш магията му!“ — чу я да казва в главата си.

Въпреки болката, Данил знаеше, че вълкът и блатната сова се опитват да му помогнат да си спомни нещо много важно. Усещаше, че не успее ли да се сети какво е то, няма да има друга възможност. Затова не им се съпротивляваше, а вместо това с мъка се изправи. От лицето и ръцете му капеше кръв. Вълкът се отдръпна няколко крачки назад, засили се и го бутна с глава в корема. Данил полетя в пропастта.

 

 

И тогава си спомни.

Всичко се завихри и той се озова на заснежен планински връх. Около него нямаше нищо друго освен скали, сняг и вятър.

Отдолу някой се изкачваше с лекота по стръмния склон. Беше висок и снажен, а на главата си носеше тъмна качулка, която го пазеше от вятъра и скриваше лицето му. Данил се скри зад един камък наблизо, въпреки че непознатият явно не го забелязваше.

Когато стигна пред една заледена и заснежена ниша в скалите, той махна качулката и откри лицето си.

— Варкхагор — промълви Данил на себе си.

Магьосникът гледаше нещо на ръката си. „Това е снежинката, която държи песента на Ендориел пленена…“ — помисли Данил. Варкхагор влезе в нишата и скоро след това излезе обратно навън. Каза тихо няколко думи, които Данил не чу и направи няколко бързи движения с пръстите си, след което заслиза обратно надолу.

Останал сам, Данил влезе в нишата. Тя не беше много дълбока, но достатъчно, за да не позволи на слънцето да огрее някога това, което беше скрито вътре, сред вечен сняг. На леден пиедестал лежеше малка снежинка с безкрайна красота. „Никой никога не би я намерил тук. Никой никога не би се изкачил в тази сурова планина“. Данил протегна ръка към нея. И тогава усети, че сънят му започва да се разпада. Забързан, той излезе навън и се заоглежда, за да се опита да запомни мястото. Не, трябваше му по-далечен изглед. Данил се завъртя с лице към нишата, затвори очи и стисна ръцете си в юмруци. „Това е сън. Тук всичко е възможно“ — помисли той и се изтласка силно назад в невъзможен скок. И като в сън той полетя назад и надалече от планината. Така успя да види и запомни под кой връх се намира нишата. Скоро билката на Саликия спря да действа и сънят се разпадна. Но Данил вече знаеше къде да намери песента на Ендориел. Успееше ли да намери снежинката, която я пазеше в красивия си снежен затвор, и да я размрази, песента щеше да полети и да се върне при нея и тя отново щеше да бъде цяла. Щеше да бъде свободна.

 

 

Данил се събуди до изстиналото огнище. Чувстваше се изморен — не можеше да се наспи добре, докато пиеше билките на Саликия и сънуваше сънищата. Огледа се наоколо — диви шипки растяха навсякъде и покриваха камъните. В северната част на града все още се издигаше кулата на Ендориел, прекършена на две.

Едва тогава забеляза дребна старица с миловидно лице да седи на един камък наблизо и да го наблюдава.

— Здравей, юначе — поздрави го бабата. — Какво те води из тия руини, забравени от всички?

— Дойдох да науча истинската история на Ендориел, царицата на Аегония — отвърна Данил.

— И научи ли я, чедо?

— Научих я.

Бабата закима разбиращо.

— Как ти викат? — попита тя.

— Данил, а на теб?

— Кариша.

Името му се стори познато. Къде ли го беше чувал?

— А ти защо си тук, бабо? — попита той.

— Чакам моя жених да дойде — каза тя и се загледа на запад.

Жених ли? Бабата изглеждаше стара и сбръчкана, че кой би искал да се ожени за нея? Сигурно нещо не беше с всичкия си. Кариша видя изпълнения със съмнения поглед на Данил и се разсмя.

— Не ме гледай, че сега съм стара и сбръчкана, чедо. Преди много години и аз бях млада и хубава. Тогава с един момък от моето село искахме да се оженим. Но стана така, че той трябваше да замине по някаква работа. Обеща, че ще е само за няколко дни и че ще се върне скоро, а аз обещах, че ще го чакам. Разделихме се точно тук, на това място — Бабата се загледа отново на запад. — И така, оттогава идвам тук понякога и го чакам. Но думите му са били празни, чедо. И до днес не се е върнал. Сигурно отдавна е легнал в земята.

— Защо тогава го чакаш, бабо? Защо не се ожени за някой друг?

— Защото, когато бях малка, една магьосница ме ориса да не мога да изричам лъжа. Оттогава, дам ли дума на някого, не мога да я наруша. Не знаех, че това обещание ще ми тежи толкова много и толкова дълги години. Все още понякога се чудя — дар ли беше орисването, или проклятие. Има си добри страни — знам истината за много неща, помогнала съм на много хора в беда. Но и дар да е, и проклятие да е, това ми е съдбата и не се оплаквам.

Данил също се загледа на запад.

— Какво ще правиш сега, бабо?

— Ще почакам още малко, а после ще си ходя в селото. Имам работа по вкъщи и по двора да свърша, а и много хора ме чакат да ми задават въпроси. А ти, чедо, сега, като знаеш историята на Ендориел, какво ще правиш?

— Трябва да намеря една планина.

— Коя планина?

— Не знам как се казва, знам само как изглеждат върховете й — Данил начерта върховете от съня си с една пръчка в пепелта от снощния огън.

— Знам тези върхове. Това е Харникар, чедо. Този връх тук — Кариша посочи върха, под който се намираше снежната ниша — се казва Злият зъб. Над планината тегне магия и тя е винаги — и зиме, и лете — скована в сняг, лед и студ. Защо ти трябва да ходиш там?

— Трябва да помогна на един човек, който ми е скъп на сърцето, да си върне нещо много ценно.

Кариша зацъка с език и заклати глава.

— По-добре се откажи, чедо. Харникар е висока и стръмна. Вълци бродят в горите й, лавини падат по склоновете й, ветрове се гонят по върховете й. Отидеш ли, може никога да не се завърнеш.

Данил погледна към слънцето. Откога ли Ендориел не го беше виждала?

— Не ми трябва да се връщам, а само да стигна дотам — каза той. — По-добре ми покажи пътя, ако го знаеш.

— Тъй да бъде, щом си решил.

Кариша взе пръчката от ръката му и започна да чертае в пепелта и да му разказва за Харникар. Данил я гледаше и запомняше всяка нейна дума.