Серия
Истории от земите на Аегония (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 15 гласа)
Корекция и форматиране
Диан Жон (2012)
Източник
aegonia.com

Издание:

Неа Станд. Забравената песен

Книга първа от Истории от земите на Аегония

Първо издание, 2012 г.

Редактор: Нели Колева

Художник: Николай Николов

Издателство: ДиМакс

http://aegonia.com

ISBN: 978–954–782–043–2


Благодаря на Вдъхновението, че ни позволи да узнаем тази история.

Благодаря на първите ми читатели — моите приятели — за подкрепата им. Имах голяма нужда от нея.

Глава 1
Саликия

Имаше едно време едно село, високо в планината Андаегил, където пътници рядко се отбиваха. Хората в него живееха простичък живот и нищо особено не им се случваше.

Докато един ден бяха сполетени от голяма беда — слънцето не изгря на небето. Хората много се изплашиха и не знаеха какво да правят. Решиха да изчакат с надеждата бедата да отмине, но всеки следващ ден единствено дрезгавият здрач отличаваше деня от нощта.

Не стигаше липсата на светлина, а и капчица дъжд не падаше. Реките започнаха да пресъхват, дърветата повяхваха.

Никой в селото не беше чувал подобно нещо да се е случвало някога. Дори и най-старите нямаха представа какво ги е сполетяло.

Хората страдаха. Отчаяни, те решиха да потърсят помощ от Саликия — магьосница, която живееше по-високо в планината на няколко дни път. Събра се селският съвет и избра трима души, които да отидат да я попитат какво да направят, за да върнат отново слънцето и дъжда.

 

 

Изкачваха се тримата в планината, в бледия здрач на деня. Пътят им вървеше по тясна козя пътечка, през гъста гора от стари дървета. След известно време дори и тя изчезна. Никой не беше ходил при Саликия от много дълго време и затова пътеката отдавна беше обрасла и буренясала.

— Кога ли някой последно е ходил при старата вещица? — зачуди се Венел. Той беше най-младият в групата.

— На твое място не бих я наричал така — каза му Данил. — Не е шега работа човек да си има вземане-даване с магьосници и вещици.

— Поне да се виждаше по-добре, а то едва се разпознава околността — изсумтя Венел, след като се спъна в един камък.

Броа вървеше, замислен, пред тях. Той беше висок и едър, а косата му вече беше почти бяла. През лявата страна на лицето му минаваше дълъг белег.

— През живота си съм ходил два пъти при нея — каза той. — И ако не беше толкова голяма тази работа със слънцето и дъжда, не бих се съгласил да ида пак. Първият път беше, като бях на четири. Бях болен от някаква тежка болест и майка ми мислеше, че ще умра. Няколко месеца ме лекуваха с какво ли не, но нищо не помагаше. Накрая се видя принудена да ме заведе при Саликия. Тя ни даде един отвратителен сироп, от който оздравях за няколко дни.

— Е, добре, че ти е помогнала — каза Венел.

— Помогна ми, и още как. Но нали знаете, че магьосниците винаги искат отплата за помощта си. „Всичко си има цена. Ако искаш да получиш нещо, трябва и да дадеш нещо“, ти казват, но обикновено не в началото, а чак след като е късно да се откажеш.

— Каква беше твоята цена? — попита Данил.

Броа се намръщи още повече.

— Тогава бях само на четири и не разбирах какво става. Но майка ми е трябвало да обещае вместо мен, че когато стана на двайсет години, ще замина, за да набера едни редки треви за Саликия. Сторило й се, че няма да ми е особено трудно и затова с готовност се съгласила. Де да беше отказала… — Броа неволно докосна белега на лицето си. — Но не е имала избор — Саликия спасила живота ми. Аз се разминах само с този белег, но друг човек, който ми беше много скъп, пострада много повече от мен. Висока цена платихме, за да донесем тези дяволски треви.

— И втория път, когато си бил при Саликия, значи, вероятно е било, когато си се върнал с тревите? — попита Данил.

— Не. Не аз ги занесох на Саликия, друг го направи вместо мен. За нея нямаше значение кой ще й ги даде накрая.

— А кога е било тогава?

— Вторият път беше друга работа. Не ми се разправя — каза Броа.

— Защо, разправи! — каза Венел.

— Друг път.

— Хайде де, искаме да чуем историята.

Броа се обърна към Венел с ядосано лице:

— Друг път, казах.

Данил дръпна Венел за ръкава и поклати глава. Наведе се към ухото му и прошепна:

— Вероятно е било, когато Ая се изгуби в пещерите на А’грот. По-добре не настоявай.

Продължиха в мълчание, в хладния здрач на смълчаната гора. След известно време Венел се обади:

— Чувал съм, че ако се вгледаш за дълго в очите на старата вещица, можеш да видиш миналото си, а дори и бъдещето си.

— На твое място не бих опитал — каза Броа. — Не че съм пробвал, но от погледа й тръпки ме побиват. Очите й стават ту напълно бели, ту напълно черни. Казват, че когато са бели, тя сънува и в сънищата си узнава много неща. А когато са черни, е най-опасна, и ако задържиш поглед в тях, може да те погълне и да се изгубиш в тях завинаги, да загубиш разсъдъка си. Освен това тя съвсем не изглежда стара, а прилича на десетгодишно момиче.

— Какво, наистина ли? — удиви се Данил. — Винаги съм си я представял стара, с проскубана коса, криви зъби и много кокалеста.

— За кокалеста си е кокалеста, но съвсем не изглежда стара — продължи Броа. — Поне докато не видиш очите й. Никой не знае на колко години е всъщност. Дори баба Стас веднъж ми разказа, че когато е била малко момиче, Саликия си е живеела в планината и се е случвало хората да ходят при нея за съвет или помощ.

— Не мога да си представя баба Стас като малко момиче — подсмихна се Венел.

— Нейната баба — продължи Броа — й е разказвала истории за Саликия. Явно винаги си я е имало. Никой не знае откъде е дошла, нито на колко е години. Тя знае всичко за всички и може да ти каже много неща. Наистина много.

— Дори и кога ще умреш? — попита Венел, а погледът му блестеше.

— За какво ти е да знаеш кога ще умреш? Аз предпочитам да не знам — каза Данил.

— Млад си още, Венеле — поклати глава Броа, — и мислиш, че имаш много време пред себе си. Сега си на колко — двайсет години…

— … седемнайсет…

— … и затова си задаваш тия въпроси, като си мислиш, че отговорът им е далече в бъдещето. Но никой не знае колко време му остава на тази земя. Може да са години, а може да е само един ден. На твое място не бих говорил за това със Саликия — Броа спря и ги погледна. — И не забравяйте, че каквото и да я питате, тя ще ви поиска отплата за отговорите си.

Данил кимна замислено. Тримата отново продължиха.

На близко дърво изкука кукувица и отлетя далече от тях, навътре в гората. Денят свършваше, ставаше все по-тъмно.

— Скоро няма да се вижда нищо наоколо и ще трябва да спрем за през нощта — каза Данил.

Зад тях, надолу по склона, от някъде изпълзя мъгла и се заизкачва бързо по стъпките им. Скоро щеше да ги настигне.

— Честно да ви кажа — продължи Данил, поглеждайки към мъглата през рамо, — предпочитам да се срещна сто пъти със Саликия, отколкото дори веднъж с господарката на мъглите.

— Ендориел вероятно не съществува — каза Венел, но и той погледна назад притеснено. — С нея плашат само малките деца. Докато Саликия си е съвсем истинска.

— Не бих заложил на това — казал Броа. — Така или иначе почти стигнахме до къщата на Саликия и, честно казано, предпочитам да прекарам нощта при нея, отколкото навън, в мъглите.

 

 

И наистина, съвсем скоро тримата се озоваха на малка полянка насред старата гора. На далечния й край, до плитка рекичка, имаше малка къщурка.

— Къщата на Саликия — каза Броа. — Коминът пуши, сигурно е тук.

После погледна към Венел и Данил и добави:

— По-добре само аз да говоря.

Те кимнаха.

Тримата прекосиха поляната. Когато наближиха къщата, видяха Саликия да седи отпред, облегната на стената и да реше дългата си гарвановочерна коса. Клепачите й леко потрепваха, а малките й червени устни лекичко се движеха, сякаш си пееше някаква весела детска песничка. Отвреме-навреме се усмихваше, като че ли песента я развеселяваше. Отдалече човек спокойно можеше да я вземе за малко момиче.

Но не и след като види очите й. Те бяха много тъмни, черни и дълбоки. Почти нямаше бяло около ирисите.

— Здравей, Саликия — каза Броа.

— Здравей, Броа — прошепна Саликия. Гласът й беше мелодичен и унесен, сякаш говореше насън. Обърна леко лице към Броа и подуши въздуха. — Още ми се сърдиш, но и тогава ти казах — твърде късно дойдохте при мен. Нямаше вече как да я намерите в пещерите на А’грот.

Загледа се сякаш към далечните хълмове, които едва се очертаваха в мрака срещу мястото, където седеше. Очите й от черни, започнаха лека-полека да изсветляват и побеляват, докато накрая станаха бели, сякаш нямаха нито ирис, нито зеници.

— Виждам я, Броа, твоето малко момиче. Още е жива, но и не е.

Броа направи ужасна гримаса. Болка се изписа на лицето му, ръцете му затрепериха.

— Защо не ми кажеш как да я намеря — прошепна той с дрезгав глас, като гледаше гневно в магьосницата, забравил за всички истории, които години наред беше слушал за нея.

Очите на Саликия почерняха за миг и се взряха в Броа. Той стреснато отклони погледа си.

— Вече ти казах — рязко отговори тя. Гласът й вече не беше мек и мелодичен, а дрезгав и груб. — Не можеш да я върнеш, без сам да се загубиш. Отидеш ли да я търсиш, няма връщане назад. Това е всичко, което мога да ти кажа. Но не затова сте дошли. Искате да знаете как да върнете слънцето и дъжда.

Венел и Данил се спогледаха смутено.

— Откъде знаеш? — попита Данил.

— Знам, защото дърветата ми разказаха какво сте си говорили по пътя насам.

Саликия се отпусна назад и очите й отново станаха празни и бели, изглеждаше като заспала. Отвреме-навреме подухваше лек ветрец и развяваше дългата й коса.

Данил и Венел нервно пристъпваха от крак на крак. Само Броа беше навъсен и смълчан и гледаше гневно към магьосницата.

След малко тя заговори и докато я слушаха, лицата им ставаха все по-мрачни.