Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от земите на Аегония (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2012)
Източник
aegonia.com

Издание:

Неа Станд. Забравената песен

Книга първа от Истории от земите на Аегония

Първо издание, 2012 г.

Редактор: Нели Колева

Художник: Николай Николов

Издателство: ДиМакс

http://aegonia.com

ISBN: 978–954–782–043–2

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Суровата планина

Ниски черни облаци прихлупваха небето. Снегът валеше на парцали и затрупваше всичко в дълбоки преспи. Ветрове се гонеха и фучаха наоколо, и навяваха още и още сняг. Някъде далеч назад виеха вълци.

Много време отне на Данил да стигне до Харникар и каквото и да му беше разказала Кариша, нищо не можеше да го подготви за снежния свят на планината. Бурите вилнееха, ледът сковаваше всичко. Зимата беше единственият му спътник по трудния, стръмен път нагоре. Животът му в селото, преди да срещне Ендориел, търсенето на камъка на ветровете, сънищата за Аегония, всичките му предишни спомени се преплитаха с планинските ветрове и му се струваха нереални като далечни сънища, сякаш никога не са били.

Данил чувстваше че е изгубил пътя си. Изтощен, той спря на завет до една скала, за да си почине. Опита се да стои буден, но умората го победи и той се унесе в трескав сън. Засънува, че стои на бяла поляна и гледа как от небето вали сняг. Снежинките падаха плавно, сякаш танцуваха. Сред тях се открояваше една с особена красота, носеше се бавно надолу. Данил протегна ръка към нея, гледаше я как леко лети към премръзналата му длан. Но миг преди да я докосне, снежинката изчезна, а Данил отново беше до скалата, до която спря да почине. Пред него беше Ендориел. Тя хвана ръцете му в своите, за да ги стопли.

— Студено ми е, Ендориел — каза й той с хриптящ глас.

— Върни се, Даниле. Ще загинеш тук.

Данил поклати уморено глава.

— Не, няма да се откажа, докато не намеря снежната ниша в скалите и не освободя песента ти. Чак тогава ще мога да умра.

— Върни се, Даниле — повтори му Ендориел. Гласът й беше слаб и далечен и тя бавно избледняваше. — Забрави ме.

— Ендориел, търсих те в мъглите, опитах се да те намеря, но не можах. Кавалът на Дана не подейства втори път. Ще умра в тази планина и никога повече няма да те видя.

Тя протегна ръка към него, както в онази нощ, когато се срещнаха в Елгора, и го погали нежно по лицето.

— Ставай, Даниле, недей да спиш тук.

Вече беше съвсем прозрачна. Данил едва усещаше докосването й и чуваше гласа й.

— Моля те, остани още малко — каза й той, а в очите му блестяха сълзи.

— Затвори очи и ще намериш пътя си — прошепна Ендориел, докато съвсем изчезваше.

Данил се насили да се събуди, стана и се огледа. Наоколо всичко беше еднообразно и бяло. Затвори очи и се заслуша в песента на вятъра и някак почувства накъде трябва да върви. Като в сън, той тръгна натам и скоро видя високия връх, под който беше нишата.

 

 

Беше ранно ясно утро, когато Данил стигна Злия зъб. Нишата беше точно там, където я беше видял в съня си, а в нея се намираше ледения пиедестал с малката снежинка. Данил я взе в дланта си и излезе навън. Слънцето тъкмо изгряваше. Някъде, над върховете на Харникар, се рееше орел. Изтощен, Данил се свлече на колене в снега. Внимаваше да не изпусне снежинката и да не я загуби. Но ръцете му бяха съвсем измръзнали и студени и тя не се разтапяше. Той я протегна към слънцето, но и неговата топлина не беше достатъчна. Снежинката продължаваше да стои леко на ръката му в цялата си красота.

Данил разкопча наметалото и дрехата си от дебела вълна, развърза ризата си и сложи длан на сърцето си. Тогава снежинката се разтопи и песента зазвуча около него. Той не я чуваше само с ушите си, а с цялото си тяло. Миг по-късно тя отлетя далече, далече, а Данил падна в снега. Използвал беше последната останала топлина в тялото си, за да освободи песента на Ендориел. Нямаше сили да се върне от планината. Но това не го плашеше. Той знаеше, че това пътешествие ще му струва живота. Представи си Ендориел, свободна от мъглите, как вятърът вее в косата й. Усмихна се, а после заспа.

 

 

Освободена, песента се върна при Ендориел. В същия този миг магията на Варкхагор се развали и тя беше свободна от мъглите. Озова се на висока скала, пред нея се простираха дивите гори на Елгора, огрени от топлите слънчеви лъчи, а зад нея имаше малка поляна, обградена от високи, стари дървета. В короните им пееха птици. Лек ветрец донасяше мирис на диви цветя и смола.

Но Ендориел дори не забеляза това красиво и спокойно място, защото знаеше какво се е случило с Данил. Знаеше, че той е в Харникар, на снежния връх, уморен и измръзнал, на края на силите си че и всеки миг ще умре. Без да е сигурна дали има достатъчно време, за да го спаси, без да губи нито миг, Ендориел застана на ръба на скалата и запя песента си. Опасно беше това, защото не беше възвърнала цялата си сила, но беше готова да рискува. След толкова много години, прекарани в мъглите, в самота и отчаяние, мислейки си, че целият й народ е погубен, единствен Данил видя отвъд историите, приказките и легендите и тръгна да търси истината за нея, а накрая жертва живота си, за да я освободи от вечния й затвор.

Силата растеше с всеки звук, който изпяваше, и напираше да излезе навън. „Твърде силна е, няма да мога да я понеса!“ — помисли си тя. Сърцето й лудо заби, но тя продължи да пее. Дърветата я гледаха уплашено и поклащаха клоните си, сякаш за да я спрат. Вятърът шепнеше в ухото й: „Спри, Ендориел, ще загинеш!“, но тя не им обръщаше внимание.

Скоро светът наоколо изчезна. Остана само песента, в цялата си красота и сила, и полетя надалеч.

 

 

Данил отвори очи. Странно, но се чувстваше отпочинал. Бавно се надигна, подпря се на лакътя си и се огледа наоколо в недоумение. Намираше се на малка, топла полянка, окъпана в слънчева светлина. Стана и се разкърши — не усещаше никаква умора, нито студ. „Умрял ли съм?“ — помисли си той.

Тогава видя дребна фигура да лежи на скалите наблизо. Затича се натам, взе я в ръце и я разтърси.

— Ендориел! — извика той, но тя не му отговори. Очите й гледаха празно в синьото небе, миглите й бяха заскрежени, а тялото й беше ледено студено, сякаш не той, а самата тя досега е била в Харникар. Данил я прегърна, опитвайки се да я стопли, сякаш това щеше да я върне. Лек ветрец вееше косата й, а с него се носеше нежна мелодия.

— Това е песента ти, Ендориел — прошепна й Данил, а от очите му се стичаха сълзи и мокреха косата й. — Хайде, вземи я, вземи си я обратно.

Ендориел мълчеше. Данил вдигна глава.

— Не можеш ли да я върнеш? — извика той към вятъра, а после отново се наведе над студеното й тяло.

— Какво да направя, кажи ми, моля те! Защо ти трябваше да я пееш сега, защо ти трябваше да ми помагаш? Трябваше аз да умра, а не ти. Какво да правя сега, без теб, кажи ми?

Но Ендориел не му отговори, нито тялото й ставаше по-топло.

 

 

Данил не можеше вече да се върне в селото си, нито към предишния си живот. Всичко загуби смисъл за него и дълбока мъка се загнезди в сърцето му, която времето не успяваше да излекува. Той тръгна да скита из земите на Аегония и да разказва истинската история на Ендориел.