Неа Станд
Забравената песен (10)

Глава 10
Спомените на Саликия

Топли лъчи проникваха между клоните на старите ели и танцуваха по водата на езерцето. Данил се събуди и не можа да повярва на очите си. Слънцето се беше върнало. Извади компаса на Броа и видя, че той отново сочи вярната посока.

Данил тръгна обратно към Андаегил. По пътя го пече слънце, валя го дъжд, но той беше доволен. Много време му отне да се върне обратно в селото. Съселяните му устроиха голямо посрещане и няколко дни празнуваха заедно завръщането на слънцето и дъжда.

А след това животът си тръгна пак постарому.

Но не и за Данил. Той не можеше да спре да мисли за Ендориел. Мислеше за това как тя е сам-сама в мъглите. Мислеше за това как всички я смятат за зла и се страхуват от нея. Винаги, когато падаше мъгла, той излизаше в планината и свиреше на кавала, който Дана му беше дала. Песента му се понасяше надалеч, но Ендориел не идваше.

Накрая Данил реши, че не може да продължава да живее по този начин. Той събра малко багаж за из път и тръгна към къщата на Саликия, високо в планината. Решил беше, каквато и цена да му поиска тя, да научи от нея всичко, което знае за Ендориел. Надяваше се това да му помогне да я намери отново.

 

 

Късно на следващата вечер, малко преди слънцето да се скрие, Данил стигна до поляната, където живееше Саликия. Околните дървета бяха обагрени в червената светлина на залеза. В огнището пред къщата гореше огън. Саликия седеше до него и го ръчкаше с една пръчка, а устните й се усмихваха и леко помръдваха, сякаш тихичко си пееше някаква песничка. Данил се приближи, без да бърза, и спря на няколко крачки от нея.

— Здравей, Даниле — каза Саликия, без да го поглежда. — Какво те води насам?

Той седна до нея и протегна ръцете си към огъня.

— Дойдох да те помоля да ми разкажеш за Ендориел.

Саликия продължаваше да ръчка в огъня с пръчката си.

— Да ти разкажа за Ендориел, дъщеря на слънцето и сестра на дъжда, господарка на мъглите, царица на Аегония, предателка на собствения си народ и годеница на черната мечка от Харникар? Какво по-точно искаш да знаеш за нея?

— Ами… — притеснено започна Данил. Той усещаше, че Саликия не харесва Ендориел. И не само не я харесва, а сякаш изпитва някаква дълбока горчивина към нея. Затова се чувстваше неловко да говори за това с нея. Но не се сещаше за друг начин, по който да продължи търсенето си. — Аз я срещнах, Саликия, и… ами, тя изобщо не ми се стори жестока и страшна, каквато я описват приказките и легендите, а по-скоро тъжна и…

— Приказките и легендите ли? — погледна го рязко Саликия. Очите й бяха черни и лъщящи като на хищна птица. Изглеждаха не на място на малкото й детско лице. — Остави ги тях, нямат нищо общо с това, което е — отсече тя и хвърли един сух клон в огъня. После пак се вгледа в Данил с тъмните си очи и той имаше чувството, че сякаш вижда вътре в него. Бързо отклони поглед, както го беше посъветвал Броа при предишното им идване тук. „Дали пък и самата Саликия е толкова страшна, колкото си мислим?“ — зачуди се той.

— Добре, Даниле, ще ти разкажа за Ендориел. Но нали знаеш, че всичко си има цена и не можеш да получиш нещо, без да дадеш нещо?

— Ще ти дам каквото поискаш. Но знай, че нямам много неща. Все пак, каквото избереш — твое е.

— Не ми трябват вещите ти, Даниле. Ти ще трябва да останеш тук с мен тази нощ и да изпиеш отварата, която ще ти приготвя — Саликия се засмя на глас на объркания му, изпълнен със съмнения поглед. — Ще трябва да ми се довериш. Това е цената. Приемаш ли? Уверявам те, че ще узнаеш всичко, което и аз знам за Ендориел.

Данил само кимна едва доловимо. Имаше ли друг избор, освен да й се довери? Колкото и да го плашеше, колкото и луда да му изглеждаше, другата възможност беше да се върне в селото си и да продължи постарому, а това не можеше да стори.

Саликия изтича в къщата и се върна с глинена купа, пълна с вода, която закачи над огъня, и зачака. Скоро нощта се спусна над смълчаната гора. Звезди заблещукаха в небето. На близко дърво избуха сова. Когато водата закипя, Саликия пъхна няколко изсушени листа в купата и я премести по-настрани от пламъците, за да ври бавно. Данил я гледаше какво прави и нервността му растеше.

Когато всичко беше готово, тя сипа отварата в две глинени чаши, изпи едната на един дъх и му подаде другата.

— Пий!

След това седна до него и хвана ръцете му в своите. Данил се удиви колко са силни, макар че бяха тънки като вейки. Саликия го гледаше, а очите й бяха черни, като бездънно море. Данил стисна своите. В главата му се блъскаха всички неща, които беше чувал за нея преди. „Казват, че когато са черни, е най-опасна, и ако задържиш поглед в тях, може да те погълне и да се изгубиш в тях завинаги, да загубиш разсъдъка си“ — прозвуча гласът на Броа. „Саликия е луда, внимавайте с нея“ — програчи баба Стас със стария си дрезгав глас.

„Добре се насадих“ — помисли Данил.

— Хайде, Даниле — чу Саликия да казва с мек глас, — погледни ме в очите. Ще те заведа да видиш Ендориел.

Той бавно отвори очи и се вгледа в нея. Усещаше, че отварата, която изпи, вече му действа — малко по малко започна да не чувства тялото си. Нямаше воля да помръдне ръцете си, да извърне глава. Можеше само да гледа в тъмните очи на магьосницата, дълбоки като планински езера. Вече дори не можеше да мисли или да се страхува. Започна да потъва и скоро всичко се изгуби в безкрайна тъмнина.

 

 

Данил се озова в просторна зала. Стените бяха каменни, таванът беше висок, много висок. Саликия беше до него и го държеше за ръката. Дръпна го леко надолу и той се наведе да чуе какво казва. Изглеждаше му още по-малка от преди.

— Виж, Даниле, това е нашата царица. Не е ли прекрасна?

Срещу тях, на огромен трон, седеше Ендориел. В тъмната й, дълга коса блещукаше малка корона. От двете й страни стояха двама воини, мъж и жена, облечени в леки доспехи, с препасани мечове на бедрата си. И двамата бяха високи и слаби, дори кльощави, с рошави, къси, русоляви коси, чипи носове и лунички, и изглеждаха доста нелепо в дрехите си — сякаш не им подхождаше да бъдат воини. Приличаха си като две капки вода.

— Това са Илдре и Елдре — воините-близнаци — продължи Саликия. — Най-верните и неустрашими воини на Аегония. Всяка дума на Ендориел е закон за тях. Не се лъжи от това, че изглеждат слабички. Силата им е в тяхната бързина и майсторство с оръжията, които използват. С Ендориел и нейните магии зад гърба си, те са непобедими.

Данил се загледа в близнаците. Кожата им беше покрита с белези от рани. Очите им бяха лъщящи и сурови. Саликия продължи:

— Мечовете им са най-фина изработка, от най-добрите майстори на Аегония. Всеки от тях е кръстил меча си на своя близнак, като по този начин, дори да са разделени, те пак са заедно, и всеки от тях пази „гърба“ на другия.

Данил и Саликия се приближиха до Ендориел и близнаците. Те изглеждаха много високи, дори неестествени. Всичко наоколо изглеждаше неестествено голямо. Данил позна меча на Илдре — същия, който Броа му беше дал преди да тръгне да търси Ендориел. Мечът на Елдре беше с подобна ръкохватка, но доста по-къс.

— Илдре означава вълк и затова на острието на меча му е изобразен неговият символ — вълка — продължи Саликия. — Илдре е силен, безпощаден и безстрашен като вълк. Елдре пък означава „острие“, или „нещо остро“. Нейният символ е блатната сова. Елдре е безшумна, бърза и свирепа като сова. Когато живеех в Аегония, всяко дете искаше да бъде като тях. Имахме си дървени мечове, върху които издялквахме единия от двата символа.

После дръпна рязко Данил за ръката.

— Ела.

 

 

Тронната зала се завихри и изчезна. Те се озоваха в стая, където млада жена тъкмо слагаше бебето си да спи и го покриваше с шарено одеяло, а висок тъмнокос мъж влизаше през вратата. Жената го погледна и му се усмихна.

Това са мама и тате — прошепна Саликия с горчивина в гласа — и малкото ми братче. Ела — и отново го дръпна за ръката.

 

 

Стаята се завихри и те се озоваха на крепостна стена. Хора викаха и тичаха наоколо, стрелци се бяха подредили по стената зад бойниците с приготвени лъкове и чакаха команда. Всички наоколо бяха много високи. Елдре минаваше от човек на човек и разменяше по няколко думи, после ги потупваше окуражително по рамото. В едната си ръка държеше дълъг лък, украсен с нейния символ — блатната сова. Вятърът рошеше русата й коса. Късият й меч висеше на бедрото й. От двете страни на ботушите й стърчаха дръжки на ножове.

Елдре се спря до една млада жена, клекнала близо до стената с къс лък в ръка.

— Шира, нали се разбрахме. Вече не можеш да се биеш, имаш дете. Върви си, има си правила.

Шира скочи на крака и двете се отдалечиха заедно нанякъде, като се караха.

От другата страна двама мъже с дълги коси, хванати на плитки, точеха ножовете си и тихо си говореха нещо, което Данил не успя да чуе. До тях на каменната стена бяха подпрени дълги лъкове и стрели.

Данил се заоглежда. Бяха на южната крепостна стена. На север от тях се простираше градът, бял и огрян от сутрешната слънчева светлина, а зад него се издигаше висока планина.

— Андаегил ли е това? — попита той Саликия.

Тя кимна. От това място планината и градът се виждаха добре. В задната му част, малко пред планината, се издигаше тънка и висока кула.

В подножието на крепостта, на обширните поляни на юг, на запад и на изток от града, за обсада се подготвяше огромна армия. Горяха огньове, вдигаха се прах и пушек, ехтяха бойни барабани, поваляха се дървета. Тук-там се виждаха знамена, върху които беше извезана черна мечка, изправена на задните си крака и замахваща с предната си лапа да удари.

— Един ден — заразказва Саликия — огромна армия обсади града ни. Предвождаше я Варкхагор, черната мечка от Харникар. Той е магьосник, също като Ендориел.

Саликия се приближи към една бойница и се наведе към полето долу, за да разгледа по-добре. Задуха силен вятър, но той някак си не засягаше нея и Данил. Дългата й черна коса се спускаше на слабите й рамене, неподвижна.

— Варкхагор вече беше завладял много други народи и не смяташе, че Аегония ще бъде проблем за него. Но грешеше. Ендориел, тя беше силна колкото него. И двамата имаха песни, които ги правеха още по-могъщи и никой не можеше да надвие над другия.

Саликия погледна към Данил и видя неразбиращия му поглед.

— Може би не знаеш, Даниле, но най-могъщите магьосници имат свои песни. Дори и без тях те са способни на много неща, но с песента… с нея те могат да направят и невъобразимото. Да намериш своя песен е много трудно, и много опасно. Малцина предприемат това търсене, а още по-малко успяват. Много магьосници умират или полудяват, докато я търсят или когато най-накрая я намерят. Но тези, които успеят, получават огромна награда за усилията си. Веднъж сдобили се със своя песен, тя им дава голяма сила. Прави ги неуязвими. Или поне почти неуязвими. Като всяка голяма сила, тя си има и своя слабост — Саликия се обърна, направи няколко крачки по широка крепостна стена в посока града и се загледа във високата кула. — Това е кулата на Ендориел — посочи тя. — Казват, че тя няма врати, нито прозорци, нито стълби. Само Ендориел знае как да се качи на върха й. И само там горе, сама, тя пее песента си, за да не може никой друг да я чуе.

Данил се загледа към кулата.

— Оттам сигурно се вижда цялата равнина.

Саликия кимна и продължи:

Песента, тя е нещо живо. Когато магьосникът я изпее, той я освобождава и тя прави невъобразими неща, а после се връща обратно при него — Саликия отново го хвана за ръката и го дръпна. — Ела.

 

 

Крепостната стена се завихри, всичко потъмня и те се озоваха в коридор в замъка. Срещу тях с уверена походка се приближаваше висок мъж. Косата му беше тъмна и дълга, хваната на плитка на тила, а очите му бяха зелени и остри като на птица. На колана му висеше широк и дълъг, тежък меч. Докато минаваше покрай тях, той ги погледна и им се усмихна криво. Цялото му същество излъчваше заплаха и сила. Ръката на Саликия леко трепереше.

— Това е Варкхагор. Видях го в замъка, малко преди да се срещне с Ендориел. Дълго време той се опитваше да завладее Аегония със сила, докато накрая разбра, че няма да успее. Не и докато Ендориел пази града. Силите му не успяваха да надделеят над нейните — те бяха равни. За пръв път той срещаше такава съпротива и беше ядосан, но и… заинтригуван. Ендориел беше първият достоен противник, когото срещаше. В сърцето му се разгоря желание, желание да бъде с нея. Той обикна силно Ендориел. Да, Даниле, дори и жестоките хора могат да обичат. Но друго обичаше повече — силата и властта. От това да бъде с нея и да я има, той не по-малко желаеше да се докаже като по-силен и да я подчини на волята си.

Затова реши да й направи предложение, на което, беше сигурен, тя няма да може да устои. Един ден той дойде в двореца. Сам. Изобщо не се страхуваше, защото знаеше, че никой няма да може да му направи нищо и че Ендориел няма да пристъпи дадената му дума, че ще разговаря с него, без да го застрашава по някакъв начин. И така, тъй като не можеше да я победи, той й обеща, че ако тя му преотстъпи властта над своите земи, той ще сподели цялата си власт с нея, над всички земи, които е завоювал. Обеща й, че тя ще властва над всички народи като негова царица и че само той ще има по-голяма власт от нейната, а освен това ще й направи и подарък — дарът на безсмъртието. Въпреки че Ендориел беше могъща магьосница и беше дарена с много дълъг живот, все пак беше смъртна. Варкхагор беше сигурен, че тя няма да устои на това предложение.

И беше прав — разочарование и болка блестяха в очите на Саликия. — Тя го прие и ни предаде. Изостави собствения си народ! — След това отново дръпна Данил за ръката. — Ела.

 

 

Коридорът на замъка се завихри и изчезна. Данил и Саликия стояха пред руините на сграда. Около тях всичко гореше, чуваха се писъци, хора тичаха във всички посоки. От срутените камъни пред тях стърчеше смазана ръка, а близо до нея, изпод друг камък, се подаваше краят на шарено одеяло.

— Само няколко дни след като Варкхагор се появи в двореца, Ендориел изчезна и ни изостави на съдбата ни. Без нейната магия, той лесно превзе града. Изравни всичко със земята и уби всички, за отмъщение за това, че му се бяхме противопоставяли толкова дълго време. Не пожали никого, дори децата. Спасиха се едва шепа хора, които успяха да избягат в планината.

Данил я гледаше, потресен от историята.

— Ти една от тях ли си била, Саликия? От тези, които са се спасили.

Тя само кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Това твоите спомени ли са? Затова ли всичко е толкова голямо и всички хора са толкова високи, защото си била малка, когато си живяла в Аегония?

Саликия отново кимна.

Ела — каза и го дръпна леко за ръката.

 

 

Горящият град се завихри и изчезна. Данил и Саликия се озоваха до река, в букова гора. Беше мрачно и много студено. Въпреки че дърветата все още имаха есенни листа, валеше рехав, сух сняг. Над реката пълзеше мъгла. Няколко човека седяха скупчени един до друг, облегнати на широките дънери на дърветата, и се опитваха да се стоплят.

— Това място ми е познато — промълви Данил. — Знам тази гора, не е много далече от селото ни.

— Беше ни страх да палим огън — каза му Саликия. — Не знаехме дали Варкхагор не ни преследва, за да убие и нас. Есента се оказа много студена. Някои умряха от измръзване, други от глад, а трети от скръб. Единственото, което бяхме взели с нас от Аегония, беше меча на Илдре. Някой го беше намерил, все още стискащ го в ръката си, сред телата на безбройните загинали по улиците, и го беше взел като последен символ на величието на града, с който беше свършено.

Всички се чудехме дали няма и други оцелели, които сега се нуждаят от нашата помощ. Имаше една жена, казваше се Шира, която не ни даваше мира и постоянно ни убеждаваше, че трябва да се върнем, за да проверим. Накрая двама мъже склониха и тръгнаха с нея. Когато се върнаха ни разказаха, че целият град е в руини, а от армията на Варкхагор няма и помен. Оцелели не бяха намерили, но Шира ни каза, че докато се връщали към нас, зърнала Ендориел да се отдалечава в мъгливата гора. Всички се съмнявахме в думите й — какво би правила тя в мъглата? Нали беше приела предложението на Варкхагор да властва над целия свят и ни беше изоставила, вече нямаше нужда от нас? Мислехме, че Шира се е объркала, но тя беше убедена, че това е била Ендориел.

Следващият ден беше мъглив и мрачен и едно момиче изчезна. Всички започнаха да разказват, че Ендориел го е отвлякла. Тогава и аз го вярвах, докато след два дни не го намерихме, измръзнало. Въпреки това обаче, историите вече бяха заживели свой собствен живот и връщане назад нямаше. Всички разказваха, че Ендориел отвлича хора и колко е опасно да ходиш в мъглата.

В началото останалите се грижеха за мен, всички си помагахме. Но после дойдоха сънищата. Започнах да узнавам неща за другите хора, които те искаха да скрият или забравят.

Знаех как един мъж не успял да измъкне семейството си от горящата им къща и сега плачеше всяка нощ, че не е загинал заедно с тях.

Знаех как млада жена видяла как стрела убива жената, която обичала, на една от защитните кули на града. Сега горчиво съжаляваше, че не я е убедила да не участва в битките и че самата тя е успяла да се спаси. Нощем седеше настрани и точеше ножа си, а очите й горяха от гняв и мъка.

Знаех как един млад мъж беше убил най-добрия си приятел по погрешка. Не го видял добре в дима и мъглата, които се стелеха по улиците, и го помислил за воин на Варкхагор. Посякъл го през лицето и гърдите. Когато осъзнал грешката си, приятелят му все още бил жив, лежал на земята сред локва кръв. Но вместо да опита да му помогне, той побягнал изплашен и отвратен от постъпката си. Сега ходеше от човек на човек и постоянно питаше останалите дали нямат нужда от някаква помощ, като че ли се опитваше да изкупи вината си. Когато точеше ножа си, несъзнателно се порязваше и целите му длани бяха станали на малки кървави резки, които не зарастваха.

Знаех как друга жена беше направила на едно дърво люлка от престилката си и беше оставила в нея плачещото си бебе, за да не издаде нея и двете й по-големи деца, докато бягали от града. Искала да спаси поне тях. Но после те и двете умряха от глад и студ, а тя полудя. Понякога връзваше люлка на някой нисък клон, слагаше в нея камък, люлееше го и му пееше.

Знаех как един дядо беше търсил малките си внучета из целия град, докато по-малкия му син, този, който още нямал семейство, бягайки се сблъскал в него на една улица, цялата обсипана в горящи отломки, и насила го завлякъл извън града. „Хайде, татко, оттук. За другите е късно вече, не можем да им помогнем!“ — все това му повтарял. Сега старецът току поглеждаше зад някое дърво или повдигаше някой камък и си мърмореше „Тук някъде трябва да са… Ще ги намеря, тук трябва да са“.

И всички те виняха Ендориел за нещастието си и я проклинаха. Искаха да потиснат мъката си, да загърбят болката и страданието, да забравят. Но не можеха да скрият нищо от мен. В сънищата си виждах спомените и мислите им, дори без да го искам. Това ги плашеше. Щом ме видеха знаеха, че аз „знам“. Плашеха се от погледа ми, от думите ми, започнаха да ме отбягват и да се страхуват от мен.

Един ден разбрах, че отношението им никога няма да се промени, че те няма да свикнат с дарбата ми и тогава си тръгнах. Реших, че или ще оцелея, или ще умра.

Помолих тревите и дърветата да ми помогнат. И щом си тръгнах от хората, те започнаха да ми разказват много неща. Казваха ми кои горски плодове са ядливи и кои не са. Къде в планината има лековита вода. Къде са най-топлите пещери. Даваха ми дърва да се топля през студените дни. Казваха ми кои билки могат да ми помогнат при простуда, кои при ударено, кои при друго… — Саликия сложи ръка на сърцето си. — Но и до днес не съм намерила билка, която да направи раната, която Ендориел ми остави, да зарасне.

По малкото й бяло лице се стичаха сълзи. Изпълнен със състрадание към нея, Данил я прегърна, но тя го отблъсна. Изведнъж очите й станаха отново черни, почти без бяло около ириса и го гледаха безжалостно, като очите на птица. Чак сега Данил осъзна, че през цялото им пътуване в спомените й, очите на Саликия не бяха като на магьосницата, която му даде отварата предната вечер при огъня, не бяха и очите, които го гледаха сега, а бяха невинните пъстри очи на малко момиче.

Всичко отново започна да притъмнява и да се завихря. Този път Саликия не държеше ръката му. В главата на Данил се въртеше един въпрос и не му даваше мира.

— Саликия, как става така, че не остаряваш?

— Как става ли? — попита тя и се усмихна студено. — Имам си своя песен, разбира се.

А после всичко потъна в мрак.

 

 

Данил се събуди пред къщата на Саликия. Беше сам, тя не се виждаше наоколо. Повика я, но никой не му отговори.

Слънцето беше вече високо в небето. Огнището отдавна беше изстинало и станало на пепел. Главата го болеше, мисли се блъскаха в ума му. Колко много неща беше разбрал тази нощ, за Ендориел, за Аегония и за предците си. Въпреки че Варкхагор си мислеше, че е избил всички, все пак някои бяха успели да избягат. Те бяха основали селото, в което Данил се беше родил, високо в планината Андаегил, далеч от руините на Аегония. „Значи ние сме наследниците на този красив град — помисли си той. — Оцелелите от Аегония. Запазили сме спомена за Ендориел в преданията и легендите си, но сме я представили като зла магьосница, за да изразим скръбта си от нейното предателство. Малко по малко, с поколенията, паметта за този древен град се е загубила и само Саликия пази горчивия спомен за величието и гибелта му. Единственият символ, останал от него, е мечът на Илдре. Затова Ендориел се удиви, когато го видя в Елгора и след това ме разпитваше за него. Тя не е знаела, че има оцелели. Затова ме питаше за селото и живота ни там“.

Саликия му беше дала каквото иска — всичко, което знае за Ендориел, а в замяна сподели с него спомените си за онова време. Данил усещаше тежкия им товар. Но той не можеше да повярва, че наистина Ендориел е предала народа си. Той я беше видял, беше говорил с нея и чувстваше, че тя не би постъпила така. Имаше нужда да разбере истината и да се опита да я намери. Искаше да я срещне отново повече от всичко.

До багажа си намери платнена торбичка, пълна с листа, като онези, които Саликия използва за отварата предишната вечер. Върху торбичката имаше бележка, написана с детски почерк:

Ако искаш нещо да узнаеш, трябва само да го пожелаеш!

(само по едно листо е достатъчно, не слагай по повече)

Данил прибра торбичката и бележката и стана. Вече беше решил — щеше да тръгне да търси руините на Аегония.