Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от земите на Аегония (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2012)
Източник
aegonia.com

Издание:

Неа Станд. Забравената песен

Книга първа от Истории от земите на Аегония

Първо издание, 2012 г.

Редактор: Нели Колева

Художник: Николай Николов

Издателство: ДиМакс

http://aegonia.com

ISBN: 978–954–782–043–2

История

  1. — Добавяне

Глава 7
Срещи

Гората беше притихнала и мрачна. Отвреме-навреме изшумоляваше храст, понякога изплашена птица отлиташе надалеч с шумно пърхане.

Два дни бяха минали, откакто Данил напусна селото и тръгна по дългия път към Елгора.

Ето, отново вляво зад него изшумоли нещо. Той се правеше, че не чува шума и не се обърна. Отвреме-навреме, уж разсеяно, поглеждаше встрани и оглеждаше гората зад себе си с периферното си зрение.

Усещаше, че някой го следи.

„Скоро трябва да спра за през нощта“ — помисли си той. Потрепери. „От студа е“ — опитваше се сам себе си да убеди. Но всъщност усещаше, че някой го наблюдава и от това по гърба му полазваха тръпки.

Под една висока скала наблизо, Данил откри просторна ниша. До нея беше паднал голям прекършен дънер. Той начупи изсъхнали клони и запали огън. „Няма смисъл да се крия. Който и да върви след мен, много добре знае къде съм. По-добре да се стопля“. Седна, размота стария меч, който Броа му беше дал, и го сложи на земята до себе си, но така, че да не се вижда. След това хапна и извади книгата на Катрина. На корицата беше нарисувана жена в дълга, тъмна рокля, с меч в ръка. Зад нея се извисяваше мрачен замък, който изглеждаше сякаш е изтъкан от хиляди паяжини, а очертанията му се губеха в мъгла. Данил отгърна на случайна страница. Тя беше изписана с равния почерк на бабата на Катрина.

— „Момичето, което обичало да лъже“ — прочете Данил заглавието, изписано най-отгоре на страницата с големи букви, старателно украсени с разноцветни заврънтулки.

„Тази не я знам“ — помисли той и зачете.

Имало едно време едно малко момиченце на име Кариша. То било с добро сърце и никак не било злонамерено, но много обичало да лъже. Всяка дума, която изричало, била лъжа, и то без някаква особена причина.

Родителите му се опитвали да му обяснят, че от лъжливите думи полза няма, че те са хвърлени на вятъра, но без никакъв успех.

Виж, Кариша, ако си загубила любимата си играчка — търпеливо обяснявал баща й, — и ме попиташ „Тате, виждал ли си играчката ми някъде?“ — ако аз съм я виждал и ти кажа истината, ще я намериш много по-бързо, отколкото ако те излъжа, че не знам къде е.

 

 

Но Кариша не можела да разбере и продължавала да лъже. Всички хора в селото си били патили от лъжите й. Те започнали да не дават на децата си да играят с нея, за да не се научат и те да лъжат. Вече никой не я слушал какво казва и не вярвал на думите й.

 

 

Един ден се случило към селото да намине магьосницата Марена, която била много привързана към обикновените хора и техните съдби и обичала да им помага. Тя разбрала за малкото момиче и това, че то много лъжело, заради което другите деца не искали да играят с него, и че то се чувствало много самотно. Затова решила да го изпита и да се опита да му помогне.

Тя знаела, че всеки обед момиченцето отива до нивата, за да занесе вода на баща си. Марена се предрешила като стара баба и зачакала на горската пътечка, която водела от селото към нивите.

Скоро момиченцето се появило, носело торбичка през рамо.

— Здравей, чедо — казала бабата, като се подпирала изморено на тоягата си. — Баба е минала дълъг път и е много жадна. Имаш ли да й дадеш малко водичка? Ще ти се отблагодаря.

На момиченцето му станало много чудно как ще му се отблагодари бабата, но не могло да се насили да каже истината.

— Не, нямам бабо — отвърнало то, въпреки че в торбичката си носело мях с вода.

— А има ли тук наблизо рекичка, та да пия от нея? — попитала бабата. Устните й били напукани, изглеждала слаба и отпаднала. Момиченцето обаче, вместо да посочи към посоката, където била рекичката, посочило в обратната.

— Ей натам, ако вървиш, скоро ще я стигнеш — казало то и затичало нататък по пътеката.

Магьосницата все още предрешена като стара баба, тръгнала в посоката, посочена от Кариша. Тя не знаела дали там наистина има река, или не, и трябвало да провери, за да разбере дали момичето отново е излъгало. Повървяла известно време и стигнала до пропаст — от вода нямало и следа.

Тогава магьосницата върнала нормалния си вид и като застанала над дълбоката пропаст, бръкнала в торбата си и извадила оттам малко камъче. Доближила го към устните си и му зашепнала:

Ветре, ветре, над Кариша бди,

невярна дума да не промълви!

И хвърлила камъчето в пропастта. Докато летяло надолу, то започнало бързо да се рони и се превърнало във вятър, който, освободен от заспалия си, вкаменен вид, бързо полетял над горите и дърветата, заиграл се с клоните и тревите, а после забързал да намери малкото момиченце.

 

 

От този ден, когато момиченцето изричало лъжа, вятърът грабвал думите му и ги отнасял надалеч, така че никой да не може да ги чуе. В началото всички си помислили, че детето е онемяло.

— Туй е защото само лъжи говореше — обсъждали селяните. — Това е нещо като възмездие и наказание. Малко ли хора са си патили от думите му? Помните ли като излъга, че е видяло Пеко да краде овцата на Баян, та те се скараха и се сбиха, а после се оказа, че просто се е изгубила и се намери? Ц-ц-ц.

 

Момичето било много нещастно. И преди хората го избягвали, а сега се чувствало още по-самотно. Всеки път, като изричало нещо, задухвал вятърът, отнасял думите надалеч, и нашепвал в ухото му „Опитай се да кажеш истината. От лъжливите думи полза няма. Те са думи, хвърлени на вятъра“. Кариша се ядосвала на вятъра, че краде думите й и се опитвала да го хване, да го изгони, подскачала наоколо и хващала въздуха с ръце. Но можеш ли да хванеш вятъра?

— Полудяла е — казвали селяните. — Ц-ц-ц…

Но колкото и да се сърдела на вятъра, Кариша скоро разбрала, че не може да се пребори с него. Трябвало или да живее така, без да може да разговаря с останалите хора, или да започне да казва истината. И така, малко по малко, тя започнала да изрича все по-малко лъжи и все повече истини, които вятърът не отнасял и можели да се чуят от всички.

— Чудо! — казвали хората. — Тя проговори! Ц-ц-ц!

Не минало много време и децата пак искали да си играят с нея. Тя разбрала, че като говориш истината, добиваш истински приятели. Оттогава вече никога не изрекла дума, която е лъжа.

Когато остаряла, много хора ходели при нея за съвет, защото знаели, че каквото им каже — ще е истина.

Данил внимателно затвори книгата и я прибра. След това се изтегна до огъня, затвори очи и бързо се унесе. Беше прекарал много дни и нощи по планинските поляни и беше свикнал да спи на открито, да има лек сън и да се събужда и при най-малкия шум.

Затова веднага се събуди, когато по някое време наблизо изпука счупен клон, но не отвори очи, а продължи да лежи неподвижно. Огънят пращеше съвсем слабо, скоро щеше да догори. „Значи не е минало много време. Дървата, които запалих, не бяха дебели“. Чуха се тихи стъпки, а след малко отляво и търкане на дреха в скалата. Данил хвана дръжката на меча. Стъпките спряха за миг и после внезапно някой се затича към него. Данил скочи на крака с меча в едната си ръка, а с другата си ръка хвърли сух клон в огъня, за да увеличи светлината. Срещу него проблесна острие и замахна към главата му. Движението беше бързо, но доста неточно и той с лекота се отдръпна встрани.

Сухият клон се запали и освети нишата. Срещу Данил стоеше Венел, с новия си меч в ръка, закрил очи от светлината на огъня. Данил го изгледа недоумяващо.

— Венеле, какво правиш тук? И защо ме нападаш?

— Искам да ти покажа, че съм по-добър от теб и трябваше мен да изберат — задъхано каза той, хвана меча с две ръце и го вдигна над главата си, но някак несигурно.

Данил поклати глава и свали ръката си, като подпря стария меч в земята.

— Не се съмнявам, че си по-добър от мен, аз изобщо не знам как да го използвам. Но какъв е смисълът? Това ще промени ли избора на останалите? Или си решил да ме убиеш и да заемеш мястото ми?

Венел потрепери, мълчеше и гледаше мрачно в Данил.

— Досега не си се изправял срещу друг човек, нали?

— Срещу кого да се изправя в това глупаво село, в което нищо никога не се случва? — кресна Венел.

— Да не мислиш, че съм искал да изберат мен, че съм искал да тръгна да търся Ендориел? Щом си толкова загрижен за селото и мислиш, че си по-подходящ от мен за тази задача, защо просто не ме оставиш да продължа към Елгора, а ти да тръгнеш да я търсиш някъде другаде? Едва ли шансът ти да я намериш ще е по-малък от моя, въпреки че мен ме е избрал селският съвет?

— А ти защо не ме оставиш аз да ида вместо теб?

Данил го загледа замислено, но накрая поклати глава.

— Не мога да не отида, дал съм дума — след това бавно седна до огъня, като постави меча до себе си и следеше движенията на Венел с крайчеца на окото си. — Венеле, ти си в много по-изгодно положение от мен. Аз най-вероятно съм вече обречен. Не мога да си представя как бих победил господарката на мъглите, дори да я намеря. А ти можеш да тръгнеш накъдето те отвее вятъра, даже не е нужно да търсиш нея. Можеш да търсиш каквото си поискаш. Знам, че баща ти иска да наследиш ковачницата му и да останеш в селото, но в крайна сметка решението трябва да е твое.

Венел отпусна ръката си и седна тежко срещу Данил.

— Лесно ти е да го кажеш. Не от теб се очаква да продължиш занаята и рода на ковачите в селото.

— А с какво щеше да ти помогне, ако бяха избрали теб, а не мен? — Данил хвърли още един дебел клон в огъня.

— По дяволите! — Венел удари ядно с юмрук лявата си длан. След това стана рязко и започна да обикаля в тясното пространство между дъното на нишата и огъня. — Разчитах да ме изберат. Така всичко щеше да се нареди, аз щях да тръгна и баща ми нямаше да може да ме спре. Не знам защо избраха теб, та ти не можеш да държиш меч, разбираш само от овце… Но станалото — станало — Венел се втренчи с решителен поглед в Данил, след това вдигна меча си от земята, прибра го в кожената му ножница и го завърза на гърба си. Данил го погледна озадачено.

— Къде тръгна?

— Отивам на запад.

— Сега? Защо не изчакаш до сутринта?

— Чаках достатъчно — каза Венел и изчезна в мрака.

Данил се загледа замислено натам, накъдето Венел беше изчезнал. Вятърът шумолеше в сухите листа на дърветата и донасяше мирис на изсъхнали треви.

— Не се стряскай — чу глас зад себе си и, разбира се, се стресна. Скочи на крака и се обърна с меча в ръка. Зад него стоеше фигура, полузакрита в сенките навън, облечена в криво зашити едно за друго парчета кожа. На бедрото й висеше дълъг нож с рогова дръжка. На едното й рамо се спускаше дългата й посивяла коса, хваната с тънки кожени ремъци на няколко места, за да не се разпилява.

— Дана? — възкликна Данил.

Тя приближи бавно и седна в далечния и най-тъмен край на нишата.

— Не исках да те стресна.

— Ами тогава да беше вдигнала малко шум на идване. И ти ли си дошла да отнемаш задачата ми?

Данил не знаеше какво да очаква. Не беше виждал Дана повече от петнадесет години. Или може би двадесет? Откакто тя и Броа заминаха да търсят някакви дяволски треви за магьосницата Саликия, а после се върна само Броа, със странния белег на лицето си, който понякога променяше формата си. Дана така и не се върна в селото, макар че всички знаеха, че живее някъде в горите наоколо. Броа не желаеше да разкаже на никого какво точно се е случило, колкото и да го разпитваха.

— Не съм дошла за това, Даниле. Вече отказах на Броа, когато дойде да ме търси и не съм променила решението си.

— Защо тогава?

Дана седеше и гледаше в тъмнината навън. Огънят хвърляше бледи сенки върху едната страна на лицето й.

— Защото трябва да ти дам нещо — каза тя и бавно стана. Приближи се към огъня, извади малък вързоп, увит в кожи, и го подаде на Данил. Той го взе и го разви. Вътре имаше кавал, подобен на неговия. Дана се върна обратно до края на нишата и седна на същото място. Огънят хвърляше странни отблясъци по лицето й. То изглеждаше покрито с дълги линии, които сякаш бавно променяха формата си. Данил я гледаше в недоумение — дали това беше игра на светлината?

Дана затвори очи, въздъхна тежко и кимна с глава. „Добре, ще му разкажа“ — промърмори тихо на себе си. На няколко пъти изглеждаше сякаш ще заговори, но спираше. Накрая, без да го поглежда, каза:

— Преди много години, Даниле, както вероятно знаеш, двамата с Броа тръгнахме на дълго пътуване. Когато Броа бил само на четири годинки, се разболял от тежка болест. Опитали всичко, но той не оздравявал. Накрая били принудени да го заведат при Саликия. Вещицата приготвила отвара за него и обещала, че тя ще го излекува. Но поискала нещо в замяна. Трябвало, когато Броа порасне, да отиде и да й донесе едни много редки треви, които се срещали само на западните склонове на Андаегил. На такова място растели те, че никаква друга светлина не ги огрявала освен тази на залязващото слънце. И така, вечер след вечер, в тях се трупала огромна сила.

Майката на Броа, благодарна за отварата, обещала вместо сина си, че когато той стане на двадесет години, ще отиде и ще набере от тревите. Саликия й дала един дървен медальон, който той трябвало да носи по време на пътуването си.

И така, Броа оздравял и пораснал със знанието, че един ден ще трябва да иде и да изпълни заръката на Саликия, за да й се отблагодари.

Случи се така, че когато Броа беше на двадесет, ние се обичахме, и за да не се разделяме за дълго, аз реших да тръгна заедно с него да намерим тревите. Никой от нас не мислеше, че нещо лошо може да се случи.

Вървяхме дни наред. Накрая стигнахме мястото, където те растяха. Саликия изрично беше заръчала да се наберат по залез, когато силата им е най-голяма, и да се взимат само стръковете, без да се изтръгват корените. Броа трябваше и да им се извини, че ги къса, и да им благодари — това ни се струваше много смешно. Въпреки това изпълнихме точно заръките. Набрахме от тревите и тръгнахме обратно. Но скоро, преди да се отдалечим много, стана съвсем тъмно и трябваше да спрем да пренощуваме.

На сутринта се събудих и се огледах. Бяхме спали във висока трева на един склон близо до мястото, където растяха тревите. Чувствах се странно, главата много ме болеше и сякаш беше пълна не само с моите мисли, а и с други, нови, непознати и чужди. Бях объркана и замаяна. Погледнах към Броа и изпитах леко гъделичкане по кожата на ръцете си, сякаш нещо лекичко ме докосваше. В един миг почувствах това, което той чувстваше — разбрах, че много ме обича, но… освен мен обича и друга жена! Ужасно се разстроих и започнах да го удрям. Той се събуди и объркан хвана ръцете ми, за да ме спре. Постоянно повтаряше: „Дана, лицето ти, какво е станало?“

„Какво е станало?“ — отговориха моите мисли като ехо. Щом помислих това, в един миг разбрах, че тревите на това място, макар и не толкова силни като другите, които набрахме за Саликия, също притежават сила. Разбрах, че дървеният медальон на Броа го е предпазил от тях, но мен ме бяха омагьосали. По лицето и ръцете ми се появиха тези дълги линии, като татуировки, които реагират на мислите ми и ми казват разни неща… неща за другите хора, неща, които предпочитам да не знам. Броа също беше получил такъв белег, но само един, на мястото, където ръката ми беше докосвала лицето му, докато бяхме спали през нощта.

По най-бързия начин тръгнахме към дома на Саликия. Бързах с надеждата, че тя може да ми помогне, да ме направи каквато бях преди. Не можех да погледна Броа, като знаех за другата жена. Той ме уверяваше, че много ме обича и аз знаех, че е вярно, но не исках да го деля с никого.

Наближихме поляната, на която е къщата на магьосницата. Броа ми каза, че ще ме чака в гората и ми подаде торбата с тревите. Разтреперана, пресякох поляната. Саликия беше пред дома си и се взираше към мен.

— Момиче, какво си направила? — попита ме тя и заразглежда лицето ми. Звучеше странно да го чуя от нея, знаеш, че самата тя прилича на малко момиче. Броа ме беше предупредил за това.

Объркано й разказах какво се беше случило и й подадох торбата с тревите. Тя зацъка с език и заклати глава. След това се свлече на земята и очите й от чисто черни станаха бели. Ужасно се изплаших, помислих, че ще ме омагьоса и понечих да избягам, но тя ме сграбчи за глезена, дръпна ме на земята и аз паднах. След миг Саликия се надвеси над мен и ми каза:

— Тревите на онзи склон са те харесали и са ти направили дар. Те не знаят, че главите на хората са пълни с ненужни и объркани мисли и за теб това ще е по-скоро проклятие. Единственият ти шанс да се справиш, е да се научиш да не мислиш.

Гледах я объркана.

— Да не мислиш — повтори Саликия с детското си гласче. — Спри! — После се засмя и добави: — Е, не постоянно, но поне през повечето време.

— Но, Саликия, не може ли просто да им върна този дар и да си бъда като преди?

Саликия заклати глава. След това се позамисли и каза:

— Сещам се, че има един начин — влезе забързано в къщата и след малко излезе, като държеше кавал. — Този кавал е вълшебен. Сега той спи и не може да ти помогне, но ще дойде ден, когато ще се събуди и ти ще трябва да избереш дали да го използваш за себе си и да станеш пак както преди, или да го дадеш на този, който също ще има нужда от него.

— Кога ще дойде този ден, скоро ли? — попитах.

Саликия само вдигна рамене и каза:

— Кой знае? Аз не знам.

Белезите също мълчаха.

Попитах я каква отплата иска за кавала. Тя каза, че когато денят дойде, каквото и решение да взема, ще платя по един или друг начин, но не на нея. Каза ми, че когато взимаш нещо, трябва и да дадеш нещо, но не задължително на този, от когото взимаш. Че понякога ние дори не осъзнаваме, когато плащаме за нещата, които сме поискали и сме получили. Понякога плащаме горчиво, затова и трябва да внимаваме какво искаме. Колкото по-голямо нещо искаме да получим, толкова повече ще трябва и да платим за него. Тогава не я разбирах напълно и тя не пожела да ми обясни нищо повече.

Тръгнах си. Броа ме чакаше в гората. Но мислите ми за него предизвикваха отговори, които предизвикваха още мисли и още отговори. Беше непоносимо да остана до него, затова още същата нощ, докато той спеше, аз си тръгнах.

В началото постоянно се опитвах да засвиря на кавала. Но той беше ням, не можех да изтръгна никакъв звук от него. Дарът на тревите ме побъркваше. И накрая разбрах, че кавалът няма да засвири и изборът ми е или да спра да мисля, или да полудея.

Дана замълча. Вятърът тихо шумолеше в короните на дърветата. Някъде наблизо избуха бухал.

— И така, миналата нощ белезите ми казаха, че моментът е дошъл. Че ти имаш нужда от кавала, за да намериш господарката на мъглите. Че кавалът се е събудил и е готов да засвири. Че ако реша, мога да го ползвам за себе си и да бъда пак като преди. Или да го дам на теб. Сега разбирам, че това е бил начинът Саликия да ти го даде. Чрез мен.

— Откъде е знаела, че няма да го задържиш за себе си?

— Не е знаела, но е трябвало да рискува. Може би е видяла нещо в мен и е разбрала, че няма да го задържа за себе си, когато става въпрос за съдбата на цялото село.

— Но, Дана, как може той да ми помогне да намеря Ендориел?

Дана седеше, загледана в тъмнината навън, без изобщо да го поглежда.

— Не знам дали знаеш, Даниле, но всички магьосници биват силно привличани от музиката, без значение дали е изпята, или изсвирена на някакъв инструмент. А този кавал не е обикновен. Звукът му се чува надалеч, много надалеч. Знам, че ти можеш да свириш добре, чувала съм те неведнъж из горите и планинските пасища. Затова приеми съвета ми — когато стигнеш в Елгора, когато падне мъгла, избери добро място и засвири. И тогава, може би, Ендориел ще те чуе и ще дойде.

Данил заразглежда кавала в ръцете си. Беше от тъмно дърво, най-фина изработка, украсен с виещи се линии. Подобни на тези на ръцете на Дана.

— Ами ти? — попита той. — Ще трябва да продължиш да живееш с белезите си.

Дана се усмихна и за пръв път през вечерта го погледна. Огънят освети линиите по лицето й. Очите й блестяха.

— Години наред мечтаех за деня, в който ще съм пак като преди. Но с времето разбрах толкова много неща за хората, че честно казано, не знам дали искам да се връщам отново при тях. Виждам и знам, че твоите намерения са съвсем искрени, че не търсиш Ендориел заради слава и признание, както би направил Венел, а от желание да помогнеш на останалите и да върнеш слънцето и дъжда. Ако селският съвет беше избрал него, може би нямаше да му дам кавала. Не знам как бих постъпила. За щастие не ми се налага да мисля за това — Дана стана. — Използвай го мъдро — и изчезна в нощта.

Данил скочи на крака.

— Дана!

Но тя вече си беше отишла. Той дълго се взира в мрака и се ослушва. „Все едно ще мога да я чуя, ако е наоколо, та тя е по-тиха и от котка“.

Уви кавала обратно в кожите и го прибра при книгата от Катрина. След това хвърли още клони в огъня.